Старайте се през цялото време да виждате две състояния: своето истинско състояние и това, което искате да постигнете. През по-голямата част от времето сме в доста сънливо, потиснато състояние и от човек зависи как ще се пробужда и насочва себе си.

Ако свише ти дават положително и отрицателно пробуждане, тогава започваш да действаш. Но ако отгоре не те призовават, то ти дремеш като в полусън. И именно тук е съсредоточена основната работа – търсенето, как да пробудиш себе си, да видиш своето сътояние в истинския свят и да си представиш желаното състояние, за да може разликата между тях да ти покаже колко си грешен и колко още много трябва да направиш. Тогава започваш да търсиш средства, за да промениш състоянието си.

Всичко зависи от пробуждането отдолу. Но енергия за него получаваме отвън, защото вътре в нас няма нищо освен машина, която се пробужда под влиянието на външна сила. Като двигател, който се върти само ако непрекъснато получава бензин или електроенергия. И щом престане да я получава, веднага спира.

Тази движеща енергия може да дойде от самия източник, от Твореца, и да накара двигателя ни да се върти. А може да дойде и по молба на самия човек. Това се нарича човешки елемент на двигателя, който сам включва себе си към източника на захранване и се активира.

Можеш да активираш себе си само с помощта на групата, поради подобието по свойства. Доколкото ще съответстваш на висшия източник на енергия, на източника на светлина, в отдаване и желание да правиш добро на другите и на Твореца – дотолкова ще можеш да се пресъединиш към източника на електроенергия, на светлина. И тогава светлината ще ти повлияе и ще стартира твоя двигател.

Жизнената енергия винаги идва отвън, чрез светлината. Ние винаги получаваме една малка искра на живота (киста де-хаюта), съживяваща ни и позволяваща да съществуваме. И в допълнение към тази искра, пробуждане свише – съгласно различни времена, периоди, общите и специфични изменения, които трябва да се случат. А всичко останало зависи от пробуждането ни отдолу – основният компонент.

Целият ни напредък се дължи на пробуждането отдолу, всички 125 степени, по които трябва да преминем, преминавайки този подем със своето желание. Трябва сами да стартираме своята машина със своя стремежът към отдаване. Правейки това, напредваме, стъпка по стъпка. И всеки път действията ни стават все по-качествени.

От урока по статия на Рабаш, 23.04.2012

[76044]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Зеир Анпин – е висшата система. А Малхут – е моята система, която съм способен сам, заедно с другарите, да изградя – т.е. с желанията, които ми дава Творецът само за да се съединя с Него.

Има такива видове желания, които не принадлежат на мен, а са чужди, но те също са насочени към Твореца, както и аз. Аз не гледам лицата, а виждам само желанията, които още могат да се нарекат искри.

И тогава извършвам всевъзможни външни действия, за да се обединим. Искам да събера всички тези желания, всички малки вектори в една връзка, за да придобият сила. А заедно, вече ще бъде невъзможно да ги пречупиш, както поединично.

Ние се съединяваме благодарение на това, че всеки отменя себе си, само и само да се свърже с Твореца, с величието на свойството взаимно отдаване. Ние го създаваме помежду си, за да покажем сами на себе си и на Твореца, че сме готови за отдаване и го желаем. Нека да не е по силите ни да го постигнем и ние не можем истински да отдаваме един на друг, отменяйки своето его, но показваме максимума, на който сме способни в групата.

Ако прилагаме такива усилия и препълваме препоръчаната ни мярка, то се проявява светлината, възвръщаща ни към източника, която осъществява съединението. И тогава, вътре в това съединение (Малхут), усещаме свойството отдаване, свързващо ни със Зеир Анпин. Така разкриваме Твореца: Есод на З”А се свързва с Малхут и тя започва да Го постига.

Малхут вече не се присъединява към З”А само в една точка, а започва да развива вътре в себе си свойството отдаване, подходящо на З”А, и в същото време, противоположно на него, доколкото те си взаимодействат помежду си.

З”А и Малхут се съединяват така, че между тях се разкрива висшата светлина: Светлината Хохма и Бина – светлината А”Б – СА”Г, и тогава идваме в съзнание.

