Entries in the 'Егоизъм' Category

И ще се обръщат страданията в наслаждения…

Баал а-Сулам. „Плодовете на Мъдростта. Послания“, стр.70, писмо 19: Не веднага  човекът става готов за висшето сливане с Твореца, а постепенно, както е казано: „Само доброто и милостта ме преследват“.

И затова създава стремеж, явяващ се началото на сливането, както е казано: „Праведник е и му е зле“. Зле му е от това, че Творецът не желае сливането с него.

И затова човекът не усеща в своите желания и в тъгата любовта, необходима за сливането и се намира в страдания, които в бъдеще ще се обърнат в наслада от сливането.

Въпрос: Как да се стремим към връзка с Твореца в състоянията на страдания, които Той ни изпраща?

Отговор: Творецът не ни изпраща страдания. От Него излиза само добро, но аз в своя егоизъм усещам Неговото добро отношение като противоположно, т.е. усещам страдания. Но именно те се явяват „възбужданията“, необходими за достигането на целта, моята промяна от егоизъм към отдаване. И тогава страданията се обръщат в наслаждения.

По този начин, нищо не се променя освен моето отношение към света, както е казано: „И ще ядеш старото“. Ти си изменил себе си, своето отношение към ставащото, издигнал си се над своето желание за наслаждение и тогава, вместо страдания усещаш наслаждение.

Някога си се стремил към въображаеми напълвания, а сега твоят стремеж е към Твореца, тъгата и страданието се обръщат в напълване, защото освен това ти нищо не искаш – само да Го желаеш, и това вече е напълване.

От урок по писмо на Баал а-Сулам, 01.05.2011

[41880]

Не си правете прибързани заключения

Баал а-Сулам, “Мир в света“: Ако някакъв елемент от действителността ни се струва лош и вреден, значи самият той свидетелства за това, че се намира все още на преходен етап на своето развитие. Не трябва да се счита за лош и да се поставя под съмнение, тъй като това не е от мъдрост.

Става дума за мислещи хора, а не за тези, които не знаят къде са, защо и за какво. За разлика от тях, хората, желаещи да изследват себе си и природата, достигат до извода, че ние живеем в свят, който търпи развитие, започвайки от Големия взрив и до днешни дни. На неживо, растително, животинско и човешко ниво идва постепенният напредък от по-прости към все по-сложни и по-сложни форми.

Като следствие, ние не можем да си извадим оценка за нито едно нещо, нито едно създание, нито едно действие, нито един случай. Защото ние не знаем какво ще излезе от него накрая. Само когато плодът на дървото узрее напълно, ние разбираме, че това е сочна и сладка ябълка, готова да ни наслади.

Тогава разбираме за какво тя е преминала всички преходни етапи и как да я използваме. Но да се узнае за всичко това може само ако се спазват всички промеждутъчни форми, дочака се до края, види се финалната форма и се открие нейната промяна.

Ако ние все още не сме достигнали финала на своето развитие, дори на неживо, растително и животинско ниво, то не трябва да говорим сякаш вече знаем какво става. Защото която и да е вещ се претегля и оценява само по крайния резултат.

Всичко се разбира чрез опит. Мъдрецът не вижда в бъдещето, а съди на основата на преминатия път. Затова е казано: “Никой не е толкова мъдър, колкото опитния“. А значи, в света няма нищо лошо или добро – всичко е необходимо. Всяко нещо е назначено на мястото си в подходящото време, по неговата си причина и необходимост – и чак на края ние разкриваме, че точно така всичко е трябвало да бъде. Само на финала ние можем да си изведем оценка за каквото и да е.

Това се отнася до всички части на реалността и още повече до нас самите. Само на края на развитието ние правим изводи и си съставяме мнение на своя сметка: кои и какво сме ние, и за какво.

А засега от тези изследвания ние набираме опит и се учим от собствените си грешки. На нас вече ни е ясно, че в природата не трябва да се унищожава нищо, защото ние не разбираме причините за тези или онези явления. По-рано човекът е искал да  промени природата, да я “огъне“ под себе си и това все още го има.

