Баал а-Сулам, „Даряването на Тора”: „Един богаташ довел при себе си човек от пазара. Той го хранил и поил, всеки ден му подарявал злато, сребро и скъпоценности, увеличавайки всеки път своите дарове.

Накрая, богаташът попитал: „Кажи ми, изпълниха ли се вече всички твои желания?” А беднякът му отговорил: „Все още не са се изпълнили всичките ми желания. Защото, колко хубаво би било, ако можех със собствен труд да спечеля цялото това имущество и всички скъпоценности, като теб – вместо да получавам милостиня от твоите ръце.”.

И казал му богаташът: „Ако е така, то все още не е създаден човекът, способен да удовлетвори твоите желания”.”

Творецът нарочно е създал творението така, че да усеща дискомфорт и в крайна сметка да не може да получава никакво напълване в своето желание. Този дискомфорт ще подбужда творението към поправяне – дотолкова, че няма да се успокои, докато не постигне същата степен на отдаване на Твореца, в каквато Творецът му отдава. Творението няма повече да може просто да получава, тъй като по този начин, сякаш пренебрегва Даващия, Неговата любов и отдаване.

Любовта на Даващия е абсолютна. Неговото отдаване е съвършено и лишено от всякакво намерение да предизвика в творението този срам. Ние чувстваме, че той изхожда от наша страна, от получаващото желание. В своето усещане, не отнасяме това желание към Твореца, затова, и пробуждащия се в него срам, също не „приписваме” на Твореца.

„Почакайте, но нали няма никой, освен Него. Творецът управлява всички”.

Вярно е, но тук се появява въпросът за принадлежността. Ако смятам себе си за съществуващ, тогава пиша на своята сметка получаващото желание и срама в него. Ако пък не се смятам за съществуващ, то мога да впиша желанието и срама за сметка на Твореца.

Други варианти няма – не мога да усещам своето съществуване и в същото време да го приписвам на Твореца: „Това е направил Той!” Има ли в мен точка на собствено съществуване? Ако няма, тогава няма за кого да говорим. Ако има, тогава именно аз желая и се срамувам.

По такъв начин, срамът е онзи лост, онова средство, благодарение на което придобиваме всички поправяния. Какво представлява той? Срамът е разликата между получаващия и Даващия – онова, което усеща получаващият. С други думи, трябва да постигнем този срам.

И затова, в раздела „Вътрешно съзерцание” от първата част на ТЕС, Баал а-Сулам цитира думите на раби Елазар, че срамът е приготвен само за високите души. Те постигат Твореца, Неговото отношение към нас – и оттук постигат срама. Колкото по-нататък напредваме в постигането на Твореца, толкова по-силно усещаме срама, представляващ средство за поправяне.

Без срам, няма какво да поправям. По същия начин е безполезно да упрекваш котката, която е изяла сметаната. Да се срамува и изчервява може само човекът, тъй като този корен е заложен в него, но изобщо го няма на животинското ниво. Съответно, на човешко ниво, всичко зависи от това, доколко разбирам и се чувствам крадец – такъв, който получава заради получаването, без да се съобразява със стопанина, с Даващия.

Тук се крият тънки моменти: ако искам да извърша отдаване, необходимо е да усещам Даващия, да чувствам колко много иска да ми даде. Без това, няма да имам срам, т.е. усещане, колко много трябва да Му дам в замяна. Тогава, между нас няма да се появи подобие – няма да знам как да се държа и какво иска всъщност Той от мен.

С други думи, без разкриването на Твореца, творението не може да изпълни нито една заповед, нито едно действие по отдаването. Ако пред мен го няма образа на Даващия, просто няма с какво да сравнявам.

Аз съм като бедняка от примера на Баал а-Сулам, а пред мен стои богаташът. Той ме обича, дава ми всичко и е готов на всичко заради мен – дори на това да остане бедняк, правейки ме богат. Но аз трябва да го усетя, да почувствам неговото отношение, а срещу него – себе си и своето отношение. И да разбера: не е по силите ми да му върна любовта.

Проблемът тук не е в напълването – не е в онова, което ми дава. Иначе би било достатъчно просто да спра да приемам неговите подаръци. Нещо повече – дори ако поискам да му се отплатя, какво мога да дам на онзи, който притежава несметни съкровища? Какво мога да дам на Твореца?

