Въпрос: Много е трудно да се обясни на човек, че решението на наболелите проблеми се крие във взаимоотношенията между хората…

Отговор: Не е трудно. Защото  сме се подсигурили с подкрепата на многобройните специалисти: не физици-теоретици, а учени, изследващи природата и актуалните проблеми: икономисти, политици, социолози, психолози, банкери, представители на големи корпорации…

Днес всички те говорят за икономика, защото икономиката – това е връзката между нас: колко ти даваш на мен и колко аз – на теб. Това не е култура и не е изкуство, не е религия и не е нравственост – това са пари, прецизен измервателен уред на нашето  взаимоотдаване. Това е мрежа на изправна, егоистична, здрава и висококачествена връзка помежду ни. Ние сме я развалили със своите „балони“, но сама по себе си тя е била учудващо адекватна.

И така, трябва да се обясни на хората, че тази мрежа вече не работи. А това ще обяснят експертите, които ще привлечем, – хилядите, застанали начело на света: управителите на банките, анализаторите от корпорациите и т.н. Нека говорят те, а ние ще стоим настрана. След тях думата ще вземат учените, а по-нататък – представителите на образователната система… Наемай другите и ги ползвай със здраве.

Така виждам нещата на този момент.

Въпрос: За обикновения човек би било любопитно да ги чуе (експертните мнения – бел. пр.) в свободно от работа време, но това преди е било  далече от неговите лични грижи, от проблемите, с които той се сблъсква в ежедневието.

Отговор: Тук няма друг изход, трябва да се отдели време за един първоначален етап, докато убедим човека, че в това се крият проблемите. За да разберем страданията на света, трябва да изследваме случващото се. Сещаш се как болните „сърфират“ в интернет в търсене на информация за своето заболяване и за начините на лекуването му. Така и ние трябва само да дадем на хората „линк“, връзка между това, което се случва сега, и решението.

Тази задача е възложена на учените и в това направление ние трябва да действаме незабавно. Ще насаждаме и разпространяваме не своите, а техните авторитетни и обосновани обяснения. Всъщност, ние трябва да се превърнем в „рекламни автомобили“, които бързо докарвт до народа потока от информацията на експертите. Без каквото и да е напомняне за себе си ние ще увеличаваме техния рейтинг, ще ги публикуваме на сайтовете в интернет, ще ги развъртаме в мрежата и т.н.

На нас дори не ни е необходим собствен портал, ние нямаме намерение да привличаме към него хората, които са свикнали с някаква своя територия. Ето това е истинската работа по разпространение.

Въпрос: Какво трябва да разбере от всичко това малкият човек, който от нищо такова не разбира и се храни с това, което му дават наготово ?Достатъчно ли ще е да чуе, че заедно е добре, а разделено – лошо?

Отговор: Да. Големият човек също трябва да разбере само това. Нали нямаш намерение да му обясняваш за алтруистичното намерение лишма. Той вътрешно още не е узрял за това. Казано е: „Възпитавай юношата съгласно неговия път“.

Въпрос: Значи, подобно на тези, които чрез Фейсбук са принудили производителите да намалят цените на продуктите, ние трябва да подбутваме правителствата към обединение?

Отговор: Да. Ние търсим специалисти – такива, които не само разбират идеята, но и могат да съставят работен план на действие, а по-нататък и да го изпълнят на практика. По света има няколко милиона души, които биха искали и биха имали възможност да се присъединят към предстоящата работа. Необходимо е просто да се организира тази „армия“, за да тя да изпълни задачата.

А самите ние ще останем зад кулисите. Днес не ни е нужна телевизия, тъй като цялото човечество се намира в интернет. Само по такъв начин трябва да се организираме и такова ще бъде нашето предприятие по разпространяване. Към тези промени трябва да пристъпваме час поскоро, незабавно.

От урока по статията „Поръчителство“, 13.07.2011

[48030]

Filed under: Ежедневен урок, Разпространение на методиката | Add Comment/Ask Question→

 

Баал а-Сулам, „Даряването на Тора“: По принцип за човек, който още пребивава в природата на творението, няма абсолютно никаква разлика между любовта към Твореца и любовта към ближния, тъй като всичко, което се намира извън него, за него е нереално.

