Човек постоянно се самоанулира, постоянно изпълнява волята на Твореца, постоянно ”отправя себе си в небитието” на фона на растящото в него желание.

Отначало отменям себе си пред малкото желание на неживото ниво – и тогава, с една дума се намирам в майчиното лоно, ”в девет месечна дрямка”. След това в мен се пробужда група от желания, отнасящи се към растителното ниво  – и пак трябва да се анулирам на техния фон.

Но във всички случай, за да отменя себе си, за да стана нищо, трябва да се самозадействам. Посредством действия, противоположни на Твореца, създавам онова, което се нарича, ”помощ срещу Него” и се самоанулирам по пътя на отдаването на Твореца.

В крайна сметка, нищо не отхвърлям като непотребно. Всички желания влизат в работа, както е казано: ”Всичко се прибавя към общата сметка”. Моля само за самоотмяна, но тя идва за сметка на това, че познавам и усещам себе си и всички, целия свят. Тъкмо това ми позволява да се слея с Твореца.

Въпрос: Може ли да се каже, че самоотмяната е любов?

Отговор: Любовта се проявява не при самоотмяната, а във Величието, когато използвам всичките си свойства, за да отдавам. Любов означава, че извършвам отдаване, установявам връзка, т.е. действам активно.

А самоотмяната е присъща на плода или на младенеца, и не представлява израз на любов.

От урок по ”Предисловие към книгата Зоар”11.07.2012

[82687]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок | Add Comment →