Баал а-Сулам, ”Зовът на Месията”: Рашби си позволил да разкрие тайната мъдрост, но го е направил с голяма предпазливост, позволил е неговите думи да бъдат записвани само от раби Аба, надарен с дарбата да разкрива тайното така, че само мъдреците сред синовете на Израел да разбират думите му, а мъдреците на народите на света, тъкмо обратното да не ги разбират.

Причината е следната: ако хората, които са движени от егоизъм, познаят нещо от тази мъдрост, то те няма да могат да се предвижват по-напред. На друго място Баал а-Сулам дава за пример неузрелия плод, който може да нанесе вреда на човек. Тъй като отговорите, получени без необходимост, без самостоятелен напредък в собствените свойства, само преграждат пътя.

Цялата наука кабала е скрита по стъпаловиден начин – така, че човек да я разбира съобразно вътрешното си ниво на духовно извисяване и по такъв начин да напредва. И обратно, ако е получил отговорите предварително, без да е успял да достигне до тях, това би го възпряло, лишавайки го от стимул за развитие. Тогава няма да има нужда от промяна, да придобива нови свойства и той би се лишил от възможността сам да разкрие пътя, за да се издигне в духовния свят.

Ето защо, кабалистите старателно се грижили, да не разкриват неща, които хората все още не са готови да разберат. Мъдростта се усвоява съответно с готовността: учим се да призоваваме светлината, възвръщаща ни към Източника, и според степента, в която тя ни поправя, започваме да разбираме изучавания материал.

Това става по следния начин: обединяваме се в група – да допуснем, че сме десет човека – и тогава, благодарение на силата на обединението, можем да издигнем към висшата сила молба за поправяне (МАН). В отговор, при нас идва светлината, възвръщаща ни към Източника – с други думи, обкръжаващата светлина (ор макиф-О”М). Тъкмо тя ни поправя, т.е. съединява ни в безкрайно единство и ни предава поправянето, благодарение на което разкриваме висшия свят в собствените си поправени свойства.

Да повторим реда на действията:

1. Обединяваме се всички заедно;
2. Издигаме молба за поправяне;
3. Обкръжаващата светлина извършва поправянето в нас;
4. Разкриваме висшата реалност.

Ако не сме способни на двете начални действия – с нас нищо няма да се случи. И затова кабалистите са писали по такъв начин своите книги, за да работим поетапно с тях. При първия прочит ние изявяваме своя егоизъм, след това разбираме, че това е единственият изход – подем към обединението, а след това откриваме, че и това не е достатъчно и че е нужна молба (МАН). Ако всичко това ни се отдава, то по-нататък Висшата, обкръжаваща ни светлина (О”М) довършва останалите действия.

Книгите на кабалистите ни се разкриват поетапно – и всичко това посредством обучението. На първо ниво разкривам злото, на второ ниво виждам, че не съм способен на нищо и съм длъжен да се обединявам с другарите си, а на трето ниво – че няма да ни се размине без да помолим светлината да ни обедини, защото сами не можем да го направим. Тогава идва Светлината и завършва работата. Едната половина е възложена на нас, а втората половина се осъществява свише и се нарича ”работа на Твореца”.

От урок по статия ”Тръбният рог на Месията”, Торонто,20.06.2012

[80985]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Молитва, Намерение - Няма коментари→

Могат да се намерят много алегорични примери, отразяващи процеса на духовното приближаване. Например, часовникът с махалото, люлеещо се ту в едната посока, ту в другата: едната половина прави човекът, а другата половина – Творецът.

От човек се изисква само да подготви желанието. И в това е цялата му свобода на избора: да придобие желание за сметка на обкръжението. Тогава Творецът се разкрива с помощта на това обкръжение, тъй като светлината е постоянна и непроменлива. Ако човек подготвя желанието в размер на десет нови сфирот, в които може да се разкрие висшата светлина на ново стъпало – то светлината се разкрива. Получава се, че човек през цялото време подготвя новото желание и тогава разкрива новото стъпало на висшата светлина.

Трябва да помним, че светлината пребивава в пълен покой – това е нещо вечно и неизменно. Затова Творецът, от своя страна, винаги пази съюза с човек и не променя неговите условия. А човек трябва през цялото време да обновява този съюз.