Ние трябва колкото се може по-малко да се намесваме в природата и да проявяваме към нея максимално внимание – с други думи, да огранизаваме своя разум и да я използваме само в границите на необходимото по аналогия с животните. Защото в този свят, в своите тела ние сме подобни на тях. И затова не трябва да вземаме от природата повече, отколкото е нужно за телата ни. Тогава ще се развиваме правилно в природата, без да ѝ причиняваме зло.

В предисловието към книгата “Паним меирот“ Баал а–Сулам обяснява, че дори и външните мъдреци като Платон и Аристотел са предупреждавали да се пазят научните знания от масите, тъй като хората ще започнат да развиват технологиите и да добиват и получават от природата повече, отколкото е нужно за телата им, докато не опустошат Земята.

И затова ние трябва да пребиваваме в хармония с природата, така че да се развиваме правилно в нейното обкръжение.

От урока по статията „Мир в света“, 01.05.2011

[41906]

Пълен комплект за три милиона в пустинята

Баал а-Сулам, „Поръчителство”: „Всеки представител на Исраел станал поръчител за това, никой от народа да не изпитва нужда от нищо.

Това всеобщо поръчителство освободило всеки от каквито и да е грижи за своите нужди и позволило в пълен обем да бъде изпълнена заповедта за любовта към ближния като към себе си, отдавайки всичко, което има, на всеки нуждаещ се.

Защото човек повече няма да се грижи за потребностите на своето тяло, тъй като знае и е уверен, че шестстотин хиляди предано обичащи се намират до него и са в готовност да се погрижат за него.” 

Става дума за явление, което е дълбоко скрито, и в същото време съдържа много актуални за нашето време моменти.

Преди всичко как може това да съществува: нима обединявайки се с другите, ще мога да бъда сигурен, че отсега нататък нищо няма да ми липсва? От какво следва това?

По-нататък, ако погледнем на ситуацията от историческа гледна точка, тя изглежда още по-странна. Три милиона човека отиват в пустинята. Това съвсем не е шега – те нямат опит с живота в пустинята – не са номади, а пришълци от Египет, които са живели добър,  охолен живот, много развит по това време. Животът им е бил уреден във всяко отношение и изведнъж – в пустинята.

Как да организират системата за снабдяване? Как да опазят всички от глада и жаждата? Жените с кърмачета, старците – как да ги обезпечат?

Работата е в това, че при излизането от егоизма се разкрива нова сила, нова реалност, наречена „поръчителство”. Това е общото кли, духовният съсъд, духовното измерение, в което няма да изпитваш никакви лишения, а ще има онова, което се нарича „манна небесна”, включително и вода, и храна. Поръчителството ще обезпечи всички твои ежедневни потребности.

По какъв начин?

Става дума за условия, позволяващи да се стигне до равновесие, да се придобие хармония с Природата. Връзката с Природата ще постави човека в такова положение, когато изобилието на Твореца ще премине към него.

Условието на поръчителството се състои в това, че човекът се съгласява да получи „хляб от небесата”. С други думи, той предава себе си на отдаването, за да получи само необходимото, ако се нуждае от нещо. А ако не се нуждае, тогава не – защото отдаването си е отдаване.

Това условие е задължително. Тъй като излизането от Египет е същността на вътрешното съкращаване, издигането над егоистичното желание. А какво трябва да се направи по-нататък? По-нататък може да се работи само в обединение. След скока се изисква единство – сплотяване на намеренията, мислите, целите, за да станат всички те едно цяло. Именно тук поръчителството влиза в сила.

По нашите сили е само да го поискаме, да го пожелаем – но то се осъществява свише. За това е казано: „Ще направим и ще чуем”. Поръчителството се реализира посредством силата на висшата светлина. Ако сме съгласни, тази сила идва и въдворява сред нас обединението. 

При това, всичко се случва над егоистичното желание, когато човекът иска да престане да се грижи за себе си.

