Висшата светлина превежда човек през много подеми и падения, като непрекъснато му дава усещането, че само Творецът може да му помогне. В крайна сметка, Той е този, който ми е изпратил всички проблеми, за да ме научи най-после да се моля за изкупление.

Изкуплението е разкриването на Твореца; аз моля точно, за да живея под Неговата единствена сила, която е единственото нещо, което съществува. Не искам повече да се обърквам или да усещам някакви други сили. Въпреки че разбирам, че всички сили идват от Него, все пак искам да бъда под властта на тази единствена сила – силата на отдаване и любов към ближния.

Аз искам да Го разкрия, защото това е истината! Останалите ми състояния са лъжа. Само тогава в човек се ражда искане и вик, към който висшата сила го довежда. Тази сила непрекъснато си играе с него, обърква го, за да повиши неговата самонадеяност, създава трудности за него, за да стане по-силен.

Така човек достига молитва и разкрива Твореца. Сега той не търси Твореца, за да се освободи от всичките си беди и търсения, а желае да бъде под властта на „Няма никой освен Него”. Това означава да излезеш от робството на Фараона и да станеш роб на Твореца.

От урок по статия от книгата „Шамати”, 26.04.2011

[41546]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок, Молитва, Намерение, Творец - Няма коментари→

Човечеството се разделя на тези, които чувстват, че им е необходимо да достигнат целта в живота – и тези, които не чувстват това.

Тези, които не чувстват стремеж към духовното, се разделят на две групи:

1) хора, животът на които изобщо не е свързан с духовното – и така живее почти целия свят,

2) хора, свързани с духовното, но лъжливо – тоест, мислещи, че с помощта на материални действия може да се достигне духовно възнаграждение в някакъв „бъдещ” свят.

Такъв подход се нарича религиозен – човек не се чувства „в изгнание” от духовния свят. Той мисли: какво може да бъде това изгнание, след като аз се намирам на материалната земя на Израел, изпълнявам всички физически заповеди и разчитам да получа награда за това – какво още е нужно? И затова такъв човек повече не се нуждае от нищо.

Но има хора, желаещи да достигнат истинската цел, сливането с Твореца – и такива работят с намерение. И дотогава, докато те не достигнат тази цел – считат себе си, за намиращи се в изгнание и затова, мечтаят да излязат от него.

И колкото повече усилия влагат за достигането на тази цел, свойството отдаване и любов към ближния – толкова по-ясно усещат, че никой не може да им помогне, няма в нашата природа такива сили, които биха могли да направят това.

Така те продължават и продължават да воюват против това изгнание, против силата, която ги удържа в робство – против Фараона, властта, противоположна на Твореца. Докато не положат толкова усилия, че да им стане съвършено очевидно, че никога няма да им се удаде да се измъкнат със собствени сили, а единственият, който може да им помогне е Творецът.

Тези две истини, постигани в изгнание, им помагат да пробудят силата за освобождаване – разкриването на Твореца, благодарение, на което те излизат от егоистичната природа и придобиват природата за отдаване.

Такива хора, които преживяват изгнанието – очакват също и освобождаване. А всички останали, които не чувстват нито изгнанието, нито потребността от освобождаване, така си и остават в своето състояние. Тяхната роля е само в това да смущават тези, които усещат своето изгнание, и по всички начини да им пречат в работата.

Такива хора се наричат „многочислена сбирщина” (ерев рав), която задържа в изгнание желаещите да си пробият път към отдаването.

Истинската молитва може да се роди само в този, в който има истинско желание, което започва от точката в сърцето. А нея или я има, или я няма – тук вече нищо не може да се направи. Но ако в човека има точка в сърцето, стремеж към духовното, и той я развива за сметка на правилното обкръжение, то чрез своя стремеж към единството и съединението, той усеща себе си „в изгнание”, и ако правилно продължава да работи, то излиза от това изгнание, благодарение на истинска молитва, придобиване на истинското желание.

