Баал a-Сулам, „Любов към Твореца и любов към творенията“: При мъдреца Хилел дошъл един не евреин, желаещ да приеме еврейството, и помолил да му бъде обяснена цялата кабалистична методика, докато стои на един крак. Хилел му отговорил: ”Не прави на другия онова, което е ненавистно на теб самия. В това се състои цялата методика. Останалото са пояснения. Върви и се учи”. Това показва ясно, че цялата Тора се явява като разяснение на принципа ”Възлюби ближния, като себе си”.

Можем да поправим цялото си развалено егоистично желание само посредством правилното си отношение към обкръжението. Имам всички необходими средства, позволяващи точно да разбера, какво правя, да контролирам и изразявам своето отношение към другарите, да приемам от тях правилните сигнали за самоанализ и чрез тях да получавам всички позитивни и негативни сили, които са ми необходими. С една дума, благодарение на принципа ”не прави на другия онова, което е ненавистно на теб” човек е способен да поправи в своите очи цялата действителност, всичко създадено от Твореца. Повече нищо не ни трябва.

Принципът на Хилел се подразделя на две части. Едната – ”негативна”, т.е. изисква от нас дисциплина, за да не носим зло, да не причиняваме вреда на ближния. А втората изисква от нас тъкмо обратното, да пазим благото на ближния: ако той има шанс за нещо добро, а аз всячески се опитвам да го лиша от тази възможност – това означава, че му правя тъкмо това, което ненавиждам.

По такъв начин, принципът на Хилел не се разпространява само на действията, които сам инициирам, когато, препълнен от любов, със всички сили търся възможност да направя нещо за другите.

Пристъпвайки към реализацията на този принцип, аз веднага се озовавам в ”сферата от интереси” на висшия, духовен свят и неговите черти започват все по-ясно да се проявяват пред мен. Аз откривам връзка между отделните части на реалността, общата мрежа, а в нея – системата на взаимоотношения, която изучаваме в ”Учението за Десетте Сфирот”. Уча се да работя със себе си и да установявам връзка с останалите така, че да извършвам максимално отдаване във всяко едно състояние.

Разкривам връзките си с ближните, съкращавам себе си, за да формирам правилно отношение към тях, избирам свойствата, пригодни за използване, изграждам баланс на силите, достигам единство с Исраел, Тора и Твореца.

По такъв начин, условията на Хилел изискват от мен истинска духовна работа и, въпреки измамната лекота, в действителност никой в света не я прилага в живота. Понеже става дума не за благотворителност и подаръци на ближния, а за вътрешни разчети за негово постоянно благо.

От урок по статията ”Любов към Твореца и творенията”, 02.06.2013

[108927]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

„Възлюби ближния като себе си“ – раби Акива е казал, че това е великото правило на Тора.

Трябва да разберем, че „великото правило на Тора“ – това е основният закон на природата, който обхваща цялото мироздание. При правилното му тълкуване, ще видим, че всичко съществува единствено благодарение на този закон за любовта към ближния като към себе си.

Взаимовръзката между каквото и да е, е възможна само посредством особена сила, която предоставя възможност и даже задължава различните чак до противоположност части – дори и частици, поле, елементи на живи клетки или хора – към обединение. Тази външна сила – замисълът на творението – въздейства върху тях, задължава ги на взаимовръзка, вследствие на което частите не се отделят една от друга, а постепенно се сближават, построявайки съвместно все по-сложни системи нежива, растителна, животинска, човешка, а след това и духовна природа.

Всичко това заедно – и има правило в Тора: „Възлюби ближния като себе си.“ Тора всъщност е система, която съществува между Твореца и творението. И нейният закон е „любов към ближния като към себе си“.

„Ближен“ е този, който е напълно противоположен на мен, подобно на това, както ние сме противоположни на Твореца. И все пак, законът на любовта действа в системата, задължавайки ни да нагаждаме връзката помежду ни, защото не можем да съществуваме един без друг на всички нива.

Този закон на поетапна интеграция се реализира без участието на творението – по пътя на еволюционните процеси в неживата, растителната и животинската природа, а също така и на аналогичните нива на човешката природа. Тук универсалният закон определя, диктува всичко и творението се оказва под „пресата“ на развитието.

Но на висшето ниво на човешката природа, творението започва да заимства, да приема върху себе си реализацията на този закон. То открива, че принципът на любовта към някого – било то различен и даже противоположен, е законът на живота. Та нали без връзката, между творението и Творецът не би имало нищо. Осъзнавайки важността на взаимовръзката, определяна като „любов към ближния“, творението започва да я реализира по собствено желание, дори в началото и да открива, че всички останали части не са сходни с него, че са му чужди,  противоположни на него.