От урока по статията „Поръчителство“, 24.04.2011

[41419]

Фараонът е верният роб на Твореца

Ако бихме видели тази игра на Твореца, то бихме разбрали, че в нашия живот нищо не става, което не би довело към единствената цел – необходимостта да се обърнем към Твореца. А силата, която постепенно, крачка след крачка ни развива  и заставя да се обърнем към Твореца се нарича „Фараон”, верният роб на Твореца.

Той хитро ни лъже, бие и организира трудностите в живота, поставя препятствията на пътя – всичко това е работа на Фараона.

Цялото ни напредване зависи от това, как приемаме ударите на Фараона, разочарованията и предоставящите ни се възможности. В никакъв случай не трябва да смятаме това за случайно, а трябва да виждаме във всичко „управляващата ръка” на Твореца и да мислим как да отреагираме на нея. С помощта на изясняването на тези ситуации, ние и напредваме.

А изясняването става само за сметка на нашето съединяване – тогава ние имаме правилна гледна точка, позволяваща ни да разберем какво иска Творецът. В крайна сметка, Той ще поиска от нас да се обединим, „като един човек с едно сърце”. И ако ние от тази гледна точка разглеждаме всичко, което става с нас, то бързо и правилно ще можем да разкрием какво иска от нас висшата сила.

Това е много просто само, ако човек не се отклонява от правилната точка на наблюдение за тези процеси, които стават с него.

Всички удари и преживявания ни водят към придобиване на свойството отдаване. Защото ние идваме заради нашата гордост и егоизъм, докато всички тези удари и преминати изменения не сформират в нас правилно отношение и позволят да разберем къде се намираме относно силата на отдаване.

Но само като се променим, в същия момент разбираме, че всичко това е било направено от любов. Творецът не е искал да показва своята власт и да ни застави да склоним, Той не ни е ревнувал за любовта ни към Фараона и предаността. Само Неговата огромна любов по отношение на нас, Го е заставила постепенно да ни учи. И Той, а не ние, е страдал повече от всичко, което се случва с нас. Точно, както родителите, които са принудени да правят инжекции на болното дете и да му дават горчиви лекарства.

От страната на Твореца никога не е имало и не може да има лошо отношение към нас, а само една абсолютна любов.

От урока по писмо на Баал а-Сулам, 20.04.2011

[41100]

Играйте на отдаване

Възприемам картината на реалността изключително през призмата на своето егоистично желание. Очевидно съществува някаква реалност извън мен. Себе си чувствам като твърдо тяло, запълващо определен обем.

Въздействат ми топлината, студът, силата на привличане, вятърът, вълните и много други фактори. По такъв начин усещам някаква реалност отвън, но я усещам само тогава, когато нейните последствия се проявяват в моето тяло.

Самият източник е напълно недостъпен за мен. До мен може да настъпи краят на света, но докато не попадне в моето полезрение, не го усещам. Кой знае колко измерения ме заобикалят и какви грандиозни събития се случват в тях – аз просто не ги улавям.

Живея в своята реалност, сред множество други реалности, които съществуват паралелно. По същия начин две вълни преминават една през друга, без какъвто и да е контакт, тъй като се излъчват в различни диапазони. Така и аз се намирам сред много светове, но живея в своя свят – в онази част от цялото, която мога да възприема.

Но в някакъв момент започвам да усещам, че моят свят е тесен и малък. Страдам от живота в него. И тогава ми разкриват групата, наставника по пътя, инструкциите, книгите – за да успея да усетя всички останали светове, към които засега съм лишен от възприемчивост, макар да се намирам в тях. Комплексно тази мъдрост се нарича кабала – наука за възприемането, наука за усещането, наука за разкриването.

Реалността на мирозданието като цяло – това е Висшата сила, Творецът. Как да се добера до нея, ако не я усещам? Разказват ми за нея, а аз трябва постепенно да развивам своите сетивни органи. Иначе няма да имам възможност да работя с тях. Необходимо е да се науча да ги контролирам, да ги управлявам, за да мога после с тяхна помощ да изследвам цялата широка, огромна външна реалност.

Как?

