Нашата работа се нарича работа на Твореца, защото само светлината действа:  възбужда желанията, променя ги, поправя и напълва. Светлината прави всичко – това е единствената съзидателна сила.

А освен светлината, има още и желание. Ако желанието започне да иска нещо, но светлината не му дава желаното, желанието усеща в себе си страдание. И тогава светлината започва да играе с желанието:  напълва го малко, след това отново го оставя неудовлетворено, още малко го напълва и отново го оставя празно – дава му да преживее всякакви усещания от напълване и неговата липса.

И благодарение на тази работа на светлината над желанието, желанието започва да поумнява. То вече разбира какво напълване не е имало, а сега го има и в какви различни форми може да бъде то. Така желанието развива около себе си разум, устроен много просто: как да получи повече напълване.

Тоест, разумът вече позволява на желанието не просто безсмислено да жадува за нещо, но започва да работи с него и го направлява. Учи го да се издига над своите моментни желания – “сега пострадай малко, за да получиш после много повече“. Това може да е прост работник, получаващ заплата в края на деня, и бизнесмен, който инвестира милиони на фондовия пазар и разчитащ да получи печелба в бъдеще, или човек, готов да легне за операция и да се подложи под ножа, за да оздравее и т.н.

Простото желание не е способно на това! Но разумът, развиващ се успоредно с желанието, може да го допълни и да приближи към него бъдещата форма на напълването, заради която то сега е съгласно да страда.

По този начин действа светлината, развивайки желанието и отглеждайки близо до него и разум. И тази двойка : желанието и разума, обединени заедно – започват да работят пред света. Взаимно допълвайки се: желанието с разума, а разумът с желанието – те стават по-чувствителни, по-интелигентни и заедно работят по отношение на Твоеца.

Целият успех всъщност зависи от това, доколко разумът може да напълни желанието. И тогава, от опита на различни житейски ситуации от преживения живот, благодарение на изясняването, анализа и синтеза на случващото се, разумът може да намали развитието на желанието. Но всичко това е така, защото вътре в разума има връзка със светлината, с информационните гени (решимот).

От урока по  книгата Зоар, 06.01.2012

[65650]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок, Зоар - Няма коментари→

Въпрос: Как, при сегашния глобален световен ред, обществото още не е потъпкало личността?

Отговор: Няма кого да тъпче. Обществото отдавна вече е завладяло личностите и никой не се откроява истински на общия фон.

Един талантлив музикант или велик учен не се бунтува срещу общото мнение. Всички се вливат в потока, освен кабалистите, които дълго време са мълчали. Ние първи надигаме глава, която веднага се стремят да отсекат.

Кой, освен нас, наистина се изказва против сегашното егоистично развитие? Все пак, дори тези, които възразяват гласно, са водени просто от егоизма, те нямат духовни основи, методика. И затова светът ги „търпи“. Оставете ги да разкрият неговото зло – и какво от това? „Да, аз съм грозен. И какво ще ми направиш? В своето зло аз успях повече от теб: аз съм над теб, аз съм по-силен. Ти си малък егоист, а аз съм голям. Е, и какво?

Егоизмът, който цари навсякъде, „изгражда“ всички. Обикновено его –  обикновен човек, увеличено его –  успял човек, високо его –  престъпник…

Хората не разбират това поправяне, което ние предлагаме, защото то противоречи на егоизма, противоречи на човешката природа, докато всички други критики остават в нейните рамки.

Ето защо, обръщайки се към масите, трябва да говорим за прости неща, за това как да предадем на егоизма друга форма – интегрална, социална, полезна за обществото. „Да „обърнем“ егото си така, че да се грижим един за друг – и тогава всичко ще бъде наред“.

Комунизмът също говори за общото благо, условие за което е всеобщото равенство. Все  пак, когато всички са равни, когато действа справедливо разпределение, няма защо да се сблъсквам с когото и да било. Трябва само да възпитаме човека така, че той да е удовлетворен от това.

Нашият естествен егоизъм, обаче, нараства постоянно и не е готов да се задоволи с малко. И затова трябва да го обезпечаваме с други наслаждения: обществени отличия; медали; спортна, филмова и друга слава. Нека човекът да излезе на сцената под всеобщи аплодисменти, нека получи своето егоистично напълване. Ако навсякъде те хвалят за грижата ти за другите, ти автоматично ще търсиш възможност да се докажеш още веднъж в тази област.