Работата тук е в Неговото отношение, в безкористната любов, на която аз не съм способен. Именно от това се срамувам.

По такъв начин, срамът е причината, поради която в творението се появяват съсъдите за отдаване, намерението за отдаване.

От урока по статията „Даряването на Тора“, 23.06.2011

[46266]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок - Няма коментари→

Реплика: В нашата епоха на преситеност аз предварително знам, че не си струва да прилагам усилия за закупуването на Мерцедес. Защото след месец-два желанията ми ще нараснат и аз ще поискам нещо друго…

Отговор: Това е вярно, но ние не говорим вече за Мерцедес, а за духовна цел. Ако за теб има нещо по-високо от нея, ти ще се отклониш от пътя. Това ясно ли ви е?

Реплика: Но нали и най-духовната цел не ми е ясна. Аз не знам, какво е това?

Отговор: Оттук следва въпросът: подбужда ли те това да се добереш до истината? Ако ли не – ти не напредваш. Всеки ден ти трябва да правиш вътрешен разбор: „От една страна – какво имам, а от друга страна – какво нямам? И кога ще го имам?

А иначе, без посока и без усилие, как ще напреднеш, за да постигнеш желаното? Ако ти всеки миг не държиш пред себе си целта, то никога няма да я постигнеш. Или милсиш, че пътуваш във влака с платен билет?

Казано иначе, теб те мързи, както и другите, изчаквате, докато страданията не започнат да ви тикат по пътя. Просто отбиваш номера, успокоявайки се, че това ще има някакъв ефект. Така ли е?

Реплика: Разбира се. Но как да накарам себе си да провеждам тази ежедневна проверка? Тъй като аз не съм властен над своите мисли.

Отговор: Помоли другарите да те подстрекават, да те подбуждат. Те се възвисяват над теб на хиляди стъпала – защо не им завиждаш? Защо не се засрамваш пред тях? Около теб има хора, вече преминали махсом. Вярно, ти не знаеш какво е това, но си чувал думата. Тези хора пребивават в духовно усещане, малко, но духовно. А ти?

Ах да, ти това не го виждаш и затова не им завиждаш. Вярно, нали? Но не виждаш, защото в тях цари намерение за отдаване. Ако те ти го открият, ти ще побегнеш назад, обратно към потребността от Мерцедес. Затова, те не ти го откриват. Но все пак, някак си, се опитай да позавиждаш на тяхното постижение. Ти си задължен да направиш това.

Творецът е готов да ни даде Безкрайността, а ние нямаме сили да получим нищо, освен тъничко осветяване, което Той изпраща, за да поддържа нашето съществувание. Трябва да се мисли за това, как да стигнем до срама. А за това са нужни упражнения между нас и групата. Без това, нищо няма да се получи.

Докато човек не изгради своите взаимоотношения с групата така, както би искал да ги изгради с Твореца, нищо няма да се осъществи и да се разкрие. На теб сякаш са ти дали конструктор – множество дребни детайли, за да сглобиш от тях необходимата конструкция. Когато ги сглобиш – тогава ще ти дадат задача за възрастни. Без това, за съжаление или за щастие, няма движение напред.

От урока по статията „Даряването на Тора“, 23.06.2011

[46273]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

„Човекът е единственото животно, което се изчервява. Или би трябвало да се изчервява.” Марк Твен

Въпрос: Срамът по духовния път, някаква разновидност на греха ли е?

Отговор: Срамът е прекрасно свойство. По срама, човекът се различава от животното. Други различия няма. Само в него е разликата, тоест издига ме над животинското ниво.

Казано е, че всички са подобни на животните. Разликата се появява само тогава, когато започвам да се срамувам. Това е признак, че в мен започва да се появява Човекът.

В нашия свят, всички са крадци, но повечето от тях се страхуват да крадат. Именно този страх наричаме срам. Страхуваме се, че някой ще ни види, че ще ни хванат, изобличат, набият, поставят в затвора и т.н. Накратко казано, въздържаме се да крадем, защото се страхуваме. Както котаракът, получил на няколко пъти строго мъмрене, гледа сметаната от голямо разстояние. Той вече е научил, че тук нищо не може да се направи.