„Ние разкрихме – ми казват кабалистите – че можеш да направиш това посредством упражнения, ако ги изпълняваш в рамките на своите взаимоотношения с другарите. Те също не усещат широката реалност, но вие можете да играете помежду си игра: да започнете да се обединявате, да се грижите един за друг, да изграждате общество, в което ще подбуждате другите към отдаване, любов и взаимност.

Сякаш ще се издигнете над своя егоизъм, и макар всъщност всичко това да е игра, макар да ви движи същото его, самите усилия ще проявят нови щрихи във вас. Благодарение на тези нови впечатления, вие ще напредвате. Дори отдаването и единството да са недостижими – играйте, действайте в този свой малък свят.

Защо е нужно това? За да усетите потребност, за да разберете какво имате, и какво не ви достига. Тези нови детайли на възприятието ще създадат във вас определено отношение и ще разкриете, че чрез него получавате нови усещания, предназначени именно за новото измерение. Внезапно ще разберете, че действително можете да съществувате не във вашия свят, който е пропит с получаване и поглъщане, а в огромните външни светове, където всичко е наобратно.

Какво значи „обратно”? Как може да бъде почувствано това? Ще го почувствате именно като играете помежду си. Тогава всеки ще усети, че има някакво свойство извън егото, което е обърнато към ближния, към другите. Макар и егоистично, вие ще се докоснете до него – като децата в своите игри. Те също играят на автомобилни състезатели, летци, каубои, и това ги развива. По същия начин, и вие ще напредвате в живота”.

От урока по статия на Рабаш, 21.04.2011

[41154]

Мисията е изпълнима

Настъпи особен период – празникът Песах. Сякаш ни обгръща лека мъгла, предизвикана от умората и излизането от привичното състояние. В целия свят сега е особено време, когато действат обкръжаващите светлини, съгласно реда, произтичащ от закона за клоните и корена.

А освен това, ние встъпваме в празника, който има най-непосредствено отношение към нас. Няма духовен корен, който да ни е по-близък и необходим, от Песах. Само това искам аз. Излизайки от егоизма, ние отново и отново си напомняме за изхода от Египет и само го поправяме още, и още през целия оставащ път, до самия край на поправянето. В крайна сметка трябва напълно да се откъснем от Египет, до такава степен, че да го обърнем в противоположност – в отдаване.

Сега можем да направим откъсването – тази задача и стои сега пред нас. И не е важно, че сме малки, че не разбираме всичко. Нека не ни достига много – така ще бъде винаги. Усещането на тъмнина, обърканост, размътване на чувствата и разума – всичко това е необходимо. Трябва да ни отвличат – и в това сякаш няма недостатък. Всички ние чувстваме себе си смутени, объркани, слаби и т.н., всеки е готов само да спи. Това е най-доброто, оптималното състояние за нас.

И заедно с това, трябва да прилагаме добре контролирани и изострени усилия в направлението на нашето единство. Ако ни влече към сън – може и да поспим, но с правилното намерение, че даже и в това действие да сплотяваме точките в сърцата, и да заспим, неразделяйки се вътрешно един с друг.

Единството трябва да се „пробива”. Да се влезе вътре, независимо от сънливостта, – и ти започваш да получаваш пробуждане от другите.

На всеки от нас не му достига взаимовключване. Защото, ако аз съм включен във всички, а всички – в мен, това ще ми даде силите на стотици хиляди души. Това е резултат от поръчителството и ако не го изпълним, нищо не постигаме. Ние трябва да направляваме себе си към реализацията на единството.

Тази вечер с целия свят ще направим празнична трапеза, и главното ще бъде не това, че ядем и пием, не самият пасхален седер. Всичко това са обичаи, а главното е: възнамеряваме ли да се издигнем над своя егоизм към любовта и обединението?

Това е изходът от Египет. Всичко останало са тълкувания. Всички празнични атрибути – тава са само знаци, признаци на единното усилие. Ако аз оказвам натиск върху себе си, заедно с останалите, то с този натиск преминавам целия пасхален седер. Той ми се разкрива.