Всичко зависи от това, как сме подготвили Малхут. В степента, в която в нея се появява желание, подходящо на З”А, той започва да расте заедно с нея. Той побира в себе си нейното желание и за сметка на това расте.

От урока от книгата Зоар, 18.04.2012

[75950]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Зоар - Няма коментари→

В света не са много хората, в които се е събудила духовната искра – точката в сърцето. Те са малцинство, в сравнение с останалите хора, които са привлечени само от материалните неща на този свят.

Но ако хората, които се стремят да разкрият Твореца, се обединяват, то могат да постигнат мощност, превишаваща мощността на цялото останало човечество, защото притежават качествена сила.

Можеш да бъдеш велик от гледна точка на количеството и от гледна точка на качеството. И качеството има много по-голямо значение от количеството. Така че, ако се обединят десет човека, изясняващи целта и желаещи да я постигнат, то произведената от тях заедно сила, е много по-голяма от външната сила на голямото човешко общество, на всички милиарди хора около тях.

Тя е толкова по-значителна, че те не попадат под влиянието на широкото общество, което притежава силата на количеството. Ето защо, чрез създаването на неголяма група, те могат вече да напредват. Тъй като човек попада под влияние на обкръжението – неговата единствена свобода на избора е в това, да избере подходящо за себе си общество.

Ако той все повече отменя себе си пред тази малка група, то може да бъде уверен, че по този начин ще постигне целта. Според степента на отмяна на себе си и съединяването с другарите, с повишаване на концентрацията, той ще се приближава постоянно към целта. Тъй като целта е в сърцето на тази малка група.

От урока по статия на Рабаш, 20.04.2012

[75906]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Свобода на волята - Няма коментари→

Въпрос: Как мога да поправя това, че сърцето не е съгласно с тези добри намерения, които разбирам с ума си?

Отговор: Ние не сме господари на сърцето си, над него властва обкръжението. Ако искам в мен да възникнат сериозни, висши мисли, аз вземам книга или гледам филм, говоря сам със себе си. Но ако искам да променя желанието на сърцето си, имам нужда от външно влияние.

Всичко зависи от това, как организираме живота си. Нормалния живот трябва да се възприема като театър, т.е. да отдаваме значение само според степента на неотложност. Длъжен съм да ходя на работа, да живея нормален живот като всички останали. Но се отнасям към това не като към реалния живот, а като към театрален спектакъл, в който има актьори, които играят ролите, определени им от Твореца, а те дори не го знаят.

А това, което може наистина да ми повлияе – е групата. В цялата реалност съществува само един начин, чрез който аз мога да въздействам, а те могат да повлияят на мен. Мога да се подготвя за по-чувствително възприемане на тяхното влияние и тогава ще го получа.

Затова цялата ми работа е съсредоточена само вътре в групата, няма друг начин да се промени сърцето на човека. Понякога хората си мислят, че могат повече да учат и тогава ще напреднат. Но обучението не заменя групата, само с помощта на групата, напредъкът е възможен.

Групата може да бъде много голяма или съвсем малка, или дори виртуална, а не физическа. Но все едно, нужно ми е обкръжение от хора като мен, заради които аз мога да отменя себе си, да им правя подаръци, да ги почитам, да станат най-великото поколение на хората. Трябва да играя спрямо тях, представяйки себе си за пълна нула, за прах под краката им.

И тогава чрез тях, ще ми влияе висшият свят, защото аз отменям себе си. И това е истинска самоотмяна, а не фантазия, като пред Твореца, пред когото всички са готови да се преклонят. И тогава виждам, колко са ефективни тези действия и как биха ми помогнали, ако бях започнал да ги правя преди, още преди много години.

Сам не разбирам, защо до сега не съм слушал това, а то е толкова просто. Тоест, чувал съм, но не съм изпълнявал. Отнема много време, докато човек най-накрая се вслушва и започва да изпълнява.

От урока по  книгата Зоар, 18.04.2012

[75953]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Зоар - Няма коментари→

Въпрос: Как е възможно да оцениш напредъка си, и относно какво?