Ако човек наистина желае да отдава, той не усеща никаква разлика между това да отдава на Твореца и да отдава на другаря. За него и Творецът, и който и да е друг човек са външната същност отсреща. И ако говорим за истинско отдаване, то във външния свят няма близки и далечни, там всичко е единно.

Ако пък в отдаването си правя сметки да получа, тогава разделям ближните по близост – с други думи, по изгодата, която ми носят.

Същото се отнася и за всички другари като цяло: в идеалния вариант, ако всички стигнем до истинско отдаване към ближния, то всички хора, както и неживата, растителната и животинската природа, ще станат едно цяло без никакви различия, включвайки Твореца. Всичко, което е извън човека, остава неосезаемо за него, той не може да дава оценки на външните фактори, разпределяйки ги по степен на близост, не може да измерва разстояние.

Всичко външно сякаш не съществува. А ако наистина ми се иска да изпълнявам отдаване, това външното съществува, но вече без допълнителни „забележки“ от страна на моето желание. Възможно е после, след като направя съкращаване, да реша на кого е по-добре да извършвам отдаване, кого мога да напълня, а кого няма да мога. Иначе казано: с какви желания съм способен да работя сега, а с какви – още не.

Защото „другар“ – това е образ на моето желание, проектиран навън. Избирайки на кого да извършвам отдаване, избирам желания в себе си, с които си струва да се работи. Другарят и моето желание всъщност са едно и също. Всичко се намира вътре.

Друга възможност нямам. Никога няма да мога да работя пред Твореца, ориентирайки се на Твореца, тъй като Него го няма извън мен. Ако той съществува, то е само в моите поправени свойства. Затова няма никакъв външен ориентир, докато не разбера, че и другарят, и Творецът, и цялата реалност трябва да се съберат в моето желание по такъв начин, че да мога да се отнасям към тях по закона на отдаването.

Все пак на кого извършвам отдаване? На собствените си желания?

Ето защо те ми се струват нещо външно, затова ми се представят като „ближни“. Това ми дава възможност да работя с тях така, сякаш стоят срещу мен. Ако ги усещах вътре, щях ли да мога да си представя отдаване? На кого да отавам? На крака си ли? На реброто си ли?

От тук произлиза илюзията, че всичките ми органи са извън мен. Вече съм забравил, че са мои и не вярвам в това, потънал в противоположните си усещания. И сега трябва да работя, въпреки тази противоположност: да ги събирам едно по едно и да ги внасям вътре, откривайки колко са близки и че са мои, докато всичките се съберат в мен и не станат мен.

Такова състояние представлява Малхут на Безкрайността, пребиваваща в пълно сливане. Всичко е в нея: всички съсъди, цялата светлина и даже Даващият – исконният корен, чието състояние Тя е постигнала, като е присъединила към себе си всички части, намиращи се отвън.

От урока по статията „Даряване на Тора“, 10.07.2011

[47684]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок | Add Comment/Ask Question→

 

Въпрос: Сутрешният урок се дели на пет части. Намерението във всяка част на урока едно и също ли трябва да остава?

Отговор: Разбира се! Няма нищо друго освен това, тъй като цялата Тора говори само за връзката между нас.

Само в първата част на урока ние говорим за това, как трябва да се отнасяме към  връзката между нас, как с помощта на тази връзка ние трябва да разкрием общото свойство на отдаването – Твореца. Това е самото въведение към реализацията, както преди игра ти разказват за условията на играта. Това е първата част на урока.

Втората част на урока е самата игра. На практика тук трябва да се стараеш:

1. постоянно да мислиш за връзката между нас,

2. постоянно да слушаш какво говори „Зоар“,

3. да съчетаваш, да съединяваш между текста на „Зоар“ и връзката с другарите, която ти си представяш, че тази връзка с другарите приема формата, за която разказва „Зоар“.