Но има и друг срам – без причина, без последствия за нас. Прави, каквото ти се прииска на душата, целият свят е на твоите услуги – като в съня, когато ходиш по безлюдните улици и всички врати са отворени пред теб. Магазини, автомобили – всичко е твое, всичко е разрешено. Наслаждавай се. Но ти не искаш.

Защо? Аз не желая това, защото искам да израсна, като използвам силата на срама по предназначение. 

Този срам произтича от усещането за Даващия. Без да усещаш Даващия, не е възможно да постигнеш отдаване. И затова, без науката кабала, без методиката за разкриване на Твореца, не можеш да извършиш нито едно действие заради отдаване, не можеш да поправиш нито едно от 613-те желания на своята душа. Без светлината, която ще ти даде това свойство, сам нищо няма да направиш. И това вече не е материален, а духовен срам.

От друга страна, при животните, които не изпитват срам, също може да се предизвика страх пред наказанието. Така че, по какво със своя „срам” се различаваме от тях? На практика, в нашия свят не се срамуваме – боим се.

От урок по статията „Даряването на Тора”, 23.06.2011

[46263]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок - Няма коментари→

Въпрос: Как може да обясним на хората защо любовта е нужна?

Отговор: Ти може да обичаш да обядваш риба, да обичаш своя малък син, да обичаш ближния, или Твореца. Едни и същи думи определят напълно различни понятия.

Полезно ли е да се възхвалява любовта към ближния пред човек, обичащ риба? Как може да му се обясни насладата от отдаване? Какво ще разбере? Че трябва да даде рибата си на някой друг? Това ли е любов?

Какво означава да обичаш ближния? Това има напълно различен смисъл. Обичай ближния означава да присъединиш неговото желание към своето и да работиш с твоето желание, за да напълниш неговото. Тогава ние двамата се сливаме в едно цяло, където аз го напълвам. В какво става напълнен? В неговото желание. Желанието му по отношение на моето е като Малхут по отношение на Зеир Ампин. Аз съм като Твореца, а той като творението. Това е моята работа.

Ето защо „любов” е връзката между Твореца и творението. Само това е любов – отношението на творението към Твореца. Ако мога да създам такъв вид отношение към другите, или с други думи, ако придобия качеството на Твореца, качеството на отдаване, и чрез него се свържа с желанието на ближния точно както Твореца, се оказва че Той е в мен и аз правя нужното в отношението към ближния. Това означава да обичам ближния.

Нямаме право да използваме думата „любов” в никакъв друг смисъл, контекст или случай. В противен случай ще го объркаме с нашата „любов към риба”.

Тук говорим за степента, в която Твореца, качеството на отдаване, се облича в мен. Първо, трябва да спазваме принципа, „Не прави на другия това което е ненавистно за теб.” Така ставам неутрален. След това, трябва да придобия желанието на другия като мое собствено. То става по-важно за мен и така той става по-голям от мен. Готов съм да направя всичко за него, както бих направил за болното си дете в материалния свят. Аз съм изцяло „късо съединение” на неговото желание; това е, което ме кара да действам.

Точно заради това съм подобен на Твореца, като Зеир Ампин, който получава молба от Малхут. Колкото повече желанието на другия ме активира към отдаване, толкова по-голям съм от него. Това е любов. Виждаш ли,  колко е различно от сегашните ни представи.

Колкото повече отдавам на другите хора, толкова повече им предавам поправящата Светлина. Преди всичко, има взаимно поръчителство между нас. Аз не напълвам неговото егоистично желание, а разкривам в него желанието да бъде в една система с мен, така че Шхина да царува между нас. Така че какво трябва да му осигуря? Давам му моята подкрепа на взаимното поръчителство, което той също предоставя за мен като го разкрива в желанието си. Това е любов.

Никой не е включен в егоизма на другия. Аз не откривам егоистичното желание в другия човек, а желанието за взаимна подкрепа, за да разкрием Твореца в отношенията между нас. Творецът не може да бъде разкрит в никой индивидуално или просто в моето отношение към друг човек, освен ако не е подкрепен от същото отношение към него. Любовта не работи в една посока. Тя е двупосочна улица. Тя изисква свързваща мрежа, чрез която импулсите на отдаване се вливат, мрежата е пропита от усещането за любов, отношението на взаимното поръчителство и взаимност, чрез които ние укрепваме един друг.