От урок по статия на Рабаш, 24.04.2011

[41390]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок, Молитва, Намерение - Няма коментари→

Рабаш, Шлавей Сулам, 1985 г., „Да отидем при Фараона – 1“: Казано е: „Да отидем при Фараона”. Това означава: „Да отидем заедно, Аз също идвам с теб…”

Творецът говори с Моше – с точката в човека, с желанието, което иска да го измъкне (лимшох) от този свят във висшия свят, във висшето постижение. „Да отидем заедно”, – казва Той. Това вече е голямо разкриване – Творецът се проявява като Сила, реализираща поправянето.

„…Аз също идвам с теб, за да променя природата. И Аз искам само ти да Ме помолиш, за да ти помогна да промениш природата…”

От наша страна е необходима само молба, а по-точно искане, твърдо, точно и много, много мощно. Ние искаме от Твореца, още сега Той да поправи това, което е създал.

Казано е за това: „Победиха Ме синовете Мои”. С други думи: „Аз съм създал злото начало, а те искат от Мен, да го променя в тях на добро начало”. Именно тогава творението се нарича „синове”. Към това искане и ни води програмата за развитие.

„ Аз искам само да Ме помолиш, за да ти помогна Аз да измениш природата си и да я обърнеш от егоистичното желание в алтруистично”.

Само тази молба е готов да чуе Творецът. Никакви други молби, никакви викове и ридания не постигат резултат. Той е открит само за това – съгласно закона за подобие на свойствата. Ако ние плачем за това, което не води към единството, то в съответната степен получаваме още по-лошо състояние, за да ни помогне това зло да осъзнаем, какво си струва да поискаме всъщност.

От историята ние виждаме, че молитвите нямат никакъв ефект. Защо Висшата сила не ни идва на помощ? Защото, ние не се обръщаме с тази единствена молба, към която тя се вслушва и на която веднага се откликва.

И това е молбата за обединяването.

От урок по статия на Рабаш, 22.04.2011

[41249]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Молитва, Намерение - Няма коментари→

Рабаш, Шлавей Сулам, 1985 г., “Да отидем при Фараона – 1“: Истинската молба започва тогава, когато човек вижда, че сам не може да помогне на себе си. Тогава, той знае съвършено точно, че няма друго средство освен молбата за помощ към Твореца.

Но това е при условие, че човек е положил големи усилия за обединение, ако е желал да сплоти групата, така че тя да го зареди с потребността от отдаване и любов, но  е почувствал, че не може, не способен е и не е готов на това, ако не се е сдобил с успех в правилното обединение. Творецът преднамерено изкарва човек от равновесие всеки път, проявявайки се във изображението на Фараон. Защото всъщност , те са едно и също. Относно това е казано: “Няма никой освен Него“. В света властва и действа само една Сила, една воля.

На края човек разбира, че друг изход няма – той е задължен да се предаде и закрещи, да помоли, да изиска от Твореца, Той да измени неговата природа. Човек започва да разпознава, че Творецът и Фараонът – идват от една Сила, която ги движи.

И в него няма нищо повече, освен тази точка на разбиране. Тя се намира извън Твореца и извън Фараона – извън цялата природа. Малка искра, решимо, капка духовно семе, духовен ген, тази основа, благодарение на която човек погледажда и вижда, че над всичко добро и над всичко лошо еднакво властва Творецът.

Играта е вече решена, и затова изход няма – човекът трябва сега да поиска – Творецът да промени всичко. И се обръща с искане към Висшата сила.

От урока по статията на Рабаш, 22.04.2011

[41242]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Молитва, Намерение - Няма коментари→

Дали ни харесва или не, във всяко състояние трябва да почувстваме недостиг, т.е. от настоящето състояние да си представим бъдещото. Ако го изградя правилно, тогава въпреки всички свои усилия, аз ще почувствам колко отдалечен съм от него. С други думи, аз действително го искам, но не мога да го постигна.

