Въпрос: В ”Учението за десетте Сфирот” е казано, че човек, започвайки да се поправя, ”свети”. Какво е това действие?

Отговор: Човек започва да ”свети”, ако желанията му станат отдаващи. Светенето е вече собствено движение, на което е способен само човекът. Нито едно създание от неживата, растителната или животинската степен не могат да светят, защото не се обединяват по никакъв начин с Твореца, не извършват самостоятелни действия към отдаване, подобно на светлината.

Светлината просто изпълва всички творения и по такъв начин свети. Но човек се нарича този, който сам се пробужда срещу светлината, и затова светлината свети в него повече от своята естествена мощност, с която пристига. Човек става усилвател на светлината – той сам свети благодарение на това, че светлината го изпълва.

В светлината има допълнение, направено от човека! Тъй като той е преодолял своето егоистично желание, превърнал е цялото си желание за наслаждение в гориво, във възпламеняващ се материал. И когато пристига светлината, този материал се възпламенява като свещ! Затова се казва, че човек свети.

Той се нарича ”човек на светлината”. Нима той може да излъчва светлина? Но той е подготвил своето желание за наслаждение така, че то да бъде подобно на светлината. И сега светлината, преминавайки през това желание, свети в него, като в луминесцентна лампа, напълнена със специален газ или с фосфор, който започва да свети под въздействието на светлината.

Когато светлината идва, желанието започва да се възбужда и да свети отвътре – същото се случва и с човека, отъждествяващ се с нея. Тъй като той не поглъща светлината егоистично, а иска да продължи нейното действие.

Знай, че за да започне да свети твоето желание, трябва да направиш съкращение на него и да го поместиш под екран. Така че то да не изпитва нужда да погълне светлината за собствени нужди, а да желае да се обедини в едно действие със светлината, към отдаване и да продължи тази светлина към останалите. Тогава ти ще светиш и ще се наричаш човек на светлината!

А доколко силно ще светиш се определя от духовното ти стъпало.

От урок по ”Учение за десетте Сфирот”, 23.08.2012

[86386]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок - Няма коментари→

Въпрос: Как след усещането за голяма близост и обединение с другарите, изпитано на конгреса, да не потънем в обичайната рутина, а да останем с това високо намерение за пътя и другарите?

Отговор: Трябва да си затворите очите и да останете в сливането!

1.Преди всичко, трябва всички да участвате във всички уроци, семинари – на колкото се може повече мероприятия. Без това е невъзможно.

2. Не трябва да се основавате на разума си! Видях, че има много умни ученици, с добър аналитичен подход, но които, при това, не могат да анализират и изследват сами себе си – и това е проблем. А дори и да се подложат на критичен анализ, то не могат да анализират самата картина. По такъв начин, те напредват по посока на разума, а не към преданост и саможертва. А без това, човек се потапя в нечистите, егоистични сили (клипа), а не в духовното, към отдаване.

Тъкмо от това трябва да се пазим, да не тръгнем по пътя на разума, вместо към самоотвержената преданост на душата. Виждали сме много от нашите другари да падат по този път и много още ще падат, а до целта ще достигне само този, който и е предан с цялата си душа, и е готов да върви със затворени очи.

От урока статия от Рабаш, 21.07.2012

[86110]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Конгреси и събития - Няма коментари→

Въпрос: Какво ще ми помогне при четенето на „Зоар“, за да мога да видя точката в сърцето на моите другари?

Отговор: Помоли! „Зоар“ е като електричеството в контакта на стената: ако искаш нагрявай, ако искаш охлаждай, включвай към него каквото искаш. Това е енергия. „Зоар“ е просто светлина. Как ще го използваш – ти решаваш.

От урок по книгата „Зоар“, 07.08.2012

[84897]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Зоар, Молитва, Намерение - Няма коментари→

Въпрос: Как да проверяваме намерението, когато четем книгата „Зоар“?

Отговор: Книгата „Зоар“ е източник на светлина, която идва към нас при условие, че искаме да я използваме правилно. В противен случай тя ни свети, сякаш не както трябва – съобразно това, доколко сме противоположни на нея.

