Въпрос: Как мога да знам аз, че моята молба към Твореца идва от правилното място? Наистина ли се намирам там, откъдето мога да моля?

Отговор: Молбата ми е правилна, ако аз чувствам, че тя противоречи на желанието ми, ако аз мога да се издигна над него и да помоля от самата дълбина на сърцето си, ако мога да се насладя на това, че съм извършил действие против първоначалното желание.

Ударното взаимодействие (зивуг де-акаá) произлиза от такова състояние, когато отвътре аз чувствам, че искам да насладя себе си, но над това чувствам, че моето действие противостои на това желание. Аз се наслаждавам от това, че давам отпор на желанието. Тогава това наслаждение идва не за моя сметка, като че ли съм се отказал от кражба. Не, тук работата е в това доколко асоциирам себе си с приятелите и чрез тях, в тях – с Твореца.

Ако съм готов на такова вътрешно действие, то аз съм близко до действието на отдаване, и от това изпитвам удовлетворение, което подразбира се – също не е за моя сметка.

От урока по статията на Рабаш, 04.02.2011

[34405]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок | Add Comment/Ask Question→

 

С появяването на екрана (масах), напълно се променя целият порядък от желания, действия, мисли и намерения. Пряката и отразената светлина – всичко става съвършено друго, всичко следва други помисли, други цели, друга скала на приоритети.

Сега вече не е важен собственият ми “живот“, когато напълвайки го съм поглъщал всичко. За мен е важно друго: как да отдам, колко да дам, на кого аз извършвам отдаване. По-рано съм чувствал напълването в себе си, а сега – в него! И това определя моите действия.

Например аз приготвям угощение за приятеля, който пристига от чужбина. За себе си аз бих приготвил нещо съвсем друго, но на мен ще ми гостува да допуснем китаец или южноафриканец. И затова аз приготвям това, което харесва той, дори и то съвсем да не съвпада с моите вкусове. Всички свои желания и способности, всичко, което имам в мен, аз обръщам за него, с любов и от цялото сърце.

Представете си до каква степен аз съм длъжен да се откажа от своите пристрастия и навици, за да обърна всичко за неговото благо, да направя така, както на него му харесва, да се “впиша“ в него, да се преселя в него. Вместо всяко мое вкусово усещане аз трябва да придобия неговия вкус, вместо всеки мой навик – неговия. Трябва да превърна себе си в него.

Опитайте да почувствате какво е това решимо, което по-рано е било мое собствено и с което сега трябва да работя заради ближния. Това никак не е лесно: аз трябва да опозная човека, да го изуча и заобичам така, че с вяра над знанията, не харесвайки вкусовете му, все пак да ги приема. Издигам се над своето желание и влизам в неговото. Аз живея в него, в неговото гърло и живот и навсякъде, където в него се отзове моето угощение. Там аз се обосновавам и там проверявам резултата от моето действие.

Така че решимото – това е много важно нещо. От миналото състояние в мен остават решимот без образ, без очертание, без въплъщение в нещо конкретно. И точно затова аз мога да им придам ново направление, нова форма, идваща от мен. По-рано се наслаждавах заради себе си, а сега – в новата форма, новата връзка, в новата насока, аз желая да доставя удоволствие на ближния.

Всичко е съобразено с него, с неговата насока, всичко се усеща в него, а миналото решимо само ми дава основата, за да разбера: както аз съм се наслаждавал по-рано, сега по този начин искам да се наслаждава той.

Иска се твърде многостранна работа, преди да се осъществи това.

От урока по статията на Рабаш „Пояснение към Птиха“, 04.02.2011

[34429]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок | Add Comment/Ask Question→

 

Докато единството не стане жизненоважна нужда, в него няма да се въплъти живот. Имаме два варианта: или ще подчертаем важността на единството в нашата среда, или всички наши други действия освен обединяване все още ще носят поправящата светлина, но това ще ни влияе негативно, показвайки ни доколко не сме свързани. Тогава по необходимост, в следствие на болка и страдания, ще се съединим.