И затова сега на нас ни е необходимо мощно пробуждане. И ние действително сме способни да пробием. Защото виждаме как висшата сила ни подтиква напред, постоянно ни организира, грижи се за нас. Сега е необходимо да окажа натиск от своя страна и аз не виждам никакви прегради за това. Неголямо размътване на чувствата – нима това е Фараонът?

Не трябва да очакваме, че някога ще бъде по-лесно. Ние винаги се движим срещу желанията и помислите. Винаги ще те надвива съня, винаги ще те отвличат странични неща, винаги ще се объркваш. Такъв е пътят.

От урока по писмото на Баал а-Сулам, 18.04.2011

[40985]

Питам за другарите

Въпрос: Физическите действия помагат за обединението. Без тях ми остава само мисленно да си представям какво е единството  с другарите. Как да премина от външното към вътрешното?

Отговор: Това ще дойде. Има различни състояния. Естествено, началото на пътя е свързано с физическите действия, по време на които ние да можем да си представим общото обединение.

Тук е важно да се помни, че нашето напредване не се основава на  усилията  на един човек. Защо ти помагат само общите физически действия? Защо не чувстваш сега вътрешното единство? Защото другите не са загрижени за това, ти да почувстваш това единство. И самите те са в същата ситуация.

Започни да бъдеш загрижен за другите, а не за това, колко правилно или неправилно си представяш ти нашата взаимовръзка. Тъй като така или иначе в абсолютно всички нас работи егоизмът. Започни да мислиш за това – другите да почувстват нашето общо обединение. Започни да се загрижваш за тях – и твоята работа ще ти се върне към тебе стократно. Точно и това е молитвата на многото, молитвата за многото.

От урока по статията от брошурата към  „Песах“, 14.04.2011

[40659]

Египет, където тече мляко и мед

За хората Песах е исторически празник, свързан с излизането от Египет: „Някога сме били роби, построили за Фараона няколко града и пирамиди, а след това сме се освободили”.

Но в действителност ние не празнуваме датата от календара на историята. Защото днес ситуацията е много по-лоша от тогава.  Достатъчно е да сравним положението на народа на Исраел в Древния Египет със сегашното му състояние – и веднага ще се втурнеш да целуваш ръцете на Фараона, само и само да те пусне да се върнеш обратно.

Евреите живеели в земята Гóшен – най-благодатния край на Египет, с най-плодородните земи и охранени стада. Прави каквото искаш, защото Фараонът не само властва, но и те пази. Никой няма с пръст да те докосне – каците са пълни с месо, мрежите – с риба, а в хранилищата има плодове. Ти си „роб”, само защото трябва да слушаш Фараона. А това означава: действай така, както ти заповядва твоят егоизъм и нищо повече.

Евреите живеели добре и неслучайно роптаели пред Моше: „Къде са месото и рибата, лука и чесъна, които ядяхме в Египет!? Беше ни добре, къде ни заведе?

За какво си спомняме на този празник? Нима тогава сме били заобиколени от ненавистници, както е сега? Напротив, възползвали сме се от всички блага, а властта на Фараона ни е защитавала от враговете. В своята страна той ни е позволявал да живеем както искаме – на отделна територия, според собствените си закони. Какво лошо има в това, в сравнение с настоящата ситуация?

Днес, както пише Баал а-Сулам, ако евреите можеха да се преселят в други страни, в Израел нямаше да остане почти никой.

Трябва да разберете: Египет се превръща в затвор, когато се замислиш за духовното изгнание, когато не ти достига Твореца. Ако не е необходимостта от духовно спасение, Египет, сам по себе си, е земя, в която текат мляко и мед. Тук имаш всичко, освен Твореца, освен отговора на въпроса за смисъла на живота. Всичко останало е в изобилие – живееш царски живот, но не ти достига само едно: „Искам отдаването и любовта към ближния”.

Когато започнеш да искаш точно това, тогава ще видиш Египет като изгнание. Само това го няма тук – любовта към ближния. И ето, излиза, че празнуваме Песах в памет на хубавия живот в Египет, а не за спасението, от което никой няма нужда. Защото да излезем от Египет означава, да захвърлим всичко, което имаме, освен любовта.