По такъв начин, изучавайки кабалистична книга, аз винаги привличам някаква светлинка, но тя идва в зависимост от мощта на моите усилия и от готовността, която проявявам.

Ако уча, за да заработя за себе си нещо материално или за да заслужа бъдещия свят като лична привилегия, тогава светлината със своето въздействие образува в мен все по-голяма тъмнина и аз все повече се отдалечавам от разбирането, за какво ми е дадена тази методика, какво трябва да направя със самия себе си, как трябва да се отнасям към ближния. Може и да чета прекрасните слова за единство и любов, но вече не усещам своята съпричастност, не различавам връзката, не знам как да възприемам текста: да го пусна в сърцето си или не… Това означава, че се уча, подобно на прилепите, които се прехранват в тъмнината и не очакват разсъмването.

Ако се старая да се обединя с другите и затова изучавам методиката, съблюдавайки условията за нейното получаване на планината Синай, ако се стремя заедно с всички да стана като един човек с едно сърце, да встъпя в поръчителство, да достигна до братска любов и чрез нея – до любов към Твореца, тогава светлината ме предвижва напред. Това също не е лесен път, който се преодолява поетапно, обаче по малко започвам да разкривам своето разбито, лошо състояние.

Егоистичното учене скрива от мен моя егоизъм и аз се мисля за праведник. От друга страна, ако се уча правилно, откривам, че съм затънал в злото. Светлината най-напред ми разкрива моите лоши свойства – и аз трябва да работя по съответен начин. Разкривайки в себе си злото, поправям доста съмнителните си усещания, които съм имал по-рано. Какво да направя? Та нали по природа искам да избягам, когато ми е лошо.

Може би трябва да прекратя обучението и да се отдръпна от групата? Или да изпадна в отчаяние? А може би обратното, да се радвам на това, че са ми дали да осъзная злото? Нека това бъде за мен знак, покана: ако успея да се издигна над това неприятно усещане, то ще се устремя към отдаване над получаването.

Предпочитам да издържа на удара, отколкото на страданията, разкриващи се в егоизма, демонстриращи ми, че не работя върху него. Без да гледам лошите усещания, все пак ги преодолявам и вървя към единство. Не бягам никъде, за да подсладя горчивината, не се затварям в себе си, не се спускам, не прекъсвам учението. Тъкмо обратното, всички беди, които идват от всички страни на правилния път към единство с другарите приемам като послание от Твореца, освен Който няма нищо друго.

Всяко състояние приемам като полезно за моя напредък. Не искам да го зачерквам и продължавам да се уча не за да неутрализирам това лошо усещане. Напротив, аз съм заинтересован от него –  нека остане, тъй като ме насочва точно към подем над него, към подем над знанието. С радост приемам проблемите и пречките, натиска от обстоятелствата, външните насмешки, страданията от различен вид, тъй като те ме насочват правилно към целта, изграждат такива препятствия, такива рамки, в които като работя, напредвам без съмнение.

Така формирам в себе си съсъд за отдаване над съсъда за получаване. Те продължават да растат и да страдат, а аз на едно стъпало нагоре, искам да държа връзка с Твореца, докато не достигна пълната вяра, свойството Бина, и не започна да използвам своите съсъди за получаване заради отдаване.

Но и тогава не мисля да се ”успокоявам”, тъй като съм се издигнал на такова стъпало, където вече не трябва да мисля за успокоение. Напротив, устремявам се все по-високо и дори съм готов да получа наслаждение – не за да се напълня, а за да изпълня волята на Твореца.

И в това се състои цялата ни работа. През целия път ми трябва истински източник за получаване – егоистичното желание, представляващо силата за отдаване благодарение на онези проблеми и страдания, които се разкриват в него. И от само себе си, всичко това идва от Твореца.

От урок по книгата „Зоар“, 16.08.2012

[85707]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Зоар, Молитва, Намерение - Няма коментари→

От писмо на Баал а-Сулам (№32): За да е пълна молитвата, човек трябва да почувства, че близостта с Твореца е негово законно право и необходимост, като орган, откъснат от тялото. Защото тогава може да излее пред Твореца цялото негодувание на сърцето си.