Като цяло, цялата ни работа се състои в това, да реализираме този закон. Но първо трябва да го изучим, да анализираме как действа на творението. Та нали цялото развитие, започвайки от Големия взрив, въпреки че ни се струва като процес на разпад и разединение, в действителност представлява постепенно съединяване на всички части на творението – дотогава, докато на материята не й се наложи да осъзнае основния закон на природата и да го изпълни по своя воля.

По такъв начин, самото творение асоциира себе си с Твореца и тогава заедно те достигнат до основополагащия принцип: „Възлюби ближния като себе си“.

От урок по статия „Любов към Твореца и твоаренията“, 28. 05. 2013

[108504]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок - Няма коментари→

Има два принципа. Хилел е казал: ”Не прави на другия това, което е ненавистно на теб”, а раби Акива е казал: ”Обикни ближния, както себе си”.

Първият принцип се отнася към Бина, която се дели на две части:

• Едната е неутрална – за нея главното е на никого да не навреди. Постоянно следя за себе си да бъда “добро момче”, сякаш се ”извисявам над земята”, не привличайки към работата своето его. Нямам риза? Но и не трябва. Изобщо, живея в ”в гората”, далеч от всички и с никого нямам допир. Така следвам принципа ”не прави на другия това, което е ненавистно на теб”: избягвай нанасяне на каквато и да е вреда на ближния – точно така, както ти не искаш да претърпиш вреда от тях. Такива са първите три сфирот на Бина.
• Това ме води до ”продължаване на фразата”, към седемте долни сфирот на Бина, към съсъдите за получаване. Сега проверявам себе си по въпроса за “недомерването”: възможно е в нещо да лишавам ближните? Може би не спомагам за това благо, което биха могли да получат? Това още не засяга моя ”основен егоистичен капитал”, още не съм готов да се откажа от нещо свое, но вече чувствам необходимост от съдействието на другите. При това, не поправям своето получаващо желание, а вече добавям нещо към желанието за отдаване. Благодарение на предварителния етап на поправяне, започвам да разпознавам възможността за благо на ближния: ”Ето с това той може да спечели и ще му донесе полза…” И аз спомагам за тези възможности. Такъв е преходният етап, който ще ме доведе до истинското отдаване.

А засега, какво е това – още не е истинско отдаване, не е самоотричане заради ближния. Например, за последния месец съм спечелил пет хиляди долара, а за нормален живот са ми необходими две хиляди. Възниква въпрос: ако следвам принципа ”не прави на другия това, което е ненавистно на теб”, трябва ли да отдам на ближния три хиляди долара?

Отговор: не. Тъй като аз не работя с получаващите съсъди, не действам с тях, а изцяло съм в свойството милосърдие (хасадим) и само спомагам за благото на другите. Имам добро сърце, готов съм да помагам на ближния, но не за своя сметка. По такъв начин, работя с егоизма на нулевото, първо и отчасти второ ниво на авиют (”дебелината” на желанието), но не в желанията на АХАП, които се отнасят към второто, третото и четвъртото ниво.

Горната част на моя съсъд, моето общо желание за наслаждение, представлява съсъди за отдаване (248 желания), а долната – съсъди за получаване (365 желания). Съсъдите за отдаване се намират в състояние хафец хесед (Х”Х), в свойството милосърдие и желаят да отдават заради отдаване, а долните съсъди получават заради отдаване. Съответно, в първата част провеждам ”очистване”, а във втората – поправяне, уподобяване с Твореца по свойства. Тук вече формирам своето човешко подобие – човешкия образ, подобен на Твореца.

Като цяло, това е поправено желание с алтруистично намерение и се нарича ”душа”.

Така, принципът на Хилел се отнася към горната част на съсъда, а принципът на раби Акива – към долната. Разбира се, в който и да е случай, аз работя със своя егоизъм и трябва да го преодолявам. Но работата съгласно първия принцип не изисква от мен да търпя загуби, да се лишавам от своето състояние и в това е нейното принципно различие.

Важно е да се помни, че става въпрос за човек, който иска да се слее с Твореца (С) и затова се задават въпросите: ”Как да достигна сливането? Как да вляза във висшия свят, в духовното?”. Тези въпроси отначало обръщат човек в съсъдите за получаване, в лявата линия, а след това водят до решението – към принципа на Хилел. После това решение отново го насочва надолу и позволява да работи със своето егоистично желание.