Да допуснем, че аз не искам да поддържам здравето си и постепенно унищожавам организма си, докато не започна да усещам, че той е зле. Това чувство ме заставя да започна да реабилитирам тяло си.

В групата ние не поддържаме духовно здраве; не поддържаме единство. Но учим, разпространяваме кабала и изпълняваме различни действия. Тези действия привличат поправящата светлина. Накрая тя ще ни покаже какъв е проблемът. Ако не правехме всичко това, нямаше да усещаме, че има проблем. Така че има определена полза от това: ще ни помогне да осъзнаем, че не ни достига главното.

Искаш да намериш Твореца – мисли за „мястото”, желанието, където Той се разкрива. Няма светлина без кли (съсъд).

От урока по писмо на Рабаш, 24.12.2010

[34241]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок | Add Comment/Ask Question→

 

Въпрос: Бих искал да зная: Къде в мен живее злото начало? В сърцето или в егото? Как мога да разбера, за да се отърва от него?

Отговор: Баал а-Сулам пише, че се е радвал за разкриването на нови, зли свойства в него, защото те не са нови, а са скрити в човек, и е неизвестно кога целият все още неразкрит наш егоизъм ще се разкрие.

Действително времето, когато се разкрива злото, е неприятно. Човек започва да се самоизяжда, защото не е съгласен и не го желае. Този подход също трябва да бъде поправен.

Да ви кажа истината, ние трябва да се радваме, когато злото се разкрива, но не така, както мазохистите. Ако това зло достигне до необходимите размери, тогава човек ще се взриви и ще издаде такъв вътрешен вик, такова усещане ще се зароди в сърцето му, че той ще получи разкриване от висшето.

Тогава относно своето сърце, той излиза от себе си към другите и започва да чувства духовния свят, който не може да бъде почувстван вътре в него, а само в желанията на другите хора. Но това е добро усещане. Тогава човек изпитва всеки един момент като огромно предизвикателство, в което неговите желания и намерения отварят света за него.

От лекцията в аудиторията „Кабала на народа”, 21.12.2010

[34167]

Filed under: Духовна работа | Add Comment/Ask Question→

 

Пред вас стои преводът на статия от вестник „Хинух нахон” („Правилното образование”). Вестникът се занимава с въпросите на образованието в Израел и по света, неговите статии са насочени както към читателите, така и към чиновниците от министерството на образованието. Вестникът се получава от всички директори на учебни заведения в Израел. Tой се намира на масите във всички учителски стаи в страната.

Министерството на образованието и „Кабала ла-ам“

В последното редовно писмо на генералния директор министерството даде разпореждане на училищата да се внесе в учебния план подготовка към живота на обществото. Министерството не дава предложение с какво да се занимават учениците в тези часове. Затова пък „Кабала ла-ам” има предложения.

Последното писмо на генералния директор е посветено на подготовката за необходимите за живота навици в системата на образованието. Целта на писмото – да изрази позицията на Министерството по тази тема и да се опита да преодолее ужасния хаос, който цари днес в дадената област. Следствията от този хаос – крайна жестокост, суицидност, ръст на насилието сред учениците, побоите, са станали норма и т.н.

В писмото се прави обзор от страна на министерството на тема подготовка към зрелия живот. Така например то дава отговор на въпроса какъв трябва да бъде идеалният човек.

Той е самостоятелен, притежава стойностен нравствен мироглед, който го насочва към търсене на смисъла. Той изпитва съпричастност, способен е да създава междуличностни отношения и да действа заради ближния.

Идеалният човек притежава самосъзнание и вътрешен импулс, той има сили да реализира своите наклонности и способности. Той умее да управлява себе си, способен е да се владее и да управлява своите чувства, отличава се със самоконтрол и лидерство.