В същото време, егоизмът остава отдолу, без да прави никакви изчисления за напълване. В крайна сметка ние се издигаме над него, свързани сме от нашето взаимно намерение за нуждата от отдаване. И когато то достигне определено ниво на единство, създавайки мрежа над нас, ние разкриваме Твореца, взаимното качество на отдаване и любов между нас.

От урок по статия „Даряване на Тора“, 20.06.2011

[45908]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок, Поръчителство - Няма коментари→

Дойде време да стигнем до съответствие с мрежата, която Природата спуска върху нас. Необходимо е постепенно да започнем да осъзнаваме пред какви условия и сили, пред каква матрица стоим.

Без съответстващата възпитателна основа, заложена в групата или в глобалната система на образованието, тази матрица ми се струва като ужасен шаблон. И действително, нима всички ще бъдат наравно и всички ще получават поравно?

Да. Това означава, че всеки ще получава количеството, съответстващо на неговите животински потребности. Един има нужда да се храни два пъти на ден, друг – пет. Един се нуждае от топла дреха, друг – от лятна. И какво? Именно това е равенството.

В „Трудове за последното поколение” Баал а-Сулам пише, че трябва да се проверяват нуждите на всеки. Защото в своите насъщни нужди ние сме животни, а животното никога не взема нищо излишно. Хващайки елен, лъвът изяжда някаква част и си отива, оставяйки улова. Човек би си помислил, защо? Нима на другия ден няма да има нужда от храна? За него няма „утре”, няма излишък над необходимото. В крайна сметка, той осигурява храна за другите.

В нашето глобално, интегрално възпитание трябва да изучаваме и тази тема: какво означава да бъдем поправени, нормални „животни”. И всичко, което е над това, вече се отнася към духовното.

За да се изгради в човека такъв подход, е нужно обществено мнение, последователно възпитание, подкрепено с примери от живота. За тази цел са необходими години, но такова е поправянето. За да стигнем до неговия край при изтичането на 6-те хиляди години, трябва да започнем процеса своевременно. Още един кръгооборот или още няколко – и какво от това? Човекът, извършващ тази работа, вече вижда накъде върви тя, пред него се разкрива перспектива – и виждайки я, той се радва.

Защото вече чувства вечността и съвършенството, които са заложени тук – вече осъзнава, че тук присъства Творецът, вече вижда мощта на истината, пробиваща си път през завесите. И това му дава огромни сили.

От урока по статията „Даряването на Тора“, 22.06.2011

[46165]

Filed under: Ежедневен урок, Криза, глобализация - Няма коментари→

„Учение за Десетте Сфирот”, ч.1, ”Въпроси и отговори за смисъла на термините”.

Въпрос 26: Какво е това ”нагоре”?

Изравняване на свойствата на низшия и висшия свят- това е неговият подем ”нагоре”.

Няма никакви подеми и падения, движения на дясно- на ляво, нагоре- надолу- всичко това се оценява единствено относно свойствата, и става въпрос за техните изменения, достигането на подобие на свойствата на низшия и висшия свят.

Но какво се случва, когато низшия се ”повдига” към висшия и става такъв като него? Той изцяло изчезва и се превръща във висш или съществува заедно с него?

У всеки остават неговите желания, стремежи, природни свойства, които не се променят. Материалът на желанието за наслаждение остава непроменен. У човека нищо не се променя, освен намерението, с което той използва всички свои желания и свойства.

Ако изравним намеренията си- по тяхната степен и мощност, означава, че ние се намираме на едно стъпало. Ако едно е по-ниско, а друго по-високо- означава, намерението на единия засега е по-слабо от намерението на другия.

Нисшият се устремява към висшия, става ”такъв, като него”- но не и като него самия. Разбира се, между тях остава разлика.

Когато аз се устремявам към Твореца по 125 стъпала на подобие, на всяко от тях, даже на най-малкото, аз вече Го усещам и се прилепям към Него в някаква форма. С всяко следващо стъпало, аз се съединявам с Него и го опознавам все повече и повече. Но все пак, остават Творец и творение и връзката между тях, която се нарича ”сливане”(двекут)- единият не изчезва вътре в другия.