Този път е описан в примера за не евреина, който отишъл при мъдреците за съвет. Отначало той моли Шамая да го научи да обича ближния, както себе си, но получава отказ, тъй като е невъзможно целта да се достигне внезапно. Тогава отива при Хилел и го моли да му обясни цялата кабалистична методика, докато той “стои на един крак”, т.е. да опише средството за придвижване с едно правило. В отговор Хилел формулира принципа ”не прави на другия това, което е ненавистно на теб”, т.е. разяснява какви действия са нужни.

По такъв начин, съгласно закона на творението, принципът за сливане с Твореца се подразделя на две части:

• ”Не прави на другия това, което е ненавистно на теб.”
• ”Обикни ближния, както себе си.”

И ако напредвам последователно, съобразно този порядък, то в резултат достигам любовта към Твореца.

Въпрос: Следвайки принципа ”не прави на другия това, което е ненавистно на теб”, извършвам материални действия. Как да съчетая правилното намерение с тях?

Отговор: И в нашия свят, и в духовния, и в нормалния живот, и сред другарите действа винаги този принцип. В каквото и обкръжение да се намирам, трябва да стоя на нивото на това обкръжение и да се старая да постъпвам така, както бих искал да постъпват с мен. Съответно, в групата се ръководя от желанията на другарите и тяхната цел, а на работата съобразявам своето отношение с желанието на колегите. И така навсякъде.

Поставям себе си в ситуацията на ближния и по такъв начин отмервам своето отношение към него. И това вече е отдаване. Защото на себе си аз не желая зло – значи и на ближния, несъмнено, ще донеса благо.

Това е повече от упражнение, това вече е действие, поправяне. И не е важно, че действам егоистично. Иначе не може и да бъде, моите действия винаги произтичат от егоизма, но при такъв подход те привличат към мен светлината, възвръщаща към Източника, и тогава се променям. Затова е казано, че сърцето тегли според делата. Отначало действам съгласно това, което е казал Хилел, а след това идва светлината и ме поправя.

Въпрос: Тогава може ли да се каже, че критерият за моето напредване се явява степента на любов към ближния, която придобивам?

Отговор: Разбира се. А как иначе? Защото духовните степени се различават именно по степента на отдаване, на любовта.

Въпрос: За последните 4-5 години съумях да проумея само, че съм глупав. Единственото, което мога, е да се старая да не нанасям вреда на другите. Не повече от това…

Отговор: Ако мислиш за това, как да не нанасяш вреда на другите, то вече си преминал дълъг път. Самото съгласие с тази мисъл, която седи в главата ти, вече е голямо постижение.

Въпрос: Всъщност, отдаването заради отдаване също е егоистично. Тъй като в крайна сметка, желая благото на другите само защото желая благо за себе си. Всичко това само ми обезпечава много по-комфортен живот…

Отговор: Тогава защо човечеството до този момент не е приело този принцип? Работата е в това, че е противоположен на нашата природа, която изисква на другите да им е зле. Виждаме как цели държави се замесват в глупави конфликти, в основата на които е елементарната гордост. Това коства огромни ресурси, милиарди вложения, голямо количество нерви и беди и не само това.

Като цяло, светът действа егоистично и в него нищо не трябва да се нарича ”отдаване заради отдаване”.

Въпрос: Предполагах, че ”отдаването заради отдаване” е нещо наивно, отвлечено. Какво е всъщност?

Отговор: Това е действие, насочено против желанието, против моя егоизъм. То изисква аз да се принизя, да почувствам другия, да застана на неговото място, ”да премеря” себе си с него, а него – на себе си. Тук е нужно много дълбоко разбиране на психологията.

Принципът ”не прави това, което е ненавистно на теб” съставя половината от цялата методика, половината от поправянето на душата. Осъществявайки го, излизам на нивото на парцуфа Аба ве-Има в света Ацилут и получавам светлината хасадим. А в нея присъства лекото осветяване на хохма, защото отменям своя егоизъм.

За да не нанеса вреда на другия, трябва да спирам себе си, да работя над себе си. Правя му услуга – но не за моя сметка, не отдавайки своето състояние, а отстъпвайки и съгласявайки се за негово благо. В нашия свят тези действия се представят като щедри и великодушни и ни се струва, че можем да ги възпроизведем като алтруистични.