По този начин, ние говорим за новото образование – по определение „алтруистично“, но всъщност, основано на същия този егоизъм, който е преминал през отдаване на ближния и доставя на хората душевно удовлетворение. Обръщаме се към реалната потребност на човека да се напълни с нещо: „В новия свят, материалните нужди, ти ще можеш да удовлетвориш само на основно ниво, а цялата останала част на твоето желанието ще напълват социалните отношения, било то почести, власт, ако можеш да бъдеш добър директор и т.н.“

Хората ще получават наслаждение не от превъзходството над другите, не от потъпкването на другите, а от отношението от страна на другите. Когато обществото, със своето отношение, напълва човека – точно това е висшата светлина, напълваща съсъда. Защото никой не може да избяга от общественото мнение, от общоприетите стандарти – именно те формират моите желания на нашето базово ниво. Обкръжението буквално ни „хипнотизира“ със своите ценности.

А по – нататък, когато хората ще започнат да се обединяват според новите принципи, те ще почувстват още едно желание: оказва се, че има нещо специално в отдаването на обществото. Тъй като ти носиш благо на общия съсъд, на общата Малхут и постепенно улавяш интегралното желание и потребността от още едно напълване – от Твореца, от Висшата сила. Обкръжението, към което си се присъединил, изведнъж се осветява от друг вид битие, абсолютно откъснато от твоите животински нужди.

И така, постепенно, процесът преминава в духовно русло.

От урока по статията „Свобода на волята“, 05.01.2012

[65520]

Filed under: Възпитание на децата, Ежедневен урок, Криза, глобализация - Няма коментари→

Въпрос: Казано е, че преди въздигането към най-високата степен рав Шимон изпаднал в състояние на „Шимон от пазара“. Що за “пазар” е това?

Отговор: „Шимон от пазара“ живее като Ротшилд. Той има всичко, което би желал в този свят: власт, пари, почести, дълголетие… Просто мечта. Но при това,той се чувства  на най-ниското стъпало.

Всъщност, търговецът от пазара мечтае да стане Ротшилд – и именно в такова състояние е паднал рав Шимон. За теб това е подем, а за него – падение.

Става дума за качествена оценка. Рав Шимон  имал вода и рожково дърво, а на „Шимон от пазара“ масата се огъвала от ядене. Тогава защо страда той? Защо се чувства толкова низък? Той страда от загуба на духовно съзнание. Той има всичко, освен най-главното. От друга страна, „Шимон от пазара“ се е осигурил за цял живот, той не се чувства нещастен.

Цялата работа е в това, че рав Шимон разбира пропастта, която се намира между него и „Шимон от пазара“ – и не е съгласен с това. И му е още по-болно от това, че той самият се чувства такъв.

„Шимон от пазара“ е винаги сит. Той продава стоката си, вечерта се връща у дома доволен, има  в живота всичко, което му е нужно. Жена, деца – всичко е наред, всички са здрави. Не му липсва нищо.

Но когато рав Шимон пада в това състояние, той чувства, че въпреки цялото изобилие, той няма нищо. Той не може да понесе този живот, всеки един миг в него е ад. За него това не е живот.

От урока по статията „Мир“, 30.12.2011

[65393]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок - Няма коментари→

Когато по силата на различни житейски обстоятелства достигаме до науката кабала, ние мислим, че духовният свят, подобно на този свят, има външна форма, че в него има обекти, заемащи някакъв обем в пространството, че има движение и време.

Така човек си представя картината на духовния свят, изхождайки от впечатленията от нашия свят, който той е свикнал да вижда, тоест да усеща – в такъв вид, той си мисли, че може да усеща и духовния свят.

В раздела от кабала ”Възприемане на действителността ” ние изучаваме, че цялата картина от реалността се проявява в нашето желание, че всичките ни образи, всичките усещания за движение, пространство, време и обем – всичко това са свойства на възприятие на желанието.

