Entries in the 'Егоизъм' Category

Котешко щастие

Баал а-Сулам, „Свобода на волята”: „Обществото е длъжно да пази като зеницата на окото си идеите на личностите, за да не изчезнат от този свят.

То трябва да знае с пълна увереност и несъмнена очевидност, че прогресивните и истински идеи се намират в този свят не в ръцете на властващото мнозинство, а именно в най-слабите, тоест в незабележимото малцинство.

Защото цялата мъдрост и истина идват в този свят в незначително количество. Затова ние сме призвани да пазим идеите на всяка личност, тъй като способността на потискащото мнозинство на обществото да се ориентира в тях е слаба.”

Това се проявява във връзките между нас, в науката, във възгледите. Колкото по-любознателен трябва да бъде анализът на мненията, толкова по-малко са хората, способни да разберат, да се ориентират и да ги проявят за света. Това е проста йерархия, действаща във всичко, включително в науката кабала. Защото всичко идва от Твореца и се разпространява от Него, от общата душа, през цялата пирамида на душите, докато не стигне до масите.

Проблемът на масите е да изберат за себе си лидер, тъй като при това те се ръководят от своята цел в живота. Съвременните лидери са майстори на обещанията:

– Какво искате? Пари? Ще ви дам пари! Здраве? Ще ви дам здраве! Безопасност? Ще ви дам безопасност!

Казано по друг начин, лидерът върви след народа. Той чувства очакванията на народа и по съответстващ начин се изказва пред публиката.

По аналогичен начин провеждам лекциите си. Ако публиката, която се е събрала е напреднала – също като нашата аудитория на уроците, тогава чувствам, че трябва да покажа на хората истинската цел – не желанието на „утробата”, а истинското желание, целта, която е противоположна на егоизма на всеки. Така влизам в ролята на лидер, който води след себе си своите ученици.

Но ако отида на лекция, а пред мен седят „котки” и ме гледат по котешки? Тогава трябва да им разкажа, че в духовния свят всеки има много мишки, мляко и сметана.

Именно в това се състои разликата: дали да следвам личността или мнозинството. Отнасям се по различен начин към различните аудитории: пред учениците поставям истинската цел и ги тегля напред, а на масите давам „бонбони”, разказвайки им за материалните ползи – за здравето и обезпечаването на живота, за увереността в утрешния ден, за възпитанието на децата и т.н.

Затова, ако искаме да постигнем духовния живот, нямаме друг изход – длъжни сме да сведем глава пред мнението на личността. За нас, това са Баал а-Сулам и Рабаш, които със своите книги ни насочват към Твореца.

От урока по статията „Свобода на волята“, 08.04.2011

[40111]

Учете се да работите на ниво

Световен конгрес „We!“, Ню Джърси, урок №2

Работата винаги става под една и съща форма: „усилие” и след това „откритие”, само че на по-високите стъпала – тя е още по-трудна, както и в нашия обичаен живот.

Но заедно с това, колкото по-високо се издига човек, толкова повече вижда, разбира и чувства. Макар, че едновременно с това, той и повече се обърква, и чувства по-голяма слабост. През цялото време върви и работата против растящия егоизъм.

В книгата „Зоар” е написано, че учениците на Раби Шимон, заедно с които той е писал тази книга, и които заедно с него са били 10 (както 10-те сфирот), са построили помежду си най-големия и най-светлия духовен съсъд (кли). И затова те са успели да разкрият във връзката помежду си цялата висша светлина.

Но е написано, че когато те са пристъпвали към ученето в обичаен ден, та са чувствали ужасна ненавист един към друг. И тук става въпрос за хора, които вече се намират в духовното постижение! Но те само започват да работят над следващата степен, за да се издигнат на нея – и преживяват такива усещания.

Тогава те започват да се учат и да работят над себе си, слушайки това, което им казва Раби Шимон, и полагайки вътрешни усилия за своето съединяване, за да станат „по-чисти” и „по-светли”, тоест прозрачни за светлината.