Естествено, „Зоар“ говори за връзката между нас на много високи нива. Според това как представяш себе си на тези високи нива, в тези състояния, ти ще растеш, подобно на дете, което си представя, че е възрастен, тъй като на теб ще  въздейства висшето състояние, описанно в Зоар.

От урока по книга „Зоар“, 12.07.2011

[47890]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок, Зоар, Изучаване на кабала, Молитва, Намерение | Add Comment/Ask Question→

 

Ние започваме да се развиваме правилно , започвайки от момента, когато разбираме, че трябва да си осигурим ново желание за своето развитие. И затова ни трябва група, учение.

Групата ни пробужда и ни дава желание. А с учението привличаме светлината, възвръщаща ни към източника, за да може Той да превърне това желание, получено от групата, от обкръжението – в отдаване. Така ние започваме да се развиваме духовно.

От сега нататък юздите, насочващи развитието, са предадени в ръцете на човека и той трябва да започне да управлява с помощта на обкръжението и обкръжаващата светлина.

Човек, който е получил покана да се извиси, трябва да се погрижи желанието му постоянно да се обновява. На нас ни трябва обичайното, изходното желание, ”материала”, но към него ние самите трябва да добавим и духовен стремеж – т.е. в каква форма ние искаме да използваме своето природно желание: за получаване или за отдаване?

Затова, трябва да се стремим през цялото време да сме в подем – в търсене, изисквайки помощ от групата и обкръжаващата светлина. Ако човек усеща, че в него няма желание и изисквания към светлината, значи той още не е получил това допълнително желание от групата и затова не усеща потребност да моли за своето поправяне.

Не само човек, активно търсещ и изучаващ кабала, но и цялото човечество днес се намира в такава преходна точка и нарича това криза.

И това е наистина истинска криза и ще ни се наложи да преразгледаме цялото си досегашно отношение към живота. Досега се придвижвахме в задължителен ред, принудително, гонени от своя растящ егоизъм. Светлината е въздействала на желанието за наслаждаване и е развивал неговата линия постъпателно. Но изведнъж в тази функция се прибавя още един, нов коефициент – ”катализатор на придвижването”. Благодарение на него, ние променяме своето развитие и количествено, т.е. по сила, и качествено. Отдавна не се развиваме вече по наклона, а по правата линия – и качествено се повдигаме към Твореца и затова започваме да израстваме като хора, наричайки се Адам – Човек.

От урока по книга Шамати, 13.07.2011

[48000]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок | Add Comment/Ask Question→

 

Нужно ни е майсторство, за да завладеем масите. При това на първо място, там където те редовно прекарват времето си – в интернета. Трябва да се закрепим на тази територия, да използваме всевъзможни средства за въздействие върху мнението на аудиторията.

С помощта на стотици хиляди наши другари ние започваме да изменяме там атмосферата – внимателно, за да не предизвикаме неприятно впечатление, но неуклонно.

В това няма нищо особено, тъй като интернет е „продаден на парче“, в него мълчаливо и неприкрито действат различни тайни и явни организации. Това ни е ясно. Ето и ние трябва да прибегнем към аналогични средства.

Какво има да се стесняваме? Имаме цел, стремим се към поправяне на човека, към поправяне на света.

Някои смятат, че щастието трябва да се постигне чрез терор. За тях терорът е средство за поправяне. Техните материали звучат почти убедително. Така че какво лошо, ако им противопоставим посланието за единство и всеобщо поръчителство?

От урока по статията „Поручителство“, 13.07.2011

[48027]

Filed under: Ежедневен урок, Разпространение на методиката | Add Comment/Ask Question→

 

Човек,започващ да изучава науката кабала и използващ всички нейни средства, след известно време идва до преломната точка, където трябва да престане да се развива неосъзнато и по неволя. Първият етап е предназначен, за да се запознае със своето състояние и този етап е необходим.