Така или иначе, при верен подход те постепенно, с помощта на светлината, възвръщаща към Източника, ме водят по пътя. С всеки път моето желание да отдавам расте и въпреки че преследвам своята полза, търся възнаграждение, но светлината по малко ме води към истинска отплата.

Повтарям: трябва да осъществяваме действия, след действията идва светлината, а след светлината идват промените. Отначало изчиствам всички свои съсъди от егоистично намерение. Така дори моите лоши действия минават в разряд грешки. След това вече пристъпвам непосредствено към поправяне, строейки своето човешко подобие от чисти ”материали”.

И така, не прави на другия това, което е ненавистно на теб. В това се заключва цялата методика и ако застанеш на този път, той ще те заведе до целта.

От урок по статията ”Любов към Твореца и творенията”, 30.05.2013

[108808]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Въпрос: Кога материалната реалност се превръща в духовна за човек?

Отговор: Когато може да се отнася към ближния като към себе си. Когато се заличава границата между едните и другите.

Защото по принцип не може дори да се каже, че придобиваме свойството отдаване. И макар и така да се описва този преход, в действителност не можем да придобиваме нови свойства. Нашата основа остава неизменна.

Цялата работа е в това, до каква степен „допускам“ ближния вътре, сякаш съм самият аз. При това действам над растящия егоизъм, защото иначе между нас би се възцарила естествена близост, като между съпрузи, или компаньони, които се грижат един за друг поради общите си интереси и взимозависимост. Ето защо между нас трябва да се натрупва сила за противодействие на егоизма, над който аз приближавам ближния към себе си, докато той не стане наистина като мен, съгласно принципите: „Не прави на другия това, което е ненавистно на теб“, „Възлюби ближния като себе си“.

Това не означава, че излизам от себе си. По-скоро „преглъщам“, „поглъщам“ чертите на ближния, които ми се струват външни. И тогава целият свят е мой.

Въпрос: Проблемът е в това, че като гледам моята десятка, аз не искам да я „погълна”…

Отговор: Това ще се случи. Тогава ще почувстваш, че другарите са ти най-близките хора, че нямаш други по-близки от тях. Дори роднините, дори семейството ще се окажат много по-далечни от тях. Тъй като другарите са сродени с душата ти, а семейството – с тялото ти. Семейните рамки са сродни с договора, който трябва да бъде спазван, а поръчителството между другарите е нещо динамично, то постоянно се модифицира, приближавайки се все по-тясно, прониквайки в теб.

Повтарям, накрая ти няма да излезеш отвън, а в определен смисъл ще пуснеш всички другари вътре в теб.

Въпрос: Как да ускоря този процес? Защото сега той през цялото време ме бие с рикошети…

Отговор: Вярно, бъдещето чука по твоята врата, а ти не го пускаш, и затова те боли. Трябва отрано да отворим вратата, преди да затропат по нея. След това вече е късно.

В „Песен на песните“ е казaно: „Отвори ми мила моя!“. Но милата не е готова, не иска да приеме любимия, вратата и е заключена. И когато все пак я отключва – милият вече си е тръгнал, скрил се е: „Търсих го, но не го намерих, зовях го, но той не ми отговори…“

И затова ти трябва отрано да отключиш вратата си, широко да я отвориш към Твореца заедно с другарите си.

От урока по статията „Любов към Твореца и творенията“, 03.06.2013

[109018]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Любовта се е превърнала в изхабено понятие, лишено от реален смисъл. Размишлявайки за нея, ние се отклоняваме от дълбоката и същност, която е диаметрално противоположна на еснафските представи. Всъщност, става дума за целта на цялото творение, на всички светове, на цялата действителност, за това, как правилно да се построят всички противоположни сили. Но в наше време самата дума напълно зачерква всяко сериозно отношение.

Всъщност любовта е силата на единството. Не я бъркайте с тези чувства и асоциации, които предизвиква нашият егоистичен свят. Тук ние „обичаме“ това, което ни наслаждава, което ни напълва, а истинската любов е същността на свързването между Твореца и творенията, между противоположните части, между „плюсовете“ и „минусите“ на различните нива на неживата, растителната, животинската и човешката природа.

Особената сила от най-висш порядък, свързваща позитива с негатива, е самата любов. Казано е, че тя „покрива всички проблеми“, т.е. разрива между противоположностите. Тя е третият фактор, съединяваща ги в едно. Тя е средната линия, която ни се дава свише. Тя е силата на Твореца, която не се отнася нито към „плюса“, нито към „минуса“.

