Курсът “психология на щастието” счупи рекордите по популярност в Йейлския университет – за него се записаха над 1200 студенти.

Човечеството упорито се стреми към щастие, покорявайки нови върхове, но всеки път, правейки равносметка, нещо не ни достига. Защо? Ние сме единственият интелигентен вид на планетата с огромен потенциал и в същото време най-нещастният.

Задълбочено изучавахме собствената си психология, похарчихме стотици милиони долари за изследвания, създадохме цяла наука за щастието, но така и не сме го “хванали за опашката”.

Вярно е, че през последните десетилетия бяха разрушени много митове и заблуди. Например учените установиха, че богатството и консуматорството са само заместители на щастието, а гените и външните обстоятелства не са всички негови компоненти.

Нещо повече, мащабни проучвания показаха, че щастието не е само психологичен феномен, а по-скоро наше общо достояние, пряко произтичащо от добрите, хармонични отношения между хората.

През последните години прочетох много доклади, разгледах статистически данни и видях как учените поставят все нови и нови щрихи върху картината на човешкото щастие. Въпреки, че всъщност тя е очертана отдавна.

Накратко, “щастието е любов”. Казано съвсем не от поет, а от харвардския професор Джордж Вейлънт, чийто екип обработва 75-годишни статистически данни за пет поколения. Това определение ми хареса. Много други изследователи го повтарят.

По този начин постепенно се избавяме от илюзиите. Психологическите упражнения за учениците, разбира се, имат определен ефект, но много по-ценен е ключовият фактор – позитивната среда, пропита от взаимна грижа и подкрепа. Тя оказва огромно влияние върху тонуса, здравето и чувството за щастие.

Но защо тези открития не ни помагат да станем по-щастливи? Защо теорията, подкрепена с множество емпирични доказателства, не успява да направи кардинален пробив?

Защото в търсенето на щастие се сблъскваме със собствената си природа… и безсилно отпускаме ръце. Тя е господар, тя ни води и общо взето не се интересува от фактите и разума. Можем само да я смекчим, успокоим, “умиротворим” за известно време, но в основата си тя е ненаситна.

Психологията спира дотук, след като е достигнала естествените си граници. И тогава започва науката кабала, която ни позволява да подчиним човешкия егоизъм, да се измъкнем изпод властта му и да намерим щастието на друго ниво. Щастие, което не е ограничено от задушаващата сила на себелюбието, безгранично щастие.

Надявам се, че някой ден Йейл ще говори за това. 

С уважение Майкъл Лайтман

Filed under: Блог на Рав Михаел Лайтман, Възприемане на реалността - No Comments→