”Учението за Десетте Сфирот”, ч.1, ”Въпроси и отговори за смисъла на термините”.

Въпрос 14: Какво е това разпространение на светлината (итпаштут)?

Светлината, излизаща от същността на Твореца и влизаща в творението, се нарича „разпространяваща се” светлина. Всъщност това не влияе на висшата светлина, подобно на запалването на една свещ от друга, което не нанася вреда на първата свещ, а се нарича така само заради възприятието на самото творение.

Не съществуват никакви различни светлини, намиращи се в Твореца или в творението. Светлината сама по себе си въобще не съществува. Светлина се нарича впечатлението на творението от вече намиращото се в него от по-рано напълване.

И когато то изведнъж започва да усеща това напълване по някакъв определен начин, се смята, че в него влиза светлина. Светлината ни свети толкова, колкото ние реагираме на нея – в мярата на нашите способности да я усетим. А ако не сме способни на това, то се смята, че в нас няма светлина и светлината гасне и си заминава.

Става дума за светлините, които сякаш влизат и излизат, за светлините, които ”разлюляват” съсъдите, извършват някакви действия. Но всъщност светлината не променя своето въздействие върху желанието. Самите желания са така организирани, че в тях постоянно се променят информационните гени (решимот) на фона на постоянната светлина. И затова желанието, съсъдът реагира по различен начин и усеща сякаш светлината протича през него, променя се, възбужда се, излиза извън него.

Всичко това е следствие на нашето неправилно възприемане на реалността, което ще ни съпровожда до самия край на поправянето (Гмар тикун). Винаги ще ни се струва, че промените стават някъде навън. Точно така, както си представяме този свят намиращ се някъде извън нас – независимо, че той е вътре в нас.

Точно така е и по отношение на светлината – ние казваме, че сякаш светлината действа извън нас, вместо да кажем, че в нас работят информационните гении, които през цялото време се променят, един след друг. И благодарение на тези нови гени аз усещам светлината – т.е. реагирам на нея по новому.

А в самата светлина не стават никакви промени, тя е съвършено непроменяща се. Няма разлагане на 5 или 10 светлини, влизане или излизане – всичко това съществува единствено във възприятието на съсъда, от мярката на неговите впечатления, които го напълват. Това усещане на творението за напълване се нарича ”светлина”. Става дума единствено за материята и формата, облечена в материята. Материята – това е желанието да се насладиш. А формата, облечена в материя, ние наричаме ”светлина”, ”свойства”. Освен за тези две понятия, за друго не говорим – нито за абстрактната форма, нито за същността.

Тоест светлината – това е впечатлението на съсъда от някакво неизвестно напълване. А откъде съсъда знае, че в него има нещо? По резултатите…

Така е и в нашия свят, ако аз изведнъж вдигна температура, отивам на доктор и той ми казва, че в мен има някакъв вирус. Но откъде той знае какво ми е? Той се ръководи от външните симптоми, които му показват вътрешното състояние, т.е. вътрешните процеси.

От урок по ”Учението за десетте Сфирот”, 20.06.2011

[46732]

Filed under: Възприемане на реалността, Духовна работа, Ежедневен урок - Няма коментари→

Въпрос: Как да не се залъгваш, че се придвижваш към целта, а реално да оцениш своя напредък?

Отговор: Не е във възможностите ти да оцениш реално своя напредък, ако нямаш на разположение никакво средство за измерването му. Докато все още не се намираш в духовния свят, не можеш да разбереш с какво разполагаш. Нима едно дете разбира дали си играе с играчки или всичко това е наистина?

А възрастният, който работи в някакво голяма фирма, в научна лаборатория или в огромна социална система и се чувства велик, значим, че прави нещо сериозно, не осъзнава, че се намира на мъничка планета някъде в края на неголяма галактика, загубена във Вселената. Всеки усеща мястото си според степента си.