В крайна сметка ”подем нагоре”- е изравняване на свойствата на нисшия и висшия свят. Те се изравняват само по формата си на отдаване, обаче всеки остава с природните си свойства.

[46139]

Из урока ”Учение за 10-те Сфирот”, 22.06.2011

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок - Няма коментари→

„Учение за Десетте Сфирот”, ч.1, ”Въпроси и отговори за смисъла на термините”.

Въпрос 27: Какво е това Творец (Маацил)?

Всяка причина се нарича Творец относително своето следствие, степен, която тя поражда. При това, названието Творец включва и получената светлина, и съсъда, получаващ тази светлина.

Това е разбираемо, когато се казва, че висшата степен се нарича Творец относително по-нисшата, създадена от нея степен. Но защо тук е направено добавяне така, че в понятието ”Творец” е включена не само получената светлина, но и съсъдът, получаващ тази светлина – това моят съсъд ли е, моето желание?

Вътре в желанието си аз получавам светлина и усещам своята реалност. И вътре в тази реалност аз усещам висшето стъпало, и това усещане у мен се разделя на две част: самото мое и висшето. И всичко това се нарича Творец.

Всичко това се познава само от вътрешното усещане на човека и аз наричам Твореца особена част вътре в самия мен. Затова е казано: ”По твоите действия ще Те позная!”.

Само в степента на собственото поправяне можем да говорим за Твореца (Боре) – „ела и виж” (бо- ре). Tази част, която аз поправям вътре в себе си за отдаване, в свойства несвойствени на моята природа по рождение – нея аз наричам Творец.

Затова душата може да бъде единствено точка, капка или всяка голяма част, но тя винаги е част от висшето. Вътре в тази част в мен, поправена на отдаване, която се нарича душа, аз усещам висшия корен, Твореца.

Той вече се намира в мен, той не е отгоре – но става въпрос за свойството отдаване, което е по-високо от мен, по-високо от моята природа. И макар че аз съм го придобил и сега работя с него, при все това, аз го отнасям към висшето.

Затова, Творецът се намира вътре в човек, а не някъде в небето. И това същото се отнася към висшето стъпало – за него може да говори само този, който го е постигнал и влиза във връзка с него. Това висше стъпало също се намира в мен, само аз го смятам за висше за себе си.

В моето усещане винаги има такава степен, която вече съм придобил и на практика работя върху нея като нa принадлежаща ми и на такава, която засега остава за мен висша и ме осветява ”отдалече”. Тя се намира в мен, но в такава форма, която засега не мога да използвам. Всичко се възприема и се усеща само вътре от постигащия човек.

От урок по „Учение за Десетте Сфирот“, 23.06.2011

[46252]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок, Творец - Няма коментари→

Въпрос: Нима Творецът има нужда от творенията? Не трябва ли да е обратно, че само ние имаме нужда от Него?

Отговор: Ако Творецът не се нуждаеше от творенията – защо е трябвало да ги създава? А по силата на своята природа, Добър и Творящ благо, Той е създал творенията, за да ги наслади – това Му доставя удоволствие! Тоест във висшия също има потребност, «недостатък», но не егоистичен – Творецът иска да отдава.

Казано е: «Кравата иска да накърми телето повече, отколкото то иска да суче». А иначе на кого бих отдавал, ако Той не иска нищо от мен? В Него има огромно желание – Той иска аз да се насладя! Това е недостиг – но положителен, добър.

Желанието на творението да напълни само себе си отначало не е съществувало и е било създадено «от нищото». Но желанието и потребността да отдава са същестували изначално. Тя се отнася към Твореца, а не към творението. И тази форма на недостатък ние трябва да възприемем от Него, за да се стремим да отдаваме и сме длъжни да удовлетворим в себе си този недостиг, а ако не отдаваме – то се стараем.

Висшият страда, ако нисшият не се издига до Него и не получава от Него. Това се нарича страданията на Шхина, която не може да отдава, да приближи душите към себе си. На нас само ни се струва, че недостига е винаги нещо лошо. Но ако на мен не ми достига отдаване на другите – нима това е лошо?

Но ако във висшия има недостиг, значи ли това, че Той е несъвършен? Да, Той е несъвършен в смисъла, че зависи от нисшите – но само по силата на любовта си към тях. До самия Край на поправянето остава недостиг – и във висшия и в нисшия.