Но след това той достига до „точката на бифуркация“, на прелом (на рязка смяна на по-рано устойчивото състояние), където трябва да изясни и преразгледа цялото свое отношение към развитието, към живота, към желанието си, към светлината, към всички средства, които има на разположение. Той напълно изменя цялата своя предишна парадигма, цялата жизнена философия и възприятие на системата, в която се намира.

По-рано тази система го е управлявала, тъй като той изцяло е действал вътре в природата и единствено по недоразумение си е представял самия себе си над нея. Но сега той разбира пълната си зависимост от природата, от нейната сила и законите й, и трябва да вземе управлението й в свои ръце. Както е казано: „Победиха Ме синовете Мои“.

И тогава човек разбира, в каква особена преломна точка се намира той. Тъй като по-рано му се е струвало, че той самият изменя нещо в живота си, а всъщност той послушно е изпълнявал заповедите на своята природа, без да има каквато и да е свобода на избора.

Но сега му се дава свобода. И светът започва да му се струва хаотичен без какъвто и да е порядък в него. Преднамерено му дават такова усещане, че той сам да пожелае да постави всичко в порядък, да съедини всичко заедно и да управлява света.

Тук, в него се появява възможност да моли свише за сила, за разбиране, за напредък чрез вяра над знанието. Защото той желае да се отнася към по-висши състояния и от тук да получи нов разум и нови свойства – и така да приведе в равновесие своя свят. Тъй като светът е отражение на вътрешния порядък на човека, съгласно вътрешното възприемане на реалността, а не външно.

От урока по статията от книгата „Шамати“, 13.07.2011

[48003]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок, Свобода на волята | Add Comment/Ask Question→

 

Ние сме в реалност, в която сме се развивали стотици хиляди години. В началото сме били диваци, не знаейки за какво, как и защо – истински животни. Тогава сме започнали да сформираме човешки отношения един с друг, изградили сме общество и сме започнали развитието на технологиите.

И така, постепенно, чрез всички тези събития, ние разкриваме процес, който е бил целенасочен от самото начало. Нови аспекти на желание са били разкрити в човечеството, непрекъснато тласкащи ни към нов обрат в своето развитие, за да напълним себе си. Но веднъж достигнали до определено състояние, до особено ниво на развитие, ние започваме да усещаме желания, които не могат да бъдат реализирани в този свят.

Човек изведнъж се замисля над неща, които не съществуват тук. Храна, секс, семейство, пари, почести и знания в различни вариации и комбинации – това е целият набор. Изглежда, че: какво друго е нужно? И въпреки това, в един слънчев ден в човека се зараждат нови въпроси: за неговия корен и за причината на битието. Изведнъж той забелязва, че всеки обект има своята причина, процес и резултат – начало, развитие и край. Видимо и аз не съм изключение?

Този въпрос вече не спада към животинското ниво, а към човека в нас. До неговото проявление съществата, имащи човешка форма, не са се питали за живота, или ако са го правили, те са били задоволени от различни методи на самоуспокоение. Ние вече говорим за човек, който иска да знае: „За какво съм аз, защо съм тук, от къде произлизам и на къде отивам?”. Как може той да получи отговори на тези въпроси?

Първо той трябва да разкрие същинския въпрос, защото това не е лесно. Всеки човек може да пита, но цялата същина тук е дълбочината на въпроса, неговата насоченост. В крайна сметка въпросът е съсъд, кли.

В резултат човек напълно се обърква. Освен това, по природа, ние се стремим към самоуспокоение, което постигаме посредством всевъзможно действия, обичаи и навици. Аз правя нещо и се чувствам добре. Така че нека да установим обичаи, които ще ни позволят да получим психологическа компенсация и напълване. Така ние успокояваме себе си, без да искаме да разкрием своя въпрос в неговата пълна дълбина и да го използваме, за  да се развием, да стигнем до самата истина. За нас не е важна истината, а успокоението.

Казано иначе, аз не се радвам за появата на този нов съсъд или ново желание в мен, което ме изпраща да търся нещо, принуждава ме да правя анализи и предизвиква вътрешно страдание. В идеалния случай, аз трябва да се наслаждавам от него, защото така се развивам, а развитието е по-важно от преходните усещания. Но за какво ми е нужно това, ако мога и без това да напълня себе си и да се успокоя? Това, което имам, ми е достатъчно.