Това се нарича „недостиг”, подготовка за бъдещото състояние, което винаги се разкрива преди преминаване в ново състояние. Чувството на недостиг е многомерно и неприятно.

Следващото състояние блести над мен и поради това блестене аз започвам да го ценя повече, докато възприемам своето настоящо състояние като неизправно и недостатъчно. Аз чувствам доколко ми липсва сила да се издигна и доколко го желая.

В резултат аз достигам до сходство със своето страстно желание да се издигна и до осъзнаване, че нямам начин да го постигна, и имено тогава изпадам в молитва, вик, и висшата светлина идва да ми помогне. В крайна сметка, този вик (молитва) показва моето голямо желание, което притегля правилната светлината, която ми помага да се издигна до следващото стъпало.

Аз трябва да достигна до вик, който съдържа два компонента: 1) моето голямо желание да достигна до отдаване и 2) осъзнаването, че никога няма да го постигна. Само когато почти ще експлодирам от това напрежение, предизвикано от моето желание и безсилие да го реализирам, светлината реагира на болката и ми повлиява.

Безсмислено е да чакаме светлината сама да дойде. Тя идва в отговор на моето желание за отдаване и ме притегля със сила, достатъчна да ме издигне до по-висшето стъпало.

От урок по статия на Баал а-Сулам „За Юда”, 18.04.2011

[41023]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок, Молитва, Намерение - Няма коментари→

Реакцията на душата от преминаваните от нея състояния намира израз в думите, записани от кабалистите и събрани в Молитвеник, който се нарича „Сидур” (сидур/„ред” на преминаване на състоянията). Ние не разбираме за какво е написано в молитвеника и за какви впечатления на душата говорят тези наименования, букви, съединения на буквите, свързването на думите в изреченията.

Целият молитвеник е организиран така, че за всяка душа, която усеща измененията, през които трябва да премине в определено състояние, този процес се изразява с едни и същи думи на молитвата. Не е задължително тези думи се казват на глас – душата ще ги почувства отвътре – тази молитва ще стане нейната вътрешна структура.

Всяка буква – това е определен ред, последователност от сили за получаване и отдаване. А в буквите има също така „огласявания” – напълвания, цялата ТАНТА (таамим, некудот, тагин, отийот – светлини, точки, коронки над буквите, букви), тоест преминаваните от нас състояния.

Вътре в нас, желанията се променят и приемат всевъзможни форми, които предизвикват различни усещания. А тези усещания, прехвърлени на хартия, получават такива форми на духовните елементи като: букви, думи, изречения.

Тоест молитвата е външният израз на вътрешните духовни усещания. А в действителност, не е задължително човекът да има молитвеник. Ако преминава вътре в себе си през такива състояния, то те и ще бъдат неговата молитва.

Молитвеникът е необходим, за да видим формата на буквите и да си представим (ако вече сме способни на това), през какви състояния трябва да преминем – да си представим, какво ни очаква занапред. Ако вече се намирам в духовния свят, от онова, което чета в молитвеника, мога малко да разкрия това, което ще се случи с мен – в какви състояния ще навляза.

Както в този свят, където съм запознат с човешките преживявания и затова, докато чета някакъв роман, мога да съпреживявам ставащите в него събития и да ги преживявам в себе си. Същото е и в духовния свят.

От урока по книгата на Ари „Портата на намеренията”, 21.04.2011

[41128]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок, Молитва, Намерение - Няма коментари→

Настъпи особен период – празникът Песах. Сякаш ни обгръща лека мъгла, предизвикана от умората и излизането от привичното състояние. В целия свят сега е особено време, когато действат обкръжаващите светлини, съгласно реда, произтичащ от закона за клоните и корена.

А освен това, ние встъпваме в празника, който има най-непосредствено отношение към нас. Няма духовен корен, който да ни е по-близък и необходим, от Песах. Само това искам аз. Излизайки от егоизма, ние отново и отново си напомняме за изхода от Египет и само го поправяме още, и още през целия оставащ път, до самия край на поправянето. В крайна сметка трябва напълно да се откъснем от Египет, до такава степен, че да го обърнем в противоположност – в отдаване.