Всеки път той се отклонява със своето махало, правейки крачка напред и благодарение на това, се удостоява с разкриването на Твореца и малко се приближава до Него. И от всеки такъв опит той трябва да получи правилно впечатление, за да може цялата му работа на това стъпало, където сега се е озовал между две падения или два подема, да бъде за благото на Царя. Тоест тя трябва да върви в постоянна посока, над знанието, с едно единствено намерение: да се цени свойството отдаване повече получаването. По такъв начин човек се приближава към Твореца.

За това е казано: ”Към всичките си жертвоприношения към Мен – добавяй сол”. Жертвоприношение (курбан) означава приближаване към Царя (каров) за сметка на това, че ти всеки път съхраняваш вашия съюз и го обновяваш, докато не се удостоиш с разкриване.

От урока от книга ”Шамати”, 17.06.2012

[80710]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок - Няма коментари→

Въпрос: Кои усилия са средство за духовeн напредък и мога ли да помогна на другаря си в тях, или по такъв начин аз отнемам работата му?

Отговор: Усилието е това, което е над моите човешки възможности. Аз не мога да помогна на другия си и не мога да свърша неговата работа, но мога да му дам пример, за да му бъде по-лесно да приложи своите собствени усилия.

По такъв начин не отнемам неговата работа, а напротив – помагам му в нея. Колкото повече помогнем със своя пример на другаря си, за да му стане по-лесно да приложи най-голямото усилие, толкова по-ефективно ще напредваме.

С това сменяме материалните усилия с духовни! Материалната работа ти се струва необичайно тежка, а духовната – много лека, тъй като присъединяваш към нея силата на групата. Излиза, че е трябвало да преместиш товар от сто тона и ти го преместваш, но с помощта на 1 милион човека, които го влачат заедно с теб.

Не е нужно да усещаш тежестта на този товар от 100 тона, който е пред теб. Този товар ти е нужен единствено, за да стигнеш до обединение с един милион човека.

Затова никой не се нуждае от безсмислени страдания – от нас се иска единствено да разберем защо страдаме. Ако в нещо усещаш някаква трудност, страдание, неприязън – това означава, че не работиш правилно. Както е казано: ”не си ме призовавал ти, Яков”. Ако ти, с пот на чело, теглиш този товар, даден ти от Твореца, означава, че не прилагаш правилно усилия и този товар не принадлежи на Твореца, а принадлежи на някой друг. Цялата наслада от работата е в това, заради кого работим.

От урок по книгата ”Шамати”, 15.06.2012

[80884]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Да поговорим за срама – едно много високо понятие  присъщо само за човека. Колкото и да предизвикваш срам сред представителите на неживата, растителна и животинска природа – реакция няма да има, защото в тях този корен не е заложен. Белези на срам се забелязват само на човешкото стъпало в нашия свят – и то, не при всички.

Тъй като човешкото стъпало се подразделя на пет нива на развитие и само на последното от тях се появява достатъчно ”нараснало” желание – голям егоизъм, позволяващ ни да усещаме голям срам.

Всичко отнасящо се до предходните нива, Баал а-Сулам описва като жалони по пътя. Някои са готови да причиняват някакво зло пред лицето на останалите без да изпитват срам. Други пък малко се срамуват или се опасяват, и затова предпочитат да вредят скрито. Трети, наистина се срамуват, вече без страх, че ще бъдат наказани, но се примиряват със срама си и се оправдават за случващото с познатите на всички разчети: ”Така му се пада”, ”Аз имам право”, ”Всички така правят” и т.н.

И само хората притежаващи големи егоистични желания, познали големия срам, започват да работят с това свойство. С пробуждането на точката в сърцето те пристъпват към духовната работа и достигат вече до другия срам, който не лежи в плоскостта на нашия свят, а на много по-високо ниво.

В нашия свят аз се срамувам да получа незаслужено, незаплатеното от мен. С такава ”блага придобивка”  не мога да се примиря. Тъй като по правило, не е сложно да се изясни от кого идва благото и дали то ми се полага?

А с духовния свят имам проблем: не виждам от кого получавам даровете и затова не се срамувам. Отначало трябва да разкрия Даващия, Корена, от където идва всичко, а това изисква още много сметки. Например: ”Трябва ли да заслужим неговото благо?” ”Ако той Ме е създал, то се подразбира от само себе си, че трябва и да ме издържа?” Друг вариант: ”Аз не съм заслужил помощта, но от безизходност, ще платя по-късно… ” Накратко, в духовния свят, както и в нашия, ние вървим по стъпалата на срама.