Именно в такава светлина трябва да се тълкува знаменития принцип за любов към ближния като към себе си. Ние с ближния сме противоположни един на друг и затова се нуждаем от трета сила, която ни съединява. И тогава ние ще се заобичаме един друг, както себе си.

А освен това, в този принцип пред нас се проявява също и задължението да разкрием Твореца, да се слеем с Него. За да преодолея ненавистта към ближния, трябва да отправя към Твореца зов за светлината, възвръщаща към Източника, за да ми бъде Той партньор, за да свидетелства за моята връзка с ближния, за да я укрепва и съхранява.

По такъв начин сливането с Твореца поначало за нас се явява средство за обединение, а след това разбираме, че всички разриви между нас са предназначени именно за да разкрием Твореца и да се слеем с Него.

При това се сливаме с Него, изхождайки не от позитива и не от негатива, а от средата между тях. И затова трябва да търсим центъра на десятката, на своята група, за да можем там и само там да изпитаме нужда от светлината, възвръщаща към Източника. Тогава тя ще свърши работата си и там ще разкрием Творецът.

В крайна сметка, всичко се съединява в едно действие…

От урока по статията „Любов към Твореца и творенията“, 29.05.2013

[108597]

Filed under: Десятка, Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

От статията на Рабаш „Какво да изискваме от събранието на другарите“: Човек трябва да прилага усилия, за да достигне до любов към ближния. И това се нарича работа, защото той трябва да работи над знанието. Понеже, как може да оправдаеш някого с разума си, когато разумът ти показва истинското лице на другаря ти?

Излиза, че ни се налага да работим в такива състояния, когато най-малко ни се иска. Не усещам никакво привличане към работата, никакво желание и никакъв интерес, иначе това не би се зачитало за приложени усилия. Не ме привлича да ценя и обичам другаря си. И може би се налага да търсим такива ситуации, когато другарят не ме интересува, когато ми е неприятен и аз съм настроен срещу него. Тогава ще забележа, доколко съм неспособен да обичам ближния и ще мога да проверя, това задължава ли ме да прилагам усилия.

Понякога, по време на голямо събрание или събитие, аз се вдъхновявам от общия дух, който завладява всички. И тогава, разбира се, че с мен всичко е наред. Но след като изляза от това външно влияние, веднага падам. Тоест аз сам не се пробуждам. Не ми се иска да мисля за любовта към другаря, за съединение. Величието на целта също изчезва и аз просто безцелно прекарвам времето си, докато отново не дойде пробуждане отгоре.

Но тъкмо в това време, когато духът на живота ни напуска, аз сам трябва да се заставя да приложа усилие, което ще ми се зачете. Тогава то ще се нарече усилие, молитва, пробуждане отдолу, което ще привлече към себе си светлината, възвръщаща към Източника. И тази светлина ще ми даде привличането към ближния, към любовта на другарите, която вече ще е за моя сметка.

Всичко това, само при условие, че съм създал пробуждане отдолу, в отговор на което свише е дошло пробуждането, светлината, възвръщаща към Източника, привлечена от мен. И затова и поправянето ще принадлежи на мен. В ситуация, когато се усещам отделен от другите, нищожен, безразличен, ще получа жизнена сила. Проблемът е само в това, как да приложа тези усилия, ако се усещам напълно мъртъв – как да желая любов към другарите в такова време.

За това е казано: ”Направи всичко, което е по силите ти”. Това трябва да се обмисля, да се обсъжда, да се съветвате помежду си, какво трябва да се направи. Тъкмо това ни се зачита като усилие.

От подготовка към урока, 28.05.2013

[108496]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Баал а-Сулам, „Поръчителство“: Ако единици от народа на Исраел извършат предателство и без да се съобразяват с ближния, се върнат в мръсотията на себелюбието, това ще накара всеки от народа да се грижи сам за себе си. Тъй като тези единици няма изобщо да го пожалят. Тогава, от самосебе си, ще стане невъзможно изпълнението на заповедта за любов към ближния за целия народ на Исраел.

Тук става дума за ненарушимото взаимно поръчителства, буквално за кръгово поръчителство, което свързва всички в едно цяло толкова здраво и неразривно, че от това зависи животът и смъртта на всеки. Достатъчно е само един да го наруши – и всички са обречени. Това вече е нещо повече от обичайната взаимозависимост. И затова всеки в групата трябва да разбира: такова е неоспоримото условие. Работата тук не е в лицата на другарите, не в техния характер и навици – всичко това не ме интересува. Главното е образувам ли с тях такава система на взаимно поръчителство или не?