Желание от един вид ни дава усещане за време, желание от друг вид – усещане за промени, желание от третия вид – усещане за обем и т.н. – всевъзможни цветове и звуци, ширини и висоти. Всичко това са различни желания (вектори) , които се съчетават и ни рисуват нашия свят, а също така и духовния.

Разликата е само в това, че в нашия свят ние си въобразяваме, че се намираме между образи, които сякаш наистина съществуват извън нас, а в духовния свят ние усещаме и разбираме, че  нашите вътрешни сили,  рисуват действителността в нас.

Ние усещаме и разбираме това в степента на силата на нашата власт над тези сили / желания. Ако аз не властвам над силите на моето общо желание, то всички тези сили ми се струват външни т.е. неподвластни на мен. А ако започна да властвам над тях, с помощта на съкращаването и екраните, с желание да ги управлявам, то ги разкривам, като вътрешни сили, които са ми подчинени.

Така започваме да възприемаме картината на света в много по-реален вид – до такава степен, че даже този свят, който сме свикнали да виждаме като външен, също се усеща все повече като вътрешен свят в нас.

И тогава разбираме, как авторите на книгата “ Зоар“ са съзерцавали реалността, как са усещали действителността и как ни я предават, описвайки всичко с думите на този свят или с кабалистични термини, или с езика на сказанията, или с етичните норми (мусар).

Но всъщност те подразбират само вътрешните сили на желанията в човека, в които светлината внася всичките форми на впечатленията. Става дума само за това, как желанието се впечатлява от светлината.

От урока по книгата „Зоар“, 05.01.2012

[65441]

Filed under: Възприемане на реалността, Духовна работа, Ежедневен урок, Зоар - Няма коментари→

Има такова понятие ”Да разкриеш Книгата”. Да разкриеш – означава да достигнеш нейната дълбочина, нейната същност, да опознаеш чия сила се намира в нея. Тъй като книгата е източник на мъдрост, източник на знания, разкриване на стоящия зад нея. Книгата – това е понятие от три съставни: книга, разказвач и разказ.

И така, кой е разказвачът, за какво се разказва и кой разказва?

Има някой, който е написал книгата. Той я е написал, изхождайки от впечатленията си от нещо. Този, който се е впечатлил, има източник, тъй като някой е създал първообраза, от който се е впечатлил и го е описал в книгата. Има и такъв, който отваря книгата, така наречената Книга на Небесата, чете я – и  обяснява,  разказва ти. Той може да ти разказва посредством това, което описва в книгата. А ти четеш това, което той е написал.

А може би, ти не го четеш , а влизаш вътрешно, в душата на автора, разказвача, и трябва да се отъждествиш с него. Ако не се отъждествиш с раби Шимон, ти няма да разбереш какво е написано в „Зоар“. Тъй като то идва  в неговото одеяние.

Затова тук има две съставни (макар в действителност да са много повече, тъй като това го е ”писал” Твореца). В края на краищата ние трябва да достигнем до обличане в раби Шимон. Дотолкова, доколкото можем да се отъждествим с него, да се прикрепим към него, да се опитваме да се слеем с него – от това започваме да се впечатляваме, да усещаме и постигаме онова, което той предава в книгата „Зоар“ с различни намеци, които могат да се предадат писмено.

Трябва да постигнем такова състояние, че няма да можем да слушаме „Зоар“ без понятието, наречено ”раби Шимон”. В това понятие влиза и групата на неговите ученици, тъй като учениците му се включват в него.

Духовният съсъд, от който ние получаваме въздействие се нарича ”раби Шимон”. Това не е човек, а нещо като облак от свойства, сили и духовни определения. Цялата тази система заедно, се нарича ”раби Шимон”.

Аз съм свързан с тази система, подхранвам се от нея, и затова за мен е много важно да се прилепя към нея. Колкото повече се сливам с нея, усещайки, че се докосвам до раби Шимон – толкова повече възприемам онова, което е в него, при това не външните впечатления от прочита на текста от „Зоар“, а много по-вътрешни постижения.

Това, че ние разделяме нещо, предаващо ми духовно впечатление, на няколко пласта, на няколко съставни – книга, разказвач, разказ – тъкмо това ми помага да се свържа с него, а не ме отделя от него.