Но всъщност срамът е основата на творението. Заради него Малхут на Безкрайността е направила съкращаване и е инициирала по-нататъшното развитие, за да се сравни в крайна сметка с Твореца. Срамът е източник, отправна точка, пробуждаща ни към подобие по свойства с Твореца, разплащайки се с Него да Му върнем дължимото и да престанем да получаваме повече подаръци, както преди.

Баал а-Сулам ни дава такъв пример: Богаташ среща на пазара приятел бедняк, води го в къщи и му предоставя всичките си блага. Беднякът чувства, че богаташът му помага от цялото си сърце, без да се скъпи, наслаждавайки се на това отдаване. Обаче, получавайки наготово това изобилие, в същото време беднякът косвено получава чувство за малоценност и срам, който го изгаря отвътре и става нетърпимо. Цялата работа е в разрива между получаване за себе си, от една страна и отдаването на богаташа, от другата страна. Законът е такъв: когато се чувствам получаващ, а не като даващ, това ме кара да изпитвам срам.

Това усещане е толкова голямо, че Малхут на Безкрайността се е решила на съкращаване и че ще получава блага от Твореца само според подобието по свойства, и само заради отдаването. И само в този случай тя ще почувства целесъобразността от получаването. При това, смисълът не е в неутрализирането на своя срам – напротив, тя започва да го цени. Благодарение на страданията, които той предизвиква, тя може да направи друг разчет, насочен към съответното отдаване към Твореца.

Срамът не предотвратява просто получаването, не те кара да съкращаваш своя егоизъм и да получаваш заради самото получаване, избягвайки страданията, но ми разрешава да премина към постоянно отдаване. И затова ценя срама. Казано е: че чувството е приготвено само за извисените души. В духовния свят на човек му е хубаво и полезно да го изпитва, понеже срамът става за него средство, помагащо за осъзнаване на необходимостта от отдаване, и желание за разкриването на Твореца. И тогава работата вече не е в егоизма и в срама като такива – просто посредством тях мога да се уподобя наистина на Твореца и да стана отдаващ. Нека си останат в мен предните фактори: получаващото желание и срама, но като необходими условия, над които мога да надстроя отношението си към Твореца и да вървя към сливане с Него.

Срамът се развива заедно с желанията и ги разширява, обогатявайки ги с множество детайли на възприятието. Това го забелязваме и с нашия свят: Творецът е създал единствено първичната точка на желанието, а всичко останало се е развило благодарение на празнотата – усещането за разлика между творението и Твореца.

Тора ни разкрива, че Адам е изпитал прилив на егоистично желание, което се описва като появяването на Хава (Ева) редом с него. Той се е обединил с това желание, което се нарича „вкусил от дървото на познанието“, т.е. получил е напълване – и тогава се е усетил гол, лишен от одежди и се засрамил от това.

Творецът сам ни дава пример: Той е създал одежди за Адам и Хава. А по-нататък, като следствие, всички оджди ги обличаме вече самите ние. Техният корен – е в отразената светлина: ако пожелаем, то можем да вземаме от него пример и да формираме свои собствени одежди. И всичко това – е не просто, за да не се срамуваме, а за да се уподобим на Твореца и с това да Му доставим удоволствие.

Ние рядко използваме понятието срам. В нашите първоизточници това се среща епизодично. Но всъщност, ние винаги се опираме на това усещане за разкъсаната връзка между творението и Твореца. Срамът – с една дума е ”трегер”, лост, онази точка от която творението започва да се пробужда за уподобяване, сливане, както с примера за бедняка и богаташа.

От семинара, 17.06.2012

[80772]

Filed under: Без категория, Духовна работа, Ежедневен урок - Няма коментари→

Въпрос: Възможни ли са някакви собствени усилия, ако „Няма никой освен Него“ и всичко е определено свише?

Отговор: Получаваш свише само възможност да работиш, а след това имаш свобода на избора как да я използваш всеки миг, как да изпълниш действието: със свои сили или с тези, които са пратени свише. В това е твоят избор.

Да допуснем, че се намирам в някакво състояние (1) и трябва да премина в друго състояние (2). Разликата межди 2-то състояние и 1-то е в това, че аз ставам по-добър. До това мога да стигна по два пътя: по пътя на страданието или по пътя на светлината, възвръщаща към доброто, обкръжаващата светлина (О“С). Между тези два пътя  стои моят свободен избор.