И когато те започват да образуват такъв единен съсъд от желания, свързвайки се помежду си и създавайки съединяващи ги канали, то усещат как вътре в тях започва да протича светлина, преминавайки от единия към другия, и така циркулирайки по цялата система. И от това, вътре в тях се пробужда усещането за духовния свят.

От 2-я урок на конгреса „We!“, Ню Джърси, 01.04.2011

[40051]

Решимостта по пътя

Световен конгрес „We!, Ню Джърси, урок №5

На всеки е възложен дълг, при изпълнението на който не може да има никакви извинения и отстъпки: трябва да се грижи за чувството на радост, увереност и сила в нашата среда.

Да не говори за присъщите му слабости, да не проявява нерешителност, въпреки че все още никой „не е изплувал от мъглата”, да не демонстрира пренебрежение, което се появява отново и отново в зависимост от нарастването на егоизма.

Напротив, трябва да работя по-високо от своето его, излъчвайки през цялото време увереност, решимост по пътя и радост – като знак за това, че се намирам в съвършено състояние.

Струва ми се, че нямам нищо – но и нищо не ми е нужно. Искам само да се намирам в състоянието на чисто отдаване. Защото, каквото и да придобия, ще бъде достояние на моя егоизъм. Само когато се изключа от него, когато се радвам, че е празен и не изисквам от него никакво напълване, тогава започвам да придобивам духовния свят. Такъв преход се нарича „духовно раждане”.

Много се надявам, че няма да забравяме за това.

В сборника „Шлавей Сулам“ (1984, статия 4, „Човекът да помогне на ближния”), Рабаш пише:

„Всеки трябва да обръща внимание и да мисли, с какво може да помогне на другаря си, предизвиквайки в него приповдигнато настроение. Тъй като, що се отнася до настроението, всеки може да намери в другаря си място на недостиг, което е способен да напълни”.

И още един цитат от „Шлавей Сулам“ (1984, статия 1, част 2, „Цел на групата – 2”):

„В обществото трябва особено да се следи за това, в средата да не проникне лекомислието, тъй като то разрушава всичко”.

Който пренебрегва нещо по пътя, по време на занятията, при осъзнаването на величието на другарите и учителя, той намалява вашите сили. Веднага го махнете от групата. Това е вашият най-голям ненавистник. Не го оставяйте. Нека си помисли с какво се занимава, нека се извини и разбере своя проблем – чак тогава можете да го приемете обратно.

Не трябва нито секунда да държите в групата човек, който намалява нашите сили по пътя. Спазвайки това правило, задължително ще стигнем до целта по бързия начин.

От 5-тия урок на конгреса „We!”, Ню Джърси, 01.04.2011

[40000]

Избирам точката в сърцето

Всемирен конгрес „We!“, Ню-Джърси, урок №2

Всичко, което става в света е – следствие от това, че природата ни води през всевъзможни състояния: било то по пътят на развитие на егоизма, било по пътят на развитието  на духовната “точка в сърцето“ в нас.

Тази точка наистина идва от духовния свят! Има сърце и “точка в сърцето“ – това са две различни сили, тъй като точката се отнася към духовната природа, а сърцетo – към нашата изначална природа – материалната.

Във всеки от тук намиращите се присъстват и двете сили – иначе той не би дошъл тук! Баал а-Сулам пише в Предисловието към ТЕС, в п.4, че Творецът води човек към състоянието, където той трябва да направи избор.

Той стои против собствения си егоизъм, срещу цялото си черно сърце, пълно с егоизъм, жадуващо само материално напълване: храна, секс, семейство, пари, почести, власт, знания.

Но от горе правят така, че в това състояние тези две сили напълно са изравнени: в лявата половина на везните цялото мое его – стъпалото  Малхут, а от дясната страна – точката в сърцето, степента Бина. А аз се намирам по средата и трябва да реша към кое предпочитам да се отнеса.

Написано е, че във всеки миг, човекът не трябва да се наклaня към нито едната от двете страни на везните – а да остава точно посредата! И тогава ние постоянно ще се издигаме все по-високо в тази точка на равновесието, изкачвайки се от състояние в състояние.