Отговор: Напредъкът се оценява по това, доколко оправдавам и ценя другарите си, доколко ги възприемам като велики, особени и съвършени хора. Доколко виждам в тях проявата на Твореца и искам в мен да се отпечатат техните свойства.

Искам да стана следствие на техните желания, тъй като това се нарича възпитание вътре в обкръжението. Онова, което те отпечатват в мен – това и ще бъде формата на Твореца, на човека (Адам) в мен.

Разбирам, че трябва да се отнасям към тях именно така, но едновременно с това, не ги виждам такива. Това са две усещания, които нямат връзка помежду си. От една страна, аз усещам другарите си като велики и особени, не различаващи се от Твореца. А от друга страна, разбирам, че се отнасям към тях съвършено различно.

Тъкмо това определя моето отношение към Твореца. Ако пренебрегвам групата, всъщност безусловно пренебрегвам Твореца. Това е едно и също. А ако искам да се променя за сметка на обкръжението, то все едно, че се подлагам под въздействието на Твореца.

Ако мога да съвместя тези две впечатления: ненавиждайки и презирайки другарите, а в същото време, да ценя, почитам и да ги възвишавам, то придобивам тези две полярни точки. Едната става Кетер, а втората – Малхут и заедно те построяват моя духовен съсъд.

Получавайки такъв съсъд, вече разбирам, че такава е моята природа и мога да реша, че се намирам в изгнание. Тъй като вече виждам целта, изискваща от мен да се съединя с групата и да се оставя на нейното влияние. А от друга страна, откривам колко съм далече от това – не мога и не искам това съединение, през цялото време забравям за него.

По такъв начин виждам колко много ми вреди егоизмът и не ми дава хармонично да се влея в обкръжението, тоест да се включа в него, като негова интегрална част и съвършено да се разтворя в него. А това би означавало, че преодолявам махсом (бариерата), отделяща ме от духовния свят.

От урок по статия на Рабаш, 19.04.2012

[75729]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Въпрос: В каква форма трябва да се работи, така че това да е над моя егоизъм?

Отговор: Засега ни е трудно да си го представим, защото дори стремежът към отдаване при нас е егоистичен. Но това също е добре и се нарича ”ло лишма”.

Ако отдавам, за да спечеля още повече, то това се нарича особено развит егоизъм в нашия свят.

Недоразвитият егоист просто взема за себе си, като крадец, заплашващ те с пистолет и заграбващ всичко за себе си – така действа най-простото наивно его.

Ако те ограбва банката така, сякаш ти помага, давайки ти заем, а след това виждаш, че на твоя гръб те добре печелят, то това вече е много по-голям и развит егоизъм. Затова в историята на човечеството отначало е имало много войни, грабежи, хората са били принудени да се крият зад градските стени.

Но след това започнали да поумняват, да се лъжат едни други, да крадат на законни основания. Човек вече прави разчет и вижда, че няма смисъл да се прилага оръжие и да се пролива море от кръв, щом може всичко да бъде направено иначе, да се сключи сделка, която да му донесе още по-голяма печалба. Но всички тези разчети за сега се случват в това същото желание за наслаждение.

Когато достигам до желанието да отдавам, моите действия се наричат „ло лишма“,  защото независимо че ги извършвам егоистически, аз се опитвам да действам не заради себе си. Просто нямам избор, тъй като се намирам в изгнание, под робството на моя егоизъм и затова съм принуден да го слушам и да мисля за себе си.

Понякога се стремя толкова силно да отдавам, да се обединя с останалите, а след това виждам, че всичко съм правил заради себе си, а ако нямах свой интерес – нищо не бих направил, не бих могъл дори да си помисля за това. Но аз вече не се съгласявам с това и се старая да направя някакво алтруистично действие, затова то се нарича ”ло лишма”. Това е сто процентова духовна работа, тъй като човек не вижда, че се намира в изгнание, под властта на своето его.

Той действа така, защото няма друг избор и е задължен да премине през този процес, като достигне достатъчно голяма скорост, за да получи пълно желание, съвършена нужда от отдаване. Затова трябва да действаме още докато сме в състоянието ”ло лишма”, желаейки да проявим всички състояния, цялата тази ситуация, в която се реализира истинското отдаване (лишма), и да се постараем физически, душевно, вътрешно, с цялото си сърце, да участваме в това действие, заставяйки себе си да се включим в него.