Сега можем да направим откъсването – тази задача и стои сега пред нас. И не е важно, че сме малки, че не разбираме всичко. Нека не ни достига много – така ще бъде винаги. Усещането на тъмнина, обърканост, размътване на чувствата и разума – всичко това е необходимо. Трябва да ни отвличат – и в това сякаш няма недостатък. Всички ние чувстваме себе си смутени, объркани, слаби и т.н., всеки е готов само да спи. Това е най-доброто, оптималното състояние за нас.

И заедно с това, трябва да прилагаме добре контролирани и изострени усилия в направлението на нашето единство. Ако ни влече към сън – може и да поспим, но с правилното намерение, че даже и в това действие да сплотяваме точките в сърцата, и да заспим, неразделяйки се вътрешно един с друг.

Единството трябва да се „пробива”. Да се влезе вътре, независимо от сънливостта, – и ти започваш да получаваш пробуждане от другите.

На всеки от нас не му достига взаимовключване. Защото, ако аз съм включен във всички, а всички – в мен, това ще ми даде силите на стотици хиляди души. Това е резултат от поръчителството и ако не го изпълним, нищо не постигаме. Ние трябва да направляваме себе си към реализацията на единството.

Тази вечер с целия свят ще направим празнична трапеза, и главното ще бъде не това, че ядем и пием, не самият пасхален седер. Всичко това са обичаи, а главното е: възнамеряваме ли да се издигнем над своя егоизм към любовта и обединението?

Това е изходът от Египет. Всичко останало са тълкувания. Всички празнични атрибути – тава са само знаци, признаци на единното усилие. Ако аз оказвам натиск върху себе си, заедно с останалите, то с този натиск преминавам целия пасхален седер. Той ми се разкрива.

И затова сега на нас ни е необходимо мощно пробуждане. И ние действително сме способни да пробием. Защото виждаме как висшата сила ни подтиква напред, постоянно ни организира, грижи се за нас. Сега е необходимо да окажа натиск от своя страна и аз не виждам никакви прегради за това. Неголямо размътване на чувствата – нима това е Фараонът?

Не трябва да очакваме, че някога ще бъде по-лесно. Ние винаги се движим срещу желанията и помислите. Винаги ще те надвива съня, винаги ще те отвличат странични неща, винаги ще се объркваш. Такъв е пътят.

От урока по писмото на Баал а-Сулам, 18.04.2011

[40985]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Конгреси и събития, Молитва - Няма коментари→

Въпрос: С какво намерение, с каква потребност трябва да влезем в Песах?

Отговор: Няма друго намерение или мисъл, освен идеята за единството. В нашето единство, ние искаме да разкрием Твореца, а Творецът е свойството отдаване и любов, фундаменталната сила на мирозданието, която желаем да разкрием помежду си.

Това не е любов „в нашето изпълнение” – тази сила действа над нашия егоизъм. Казано е: „Любовта ще покрие всички престъпления”. Тя стои над ненавистта и те, заедно, създават за мен усещането за Твореца.

При това, в мен може да господства само една от тези сили, но не и двете едновременно. И в моите очи, Творецът ще бъде толкова по-велик, колкото по-голяма бъде разликата (∆) между любовта и ненавистта.

От урока по писмо на Баал а-Сулам, 18.04.2011

[40972]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Молитва, Намерение - Няма коментари→

Световен конгрес „We!“, Ню Джърси, урок №4

Въпрос: Как да се науча да придавам по-голяма важност на намерението, а не на разбирането на текста по време на четенето на кабалистични източници заедно с групата или когато чета сам?

Отговор: Когато чета сам, също трябва да мисля за това, че всички ние сме съединени заедно. Аз, сякаш се потапям в нашето общо желание, което ни свързва в едно, в което сме обединени заедно въпреки, че не го усещаме.