При това никой от нас не знае какво се случва с другия. Сякаш всеки отговаря за своята тапа, запушваща дъното на общата лодка, но това никой не го забелязва, никой дори не усеща какво прави сам. Изваждайки своята запушалка, аз не забелязвам, че нашата лодка потъва. Ние работим в условия на пълно скритие и трябва да проявяваме отговорност, да се устремяваме към сливане и единство, трябва да не забравяме, че зависим от висшия – само Той ще ни опази и обедини.

Усилията по пътя ще ни помогнат да разберем какво още не ни достига.

Заради онези, които свалят товара от плещите си, останалите също остават в блатото на себелюбието. Тъй като без тяхната помощ народът не ще може да изпълни заповедта за любов към ближния, като към самия себе си.

Трябва да достигна такова състояние, когато се нуждая от Тора, от методиката, за да се обединя с другарите. Това е моята цел и само за това се грижа. Единството с другарите в моите очи придобива най-висша ценност, и за да не им навредя, за да не ги предам, ми е нужна помощта на Твореца, на Тора.

Напълно съм предан на групата и се страхувам само от едно – как да не навредя на другарите. И тогава моля Твореца: ”Помогни ми да се въздържа да не навредя. Само това ми трябва от Теб, нищо повече.”

Засега не мисля как да Му доставя удоволствие. Това стъпало все още е далече от мен и тревожейки се за него сега, е все едно, че не се тревожа за нищо. На ред сега при мен е не любов към Твореца, а към творението, към другарите.

Но сам не съм способен на това, аз само ги ненавиждам, завиждам им, отхвърлям ги, безучастен съм към тях, забравям за тях всяка секунда. И затова моля свише за сили, за да бъда предан на другарите си, да мога да отговарям за тях и да правя всичко, което зависи от мен, само и само да се включа с цялото си сърце към групата. Нека не остане нищо от мен, освен тази велика, неуморима грижа, преизпълваща всичките ми помисли и чувства. Само за това моля свише, знаейки, че сам не ще се удържа в такова самоотдаване. Само това очаквам, надявайки се на помощ, която ще дойде и няма да ме остави – да мога да пазя другарите си.

Такава е първата основа, първото стъпало, което трябва да достигнем. И ако наистина желая това, то се удостоявам с получаването на Тора. Защото в този случай наистина се нуждая от светлината, възвръщаща към Източника, която ще съедини моите разбити съсъди – желания, ще поправи душата ми, за да стане тя ”лодка” за всички. В нея аз ще държа и ще опазвам другарите си, уверен в това, че няма да им се случи нищо лошо.

От урок по сттията ”Поръчителство”, 05.05.2013

[106731]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Поръчителство - Няма коментари→

Рабаш, Шлавей Сулам, 1984, статия 2, „За любовта към приятелите„: Защо трябва да обичаме приятелите си? Поради каква причина съм избрал именно тези приятели и защо приятелите са избрали мен? Трябва ли всеки от приятелите ми да показва своята любов? Или е достатъчно да работи скромно над любовта към приятелите и не трябва да разкрива това, което е в сърцето му?

Тези въпроси без съмнение са важни. Всъщност, по принцип, не чувствам ни най-малка нужда от любов към приятелите си. От къде да спечеля сили? Как да убедя себе си? А най-важното, къде тук е ползата?

Ако ми обещаят нещо полезно, реално, възможно, то бих могъл да се убедя. Но ми казват само, че чрез любовта към приятелите ще спечеля възнаграждение, което е повече от всичко в този свят: не пари, не злато, не здраве, не забавления, а нещо много повече. И тъй като не виждам тази награда, любовта към приятелите не струва много пред мен.

Нека някой ми каже: „Обичай приятеля си и ще ти бъде добре“. Например, аз завися от човек, който може да ме измъкне от затвора. Ясно е, че съм готов на всичко за него, само и само да ми даде възможност да избягам. Но тук аз не виждам никакъв изход от затвора, не виждам голямата, истинска отплата за любовта към приятелите си. Разказват ми за висшия свят, но това много не ме влече.

Освен това, Рабаш пише, че аз съм избрал приятелите си, а те са избрали мен. Но извинете ме, кога ги избирах? И въобще, бих ли се спрял на тях, ако можех да избирам сред множество кандидати? От днешния състав бих взел един–двама, не повече. Оказва се, че никой не е избирал приятелите си.

И учител не сте избирали – напротив, вместо мен, вие, разбира се, бихте предпочели да видите някой по-стабилен и по-уважаван.