Но освен обясненията, касаещи необходимите за живота навици, важността на тяхното развитие и тяхната положителна роля за учениците, на директорите не се предлага никаква учебна програма. Министерството предлага на тази програма да се отделя седмично по един учебен час за учениците 1-7 клас и 15 часа годишно за учениците от по-горните класове.

Разбира се, че тези часове не позволяват на учениците да се справят с най-големия проблем в системата на образованието – проблемът с възпитанието. Доколкото не са дадени разпореждания какво именно да се прави в тези часове, трактовката остава свободна за всяко училище и за всеки педагог.

Опитвайки се да намерим на сайта на министерството практически програми по подготовка за живота, ние намерихме различни идеи, включително игри, мероприятия, тематики и т.н., но не намерихме систематизирана методика. Намерихме само откъслечни теми, например: „взаимоуважение”, „любов към ближния както към себе си”, „сближаване на учениците”, „разрешаване на конфликтите в клас” и др.

Затова ние се отправихме в търсене по други места.

66-и телевизионен канал, известен под името „Кабала на народа”, обсъждаше неотдавна тази тема. Двамата водещи начело с рав Лайтман се опитаха да си изяснят какво може да се направи за подобряване на ежедневните навици на децата. Рав Лайтман направи няколко предложения.

Преди всичко глобалното възпитание изисква да обясняваме на децата, че всички ние сме едно цяло. Детето, намиращо се в Петах Тиква, е свързано с детето, намиращо се в Тел Авив, а то пък – с дете в Лос Анжелис.

Глобалният поглед придава ново измерение на човешкото възприятие. Той ни прави равни, така че разрив между нас практически отсъства. Бялото дете прилича на черното, еврейското – на арабското, китайското – на американското. Способността да виждаш човешкия род единен заглушава различията между хората, не издигайки никого над останалите, например в качеството на „царя на класа” с допълнителни привилегии. Обратно, всички са равни.

В същото предаване рав Лайтман предложи голяма част от деня да се посвети на обучението на децата на ежедневни навици и само два-три урока – на учебни дисциплини. „Когато детето се формира така ,че да бъде човек, останалите занятия ще му се сторят съвсем леки”, твърди Рав. Обратът в училищното уравнение – първо възпитанието, а после образованието, е лекарството против недъзите на възпитанието, от които страдаме, срещу жестокото общество, срещу училището, което става несъстоятелно.

Още един момент, повдигнат в обсъжданията: от кого да се учим? От кого детето най-добре ще се научи да бъде ученик: от възрастния или от онзи, който е малко по-голям от него?

Участващите в предаването педагози и рав Лайтман бяха единодушни за това, че ако искаме да преподаваме и предаваме на децата ценностите, е целесъобразно да привлечем към тази група по-големи деца, които да послужат на по-малките като модел за подражание. По-малките ще гледат на по-големите с уважение и ще се опитват да постъпват по същия начин, „както постъпват големите”. От своя страна отговорността на големите за малките е също важна. Това е основа за тяхното развитие.

Какво да е възпитанието на практика? Едно от предложенията, направени в предаването, е да се снимат ситуации от живота на децата, да им се показват и да се тълкуват заедно с тях. Виждайки своето лошо поведение, човек узнава за себе си много нови неща, казва Рав. Разборът на ситуацията в групата може да покаже на детето как трябва да постъпва, как да се държи в бъдеще, как да усвои и други модели на поведение.

В заключение: всички сме равни, възпитанието предшества образованието, обучение в група от равни и от група по-големи, визуално излагане на лошото поведение – и ето ви вече няколко съвета. Министерство, чувате ли?

[34395]

Filed under: Възпитание на децата, Криза, глобализация, Нови публикации | Add Comment/Ask Question→

 

Програмата на творението се реализира в нас под въздействието на две противоположни сили. От една страна ние през цялото време сме напредвали по пътя на егоистичното развитие. От друга страна, започвайки от определен момент в нас се проявява още една сила – „точката в сърцето”, желанието да се устремим към подобие на Твореца. Желание, за сега неосъзнато, неразбираемо, – защо, за какво, как, – но вече тласкащо ни напред.