Старая се да бъда на същото ниво. И намирайки се с всички заедно, вътре в тази съединяващата ни система, където пребиваваме в едно желание, една енергия, аз искам да усетя, че между мен и другите няма никаква разлика.

Тогава, четейки текста се опитвам, доколкото съм способен, да проникна в неговата същност, но главното е да не се отделям от вътрешното съединение между нас. Ако трябва да отделя 99% от силите си, за да мисля за нашето съединение – аз трябва да ги дам. И само 1% да използвам за четене. А понякога, дори не знам, за какво чета там – появяват се много големи пречки.

Но изобщо не трябва да ме вълнува фактът, че по-късно дори няма да мога да кажа какво точно съм чел. Най-важното е, че следейки с поглед буквите, съм искал да се съединя с всички. И това е достатъчно, за да може текстът да ми въздейства.

Дебело искам да подчертая, че преди всичко трябвя да се мисли за съединението между нас, а вече после – доколкото можеш да четеш, вниквайки в текста – чети.

От 4-тия урок на конгреса „We!”, Ню Джърси, 01.04.2011

[40184]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Зоар, Изучаване на кабала, Конгреси и събития, Молитва, Намерение - Няма коментари→

Световен конгрес „We!“, Ню-Джърси, урок №4

Зоар е особена книга. Тя е написана на езика на иносказанията /мидраш/, в поетична форма, а Баал a-Сулам е добавил към нея своя кабалистичен коментар. Затова ние изучаваме и иносказателното повествование Зоар и същият разказ в кабалистично изложение, на научен език, където се говори за сфирот, парцуфим и светове.

Баал a-Сулам пише, че е назовал своя коментар „Стълба” (”Сулам”), тъй като, ако желаеш да достигнеш високо, прекрасно стъпало, не ти достига единствено стълба. Ако са ти приготвили стълба и ти умееш да я използваш, знаеш как да се изкачваш по нея, – ти вече се издигаш към този прекрасен връх. Какъв е този връх?– Пълно поправяне (Гмар Тикун).

Всички кабалистични книги, които изучаваме, в крайна сметка трябва да ни доведат до въодушевление от книгата Зоар. Трябва само да се обръща внимание на намерението по време на обучението. Когато четем книгата Зоар това наистина е жизнена необходимост, защото е жалко да пропуснеш шанса и да не получиш светлината, намираща се в нея в такава концентрирана, силна форма, предназначена именно за всички души, които ще могат да се поправят чрез тази светлина.

Затова авторите на Зоар – раби Шимон със своите ученици, са написали в тази книга, защото само това поколение, което започне да се пробужда към духовното, ще се удостои да разкрие тази книга, ще започне да се издига с нейна помощ и ще успее да се поправи.

И така се е случило, всъщност: в продължение на почти две хиляди години книгата Зоар е била скрита, за нея нищо не се е знаело и е била разкрита едва преди няколко столетия. Но и тогава хората не са знаели, какво да правят с нея, – докато Баал а-Сулам не написал коментар към тази Книга. Четейки я заедно с този коментар, ние можем да разберем за какво говори Зоар.

Оттук следва да разберем колко тази Книга е важна, ценна и особена. Пристъпвайки към изучаването на Книгата Зоар, ние сме длъжни да се отнасяме към нея много деликатно, защото светлината в нея е толкова велика, че може да донесе както полза, така и вреда.

Ако пренебрегваме намерението и я четем не за да се поправим, не заставаме под нейната светлина като под поток от жива вода, която ни умива, в постоянно очакване, че тя ще ни очисти и поправи, – ако ние не мислим за това, още повече огрубяваме душата си, добавяйки и авиют (дебелина) на желанието. И обратно, ако я четем правилно, чувстваме много силно въздействие.

От 4-я урок на конгреса „We!“, Ню-Джърси, 01.04.2011

[39861]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Зоар, Изучаване на кабала, Конгреси и събития, Молитва, Намерение - Няма коментари→