Въпросът е в това, как в рамките на нашето духовно стъпало да получим порция светлина, според която да можем да се проверим. Нека това бъде една не абсолютна оценка, каквато би била спрямо крайното, напълно поправено състояние (такава не може да се направи преди края на поправянето), но ние ще се придвижим постепенно към нея по «дясната» и «лявата» линия. И ориентирайки се по тези впечатления  «ляво» и «дясно», ще можем правилно да се уравновесим в средната линия.

От урок по статия на Рабаш, 28.04.2011

[46789]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок - Няма коментари→

Ние сме желанието за наслаждение, което чувства себе си съществуващо, получавайки слаби „убождания“ от удрящата се в него светлина. Тези слаби удари създават в нас възприятието на реалността, рисуват ни картината на действителността, в която усещаме обкръжаващите ни хора, въздуха, света и самите себе си.

Всичко това възниква от малките удари, които нашето желание за наслаждение усеща в себе си. И тогава то получава такова впечатление, сякаш съществуват то и обкръжаващата го реалност. Ако желанието не беше получило тези малки „убождания“, биещи по него, то не би усещало нито себе си, нито своята реалност, нито обкръжаващата го среда. Така то съществува. И няма нищо освен това: желание за наслаждение, получаващо малки удари от светлината.

Най-малките удари светлина създават в желанието наслаждения, без всякаква осъзната реакция от негова страна – това е нашето състояние.

Ако желанието вече е способно да развива реакция на висшата светлина, т.е. започне по-ясно да усеща тези удари, да повишава чувствителността си към тях – не желае да ги получава, съпротивлява им се, възнамерява по някакъв начин да отблъсне светлината обратно, да отговори на насрещния удар – това се нарича „екран“.

Тогава за сметка на моето съпротивление, противодействие и сблъскване, аз започвам да разбирам Кой ми причинява това, защо, какво иска Той от мен, какво мога да постигна чрез това. В това се състои цялата ни работа: желание за наслаждение и удари, сблъсъци със светлината.

От урок по статия на Рабаш, 24.06.2011

[46823]

Filed under: Възприемане на реалността, Духовна работа, Ежедневен урок - Няма коментари→

Бидейки даващ, аз ставам подобен на Зеир Анпин, който напълва Малхут, и придобивам от висшия – от Бина двойно: за себе си и за другите. Аз се напълвам от разкриващите се желания на другите, придобивам потребностите на всички, безкрайното духовно желание. Това е и моят съсъд.

А самият аз като Зеир Анпин съм само точка, свързваща Бина и това желание. Аз съм разрезът между тях. Но разрезът си представям само сега. Защото в нисшите има желания, а във висшия – светлина. По такъв начин „разрезът“ е моето намерение. Посредством техните желания и неговите светлини разширявам своята точка, поглъщайки всички светлини и всички желания.

Така се създава нов съсъд, какъвто не е имало преди. А в мен е имало само точка, подготвителната основа – игленото ухо, през което влизаме в новия свят, в съсъда на Безкрайността.

Само по себе си, получаващото желание не е съсъд. А светлината е просто светлина. Когато открия за себе си света на Безкрайността, съществуващ сякаш и по-рано, или се връщам в третото (то е първоначалното) състояние – на мен ми се разкрива нов съсъд, 620 пъти по-голям от предишния. Защото аз самият съм придобил за тази цел и желанието, и светлината. Моят съсъд сега е 620-кратен коефициент. Той – това съм аз.

От урок по статията „Даряването на Тора“, 27.06.2011

[46771]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Сутрешен урок в Москва

Въпрос: Последните три конгреса в Италия, Испания и Москва бяха специални. Какво  трябва да прави групата сега?

Отговор: Краят на конгреса означава, че сега трябва да се издигнем до нивото на конгреса в нашето „ежедневно” състояние. Ние като че ли сме издърпали себе си нагоре по лост и сега трябва да останем върху него на краката си.

С други думи, сложили сме стълба към следващото стъпало и сме се изкачили до върха. Това е моето сегашно състояние:

Ние положихме усилия по време на конгреса и едва се изкачихме. И сега трябва да се изправим на това стъпало – всички заедно.