Това е още един подход, още едно използване на понятието ”да разкрия Книгата”

От урока по книгата „Зоар“, 02.01.2012

[65069]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок, Зоар, Изучаване на кабала - Няма коментари→

Въпрос: Получава ли молитвата ни към Твореца всеки път  по-голяма сила от факта, че много пъти се връщаме към нея?

Отговор: Напредваме само за сметка на молитвите си. И ако искаме да ускорим напредъка си, трябва да се научим да молим!

Всъщност, освен издигането на молитва – няма други действия в духовното . Всички наши действия са насочени към издигане на първата ни молитва (МА“Н), която ще бъде приета свише.

Това е както да пишеш, и пишеш до някаква организация или момиче, в което си влюбен. Изпращаш едно след друго писма, докато накрая тя не ти отговори.

Но, ако тя отговори на стотното ти писмо, не можеш да кажеш, че тя е отговорила именно на него. Тя е отговорила на всичките ти сто писма, които са й подействали! Все пак, това не означава, че ти би могъл да й изпратиш единствено тази стотна картичка и нищо друго.

Така протича цялото ни развитие. През всичките тези години ти се развиваш, за да издигнеш накрая МА“Н, молитва – да се формира правилната молитва, само това. А всички предишни връщания към нея са били, за да почувстваш и разбереш за какво точно трябва да молиш.

Тъй като това е необходимо не на светлината , а на самия теб ! Ти го правиш за себе си, създавайки така свой съсъд, желание (кли).  И тогава вече, ще дойде светлината и ще го поправи.

От урока по статия от книгата „Шамати“, 04.01.2012

[65301]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок, Молитва, Намерение - Няма коментари→

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок, Изучаване на кабала, Молитва - Няма коментари→

В нас существуват желание и мисъл. Ако имахме само желание  щяхме сляпо да го изпълняваме като неживата, растителната и животинската природа, чиято мисъл е насочена единствено към удовлетворяване на желанията.

Човекът, който е развит до неживото, растителното или животинското ниво мисли само  как да получи това, което иска. Има различни типове хора: умни, енергични, жестоки, стеснителни, страхливи – но всеки иска да изпълни своето желание, от най-малкото бебе до възрастният човек, прикриващ желанията си. Във всеки действа мисъл как да изпълни желанията си с всякакви достъпни средства.

Така ние се развиваме в чувство и разум, като животни, докато в нас не се разкрие точката в сърцето, която започва да пита: а за какво е всичко това? От този момент започва истинската наука, когато започвам да питам за същността на своето желание: за какво ми е то?

Това не е лесно. Хората идват да се учат, събират се в група, но минават години докато започнат да си задават този въпрос, тоест искат да опознаят преминаващите през тях желания: откъде идват те? Започват да търсят причината, корена, източника.

И тогава те разбират, че мисълта ни е дадена, за да достигнем до Твореца, изследвайки желанията си. Ако аз, посредством мисълта, правилно опознавам желанията си, ще мога да постигна източника, от който идват те, да разбера кой ги изпраща и защо, какво иска Той от мен и как трябва аз от своя страна да се отнасям към Него.

Ако аз чрез групата, обучението или даже пряко започна да искам изменение на желанието си: „Ти си ми дал такова желание, но аз искам друго!” – тогава наистина мога да го променя. Мисълта е дадена, за да може с нейна помощ да започна да разпознавам желанията си и да искам други.

Мисълта съществува, за да мога да проверя и да си докажа, че нищо не мога да направя с желанията си! Даже когато като че ли преодолявам, това не е преодоляване, а само подмяна на едно желание с друго, също егоистично: заради почит, власт, гордост. Аз просто намирам друго желание, което побеждава първото – променям ценностите.

В резултат на размишленията си или под влияние на обкръжението, започвам да си представям, че другото желание е по-важно от това, което съм имал до момента. И тогава решавам да сменя едното с друго – това е същата игра на егоизма. Така мога да променям всяко желание.

Но наистина да променя желанията си мога единствено под въздействието на обкръжението, което ще ми даде други ценности. И тогава, вдъхновен от тях, ще поискам от Творецът да подмени желанията ми. Тези желания вече могат да бъдат напълно неестествени за мен, тоест против моя егоизъм.