От 2-я урок на конгреса „We!“, Ню-Джърси, 01.04.2011

[40039]

Упражнения за отдаване

Всемирен конгрес  “We!”, Ню Джърси, урок №5

Рабаш, Шлавей Сулам, 1984 г, статия 1, “Целта на групата“: “За да се достигне до отдаване на Твореца, е необгодимо преди това да започнем да отдаваме на човека – и това се нарича любов към ближния“.

Тъй като нашата природа е напълно противоположна на любовта към ближния. Аз обичам само себе си, всички мои сметки както съзнателните, таки и подсъзнателните, са построени изключително на личната изгода.

Как да седя, как да изглеждам, как да мисля, какво да гледам – всичко това аз пропускам през филтъра на своя егоизъм, оставяйки единствено това, което може да бъде в ползa или се явява като заплаха за мен. Всичко трябва да служи единствено за моето благо – моята природа е такава.

Но аз трябва да достигна до всеобщото отдаване, всеобщата любов – вечната сила на Твореца, вечния живот. А за това са необходими предварителни упражнения в група. И затова Рабаш продължава:

“…Любовта към ближния е възможна единствено при самоотричане“.

Едното идва вместо другото. Отдаването и получаването не могат да живеят заедно.

В мен съществуват 613 желания, и като цяло, моето желание действа само за себе си. Такава е ситуацията в началото. Но след това аз започвам да си режа от него “парченце по парченце“, започвайки от най-лесните и стихайки до най-трудните желания.

Така ча поправям себе си крачка по крачка и вместо частите от егоистичното желание в мен се проявява желание да отдавам (<). А в останалите си желания аз все още оставам в намерение заради самия себе си (>). Така аз поправям своите части.

Но тук има условие: ако съм поправил в себе си дори и едно желание за отдаване, то останалите вече не могат да останат в егоистично намерение. И затова те трябва дa  преминат в съкращение.

В мен има голям съсъд, и в началото (1) той целият е обърнат за моя собствена изгода. Преди всичко аз произвеждам съкращение (2) – и само тогава мога да преобразя в отдаване другото, най-първото малко желание (3).

И така в мен е имало голямо желание. Аз му правя съкращение, а след това отрязвам  своя най-тънък пласт и от него мога да извърша отдаване (hhh). При това над всички останали желания все още цари съкращение (Т). след това аз отрязвам втори пласт, трети, (a, b, c), и ги поправям и тях един след друг.

В един човек не могат да съществуват двете желания: това, което е обърнато за мен, и обърнатото за отдаване. Тъй като те са противоположни едно на друго. За да мога аз да придобия и най-малкото желание за отдаване, всички останали желания трябва да бъдат съкратени.

От 5-я урок на конгреса „We!“, Ню-Джърси, 01.04.2011

[39945]

Ме versus We (Аз срещу Ние)

Въпрос: На практика аз нямам свободен избор. Природата ме управлява. Тогава наистина ли всичко зависи от мен?

Отговор: Творението започва от неживото ниво. После следват растителното, животинското и човешкото. 

Човешкото ниво също започва да се развива от неживото и преминава през същите стадии. Така е протекла еволюцията в продължение на милиони години.

В крайна сметка сме стигнали до стъпалото „човек в човека” и сега сме в процес на търсене. До този момент сме живели като животни – под ръководство, но сега към нас се предявяват изисквания. Искаме това или не, днес трябва да пристъпим към определени действия.

Няколко хилядолетия след Древния Вавилон, отново сме получили в ръцете си методиката за поправяне. Свободният избор и съпровождащата го отговорност започва именно от „човек в човека” – от нивото, на което се намираме сега. По тази причина говорим за абсолютното добро, за целта на творението и за това как да поддържаме правилния курс, за да напредваме без катаклизми.

Осмисленото развитие започва сега, а до този момент егоизмът се е развивал, пришпорван от страданията. Без тези „убождания” той не би се помръднал от място.

Неживата, растителна и животинска природа нямат избор. Човекът, намиращ се на неживо, растително или животинско ниво, също няма избор. Изборът се появява едва сега. Защото сега ти имаш точка в сърцето, с която можеш да се присъединиш към другарите и във вашето единство да намерите Безкрайността.