Но в същото време, той трябва да възхвалява и благодари на Твореца за позволената му близост като подкрепа от високо, която получава незаслужено. Защото тогава ще изпита истинска благодарност към Твореца, който е избрал него от всички стоящи пред Него хора, за да Му служи.

Това е голяма и сложна работа, която се състои от две такива противоположности, които винаги трябва да се съчетават в нашето сърце. И второто условие, изискващо да почувстваш себе си незначителен и отдалечен от Твореца, а Неговата помощ – незаслужена милост, е много по-трудно от първото условие. В повечето случаи, човек се спъва именно в това.

Човек, издигащ се над неживото, растителното и животинското ниво, е този, който включва в себе си две сили: получаване и отдаване. Тези две сили той трябва да умножи до крайна степен, определена в замисъла на творението, до Малхут на света на Безкрайността. И затова той трябва да работи постоянно над това, да увеличи в себе си силата на получаване и силата на отдаване.

Без силата на получаване той не може да разкрие Твореца, а без силата на отдаване – няма да е в състояние да се приближи до Него, тоест да се прилепи. Тези две сили трябва да се преплитат и да се подкрепят взаимно, а екранът, който ги свързва заедно е в средната линия.

Работата с тези две сили се нарича молитва и благодарност. В молитвата човек трябва да се чувства близо до Твореца, молещ и проникващ Твореца право в сърцето. Той трябва да си се представи вътре в Твореца, защото с молба се обръщат към близък човек.

Въпреки това, в знак на признателност, човек трябва да почувства себе си малък и нисш, а Творецът – висш и далечен. Защото тогава човек може да бъде наистина благодарен, че Творецът е избрал именно него.

Оказва се, че трябва да усеща Твореца ту близък, ту далечен, работейки в тези две посоки в пълна сила. И над второто условие е много по-трудно да се работи…

От подготовката към урока, 21.08.2012

[86070]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок, Молитва, Намерение - Няма коментари→

Цялото човечество е в система, подобна на нашето тяло, която се състои от части, свързани помежду си. Тази връзка вече съществува, проблемът е само в това, че не работи правилно.

След разбиването на желанията, всяко парче е започнало да действа за себе си. Отношенията между тях се запазили, но те станали обратни на това, което трябвало да бъдат, защото всеки иска винаги да получава само за себе си.

Така се развивала тази система след разбиването, ставайки все по-зле и по-зле. Защото желанието за наслаждение се разкрива с все по-голяма сила, и хората смятат, че макар връзките им да са егоистични, те им помагат да се развиват. Икономистите все още мислят, че конкуренцията е добро, полезно нещо, защото води човечеството към просперитет, към успех.

Но тя само изглежда полезна, на пръв поглед, защото човек се чувства все по-комфортно в своя егоизъм. В действителност, обаче, цялото това развитие е предназначено само за да разкрие злото, затворено в егоизма ни. И като резултат на цялото егоистично развитие, ние най-накрая ще разкрием точно това.

В процеса на историята егоистичната връзка между хората (или между разбитите души) постоянно расте. И сред тях, ту тук, ту там започват да се показват души, които не желаят да съществуват по силата на конкуренцията и получаването, а във взаимно отдаване и помощ един към друг.

Тези хора разкриват метод за ново алтруистично съединяване, позволяващо им да се издигнат над своя егоизъм в отдаване на ближния. Като поправят себе си, тези хора стават положителна част от общата система. Това са кабалистите – специални хора, разкрили вътре в системата силата на отдаването, която, благодарение на тях, се влива като жива кръв в това общо тяло, в общата душа.

От това общата душа започва да оживява, да се пробужда. Целият този механизъм започва да възкръсва сякаш от мъртвите. Тъй като целият е бил разрушен, а сега в него се появяват обекти, които започват да го съживяват, да се свързват помежду си.

Тези части действат в системата все по-активно и укрепват своята връзка помежду си, съживявайки цялата система и вливайки в нея сила за отдаване чрез естествените връзки, които съществуват между всички нейни части: и повредени, и поправени, и намиращи се в процес на поправяне. В резултат, всички части на системата получават малко захранване с енергия, вдъхновение от тези специални части, които поправят себе си. Защото праведният е в основата на света.