Е, къде е нашият избор?

Очевидно, по пътя на обединение в групата, аз трябва да почувствам всеки като толкова специален, че от цялото човечество, наистина бих избрал само тези приятели. Този етап все още е пред нас – да усетиш приятеля си, неговата душа, да се сближиш с него толкова, че той да се превърне в единствен от всички седем милиарда. И така с всеки в групата.

Освен това, Рабаш задава въпрос за това, трябва ли да придаваме на работата си, на своята любов някакъв външен израз: например, да позираме, да си подаряваме нещо един на друг и т.н.? Или, напротив, трябва да проявяваме скромност? В края на краищата, истинската работа се извършва вътре, а „декорациите“, както знаем, не струват много, защото може да се окажат ласкателство, лицемерие, измама. Всъщност аз не обичам никого – как мога да изразя нещо, което е необичайно за мен? Това е лъжа.

От друга страна, ако всеки един не показва в групата, че работи над приятелската любов, то той няма да има силата на групата.

Трябва да помним, че сме малки и слаби, че погрешно се въодушевяваме от външните прояви и затова трябва да ги използваме. Всеки трябва да се държи така, че приятелите му да видят: той извършва сериозна вътрешна работа, прилага големи усилия заради любовта към приятелите си и в действителност вече е достигнал в нея висока степен. Така ще напредваме.

От урока по статия на Рабаш, 24.01.2013

 [98788]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Въпрос: Как става поетапното изменение, при което ближният става по-важен за мен от самия мен? Какво усещам на този етап?

Отговор: Такава промяна в човек се случва с помощта на светлината, възвръщаща към източника. Условно, можем да разделим този процес на четири етапа.

1. Изобщо не усещам ближните, това са ”неопределени”, съществуващи, но безжизнени образи, с които нямам никакви общи чувства. Като че ли общувам с тях, прегръщаме се, пеем, но това са само кукли покрай мен – така ги усещам.
2. След това, в зависимост от това, доколко започвам егоистично да чувствам безпокойство, че не напредвам, се замислям: ”Какво ще се случи с мен?”. Така страдам, прилагам усилия, но още не чувам, че трябва да се съединя с другите. Това преминава покрай ушите ми: ”Красиви думи, но вече сме ги чували…”

Реалността, учението, всичко, в което аз лично се намирам, става все по-важно за мен, но онова, което засяга отношенията ми с приятелите – все още не разбирам, как от връзката между нас може да се получи нещо. Това ми се струва като някакъв морал или нещо напомнящо ми религиозните заповеди.

3. Затова в мен възниква голямо пренебрежение към всичко, което правят приятелите ми в групата: обединяват се, танцуват, пеят. Аз не съм способен на това. В моите очи то изглежда лекомислено и ако се съгласявам с тази потребност, то е само поради това, че това създава хубава, приятна атмосфера: трябва все пак някак си да подкрепя приятелите си, за да не се разотидат, затова се събираме на трапези, за да се сплотим и да привлечем и други хора. Така мисля аз.

4. Изхождайки от това, че в края на краищата нищо не се получава, и виждайки, че всички изведнъж стават по-умни в моите очи, започвам да се замислям: ”Какво правят те за това?”. И започвам да чувам, че обединението  е важно. Разбира се, това е от въздействието на светлината, а не просто следствие от съвместните действия с приятелите ми. Но доколкото все пак съм участвал с тях по някакъв начин, идва обкръжаващата светлина. Започвам да смятам действията, свързани с обединението, с приятелите ми, за полезни, но чисто теоретични. Говоря за това, мога да чета и слушам за груповата работа малко повече, а по-рано дори не обръщах внимание на тези статии. ”Въведение в науката кабала”, ”Учението за Десетте Сфирот”  – това е друга работа, а такива статии, като ”Последното поколение” ми припомняха комунистическите идеи.

Постепенно, под въздействието на обкръжаващата светлина, започвам да разбирам, че трябва да работя срещу своето его, да го преодолявам. Тогава започвам да забелязвам, че да го преодолея и да се съединя с приятелите си е едно и също, че по друг начин не може да бъде извършено – само мястото, наречено „група” и само по отношение на приятелите ми.

По-рано въобще не съм оценявал тези външни действия, дори съм ги пренебрегвал, по-добре никога да не бяха съществували – толкова съм ги изолирал. ”Защо въобще е това обединение между хората? Изобщо за какво става дума…? Дори ме е срам, че това е описано в кабалистичните книги.”