Това е нашата ежедневна работа до следващия конгрес. Веднага след като се изправим, веднага след като овладеем това стъпало, ние ще сме готови за него.

Ние не трябва да го провеждаме автоматично, просто да поставим отметка на дата след един/ два месеца. Може би това ще назрее след седмица или две, или напротив, след половин година; всичко зависи от това, колко бързо ние ще реализираме и усвоим потенциала за нашето издигане към върха. Всеки трябва да усвои това в себе си.

Когато бях на конгреса, цялото изкачване беше въплътено за мен в световната ни група. Аз се обединих с другарите и чрез това обединение се издигнах по-високо.

Обаче това се случва под влиянието на комуникацията, на обществото, на външното обкръжение. Аз се почувствах готов да се слея с тях, да съм заедно с тях.  Поне имаше такива минути, а може би и часове.

Сега, без влиянието на другарите, аз трябва да направя това вътре в себе си: да стана от коленете си и да застана на крака. Това е сериозна и усърдна работа, когато усещам, че заряда, получен от другарите, живее в мен, помага ми с моята и със световната група в разпространението и в ученето, и през цялото време ми дава сила, така че да действам заедно с тях.

Обединението, което се случи там, на конгреса, под външното влияние, трябва да бъде отразено в моята реализация.

От урок по статия на Рабаша, 16.06.2011

[45687]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Конгреси и събития - Няма коментари→

Въпрос: Какъв урок трябва да си вземем за своята работа от това, че реалността е относителна?

Отговор: Реалността е относителна по отношение на човека, който я постига. Сега разкривам някаква реалност, която ми се представя в моето желание и се нарича „мой свят”.

В моя свят съществува скриване „отгоре надолу”, разкривано от мен и моето постижение „отдолу нагоре”. Това раздвоение ме задължава да постигна такова състояние, при което движението „отгоре надолу” да се съедини с движението „отдолу нагоре” в едно цяло на колкото може по-голяма дълбочина.

Тоест трябва да се стремя моето отношение към Твореца долу да бъде същото като отношението на Твореца към мен отгоре. Както е в примера с госта и стопанина. Ако ние напълно се изравним, значи сме постигнали най-дълбокото съединяване – Малхут на света на Безкрайността.

От урок по статия от книгата „Шамати“, 27.06.2011

[46658]

Filed under: Възприемане на реалността, Духовна работа, Ежедневен урок - Няма коментари→

Въпрос: Коя роля трябва да играя в групата – на Зеир Анпин или на Малхут? Или и двете?

Отговор: Трябва да напълвам другарите с всички сили. Защото това е главната заповед на Тора: „Възлюби ближния като себе си”. Аз не съм Малхут, а Зеир Анпин. Искам само едно: да получавам от всички желания и да ги напълвам.

А кой тогава представлява Малхут? Аз играя ралята на Малхут пред групата, за да получа от другарите сили за отдаване. Това вече е друг канал за взаимна връзка. Получавам от тях сили, за да бъда даващ, а след това се издигам над тях, за да им отдавам. По същия начин си взаимодействат клетките на тялото – всяка получава от другите и им отдава.

От урока по статията „Даряването на Тора”, 27.06.2011

[46767]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Въпрос: Аз се обръщам към Твореца, за да ми помогне Той в отдаването на ближния. Не трябва ли да се опише това на по-научен език? Защото „Творецът“, по своята същност е законът на природата…

Отговор: Както знаем, Малхут трябва да се отмени пред Зеир Анпин. Тогава З“А приема нейното желание, и техните желания заедно се издигат към майката – към Бина. В отговор, тя трябва да даде на Зеир Анпин възрастното състояние (за да стане той голям), а също и светлина за Малхут.

Ето какво постига даващият. Ако някога наистина поискаш да извършиш отдаване на другаря, то ще получиш двойно. Това, което му даваш, в теб самия ще създаде възрастно състояние, висок статус, за да породиш стъпалото на другаря си и да му го дадеш.