Това показва, че дори и да не се занимаваме с широко разпространение, въпреки това, нашата работа и огромните усилия да се съединим помежду си, в крайна сметка, ще повлияят на тези части на системата, които не са в състояние да открият този метод сами. В края на краищата, всички ние сме в една мрежа, в един общ организъм. Но за да ускорим развитието, сме длъжни да провеждаме външно разпространение.

Баал а-Сулам пише за необходимостта мъдростта на Кабала да се разкрие в статията „Време за действие“, публикувана във вестник „Народ“. Защото това помага за бързото пробуждане на хората, тъй като съответства на нашето време, което е изключително ускорено.

Така всяка част ще има възможността да се събуди и да осъзнае, че не случайно сме в криза и че не трябва пасивно да страдаме през целия си живот. Кризата е знак, че се нуждаем, колкото може по-бързо, да приемем метода за поправяне.

Светлината, силата на поправяне и напълване, силата на отдаване, влиза в общата система само чрез нейните поправени части. Поправените части на системата се наричат Исраел („направо към Твореца“), като броят им постоянно се увеличава, тъй като все повече и повече частици се пробуждат за поправяне. Те се наричат вътрешната част на общата душа.

А останалите части, които засега не се поправят, се наричат външна част, народите на света. Но в крайна сметка, всички се свързват и достигат пълно поправяне.

От урока по статия от книгата „Шамати“, 15.08.2012

[85578]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Общата душа "Адам", Разпространение на методиката - Няма коментари→

Баaл  а – Сулам, ”Предисловие към книгата Зоар”, п.68: Не се удивлявайте на това, че един човек може да предизвика със своите действия подем или падение на целия свят. Такъв е вечният закон: общото и частното са равни като две капки вода.

Всичко, което е присъщо на общото, е присъщо също и на частното. Общото се разкрива само след разкриване на неговите части, съгласно обхвата и качеството на тези части. И затова действието на индивида, съобразно с неговата ценност, разбира се, издига или спуска цялата общност.

От раздела „Възприятие на реалността” знаем, че светът, който ми се представя – това съм аз, моят духовен съсъд, разделен, раздробен и отделен от мен в чувства и съзнание по всички направления. Няма свят. Целият свят – това съм аз. И ако събирам неговите части, сближавам ги една с друга на всички нива – неживо, растително, животинско и човешко, ако ги съединя в обща интегрална система, където те са свързани в съвършенство, тогава тяхната взаимовръзка, взаимозависимост, взаимно включване ми позволяват да разкрия обединяващата и оживяваща ги Сила, потоците, които текат между всички тези органи.

Докторът, като трансплантира, присъединява към тялото едни или други негови части, така и те се включват към общите системи. Така и аз в степента на присъединяване усещам Висшата сила, течаща между моите части, внасяща в тях живот. От жизнеността на тялото започвам да усещам кой е Творецът – по принципа: ”От действията Твои ще Те познаем”. Той постепенно се разкрива в моя поправящ се организъм и докато напълно не го поправя, няма да стигна до пълно сливане с Него.

И разбира се, поправяйки себе си относно света, предизвиквам поправянето на света като цяло. В крайна сметка, аз и светът – това е едно и също.

Тук възниква въпрос: след като уж аз поправям света, защо всички останали не почакат отстрани? Защо всички трябва да се обединяваме и участваме в процеса?

Работата е там, че всичко зависи от взаимовключването на съсъдите, желанията, които си помагат едно на друго, както е казано: ”Човек да помогне на ближния”. Аз се обединявам с другите, а другите с мен, и всички заедно се обединяваме с кабалистите от минали поколения, а също и с тези, на които още не е дошло желание да се поправят и обединят. Ако активно се грижим за всички, ако действаме и по отношение на висшите, и по отношение на нисшите, ако сме равни помежду си, както е прието сред приятелите – тогава всеки поправя целия свой свят.