И изведнъж започвам да виждам, че вътрешното съдържание на тези действия наистина е такова и всичко е подчинено на реализацията на обединението – обединението на нашите вътрешни частички, а не на телата ни.  Продължавам да пренебрегвам физическото обединение, както и преди. Ако това не ме довежда до съединение на точките в сърцето, със същото пренебрежение, дори с по-голямо, се отнасям към всички тези ”трикове” и призиви: ”Дайте да се обединим! Нека да поседим заедно на трапезата, да побъбрим!”

Започвам да се отнасям по друг начин към обединението, разбирайки, че то се осъществява между точките в сърцето, с помощта на светлината, възвръщаща към Източника, и затова трябва да бъда в група. Това не е раздумка в бара, където хората се прегръщат, пеят и им е весело. Тук ние също седим заедно, можем да си пийнем и да се прегръщаме, но нашето намерение е да се обединим не телесно, или с някаква егоистична идея, а да се постараем да доближим нашите точки в сърцата, и да помолим светлината да ги съедини всички в едно. Светлината въздейства спрямо нашите приложени съвместни усилия, спрямо желанието ни да ги обедини.

Така напредваме. Основното е да преминем тези етапи, в които виждам, че реализацията в групата е необходима за съединяването на точките в сърцата под въздействието на светлината. Оттук нататък човек вече не пренебрегва обединението, той знае, че духовната реализация е такава, и нейният по-нататъшен път става все по-ясен. Независимо, че сега той изпитва друга трудност – как да откъсне своето ”Аз” от онази точка, която предава на обединението, как да придаде важност на намиращото се отвън, а не на собственото си ”Аз”. За това също е необходима светлината. Но това е следващият етап на нейното въздействие и в него също има няколко подетапа.

От урока по книгата Зоар, 07.01.2013

[97565]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Зоар - Няма коментари→

Целият свят по същество е сила, а не материя. Придай важност на силата на мислите си, на силата на своето отношение към приятелите. Именно тя действа в реалността. Със своето отношение към другите ти поправяш, изменяш света. Никой няма да устои на това. Ако от сутрин до вечер мислиш и се грижиш само за единството на приятелите си, което ще донесе благо за нас, за света и Твореца, то с това осъществяваш мощно действие, несравнимо с каквото и да е друго.

Силата на мисълта, силата на желанието – това е главното. И ако ги задействаш съобразно целта на творението, то ще оказваш много по-силно въздействие от обикновения човек.

Въпрос: Може ли това да бъде доказано?

Отговор: Работата е в това, че не искам да доказвам това на себе си. Защото доказването ще ми даде егоистична увереност, а аз, напротив – искам да въздействам с тези сили върху приятелите си така, че да не видят резултата. Искам да помагам, да обединявам, да обичам, но да не съм сигурен за отплатата.

Защото ми е нужно нещо друго: готов съм да заплатя със своето отношение към приятелите, за да разкрия само едно – чия воля изпълнявам. Искам да разкрия Твореца и да Му доставя удоволствие.

И тогава – да наметна покривало върху резултата, за да не ме подкупи тази награда. С това достигам до тази точка, от която Той е започнал – точката на отдаване.

Въпрос: Защо това не ме привлича?

Отговор: Защото тази истина е противоположна на нас.

Въпрос: Как да напредвам тогава?

Отговор: Чрез малки измами на всяка крачка. Криеш от себе си истината и играеш със самия себе си, сякаш те влече към някаква награда.

Въпрос: Какво може да ме застави да мисля по цял ден за приятелите си?

Отговор: Осъзнаването на важността: „Ще спечеля чрез това, ще постигна духовното, а иначе целият живот ще прекарам в подсмърчане. Искам да получа нещо от живота. Казано е: „Вкусете и почувствайте, че Творецът е добър“. А къде е Той? Как да Го вкуся? До вечерта трябва да успея, каквото и да става…“

Казват ти: „Ако се грижиш за приятелите си, ако преклониш глава пред тях, ако се присъединиш към тях, то ще разкриеш духовното“. И ти си готов за това, представяш си награда по свой вкус, както е казано: „Възпитавай детето според неговия път“. Представяш си примамващата те псевдодуховност: някакви места, полета, сили – и те влече към тях.

Всеки рисува своя картина. Помоли приятелите си, да ти обяснят целта и нейната важност. Трябва да почувстваш вкус в любовта – моли за това.

От урока по статията „Кабала и философията“, 18.12.2012

[95859]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→