Постепенно то ще се появи във всички хора. Съдейки по събитията, които стават сега в света, процесът ще тръгне много бързо. По принцип на нас не ни е останало вече толкова много време: 229 години до края на шестото хилядолетие. Това е малък исторически срок.

Науката кабала говори за това, че въобще не са необходими тези столетия. От този момент, когато в човечеството, даже и в неголяма негова част, започне да се разкрива точката в сърцето, и до края на цялото поправяне, са достатъчни буквално няколко години, за да бъде всичко поправено и завършено.

Тогава целият наш свят със своето вътрешно напълване ще се издигне на следващото ниво. С него нищо няма да се случи, просто ние ще се издигнем в нашите усещания, в нашите възприятия, в това, което ни се разкрие. В нашият живот ние ще се издигнем на следващото ниво, където ще усетим себе си действително вечни и съвършени.

Сега в сърцата на много хора нарастващо се пробужда точката в сърцето. Човек започва да се ориентира в тези свои нови усещания, устремени напред, да чувства привличане или отблъскване. При начинаещите това се проявява във вид на добри или лоши усещания: на мен ми е хубаво – на мен ми е зле. Потапяш се в депресия, а след нея изведнъж нещо в живота ти се просветлява, появява се някаква цел, някаква светлина блещука отпред. А после отново всичко пада – и отново се появява светлината, крачка след крачка.

Баал а-Сулам, „Няма никой, освен него”: Ползата от тези отблъсквания е в това, че с тяхна помощ човек получава потребност и пълно желание, за това Твореца да му помогне, защото иначе той вижда, че пропада.

Тоест Творецът ни измъчва. Той крачка след крачка, в течение на дълго време – толкова, колкото е необходимо, – постоянно ни „тероризира”: малко хубаво – малко лошо, отново и отново. Понякога ни се струва, че по-хубаво няма и накъде, понякога – че по-лошо няма накъде. След това ние започваме да привикваме и към едното, и към другото, започваме да разбираме, че всичко това е преходно. Но има ли край на това, или е безкраен процес? Честотите варират – а после какво?

И тук възниква свободата на волята, свободата на нашето движение напред. Аз не мога самостоятелно да ускоря своето напредване. Ще тъпча на място, премествайки се от крак на крак, от положение в положение, по-добро – по-лошо, по-лошо – по-добро, и така нататък. Ще успея да напредна само, ако увелича своето желание, своите впечатления, своите усещания за сметка на обкръжаващата среда. Моята точка ще си остане точка. Аз никога няма да успея да я увелича сам. Тя няма да „набъбне” и няма да се превърне в съсъд, състоящ се от десет сфирот, в който да усетя духовния свят.

Тя ще си остане точка, докато аз не започна да се съединявам с останалите, с обкръжаващите ме. Аз трябва да правя това. Затова, когато в човека се образува точка в сърцето, след някое време го довеждат в групата. Но и в групата той не разбира веднага какво става с него и какво трябва да прави. А той трябва да уреди връзката си с другите.

От 4-ия урок на конгреса в Берлин, 29.01.2011

[34366]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Конгреси и събития | Add Comment/Ask Question→

 

Баал аСулам, „Шамати”, „Няма никой освен Него”: И не само, че не напредва в духовната си работа и не вижда никаква яснота напред, а му изглежда, че върви назад, т.е. дори „заради себе си“ не е в състояние да изпълнява волята на Твореца, докато точно Творецът го тласка напред.

Ние не създаваме истинско егоистично желание, което е способно да преодолее каквото и да е. Вместо това, започваме да усещаме слабост, безразличие и това, че действаме на автопилот. „Да става, каквото ще става” – ние просто ще се пуснем по течението. Понякога нещата са малко по-добре, а понякога са малко по-зле.