От урока по статията на Рабаш, 30.12.2011

[64819]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Въпрос: Как мога да отдавам, ако съм разбит и всички мои молби са егоистични?

Отговор: Ти не можеш да отдаваш и никой не иска това от теб. От теб се иска това, на което си способен – т.е. да искаш  поправяне.

Ясно е, че всичко това ще бъде фалшиво и ти лъжеш, когато казваш, че сякаш искаш истинско поправяне. Но колкото повече искаш това неистинско поправяне, така и моли, като че ли действително го искаш! Това се нарича игра, чрез която ние израстваме, учим се, набираме ум и напредваме.

Разбира се, че не искам това, но го правя, „като че ли искам“. Няма друг избор – а и как ли бих могъл, без да се намирам в това свойство, да искам да бъда в него? И затова ти дават такъв преход през нещо „като че ли“ – дават ти такава възможност.

След това ще разберем защо този свят е създаден по този начин, че не се намира в духовното пространство и именно от него ние трябва да се издигнем. Да се постигне усещане за висшия свят – това е игра. И е ясно, че ако погледнем в общ поглед, всичко това е измама.

А когато едно дете играе с пластмасова количка – това не е ли на ужким? Но по такъв начин то расте. Нашият свят е направен такъв не случайно, а точно отразява факта, че творението е създадено умишлено противоположно на Твореца, тъй като трябва да се отдели от Него, за да почувства себе си творение. Но от друга страна, то трябва да стане подобно на Твореца.

И преходът е на този, който е отделен и едновременно с това става подобен. Може да се направи само в такава форма – започвайки вече в отделено състояние, да прави нещо такова, като че ли се намира в подобие.

Благодарение на това, разкриваш доколко искаш това „като че ли“! И това „като че ли“ желание привлича към теб обкръжаващата светлина. И дори светлината не е истинска, а „като че ли“ светлина! По този начин установяваме връзка с Него.

От урока по „Предисловие към Учението за Десетте Сфирот“, 27.12.2011

[64507]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок - Няма коментари→

Творецът ни е сътворил егоисти и ни е накарал да се разбием. Дошли сме след всички приготовления, направени отгоре надолу, и затова не може да се иска от нас, да пожелаем и да постигнем отдаване. Трябва да изхождаме от реалността и да се опитваме да направим онова, на което сме способни.

А в реалността ни е дадена точка в сърцето, с която можем да произведем някакви външни действия в посока на отдаването – но не и вътре в сърцето, тъй като то е напълно егоистично.

Така ние установяваме своето отношение към отдаването, в зависимост от това, кой ще надделее: точката в сърцето или самото сърце. Сърцето привлича всичко към себе си, това е неговата природа. Точката в сърцето също дърпа нанякъде – неразбираемо накъде. И двете имат сили, противоположни една на друга. Това състояние ми е дадено от природата.

Но за сметка на обкръжението, аз мога да увелича силата на точката в сърцето: десет пъти, сто пъти, хиляда пъти – дотолкова, доколкото ми се даде възможност от групата, благодарение на връзката ми с нея. И ако силата на точката в сърцето стане повече, аз ще мога да постигна такова състояние, когато ще мога да я уравновеся със сърцето и да се опитам да я реализирам.

Ту сърцето ще победи, ту точката в сърцето и така ще преминавам през падения и подеми и ще напредвам. Докато накрая, не вложа достатъчно усилия, за да издигна точката в сърцето над сърцето. Трябва всеки път да се опитваме да извършим този поврат.

Отначало аз имам сърце – черно и злобно, и точка в сърцето. Тази точка е съвсем мъничка, сърцето е много по голямо от нея. Но за сметка на това, че аз се съединявам с останалите точки, стремейки се към отдаване, от тях получавам сила да противостоя на моето сърце, да се боря с него, сякаш се опитвам да го заменя.

Прилагайки всеки път все по-големи такива усилия, аз достигам до разбиването и разбирам, че не съм способен на нищо, че нямам сили. И тогава издигам молитва (МА’Н) и се случва чудото – спасение!

Тук има множество вътрешни преходи, и това става не направо, а се случва поврат – тъй като не молим за това, което после получаваме. Затова се нарича чудо.

От урока по „Предисловие към Учението за Десетте Сфирот” 27.12.2011

[64510]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→