А след това съм завладян от умора, досаждат ми жизнените трудности, надига се старостта и човек се съгласява с малкото, вместо с голямото.

Така нашият проблем и голямо препятствие лежи в издигането от обичайното ниво на развитие към духовното – човешкото ниво.

От урока по статията „Даряването на Тора”, 06.07.2011

[47352]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок | Add Comment/Ask Question→

 

Книгата „Зоар”. Глава „Трума”, п. 487: Има притча за царя, който приготвил трапеза за своето семейство. Във времето, когато те изпълняват Неговата воля, те ядат на трапезата заедно с Царя, и дават костите на кучетата да ги сдъвчат. Когато Неговото семейство не изпълнява волята на Царя, цялата трапеза Той дава на кучетата, а на своето семейство дава костите.

Въпрос: Каква е тези храна, която всеки яде на трапезата на Царя?

Отговор: „Храна” означава, че ти получаваш наслаждение от отдаването. И трябва да получиш тези наслаждения заради отдаване.

Тук става дума за отношение, усещане, действие в желанията. „Кучетата” вътре в мен стоят под „масата” вътре в мен, където усещам „вкуса на Царя”.

Какви са „вкусовете на Царя”? Какво е „трапезата на Царя”? Това са всички наслаждения, които се разкриват от отдаването, което Царя желае да отдава. Той се наслаждава от отдаване. И той желае ти също да се наслаждаваш от отдаване на другите.

И тогава, ако отдаваш и се наслаждаваш от това, целият въпрос е: какво ти доставя наслаждение? Наслаждаваш ли се от факта, че си подобен на Царя? Наслаждаваш ли се, защото Той получава наслаждение от твоето подобие с Него? Или се наслаждаваш, защото си попаднал на някакво наслаждение? Ако е така, тогава веднага се превръщаш от човек, който седи на масата срещу Царя, в куче, което дъвчи кокали под масата.

От урока по книгата „Зоар”, 11.07.2011

[47772]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок, Зоар | Add Comment/Ask Question→

 

Баал а-Сулам, „Даряването на Тора”: „Работата, извършваща се между човека и Твореца е постоянна и неизменна, за нея няма ищци и човекът лесно привиква към нея. А както е известно, всичко, което се прави по навик, не може да донесе полза.

От друга страна, работата, извършваща се между човека и другите хора, е непостоянна и променлива, и ищците го заобикалят накъдето и да се обърне. И затова, такава работа е по-надеждна и по-близо до целта.”

Това е критичен момент. Никъде, нито в една методика, групата не играе такава роля, както в науката кабала. Тук тя е задължителна. Казано е: „или групата, или смъртта”. Ако искаш да влезеш в духовния свят, да постигнеш Твореца, да Го разкриеш, тогава си задължен да се приобщиш към учителя, групата, книгите.

Нямаш друг изход – длъжен си да се отречеш от себе си пред тях, длъжен си да работиш свързан с тях, да станеш едно цяло. Между вас не може да има никакви различия. А ако различията все пак се проявят, значи още не си създал точката на единство – и тогава не може да има никакво разкриване – не можеш да постигнеш свойството отдаване.

Именно по това методиката за поправяне на човека се отличава от всички религии, вярвания и духовни практики. Ти извършваш практическа работа с наставника, с групата и с онези средства, които в групата ще ти донесат светлината, връщаща към Източника. И тогава постигаш Твореца вътре в онова, което си изградил заедно с групата, с наставника, с душите, които разкриваш и които са формирали за теб това състояние. Всичко едновременно.

И затова за хората, които не желаят да се поправят, понятието група е чуждо. Ние виждаме това във всевъзможните форми на егоистично обединяване. В тях човекът търси изгода, а не единство, не сплотяване, което да му покаже действително ли върви към свойството отдаване, т.е. към разкриването на Твореца в себе си или не.