Нека поне в някаква степен да ми се отдаде да мисля за отдаването, а всичко останало да бъде егоистично, но все пак съм опитал. И затова се нарича духовна работа, дори знаейки, че действам заради самия себе си, но поне във външните действия прилагам цялото си старание да действам заради отдаването. Затова то се нарича ”ло лишма” – духовна работа, а не просто лъжлив алтруизъм, както това се случва в нашия свят.

От урока по статия на Рабаш, 15.04.2012

[75386]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Поправяне няма да има, докато човек не разбере, че трябва да се изкачи на следващото стъпало. Той винаги трябва да си представя такова решение, сякаш не се намира в сегашното състояние, а в следващото, че е достигнал вече висшето стъпало, издигнал се е с помощта на светлината, възвръщаща го към Източника.

Обикновено искаме да поправим своето състояние спрямо мястото, на което се намираме в момента. И това ни спира, защото си мислим, че състоянието е дошло специално, за да го поправим.

И с това се объркваме сами, тъй като всички ситуации ни се дават, за да се издигаме над тях в следващото състояние. За сега няма какво да поправяме в текущия момент. Поправянето на състоянието се състои в това, че аз се издигам от него нагоре.

Това е много трудно да се разбере, защото в нашия свят няма такъв подход, но в духовното това работи така. Тъй като всички състояния ни се дават не за да ги поправя човек – а за да поправя себе си. А да поправиш себе си можеш само ако се издигнеш над което и да е състояние, което се нарича да вървиш винаги с вяра над знанието.

Всеки път, когато усещам в себе си някакво неправилно, не истинско разбиране или свойство, аз възприемам това като покана да се издигна над него. И по такъв начин виждам, че всичко което се случва с мен, идва единствено, за да ми покаже недостатъците. А тяхното изпълнение и поправяне се случват на следващото стъпало и не става никога в настоящото състояние.

Всички проблеми, които виждам относно себе си, този свят, другарите, Твореца, ми се струват не добри и несъвършени – това са маркерите на онези места, където трябва да се издигна над тях и да се прилепя към голямото отдаване. Така ще напредвам дотогава, докато не достигна съвършеното отдаване.

От урока от писмо на Баал а-Сулам, 18.04.2012

[75600]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Като се стараем да се обединим в група, ние не просто пробуждаме светлината, а светлината, връщаща ни към Източника. Тя не ме поправя, но ми предава нови детайли на възприятието. Нейната задача е да ми покаже, че съм напълно откъснат, противоположен, раздробен, потъващ в ненавист и лежа на самото дъно. Преди всичко, аз осъзнавам точно това.

Освен това, светлината ме кара да почувствам, че спасение няма, изход също. В нашия свят няма такава сила, която да ми помогне да се поправя, независимо от това, че като ли че се опитвам да се обединя с другарите си и да ги обикна.

Но продължавам да работя и да прилагам усилия – заедно с голяма ненавист към разединението и с голямо желание за обединение. Посредством светлината започвам да осъзнавам, че това е много важно. И тогава тя ми отваря вътрешната, най-важната точка – знанието за онова, че само Творецът може да ми помогне.

По такъв начин, достигам до две неща: от една страна, ненавист към злото, а от друга, любов към доброто, т.е. към абсолютното отдаване, когато искам ”буквално да се измъкна от собствената си кожа”, посрещайки останалите. Вече съм придобил това огромно желание, потребност от единство и любов. И като добавка към този зов на сърцето, придобивам знание, че никой няма да ми помогне, освен Творецът.

Така и става, че придобивам нужда от помощта на Твореца. От начало съм предполагал, че заедно с другарите си ще ”разкъсаме махсома”, а сега излизам от плоскостта на тази потребност, прониквам по-дълбоко в природата и откривам криещата се там вътрешна Сила – единствената, която е способна да ми помогне. Чувствам, че в сърцето ми се е родило желание, обърнато към Твореца.