Каквото поправям аз, не можеш да го поправиш ти: а каквото поправяш ти, не може да го поправи той. Едновременно това не отменя главния принцип, съгласно който, поправяйки себе си, всеки човек поправя целия свят. Във всеки има свой свят. Обединявайки се с всички останали, аз чрез себе си превеждам светлина към тях, подобно на кръвоносен съд – във всевъзможни форми и системи на взаимовръзки. Никой няма да направи това за мен.

И обратното – ако човек поправя света, това го задължава и го води към поправяне. По такъв начин, широкото разпространение ни помага да поправим себе си – всичко това по причина, че човекът и светът – това е едно и също. Затова не трябва да оставяш своите поправяния относно света като цяло. Както пише Баал а-Сулам, колкото повече човек напредва, колкото по-високо се изкачва, толкова по-обемна става сферата на неговите грижи. Отначало семейството, след това града, после страната, и накрая той обхваща целия свят – и е невъзможно това да се избегне.

От урока по ”Предисловие към книгата Зоар”, 07.08.2012

[84928]

Filed under: Възприемане на реалността, Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Общата душа "Адам" - Няма коментари→

Баал а-Сулам, вестник ”Народ”: Народната любов трябва да бъде присъща на всеки човек от народа не повече, отколкото е присъща егоистичната любов на индивида към собствените му нужди – в степен, достатъчна за обезпечаване на минималните потребности на народа, за да бъде той самостоятелен.

А излишъкът над този минимум може да бъде посветен на хуманизма и общочовешките ценности без национални и расови ограничения.

Това поставя пред еврейския народ ясни граници и ако той ги престъпи и се грижи за себе си повече, отколкото това е необходимо за обслужването на другите – такава грижа му нанася вреда и отново го вкарва в разбиване. За себе си трябва да вземеш толкова, колкото е необходимо за обединението и е в полза на другите. Вредно е не само прекаленото потребление, но и прекаленото обединение над необходимото.

Въпрос: Означава ли това, че спрямо развитието на човека той сам трябва да се ограничава и грижи за собствените си нужди, а след това да влага в обществото?

Отговор: За сега нямаме такава база за подобни разчети. Днес изцяло трябва да се съсредоточим само върху постигане на връзка между нас. А след това, когато връзката се разкрие, ще работим за нейното укрепване – и ще видим и усетим границата. И тогава ще се подкрепяме и живеем в добро здраве, за да служим на другите и да отдаваме. Ако се грижа за своето благополучие повече от необходимото, от грижата за другите – това вече е егоизъм.

При постоянно спазване на тази граница, ти ще ”изваеш” себе си, ще си придадеш форма. Ще поддържаш мощ и здраве във всички свои съсъди – желания, за да имаш възможността до носиш добро. Тъкмо това се нарича да получаваш, за да отдаваш.

От урок по вестника ”Аум” (Народ), 15.08.2012

[85584]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Няма нищо освен светлина и съсъд, желание. Светлината въздейства на желанията толкова, колкото да напреднат към поправяне, и на всеки етап ги пробужда. Но желанията, излезли от разбиването, което е предшествало нашето предходно състояние, възприемат светлината като удар, тревога, страх, безсилие, неопределеност – някакво неприятно и неразбираемо състояние.

Ако става дума за желанията от нулево, първо и второто стъпало – неживото, растителното и животинското ниво на развитие, то засега те не притежават свободна воля, нямат достатъчно развит егоизъм и затова само избягват от страданията към място, което им се струва по-добро.

Те действат послушно спрямо желанието си, над което засега не се е развил разум и не се е разкрила точката в сърцето. И затова бягат под ударите, като стадо, подкарано за клане, стремейки се натам, накъдето усещат по-малко страдания. Те се стремят да изоставят онова място, където се усеща най-голямата тъмнина, т.е. присъства най-голямата светлина. Но доколкото то е противоположно на егоистичното им желание, то там възниква голямо напрежение.

А някъде напред има област, където, по тяхно мнение, напрежението не е толкова силно и затова това поле ги изтиква натам, като под налягане – от голямата тъмнина на място, което обещава по-малко проблеми и беди. Така те напредват, без да се замислят и без свободен избор, а благодарение на силата на светлината, предвижваща ги през голямата тъмнина към по-малката.