И само чрез истинско преодоляване на всички препятствия с вяра над знанието, той може да се движи напред. Какво означава „истинско преодоляване с вяра над знанието”? Това е, когато въпреки желанията и мислите си, без да има никакво предразположение да го направи, човек започва да се свързва с учителя, групата и книгите. Общо взето, всичко това се нарича „общество” или обкръжение.

Но дори и в този случай, когато човек започне да се свързва с тях, него го подхвърлят нагоре и надолу и по отношение на учителя, и по отношение на групата, и по отношение на източниците – книгите. Понякога той иска, а понякога не иска. Понякога вярва в това, понякога – не. Понякога му е писнало от това, а друг път се стреми напред и т.н.

Когато трудностите се увеличат, човек започва да мисли, че няма нищо привлекателно или специално по този път, и нищо не го стимулира да напредва. Няма искра, нищо, за което наистина да си струва да се откаже от живота, кариерата и успехите си.

В резултат човек пропада. Неговото падение е сериозно, истинско, дълбоко и доста дълго. Така, той достига до крайното решение, че нито групата, нито учителят, нито книгите, нито усилията – нищо няма да му помогне в този свят освен управляващата сила, Творецът.

Всеки път, когато човек е падал и се е издигал, всички състояния, през които е преминал, са били само за да може той да почувства пълна, абсолютна зависимост единствено от Твореца.

Представете си колко много удари трябва да понесе човек от всички страни, да бъде разтърсен, отблъснат и привлечен; да му се показва съществуването на много сили и различни причини за неговите състояния, така че накрая той да бъде уверен, че няма нищо освен една, единствена Сила. Ако тя не ми помогне, никой няма да ми помогне. Само тя ще ме спаси, ако помоля за това.

И тук в човека се събужда следната необходимост : Творецът обезателно да му помогне. Формирането на тази молба също не е никак просто. Не се случва в един миг, а постепенно нараства в човека, ставайки ясно изразена, яростна и настойчива. Като дете, което си знае своето: просто му дайте каквото иска – и не можете да го убедите по друг начин. Това е състоянието, което трябва да постигнем. И в това състояние Творецът наистина ни помага.

И само на тези хора, които наистина желаят да се доближат до Твореца, им се дава помощ отгоре, за да не се задоволяват с малко и да не останат на нивото на малко дете без разум, за да нямат възможност да кажат, че имат всичко и какво още им липсва?

От 4-тия урок на конгреса в Берлин, 29.01.2011

[34363]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Конгреси и събития | Add Comment/Ask Question→

 

Въпрос: Понякога на урока ние задаваме въпроси, които показват нашата слабост, това че не достатъчно бързо се предвижваме и преуспяваме. Виждам, че Вие не отклонявате тези въпроси, а се стараете да отговаряте на тях отново и отново.

Отговор: Ние изучаваме, че колкото повече човек напредва, толкова повече се чувства нищожен, безсилен и незначителен. И не е нужно да се срамуваме от това, защото аз се оценявам  сравнявайки се не с петлите в кокошарника, а с Твореца.

Ако се намирам в кокошарник, тогава, разбира се, че ще се чувствам герой. Но ако ми се разкрива Твореца, аз, естествено, се подчинявам, и няма какво да се срамувам.

Аз, също така, не осъждам подобни неща и не пренебрегвам човека, ако той ми казва, че е слаб. Добре са ми познати тези състояния. Тук проблема не е в слабостта. Напротив, слабостта е постигане на самия себе си в истинския си вид на фона на висшата светлина.

Но въпроса е в това, дали в момент на отчаяние в човека е останало желание да достигне целта със собствените си сили, желае ли той страстно да я достигне както преди. И тогава в него възниква правилния вик за помощ.