Усещаме ли в себе си изгнанието? Напротив – хората не разбират за какво става дума. А любовта към ближния трябва да стане единственото ти желание. Моше иска от Фараона:

– Пусни моя народ! Искам да напусна!

– Какво не ти достига, Моше? Израсна в ръцете ми. Остани принце египетски. Защо правиш революция? Заради любовта към ближния ли? Да не си полудял!

Само в края на пътя Египет става за нас страна на изгнанието. А дотогава имаме достатъчно от всичко, освен отдаването.

Излиза, че празнуваме в чест на това, че някога не ни е достигала любовта към ближния. Само ако можехме действително да го обясним на народа и да покажем истинското положение на нещата в наши дни. Нима днес сме съгласни да оставим сития живот заради любовта към Твореца, към ближния, към другарите, заради взаимното отдаване, взаимното участие? Близо ли сме до това? Заслужено ли празнуваме празника на освобождението!

Защото става дума за освобождаването от егоизма, когато той има всичко, а аз искам да избягам от това, ненавиждам изобилието, не го искам. Не ми е нужна обилната храна, нито безопасността, нито комфорта и здравето – нищо. Готов съм да се задавя с водата в Граничното море или да изсъхна от жажда в пустинята, само и само да се измъкна от оковите.

Така че искаме ли да бъдем на свобода?

От урок по статия на Рабаш, 13.04.2011

[40588]

Съюзници във войната с Фараона

Кабалистите ни съветват да не умуваме, защото целият наш ум е егоистичен и може само да ни спре, а да хвърляме повече сили  в действията.

Разбираемо е, че в мислите и желанията си аз ще остана в моя егоизъм, а с действието мога да извършвам отдаване. И нека да отдавам, защото възнамерявам да получа изгода за себе си, защото иначе нищо не бих отдал.

Но ако извършвам такива действия, каквито ме съветват кабалистите, значи в това вече има духовна добавка. Това вече не е само заради самия себе си, но е възможно да даде също и някакъв духовен резултат, за който аз не мога да мисля направо. Това работи по такъв „обиколен път”.

Тоест, нашето напредване не става направо. И с всяка работа, която извършваме, ние строим прекрасни градове за своя егоизъм, които се обръщат в бедни градове за Исраел („яшар-кел” – вървящият „право към Твореца”).

И тук се крие още едно допълнително препятствие. Ако аз работя за Фараона, строейки градове за него, но видя, че едновременно, постепенно достигам свойствата  отдаване, вяра, любов, единство, съединение, като „допълнителни резултати” от своята егоистична работа – тогава все още би било хубаво и разбираемо! Аз щях да знам, че надявайки се на егоистичната изгода, постепенно ще придобия желанието за отдаване.

Но не става така! Аз не само не придобивам желание за отдаване – аз виждам двойна загуба! В своето его виждам, че съм спечелил прекрасни градове – и не съм ги искал, но не съм имал избор. А за Исраел, който е в мен, съм загубил двойно – вместо това да напредна, аз съм получил бедните градове.

Ако заедно с прекрасните градове на Фараона, израснеха такива прекрасни градове и за Исраел – би разцъфтял успешен духовен „бизнес”, то тогава добре. Но няма нищо такова! Аз виждам, че моето его, моят Фараон е спечелил – а моят стремеж към Твореца е загубил и само ме е отделил от Него.

И тогава се обърквам и смайвам – що за път е това?! За сметка на какво ще мога да се приближа към отдаването? И тук лежи  крайъгълния камък, който може да спре човека от пътя.

Защото от тази точка нататък, човек трябва да напредва  с молитвата – със своя вик към Твореца. Той ще разбере, че сам няма да може да воюва с Фараона и да се избави от бремето на робството, а тук е необходима трета сила.

Преди не е чувствал потребност от Твореца и затова е забравял за Него. Той е мислел, че това е нещо съпровождащо, добавъчно, разкриващо се в самия край на пътя – но не го е считал за първа необходимост. А от историята с Моше виждаме, че Творецът му казва : „Да отидем при Фараона” – Творецът сам му се разкрива чрез горящия храст. Тоест от страна на човека все още съществуват огромни препятствия, пречещи му да се свърже с Твореца и да се обърне към Него, за да работят заедно, като партньори, против Фараона.