Какво променя това за мен? Ако дойда във 2-то състояние от 1-то по пътя на светлината, то се издигам на височината на разликата между моето его и свойството отдаване. По такъв начин издигам изходната точка и цел на нова височина и следващия път се издигам още по-високо.

Ако не реализирам свободния си избор, то няма да построя своя съсъд. Напредвайки по пътя на страданията, нищо не построявам. Единственото, което постигам за сметка на страданията – това е своето зло. Докато благодарение на светлината, постигам доброто.

Така също състоянието, което съм постигнал, мога да усетя от две страни: като добро и като лошо. Така напредвам.

Сега сме достигнали определено състояние в своето развитие: развили сме се, но това развитие ни се струва лошо. От гледна точка на своя егоизъм се виждам по-опустошен. Но мога, оставайки в същото състояние, да го видя от гледна точка на отдаването, и тогава ще почувствам, че то е полезно за моя напредък.

Всичко зависи от това, какво гледаш: пълната половина на чашата или празната. Точно така трябва да гледаш самия себе си. Тоест ние винаги напредваме, става дума само за това, какви изяснения съм направил, какво разбиране съм достигнал. Може би съм виждал, че всичко е добре, а може би през цялото време съм страдал от това, че ми е зле, зле, зле… Докато това зло не достигне до такъв предел, че вече не мога да го понеса, и тогава все пак съм принуден да направя крачка напред и да тръгна по добрия път.

А освен това, пътят на светлината и пътят на страданията отнемат различно време. Пътят на страданията е много по-дълъг, отколкото пътят на светлината, а освен това и болезнен. Пътят на светлината е много по-кратък, тоест на него печелим време.

И главното е какво постигаме на този път – това е изясняване на разликите между доброто и злото, светлината и тъмнината, мен и Твореца, мен и ближния. Тези вътрешни определения ми позволяват да открия духовния свят. Трябва да почувствам къде се намирам.

Сега се намирам в края на поправянето. Около мен нищо не се променя – аз трябва да се променя. Трябва да построя в себе си духовни определения, инструменти на възприятие. Намирам се във вечност, съвършенство, просто в Райската градина, в океан от добро – а къде е всичко това и защо не го виждам? Чувствам умора, безсилие, безразличие, вместо да усетя цялото това съвършенство.

От урока по статия от книгата „Шамати“, 15.06.2012

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок - Няма коментари→

Въпрос: Всъщност сега аз представлявам животинско тяло и нямам душа. Как мога да я получа?

Отговор: Душата е частица от Твореца свише. Творецът е отдаване, стъпалото Бина, нивото на всеобщата любов. Ако придобиеш това свойство – това значи, че си получил частица от Твореца свише. Свише – означава, че стойността на отдаване и любов в очите ти са над твоите животински желания.

Ако откриеш част от това свойство – значи си получил душа. Защо? Защото в тази част, където можеш да обичаш другите, да им отдаваш, ще почувстваш по-различен свят, светът на бъдещето – нещо отвъд това, което чувстваш сега. В действителност цялата област, която усещаш сега – я усещаш така, сякаш се намираш в нея и те обкръжава – това е област, която възприемаш в егото си.

А ако спечелиш свойството отдаване, сякаш излизаш от тази област в по-висша сфера – извън теб. Получаваш извънтелесни усещания, свръхчувствителни (екстрасенсорни) и тогава започваш да разкриваш Висшия свят – мисли и желания, напълно отправени към отдаване и любов. Това се нарича „екстра“ – отвъд петте сетива, които притежаваш днес – зрение, слух, вкус, обоняние, осезание, в които си представяш този свят.

Към тези пет сетива добавяш още допълнителни органи на усещане, работещи в отдаване – те се наричат Кетер, Хохма, Бина, Зеир Анпин и Малхут и в тях усещаш нещо допълнително, напълно спазваващо отдаването. Тогава в тази нова структура, която си придобил, започваш да бъдеш Човек (Адам) – подобен на Твореца.

Днес съществуваш изцяло в егоистичната сфера, наречена „този свят“, чувстваш всичко само в егото си – и това е твоят живот. Да предположим, че си се разширил до някаква външна сфера. Това, което усещаш в нея, се нарича „Висш свят“.