А понякога дори светлината проблясва в бъдещето и ги примамва напред. Но настоящото състояние винаги им се струва по-лошо от предходното, и докато има накъде да се бяга – те бягат. Когато се развием до последното ниво, то губим надежда за бъдещето, което вече не ни предвещава повече свобода и комфорт. Започваме все повече да осъзнаваме безизходното текущо състояние и не знаем как да го поправим. Следващото състояние е неизвестно, тъмно и не е ясно накъде трябва да вървим.

Така е направено специално за да започнем сами да работим и да правим своите изводи, съгласно достигнатото ниво на развитие. И затова светлината сякаш приключва своята мисия. Тя ни е довела до стената, а сега ние трябва да се изкачим по нея! Сега се озовахме точно в такова състояние.

Трябва да търсим решение, за да не избягаме просто така, от големия натиск натам, накъдето е по-лесно и по-добре, с по-малко напрежение и проблеми. Защото нямаме повече възможност да напредваме по стария път, трябва да разберем, че може да се придвижваме по друг начин – с помощта на друг метод, за сметка на съединението.

Този напредък вече не е в оная плоскост, както по-рано, не праволинейно, последователно използване на егоизма, а използване на силите за съединение, силите на обществото. Това е съвсем друга сила – сила на отдаване, действаща в новото измерение.

Но и в това ново измерение ще ни се налага всеки път да напредваме от тъмнината към светлината. Само че, тъмнината е призована от това, че с текущото си състояние разкъсваме своето съединение, а ще усетим светлината, ако се съединяваме повече. Това напредване се постига, благодарение на нашето участие, осъзнаване на злото, за да се издигаме всеки път към единство.

От една страна, разкриващите се неприятности и проблеми ни помагат. А от друга страна, ние сами, осъзнато се стремим да напредваме, разбирайки защо така се случва и че е необходимо да се съединим. Благодарение на това, постигаме равновесие с природата и по-силно се свързваме с висшата сила.

От подготовката към урока, 14.08.2012

[85513]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Ако си се удостоил с благословията на Твореца, т.е. с духовен подем, когато си способен да се помолиш, да се учиш да работиш, то си задължен да вложиш всичките си сили. Ти чувстваш, че това изведнъж ти се удава – трябва веднага да използваш тази щастлива възможност, приложи всичките си усилия до краен предел. Понеже ще дойдат такива времена, когато няма да можеш дори да си мръднеш малкия пръст.

А освен това, трябва колкото се може повече да се влага в групата, с една дума като в банкова сметка, която ти се възвръща с голяма лихва, и то тъкмо тогава, когато имаш нужда. Това си е твое спестяване за черни дни: като добре зареден хладилник с продукти, като пенсия на старини, като медицинска осигуровка.

Ако нашият съсъд е получаващ, то той е способен да се запаси със сила, енергия, разбиране, готовност, за връзка с целта и да я запази за трудни времена. Работата е в това, че нашият съд се състои от две части: открита и скрита: Разкритата част – това е моето мъничко желание, което аз усещам в нашия свят: храна, секс, семейство, пари, почести, власт знания и накрая за десерт, мъничко от духовното.

Но моят истински съсъд е цялото творение: цялата нежива, растителна, животинска природа и хората, целият свят. Всичко това са мои желания. И ако аз влагам в тях, то това се връща при мен, дори без мое знание.

Затова, ако имам възможност да влагам в другите, струва си да го направя, тъй като без всякакво съмнение то ще се върне обратно при мен. И всичко, което влагам сега в тях, по някакъв начин се отнася към отдаването, тъй като аз ги усещам като чужди. Затова, злото, егоистично начало се нарича помощ срещу мен самия, тъй като то вече ми помага.

Ако работя с другарите си, със света, желая да вложа в тях своите сили и да ги отведа до доброто – то по такъв начин аз включвам своя съсъд в духовен смисъл, работейки срещу своя егоизъм. И съм способен да направя това просто механически. Не е важно какви намерения имам, защото в това време аз извършвам правилните действия. Такава голяма помощ ни оказва нашето его, работещо срещу нас.

От урока писма от Рабаш, 08.08.2012

[85168]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→