От урока по статия от книгата „Шамати“, 12.04.2011

[40427]

Да отрежеш от себе си Фараона

Фараонът в теб трябва да израсне. Отначало той е малък, що за цар е това? Йосеф чувства, че може да управлява целия свой Египет, с целия свой егоизъм в своя полза. Той предвижда бъдещето и знае, какво трябва да прави. Моето его разцъфва, аз достигам „седемте сити години”.

И даже, когато започнат „седемте гладни години”, все още не чувствам това. Аз продавам своите запаси на Фараона. За мен е изгодно, че на египтяните им е зле – аз ги продавам на Фараона с всичко, което имат. А Исраел в моята страна Гошен въобще не страда – там няма глад.

Вижте как последователно трябва да се разкрият тези състояния в човека, едно след друго – докато той не започне да разбира, че Фараонът – това е неговият ангел на смъртта и нищо не трябва да се прави с него. Тогава той започва да осъзнава, че всичко това идва от същия източник – от Твореца, и Фараонът го приближава към Твореца („приближава” и „принася в жертва” – това е едно и също), все едно ни помага „от противоположното”.

От получаването аз вече не получавам наслаждение, а от отдаването – все още не получавам, и какво ми остава тогава – нямам нито това, нито другото! Това се нарича: „И застенали синовете на Израил от такава работа”. Аз съм излязъл от егоистичното получаване и не виждам в него никаква радост – тези „прекрасни градове” са хубави само за Фараона, а на мен нищо не ми дават. Тоест, аз вече съм отделил себе си от Фараона.

Но тези градове за мен така са и останали бедни – защото нищо не съм получил за тях. Къде е отдаването, постижението – няма нищо. Защото искам отдаването и духовното постижение егоистично! Аз искам да отдавам заради себе си. А как да достигна до чисто, безкористно отдаване?

На мен ми е необходимо да се издигна над тези „бедни градове”, за да не чакам отникъде никаква компенсация за своите действия. И само тогава съм готов да се издигна на степента на вярата, която съвсем не е свързана с моето желание и днешните ми свойства.

Аз не мога сам да достигна това състояние, но на мен ми е необходимо желание да се докосна до него – поне малко да се отделя от мислите за самия себе си. А това е голям проблем. И когато, все пак, идвам до това чрез прекрасните градове за Фараона и нещастни за Исраел, то започвам да разбирам, че е невъзможно да напредна по-нататък – освен, чрез ударите свише. А никога няма да успея да се отделя от своя егоизъм и да забравя за всякаквите последствия от своето отдаване.

А вече мисля за отдаването, но как да не чакам никаква полза за себе си от него? За това са ми необходими истински удари, за да страдам, заедно с Фараона от егоистичното използване на своето отдаване.

Тогава идват египетските наказания, и за сметка на тях, искам да се издигна по-високо от всеки свой собствен интерес, от всяко последствие от своето отдаване за самия себе си. Тоест, започвам да се стремя да отдавам, заради отдаването – в мен се формира потребност да се избавя от своето его. Тези 10 удара ми разкриват образа на това, което се нарича освобождение. Защото, иначе няма да мога да премина в следващото състояние.

Изгнанието и освобождението се определят от недостига и присъствието на Твореца. И трябва да разбера: какво се нарича Творец, за да се прояви Той на мен някак, в моето изгнание и да изляза към освобождението. Нека Той се прояви от страната на своя недостиг, но да има в мен някакво усещане за Него. За това и се случват последните удари.

Когато идва ударът, чувствам, колко е полезен той за мен , защото става много силно разкриване на злото. Но от друга страна, тези удари са много болезнени и преминават през мен като вътрешни, душевни сътресения. Но те много укрепяват човека, точно както солта, която „консервира” месото. Тези удари донасят оздравяване.

От урока по статия от книгата „Шамати“, 11.04.2011

[40340]