Разбира се, това трябва да го разберем сами, а също така да го обясня на всички наши другари по света, че постигането на собствената нищожност и осъзнаване важността на целта са две условия задължителни за да се премине махсом.

От беседата за духовната работа, 17.12.2010

[34334]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок | Add Comment/Ask Question→

 

Въпрос: Да предположим, че сме достигнали състоянието, когато седемте милиарда души в света изучават и реализират кабала.

И в този свят се ражда дете. Какво ще стане с него? То ще трябва ли да разбере какво е това зло, за да достигне до доброто? Но нали в това време този свят вече ще се поправи. Как то ще усети злото, посредством какво?

Отговор: В този свят става обновяване само на физическите тела, а не на душите. Затова децата, които се раждат, това са стари души, придобиващи нови тела. По тази причина ние не обръщаме внимание на възрастта на човека. И независимо от това дали физическото тяло е умряло или се е родило за живот в този свят, – душата продължава своите кръгообороти.

Ти питаш, ако всички хора поправят своето его, ще трябва ли още да се раждат хора? Не, на душите повече няма да им е необходимо да се раждат. Но биологически ние няма да живеем вечно. Ние ще започнем да чувстваме как се променя нашият свят и постепенно придобива свойствата на висшия свят.

Защото според степента на поправяне на всеки от нас и на всички заедно в една система ще се изменят и нашите усещания за света. Когато се издигнем от първото стъпало на духовния свят на второто, а след това на третото, – ние ще преминаваме от свят в свят. А когато достигнем състояние на пълно поправяне и обща взаимовръзка, нашия свят ще бъде разрушен.

Казано е: „Шест хиляди години скритие и една година разрушаване”. Ще настъпи седмото хилядолетие. „Ще бъде разрушен” означава, че този свят ще изчезне от нашето усещане, защото ние го усещаме в своят общ егоизъм. И в момента, в който той се превърне в отдаване и любов, вместо него ще усетим висшия свят.

От лекция в аудиторията „Кабала за народа“, 11.01.2011

[34231]

Filed under: Възприемане на реалността | Add Comment/Ask Question→

 

Въпрос: И все пак: къде е свободният избор на човека, ако всичко идва от Твореца? Излиза, че аз сам нищо не мога да направя?

Отговор: Ако аз съм творението, то всичко, което има в мен е дошло при мен от Висшия. Аз се намирам под Него като по-ниско стъпало.

Можеш да кажеш, че доста дълго съм се застоял на това стъпало, и никак не напредвам. Но нали това идва от Висшия! Само част от Неговите действия се проявяват явно, а част неявно. Затова даже простата логика подсказва, че в нисшия не може да има нищо, което няма във Висшия. А тогава в какво е моята свобода?

Висшият не ти е дал едно единствено установено за теб състояние. Той е породил за теб особен образ: създал е теб и обкръжението, за да може чрез отношенията между вас, ти да успееш да генерираш някакво ново свойство.

Ако ти се стремиш към взаимно отдаване със своето обкръжение, то от Висшия към теб излиза сила, която ви съединява: теб, обкръжението и Висшия.

В това се и проявява твоята свобода на волята. С това ти спечелваш възможността да станеш подобен на него.

Въпрос: Но кабалистите казват, че всичко, което става после, също идва от Него!

Отговор: Разбира се, всичко идва от Твореца! Но ние говорим само за това, което се отнася за нисшото стъпало. Защото аз не знам, какво ще ми се открие след Края на Поправянето.

Представи си дете, на което позволяват да прави всичко в своята стая, каквото и да си науми. В този момент му се струва, че всички са забравили за него. Но когато порасне, то разбира, че така е било направено умишлено: през цялото време са се грижили за него. Наблюдавали са го, за да не си причини вреда. Но самото то се е чувствало свободно…

От урока по статията „Пряко и косвено въздействие“, 31.12.2010

[34238]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок, Свобода на волята | Add Comment/Ask Question→