А ние съдим според степента на своята неизправност и мислим, че щом като Той има нужда от нас, значи Той е също несъвършен. Но в Твореца потребността да отдава произлиза от излишъка на съвършенство.

Потребността на Твореца и потребността на творението не изчезват, а растат и в края на поправянето стават огромни! Това не е като в нашия свят, когато задоволяваш потребността си от любов и тя изчезва. Толкова сме се стремили да бъдем заедно, сега сме се съединили и край – желанието пропада. Аз съм се наял и повече нищо не ми е нужно, в мен не може да влезе втори обяд.

Затова ние подготвяме в себе си такъв съсъд, такова желание, което не изчезва никога! Обратно, всеки път аз усещам все повече и по-голям недостатък – и все по-голямо напълване. Но недостатък, който се напълва с отдаване за ближния не означава ущърбност. Той е ценен, почтен, висш! Като майка, която желае да отдаде на детето си. И разбира се, че в нея има недостатък – от сутрин до вечер всички нейни мисли са само за него, от момента, когато то се е зародило в нея. Но нима това я прави по някакъв начин ущърбна? Обратно, те двамата могат да насладят един друг – и това е възможност за напълване, за развитие, за любов.

Творецът е като тази майка, която през цялото време страда за детето си и иска да му даде колкото се може повече. Това е огромен недостиг, който съществува в света – и именно от него е създадено желанието, което е заключено в нас. Когато това желание се разкрие напълно, то ще бъде на тази висота, както желанието на Твореца да ни отдава. Но то не принизява, а възвеличава, тъй като причината за него е любовта.

От урока по „Учение за Десетте Сфирот“, 22.06.2011

[46145]

Filed under: Ежедневен урок, Творец - Няма коментари→

Във „Въведение в науката кабала“ се обяснява, че ако човек произлизаше само от Малхут – желанието да се насладиш заради себе си, той не би имал възможност да достигне до каквото и да било отдаване.

Но целта на сътворяването е била да извиси човека до нивото на Твореца, тоест да издигне желанието за наслаждение до висотата на отдаването като действие, намерение. (Ние обръщаме внимание не на самата природа, а на това какво човек иска да направи с природата си).

Но това е възможно само благодарение на смесването на Малхут с Бина, от което в Малхут също проникват искрите на отдаването. И така човек придобива способност към отдаващи действия.

А това смесване довежда до Второто съкращаване (цимцум Бет). Преди всичко е необходимо да се разделят Малхут и Бина, а след това да се съкрати Малхут. И когато тя се намира в съкратено състояние и не проявява желанието си за наслаждение, може да се съедини с Бина.

Защото те започват в нещо да си приличат: Бина желае отдаване и Малхут също не иска да използва желанието си да се наслаждава. И сега те не си пречат една на друга. Като зародиша в утробата на майката – желае да получи от майката, но се отменя пред нея. И затова той може да съществува вътре в майката, Бина.

И така ние можем постепенно да получим от Бина силата на отдаването и да се научим да отдаваме.

Но между получаването и отдаването се простира огромна пропаст. Те са абсолютно противоположни едно на друго и едното не разбира другото, затова не са възможни никакви връзки помежду им и съвместни действия.

Обаче те се съединяват чрез такова егоистично действие като „отдаване заради себе си”. Това е егоистично действие, но още по-значително от простото егоистично получаване.

Бина, включвайки се в Малхут, ѝ дава особена способност за „хитро” получаване, обяснявайки, че ако дадеш ще получиш двойно! И така може да се даде малко и в замяна да се получи много. Тоест такова отдаване осигурява гарантирана печалба. И затова Малхут се устремява към Бина, за да разбере как да отдава за да получи.

Но и в Бина, в чистото свойство на отдаване прониква свойството на получаване на Малхут. Тоест тяхната връзка една с друга вмъква отдаващите желания в Малхут и получаващите в Бина. Сега Бина иска да получава, за да отдава, а Малхут – да отдава, за да получава.

Затова ние много се стараем да извършим някакви алтруистични действия, но всичките те се получават егоистични, макар и да не подозираме това. И затова ние не разкриваме в тях никаква светлина! Иначе ние бихме я получили за себе си и бихме нарушили забраната на Първото съкращаване.