Трябва много ясно да разберем, че този принцип изисква практическа реализация. Ако не го прилагаш, просто не знаеш къде се намираш, висиш във въздуха и на нищо не си способен. Възможно е теоретично да си добре подготвен и да знаеш наизуст всичко, което е написано в книгите – но няма да успееш да се придвижваш от състояние в състояние, ако не реализираш своя духовен стремеж във връзката с подобните на теб, ако вие заедно не изпълнявате поставените условия.

Казано е: „Мен ме оставете, а изпълнявайте Моята Тора, защото криещата се в нея светлина връща към Източника”. Тази светлина въздейства на злото начало, на взаимното отчуждаване, съпроводено с объркване и лични сметки.

Ако човек разбира и чувства тези проблеми, ако не се страхува да ги разкрива, ако се старае да не бяга от тях, макар да е много трудно, ако не се крие зад някаква длъжност или поредното поръчение, успокоявайки себе си с привидното напредване, ако се старае да изкарва наяве всички проблеми, които възникват в него спрямо обкръжението и му пречат по пътя към крайното сливане, тогава, той работи на правилното място

От урока по статията „Даряването на Тора“, 10.07.2011

[47715]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок | Add Comment/Ask Question→

 

Във „Въведение в науката кабала”, Баал а-Сулам разказва своята знаменита притча за госта и Стопанина – пример, отразяващ отношенията на човека с Твореца. Стопанинът посреща госта като най-близкия си другар и иска да му отдаде всичко, без каквото и да е намерение да получи нещо в замяна, а само от силата на своята любов.

Той се наслаждава от това, че угощава госта, радостен е от този факт и не очаква никаква компенсация, защото така го задължава да действа законът за любовта. А ако гостът откаже да получи, това много ще разстрои Стопанина, тъй като има голямо желание изцяло да напълни госта – своя другар, с всичкото благо.

И ако гостът чувства някакво неудобство, то това чувство не изхожда пряко от Стопанина, а възниква някак си неволно, от самото състояние, от това, че е бил празен, а сега някой му е дал напълване. И вътре в това напълване има нещо обидно, незаслужено – недостиг на собственото му участие и на усилия, което и предизвиква в госта усещането за срам.

В това чувство за срам гостът разкрива какво не му достига. Той си мисли: Стопанинът отдава, а аз получавам. Като получаващ, усещам срам – а в отдаващия няма срам. В това се състои разликата между отдаващия и получаващия!

Той не се срамува, защото отдава, а аз не съм способен на действието отдаване. Ако можех да отдавам като Него, то и в мен нямаше да има срам – нещо повече, щях да получа почит!

Стопанинът не чувства нищо почетно в своето отдаване, тъй като то е естествено за него – той обича съгласно своята природа. И затова не се гордее, че отдава – напротив, с това напълва своето желание.

Но ако аз отдавам, тогава това ще ми донесе почит, вместо срам. Затова срамът, който сега усещам, е полезен – той ще ми помогне да усетя противоположното състояние: почитта, самоуважението като допълнение към високото положение на даващия.

Цялото това разбиране идва при получаващия в резултат на срама: защо и как трябва да извърши необходимите действия, за да може не просто да изгаси срама, а и да постигне стъпалото на даващия. Тук не е достатъчно просто да постигне отдаването – трябва да стигне до любовта! И нека този срам да предизвика в мен ненавист, която след това ще превърна в любов – и тогава наистина ще постигна положението на Твореца.

Но цялата тази любов, която Той притежава от своята природа, ще бъде за мен огромна придобивка, която съм постигнал и спечелил сам. И затова, сега започвам да обичам този срам и да го ценя! Защото именно за сметка на него, на цялата му дълбочина, започвам да чувствам ненавист. А от тази ненавист, ще стигна до любовта.

До този извод стига творението в резултат на цяла поредица от вътрешни изяснявания.

От урока по „Въведение в науката кабала”, (Птиха), 27.06.2011

[47118]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок | Add Comment/Ask Question→