 

Без вътрешна борба няма възможност за избор. Ти избираш с кого да бъдеш – с другарите или сам със себе си. Или ние, или аз.

В края на пътя, всички ги очаква абсолютното добро, но ти си получил възможност да избираш и затова веднага можеш да се насочиш към него. За тази цел постоянно се придържаш към средната линия, използвайки едновремено своето „Аз” и обкръжението.

 

 

От урока на тема „Принципи на единното възпитание“, 25.03.2011

[39546]

Зърното, поверило се в добра почва

Въпрос: С какви действия можем да се избавим от мислите за самия себе си?

Отговор: Единственото действие, което ще ми помогне да се отделя от мислите за самия себе си – това е включването в група. Аз трябва да направя всичко, което е по силите ми, докато не разкрия вътрешната сила на обкръжението, към която да се прилепя – а дотогава, нищо няма да ми помогне.

Отначало аз възприемам обкръжението, точно като зърното, попаднало в сух пясък. Но след това аз започвам да виждам, че това е почва, в която има някакви минерали и влага, която може да бъде полезна за моя растеж. Тази „влага” може да размекне моя егоизъм, за да поискам свойството отдаване. А „минералите” – това е вече светлината Хохма, която може да ми даде храна за моя растеж. Така аз започвам да получавам от обкръжението светлините Хасадим и Хохма и да раста, в тази степен – доколко  се отменям пред тях.

И тогава аз вече разбирам, че отмяната ми, на себе си, пред обкръжението – това е егоистически полезно и правилно решение. За сега това следва от моя егоизъм, и аз не възнамерявам да им отдавам безкористно. Аз искам да се отменя пред тях, аз да се храня от тяхното обкръжение и да раста. Ако да се расте може само от отдаването, то аз съм готов да мисля за него – но засега това е разчет за своите собствени интереси.

Аз искам да получа свойството отдаване и да стана отдаващ – това е такъв особен вид егоизъм, но вече по пътя към духовния свят. На нас още много пъти ще ни се наложи да изменяме тези облекла, докато не достигнем до истинското отдаване без разчет за самия себе си. А засега ние не знаем какво е това – само светлината, възвръщаща към източника, може да ни придаде такава форма. А по пътя ние ще сменим още множество форми, обратни на окончателната форма, все повече и повече хитри, и егоистични.

Отначало на нас ни се струва, че ние добре напредваме, съвсем сме се приближили към отдаването и почти влизаме в духовния свят. А след това изведнъж се разкрива, че всичко това е още скрито получаване – и така ние се развиваме. Главното е през цялото време да получаваме поддръжка от обкръжението, отменяйки се пред него, и да не се боим от никакви състояния – защото ти се намираш на пътя.

Необходима е обществена молитва – тоест, моите мисли и желания да станат такива, като вътрешните желания и мисли на групата, когато аз навлизам все по-дълбоко вътре в групата и искам да плувам заедно с останалите по едно течение. До такава степен, че където са те, там и аз, без всякаква критика от моя страна. Това се нарича обществена молитва – което искат всички, това и аз.

Защото за мен обществото – това е вътрешното желание на групата, а не нещо отвън. Макар че, после аз ще разкрия, че и във външните хора действа тази сила.

В крайна сметка: ако аз искам правилно да напредвам, аз трябва да направя всичко възможно, за да се включа в група. И да гледам не на външните лица – а на вътрешните мисли и желания, да се стремя да се обединя с тях. Това означава обществената молитва: каквото иска това общество, към каквото се стреми – аз се присъединявам към него и се стремя към същото!

От урока на тема „Подготовка за конгреса в Ню-Джърси“, 27.03.2011

[39190]

Етикетът все още не е развитие

От материалите за принципите на глобалното възпитание: По–развитият човек чувства дори и малкото зло в себе си като непоносимо. Усещането на злото задължава човека да се освободи от него, както от всичко вредно.

Оттук следва, че нивото на развитие на човека се определя от неговата чувствителност към противоположността между него и общия закон на природата – любовта и отдаването“.