Тогава съсъдите на възприятие, които придобиваш при това – желания и мисли – се наричат Човек (Адам), подобен на Твореца. А светлината, която постигаш в тези съсъди, напълването – е Творецът, свойството отдаване и любов.

След това достигаш още по-голям свят – следващото стъпало и така напредваш по 125-те стъпала. Но там вече имаш висш разум и чувства, които ти помагат да разбереш какво се случва. Главното е да се излезе от първата сфера, защото нейната природа е напълно обърната навътре, тя се противопоставя на всички останали области, чиято природа е насочена цялата навън.

От урок по книгата „Зоар“, 15.06.2012

[80887]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок, Зоар - Няма коментари→

Съществува едно уникално творение – желанието да се насладиш. Това желание се получава от светлината, която го е създала като „нещо от нищото“, едни или други преживявания. С други думи, в желанието се изразяват различни явления, които го разделят на пет части: от нулева (коренна) до четвърта. Какво се случва в тези части и във отношенията между тях, това желанието и усеща – и не повече.

Всички изменения могат да настъпят само в желанието за получаване –в зависимост от това как то усеща своите части: доколко са обединени, колко са големи, широки и т.н. В съответствие с това се формира възпреманата от желанието реалност – тя се създава от това, което се случва в него.

Желанието може да съществува, но да не усеща дори себе си, сякаш в него работи само подсъзнанието. Може и така, че то вече усеща себе си като възприемащо действителността. А може и така, че то усеща себе си, възприемащо реалността и другите в усещанията си.

Нещо повече, желанието може да чувства себе си и другите, освен това и те да усещат себе си и другите. При това, то вече им приписва някакво самосъзнание и възприятие. На това не са способни малките деца и недостатъчно развитите хора.

Но така или иначе, всичко се случва вътре в желанието и в него има няколко нива на усещания.

На нивото на „този свят“ то усеща съществуването си, а също и близостта с другите или отделянето му от тях. Тази картина се формира от петте сетива: зрение, слух, вкус, обоняние и осезание. Ако ги изключим, желанието няма да чувства нищо.

Тук си струва да подчертаем осезанието: става дума не просто за докосване до нещо, а за физическо усещане на самия себе си, състоящо се от определени части, допиращи се с въздуха и т.н. Така че, ако изключим петте сетива, творението ще изчезне. Отстрани това ще изглежда като желание без всякакви усещания, лишено от разбиране и всъщност от съществуване.

Така че, цялата ни работа се извършва в това желание. Ние не намираме нищо повече от петте негови части, но можем качествено да ги извисим. Главното е – да разберем: каквото и да чувстваме, ние усещаме себе си, протичащите в нас явления.

От урока по статията „Същност на науката кабала“, 15.06.2012

[80623]

Filed under: Възприемане на реалността, Духовна работа, Ежедневен урок - Няма коментари→

В статията „Даряване на Тора” Баал а-Сулам ни обяснява при какви условия Тора е била дадена на хората. Преди всичко, това трябва да бъде група от хора, които искат да станат като един човек с едно сърце. Преживените страдания не им оставят място за избор – те виждат, че трябва да бягат, но да бягат осъзнато. Това не е сляпо бягство, в следствие на болката, тъй като страданията идват при тях от особена Сила, от Твореца, съгласно Неговата програма и тук се крие определена цел. Творецът преднамерено им е дал страданията. Казано е: „Аз създадох злото начало” – с други думи, създадох Фараона, който приближава синовете Исраеливи към Твореца. И затова злото начало се нарича „помощ от противоположното” –  то пробужда човека да познае Силата, която го управлява. Човек си задава въпросите: ”От къде идва това зло при мен? Защо страдам?” В крайна сметка, въпросите го насочват към основния въпрос: ”В какво се състои смисълът на моя живот?” и още повече: ”В какво се състои смисълът на нашия живот?” И тогава човек намира науката кабала.

Така той достига до получаване на Тора – започва да разбира, че тук нещо трябва да се промени. Вместо да се променя светът, стараейки се да го „свие“ под себе си, човек разбира, че светът е проекция на неговите вътрешни свойства. Измени себе си – ще се промени и той.

Тъкмо това казваме днес на всички: трябва да се поправя човекът, а не светът. Разбира се, ние не разказваме за възприемането на реалността, че външната картина се определя от това, което сме отвътре. Това за сега не може да се обясни, независимо, че вече има научни доказателства. Но по принцип, човека днес вече разбира, че му предстои да се поправи. И тогава той е готов да получи Тора като подправка – „да подправи” злото начало с тази методика, за да придобие тя по-добър вкус.