За него ще бъдеш духовно велик – ще бъдеш даващ. В тази роля, от него получаваш нови желания, а свише – напълване. Именно по този начин, ти се „раздуваш“ всеки път все повече и повече, получавайки желанията на другите и светлина свише.

Ето какво означава да бъдеш даващ. Но ти се „раздуваш“ в своите съсъди на отдаването – именно тук се крие психологическото преобръщане. Как може да се разширяваш в отдаването? Къде тук е печалбата? Как аз напълвам себе си? С какво се препълвам?

Такъв е нашият проблем: ние не чувстваме голяма изгода в съсъдите на отдаването. Но от чертежа, това е очевидно.

От урока по статията „Даряването на Тора“, 27.06.2011

[46614]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Въпрос: Говорим много за светлината и съсъда, но почти не разбираме точката на собственото ни Аз, която лежи между тях. Какво представлява тя?

Отговор: Моето Аз съществува само като точка на избора и нищо повече. Всичко останало се присъединява към нея, когато тя получи желание от другите и напълване от Твореца.

Тази точка е като езичето на везната, момента на избора, разрез, средната третина на Теферет. Към нищо не се отнася: нито към получаването, нито към отдаването.

Горната третина на Теферет се отнася към висшето, към свойствата на Твореца, а долната третина – към желанията за получаване, към творението. По средата сякаш няма нищо – неутрална територия.

Въпрос: И все пак – какво има там? Изборът все пак се осъществява по някакви критерии?!

Отговор: Достигнал до тук, ти разбираш: тази точка направо „виси във въздуха“. От нея ти израстваш като духовен човек, това е началната точка, намираща се по средата между светлината, съществуваща от съществуващото, и желанието, съществуващо от нищото. Чудото на сътворението.

Ние достигаме тази точка, когато започнем да присъединяваме към нея всички желания и всички светлини. Тогава, извършвайки действие над тези желания и светлини, аз постигам тази точка, поради която действам. Тя идва не от светлината и не от съсъдите, а от същността на Твореца.

От урок по статията „Даряването на Тора“, 27.06.2011

[46763]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок - Няма коментари→

Въпрос: Ако е толкова важно да се знае точния смисъл на кабалистичните термини – даже да ги записваме на картончета и да ги заучаваме наизуст, то защо по-рано винаги се казваше, че ние изучаваме ТЕС, не за да го разбираме с разума си, а за привличане на обкръжаващата светлина, която работи ”с чудодейния”, скрит образ?

Отговор: Ние изучаваме кабалистичните термини, не за да ги запомняме с разума си, а за да се приближим към истинския смисъл на текста.

Когато чета за онова, кое е ”високо” или ”ниско” в духовния свят и съпоставям с онова, което се смята за ”високо” или ”ниско” в материалния смисъл, това ми дава впечатление за онова колко съм далеч от истината. Това ме довежда до осъзнаване на своето зло, на своите грешки.

И това усещане поправя моите свойства, събужда в мен желание да се изменя, да притегля висшата сила, която ще ме поправи.

Тъй като, ако аз, със своя външен разум, разбирам, че в мен съществува неправилно определение на онова, което е написано в книгата: например ”светлина”, „Творец”, „слънце”, ”кръг” – аз с това умножавам горчивината от разрива между мен и истината. И тази болка се превръща в молитва. Такова изучаване, не е предназначено за разума.

Всичките ни изчисления, не се правят от разума, а в нашите свойства. Правилното изучаване на определенията довежда не към абстрактно разбиране, а към желанието да се намираш в тези свойства!

Т.е. аз искам сам да се променя, за да могат тези определения да ми говорят за самия мене – за да станат те мой модел, моя реч. Чувайки ”високо – ниско” – аз да разбирам, че това е високо или ниско по важност, относно отдаването. А ”отляво – отдясно” – това е относно светлината Хохма или Хасадим.

От урока по ”Учение за Десетте Сфирот”, 20.06.2011

[46682]

Filed under: Ежедневен урок, Изучаване на кабала - Няма коментари→