Ние учим децата да се държат прилично в обществото, да изглеждат добре в очите на околните. Например, естествено е детето да се цапа по време на хранене и по време на игра, но ние му обясняваме че това не е възпитано. Или казано по друг начин, увеличаваме неговия егоизъм с това, че презрението на другите хора става важен фактор за него. Вътре в човека седи все същият дивак – затова пък отвън всичко е много благоприлично.

Въпросът е следният: трябва ли да подобряваме нашата външна взаимовръзка? С това нашето его се увеличава още повече: ние изглеждаме солидни и уважавани. Има цели училища за добри манери, където обучават човека на правилата на приличие. В нашия свят възпитаният човек се нарича „развит“. Защото тук става дума не за поправяне на егоизма, а за това, как да изглеждаш по-добре.

Разбира се, всичко това е лъжа, която науката кабала не взима под внимание. Дори човек да живее в африканските джунгли и да яде с ръце от общия казан – това още не значи, че е по-малко развит от лондонския джентълмен, който изящно си служи с приборите за маса.

Разбира се, че в човешкото общество трябва да се съблюдават добрите обноски, и ние изобщо не ги пренебрегваме, но те не се отнасят към вътрешното поправяне на човека.

Вътрешното поправяне се изгражда въз основа осъзнаване на злото – това е вече въпрос на намерения. Тук човек не трябва да гледа външното, а да прониква навътре: доколко вътрешно е любезен с другите в своето намерение за отдаване? Добре ли се отнася към ближния в душата си? Тук вече няма да помогнат външните подаръци, зад които стоит желанието да използваме другите. Напротив, именно вътрешният подход определя всичко, а външното може да бъде негова проекция.

Макар че може и така, че, независимо от цялата си любов към малкия си син, външно аз проявявам строгост и даже го наказвам, защото нямам друг изход– иначе той ще си навреди. Моята любов към него изисква понякога сурови мерки. И трябва още да засиля тази любов, за да го огранича с нещо отвън, да го огорча.

По отношение на Природата, на Твореца, всички ние сме малки деца, и тя се отнася към нас точно така. Вътре в Природата цари силата на любовта и единството на всички части. Тази сила е способнада създаде дори живо тяло, всички части на което живеят в хармония помежду си. Те не само живеят, но се развиват, издигайки се над животинското състояние – на стъпалото на самата Природа, на човешко ниво.

Именно любовта е заложена в основата на силата на Природата и се проявява в хармония на всички нейни части.

От урока на тема „Принципите на единото възпитание“, 27.03.2011

[39222]

Мъдрият гледа далеч напред

Докато вървим по духовния път, преминаваме през поетапно и в същото време през творческо развитие. Така е и в нашия свят – човек не живее само за единия хляб.

Не храним децата си, само за да укрепват и не ги оценяваме само по добавянето на килограми. Най-важно е в каква степен детето става човек – разбиращ, чувстващ, откликващ, привлечен и стремящ се към качествени, а не към количествени постижения. Именно това показва, че расте. Проблем е, ако е лишено от това.

И в духовното е същото. Нима можем да проверим себе си по количеството часове, прекарани в учене? Не. Защото искаме качествено израстване, за да могат нашите желания и мисли всеки път все повече да се фокусират върху принципа „Исраел, Тора и Творецът са единни” – върху целта на нашето израстване.

От Природата получаваме целенасочения характер на развитието и това ни задължава да възпитаваме себе си така, че целенасочено да се отнасяме към всичко, което правим в живота. Което означава, че е необходимо да определим за себе си, какъв трябва да бъде човек. Защото мъдрият гледа далеч напред. Ако се развиваме целенасочено, тогава трябва да разберем, какво иска природата.

Природата ни демонстрира цялостност, взаимовръзка, интегралност на всички части, непрекъснато развитие. Така че и ние трябва да различаваме в своето развитие съответните етапи, приемайки ги като желателни.