В крайна сметка, трябва да предадем форма на отдаването на изначалното получаващо желание. Ако човек е готов за това, той получава Тора, т.е. методиката за поправяне, и започва да работи. И тогава разбира същността на поставените му условия; какво е това поръчителство, всеобщо единство, какво означава неговата крайна цел – да възлюби ближния, като самия себе си. По пътя към тази цел човек разкрива своето предназначение, което се определя в първоизточниците като ”царството на свещенослужителите” и ”свят народ”. С други думи, той трябва не само сам да реализира казаното, но да бъде и отговорен за целия свят. С това човек  накланя себе си и света към чашата на заслугите и правилно прилага своя потенциал за благото на другите, правейки това, което е длъжен – т.е. разпространявайки по целия свят методиката за поправяне.

И тогава той поправя себе си – защото не му трябва нищо, освен това. Достатъчно е да работиш за нуждите и поправянето на другите – това и означава да бъдеш в ”царството на свещенослужителите”. Коените нямат никакъв материален дял, тяхно владение е Творецът, т.е. стъпалото на чистата Бина. Така и човек трябва да се вижда на висшето стъпало, където благото на ближния е негова единствена грижа, грижа над грижите и единствена цел, над всички цели. Нека в него да изплуват най-неочакваните желания, нека препятствията да се разрастват до световен мащаб – всичко това се прави, за да може над всичко това, той да се грижи за целия свят. Защото в противен случай той няма да има материал за работа.

Така човек реализира задачата ”царството на свещенослужителите” и ”свят народ” – претворява в живота поръчителството. Работата не е в това, взаимно да се гарантираме и да се подкрепяме по пътя на поправянето. Не, ние вървим към поръчителство с целия свят, отговаряме за всички и докато не помогнем за тяхното поправяне, не требва да смятаме, че работата е завършена.

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Поръчителство - Няма коментари→

Въпрос: Как да се справим с усещането на тежестта?

Отговор: Когато човек чувства тежестта при допир с тъмнината , с пречките и препятствията по пътя, със страданието , то  всички тези усещания зависят от това, доколко той  е в състояние да събуди и види във всяко препятствие , неговата любеща проява в духовен смисъл, духовните детайли и да се моли именно за тях .

Необходимо е да си представим правилните  духовни свойства срещу  материалните, които ни се разкриват. Та нали всичко, което ми изглежда лошо-това е различно проявление на злото, разкриващо се в мен, в моето его, в моите желания. Един човек ненавиждам, на друг завиждам, трети ме дразни – тези оценки, отрицателни и положителни, аз правя относно себе си.

Но какво би станало ако успея  да преобразувам всичките си  преценки и се опитам да извлека от тях  положителни усещания, желания и мисли? Тогава от тяхното противопоставяне, аз разбирам, как да се  обърна към Създателя , към светлината, така че да ми даде вяра и сила на отдаване.

От уроците на статия от книгата „Shamati“, 10/06/2012

[80172]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок - Няма коментари→

Въпрос: Как може да се потърси помощ за преодоляване на скритието, ако в това време човек не чувства никакви желания, сякаш е мъртъв?

Отговор: Скритието се дава, за да можеш от него да се молиш. И в това скритие ”праведниците ще минат по пътищата на Твореца, а грешниците ще паднат”. А освен скритията, могат да се появят и други проблеми, още по-лоши.

Скритието е безсилие и лошо настроение, когато не виждаш към кого да се обърнеш за помощ, не чувстваш никакви мисли и желания в правилната посока. Сякаш си попаднал в пълна тъмнина и си се ударил в стената.

Но трябва да разберем, че тъкмо това е мястото за работа. И ако по някакъв начин си спомниш, че се намираш в скритие, то можеш да се издигнеш от него. Така се отваря точката на вътрешното разбиване. Тук има само психологическа бариера, която би преодолял, но сякаш не намираш сили в себе си.

Всъщност можеш да направиш това. Ако се пречупиш и преодолееш тази чисто психическа бариера, и вземеш книгата в ръце, ще откриеш, че Творецът нарочно ти е приготвил такова състояние. И от тази точка ще достигнеш до ново разбиране и ще направиш още една крачка напред. От такива точки се образува напредъкът ни, правата линия.

[80616]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок - Няма коментари→