Това ограничение ще престане да действа само тогава, когато намеренията ни станат отдаващи.

Но все пак, макар още и да не сме получили правилно намерение и очите ни да не са се отворили, тялото ни вече е съгласно да работи за отдаване, защото вижда в това егоистична изгода. А ако човек иска да работи само с цел да отдава, тялото веднага се противопоставя и пита: ”Защо ми е такава работа?” – с други думи, „какво ще получа за нея?”

Тоест необходимо е да получаваме някакво удоволствие, без това ние никога не бихме могли да се приближим към духовното.

Материалният свят – това е получаване заради изгода, духовният – отдаване заради отдаване и получаване заради отдаване. И как да ги свържем заедно? – Само чрез включване на Малхут в Бина, а Бина в Малхут, след което получаването и отдаването сменят направлението си. Сега съм готов да отдавам, защото е изгодно. А Бина разбира, че е възможно получаване заради отдаване.

От урока по статията на Рабаш, 23.06.2011

[46238]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок - Няма коментари→

”Учението за Десетте Сфирот”, ч.1: ”Въпроси и отговори за смисъла на термините”.

Въпрос 28: Какво е това източник, отсичащ душите (махцевет а-нешама)?

Желанието да получаваш наслаждение, присъщо на душите от природата, ги отделя и ”отсича” от висшата светлина, тъй като различието по свойства разделя в духовното. Понятието отсичане на душите – това е преход от света Ацилут към света Брия.

Творецът е създал една душа, една структура – желание, което иска да се наслади, ”създадено от нищото”.

Това едно единствено свойство. В духовното не съществува място, затова едно свойство означава точка, капка семе, един параметър. Това е просто желание да получи наслаждение и затова в него има само един атом, ”елементарна частица”.

А всичко останало, което съществува вътре в желанието, идва при него от желанието на Твореца за отдаване. Когато Творецът напълва желанието на творението, Той също му предава своето свойство – свойството отдаване, усещането на Твореца. И от това желанието на творението започва да се развива.

Същото става под табур на Галгалта, където е невъзможно да се работи, защото там се оказва желанието за наслаждаване, неспособно да действа за отдаване. Затова силата на Бина, силата за отдаване (Некудот де- СА”Г ), внася себе си, своето свойство за отдаване, като се разпространява под табур на Галгалта и се слива с Малхут.

От тава Малхут се разделя на две части: горна, в която се е разпространило свойството отдаване, и долна, която така си остава с желанието за наслаждаване. В тази част е забранено да се получава светлина, защото тя не може да работи за отдаване и на нея може да се направи само съкращаване.

Така възниква границата, наречена ”парса”, отделяща горната част, която се нарича свят Ацилут (което означава ”при Него”- „ецло” ). След това, когато се спуснала Бина, тя осветила и поправила това място така, че в него е станало възможно получаване заради отдаване – с една дума над табур на Галгалта.

Получава се, че от света на Безкрайността до Парса желанията могат да приемат светлина с цел отдаване. И затова съществува такава огромна разлика между Ацилут и световете БЕА (Брия, Ецира, Асия), намиращи се под Парса. Тази разлика (условие) се нарича ”Източник, отсичащ душите” (махцевет а-нешама).

Защото над тази граница, душите са съединени в едно. И ако ние издигаме своите непоправени желания от световете БЕА през Парса в света Ацилут, то попадаме в Шхина (събранието на всички души ) и се обединяваме с останалите. Това означава да се достигне Малхут на света Ацилут.

В Малхут на света Ацилут няма разсичане между душите – там съществува една, цяла душа, която се нарича Адам. Но по-ниско от Парса се намират нейните раздробени части – разбъркани, повредени, разпръснати, отделени една от друга със своя егоизъм.

Тоест ”източник, отсичащ душите” (махцевет а-нешама ) е линията, под която се намират частиците от душите, а по-високо от нея – обединената душа. Границата, разделяща световете, се нарича „Парса”. А условието, по което тя се е образувала, се нарича ”източник, отсичащ душите”. Тоест това е причината, по която общата душа се разделила на множество души – границата относно душите.

От урока ”Учението за Десетте Сфирот”, 23.06.2011

[46248]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок - Няма коментари→