Днес от правилно възпитание се нуждаят и бащите, и децата. Трябва да доведем до всеки основните принципи: постоянно самоусъвършенстване, курс към обединяване,  доброто, което ще донесат количествените и качествени връзки между нас, естествено произтичащи от асоциирането, единението, хармонията, хомеостазиса с Природата.

Ако самите ние се държим по този начин и започнем да учим на това младото поколение, ако норма станат постоянните стъпки към обединяване, сближаване, взаимно разбиране, включително до любовта към ближния като към себе си – тогава ще напредваме все по-напред към целта. Нашето възпитание ще бъде целенасочено.

И макар че по време на развитието ще преминаваме през състояния, противоречащи на нашия егоизъм, трябва да разберем, че краят на действието е заложен в изначалния замисъл. Природата е определила крайната цел – длъжни сме да се обединим помежду си. Затова друг изход няма – необходимо е да обучаваме себе си и подрастващото поколение на методиката за постигане на обединение.

В противен случай вместо да се устремим към сладкия плод, все повече ще се потапяме в горчивината на предшестващите го стадии на узряване.

От урока на тема „Принципи на единното възпитание“, 24.03.2011

[39003]

Раздяла със стария свят

Материалното развитие на човека спира и освобождава място за нов етап.

Днес всички сфери на нашия живот се пропиват с отчаяние. Работата е стигнала до там, че ние не знаем какво ще стане с децата ни. Нали сме ги родили за хубав живот, но на хоризонта нищо подобно не се наблюдава.

Защо му е на човек да се впряга в семейния впряг, ако той не обещава промени към по-добро? Няма да се обременим с толкова тежък товар просто така.

Привързаността към определено място и даже към определена страна също отива в миналото. На човек просто му се иска хубав живот. Където има такава възможност, там и се готви да отиде.

По такъв начин ние изтриваме всички граници, рушим всички ограничения, скриваме всички минали „обвивки”, в които сме се развивали хилядолетия.

По-рано на човека му е било ясно, че той принадлежи на отделен народ, отнася се към определено място, причастен е към определена култура, привързан е към семейството, към децата и родителите си – към всичко, което е съставлявало основа на живота в предишните времена. От поколение в поколение бащите са обучавали децата си на своите професии: синът на ковача с времето също е ставал ковач, а синът на пастира – пастир. Момъкът от самото начало е знаел, че ще се ожени за някое момиче от съседните дворове или от околните села. Целият живот е протичал по такива правила.

Но днес всичко се е изменило, и това не е временно явление. По целия свят хората се отказват от предишните канони. Нашият егоизъм, нашето вътрешно желание, нашето съзнание много бързо и рязко се трансформират. В какво? Ние самите не знаем.

Желанието за наслаждение ни указва курса, разрушавайки всички граници и прегради, които са ни удържали в общоприетите рамки. В наше време не е останало нищо общоприето, което се разбира само по себе си. Всичко е изменчиво и непостоянно. Което сега на мен ми е удобно, това е правилното.

Човекът се е издигнал над ограниченията, в които е живял в продължение на цялата история. В разгара на този процес ние не осъзнаваме мащаба на промените, които стават с нас. Границите се загубиха, хората са готови да се почувстват като у дома си във всяка страна. Искаме това или не, Земята става обща територия. И макар, че ние се намираме само в началото на тази „тенденция”, то тя вече е необратима.

И заедно с това на нас ни се разкрива пустотата – нова, която ние още не сме познали. Нея с нищо не можеш да я напълниш, където и да се преселим, каквато и работа да захванем. Подемът над остарелите ограничения и готовността към нови форми на развитие все едно няма да ни позволят да напълним нарасналото желание, което ни е и подхвърлило над стария свят право във вихъра на промените. То иска от нас такова огромно напълване, където няма никъде.

Човечеството е в беда. Или то ще намери нова форма за напълване, или ще му се наложи да се успокоява с алкохол, наркотици и антидепресанти. Което и става в нарастващи мащаби. Всъщност, това не е изход, и затова рано или късно (по-добре рано) ние ще разберем, че е дошло времето да сменим материалното напълване с духовно.

От урок на тема „Принципи на единното възпитание“, 22.03.2011

[38832]