И този връх е пик на моята работа на материалното стъпало, с всички съществуващи тук средства. От този момент нататък вече съм фиксиран към Твореца: ”Как да помоля, да поискам, да се задължа, да Му се примоля за Неговата помощ?”.

Това желание, на свой ред, получава своето развитие: за кого е предназначена помощта на Твореца? По време на работата започвам да разбирам, че досега съм искал да се възползвам от Него, като заплащане, а всъщност, промените ми трябват, за да Му отговоря. Така, променяйки се отвътре, започвам да променям нашите взаимоотношения, докато над всичките си лични разчети не поискам всевъзможните промени да Му доставят удоволствие, само и единствено на Него.

Това вече е – да служиш на Твореца: аз работя съзнателно, направлявайки плодовете на тази работа към Него. И тогава моля да Го усетя. Моля се не като сега, не за мое собствено благо, а тъкмо обратно, казвам Му: ”Не се разкривай, защото моето получаващо желание ще започне да се наслаждава. Разкрий ми само онова, което ще е за Твое благо. Това е единственото, което искам да знам”.

Така от плоскостта на нашия свят аз преминавам към друга работа, която се провежда с Твореца. При това действам както по-рано с групата, но вече като едно цяло с нея.

От урока ”Въведение в книгата Зоар”, 20.04.2012

[75857]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Молитва, Намерение - Няма коментари→

От урока на Рабаш: „Човек трябва да се учи, въз основа на това, което вярата му налага. А не защото другите го наричат праведник и му дават с това сила, вдъхновявайки го за работа. Тъй като тогава се оказва, че тази сила се основава на гордост и чест, а не на вяра – т.е. вместо на светостта, на егоизма.“

Следователно, трябва да бъдем много предпазливи към външното одобрение. Напротив, ако обкръжението пренебрегва човека – това е просто подарък свише. Това му дава възможност да продължи да работи заради отдаването.

А ако го почитат, с това му дават енергия да работи егоистично, заради уважението. И колкото и да му обясняваш, нищо няма да помогне – така работи нашето тяло, нашия егоизъм.

Не е лесно да се отделиш от наградата и наказанието на обкръжаващото общество и да работиш само в една линия, насочен право към целта на творението. Но без това, всички наши усилия ще отидат в полза на нечистите сили, в полза на фараона, нашия егоизъм.

Според тази характеристика е много ясно къде се намира човек: как той се впечатлява от доброто или лошото отношение на външния свят, от това, как говорят за него. Или той не обръща внимание на това и продължава да върви по своя път, а всяка критика приема като помощ свише. И колкото повече го нападат от всички страни, толкова повече му помагат.

От подготовката към урока, 20.04.2012

[75854]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок - Няма коментари→

Въпрос: Какъв е смисълът на безкрайните преходи от състояние в състояние, на които краят не се вижда?

Отговор: Все някога тази верига ще има край. Всеки път излизаш в друго измерение, сякаш светът се разтваря, и ти попадаш в квадратно пространство. А от него излизаш в пространство от още по-висока степен, и така напредваш все повече и повече, издигайки се сякаш от едно небе на друго. А времето, движението и пространството на всяко предходно стъпало – цялата му основа става не жива, относно висшето стъпало.

И отново, и отново се провираш между две мигновения в ново измерение. А цялото предходно стъпало се обезценява и загубва своята жизненост, подобно на нашия свят. Целият живот се усеща именно при прехода, затова е толкова противоположен на живота, който сега усещаме.

Ние се намираме извън духовното, защото сме затворени в едно неподвижно състояние, с една дума, като в пашкул. А след това, изведнъж, като през мъничка дупчица се изстрелваш в огромния свят. Но тази дупчица също не съществува – ти трябва сам да я създадеш за сметка на средствата по прехода от едно стъпало на друго.

От тези преходни състояния се формира духовният пърцуф на човека. Тези качествени изграждания се образуват от твоите усилия, извършвайки такива преходи. Затова сам по себе си, той не съществува в реалността – има само негов носител, на който той сам изгражда себе си.

От урок на Баал а-Сулам, 17.04.2012

[75513]

Filed under: Възприемане на реалността, Духовна работа, Ежедневен урок - Няма коментари→