Въпрос: Как човек да разбере, че е започнал да работи за обединението с другарите? Как може да се измери това?

Отговор: Работата за обединението може да се оцени по разочарованието, когато човек усеща, че всеки път като че ли се върти в кръг и дори се спуска още по-надолу.

Аз преодолях своето отблъскване от другите, пожелах да се свържа с тях, започнах да планирам, как да го направя, как да се сближа с тях, да участвам с тях. После разбрах, че нашето единство трябва да бъде вътрешно, а не – външно, трябва да се свържа с всички от цялото си сърце и душа, а не просто да ги държа за ръцете или да ги прегръщам през рамото.

Аз приложих толкова усилия и забравих за нашето единство. И отново се старах – и отново забравих. Мислейки за духовното, за целта, която трябва да постигна, аз не мисля за своите другари. Преди всичко в мен възникват други представи за духовното – като за разкрития, светлини, напълвания. Аз мисля, че духовното ще напълни всички мои желания, както в материалното, като че ли това е обикновено напълване с наслаждение вътре в желанието. Тоест, аз се приготвям да постигна духовното по егоистичен начин. Така установявам, че все още се намирам в изгнание.

Аз все се стремя към духовното, към единство, всеки път насочвам себе си правилно – към обединение с другарите, към укрепване в групата, в разпространението, към единствои поръчителство. Разбирам, че завися от тях, а те – от мен. И всеки път прилагам усилия, за да се задържа в тези мисли, че духовното – това е нашата взаимовръзка, над желанието на всеки.

И след всички мои усилия и правилни мисли, като че ли ме удрят с чук по главата и аз отново се връщам към предишните мисли за материалното: „И къде е моята полза?! Къде е духовното?! Какво получих? Нищо не се разкри в мен…“

Това се нарича изсмукване на всички мои усилия от Фараона. И така всеки път. Аз се старая да се издигна над егото си, да се свържа с всички, дотолкова, доколкото мога, организирам група, за да си създам правилно обкръжение, способно да ме поддържа, и изведнъж отново си мисля  : „И къде ми е печалбата – в мен? Какво съм спечелил? Какво намерих? Какво постигнах? Къде е напълването?“. Тоест, аз очаквам напълване на своите егоистични желания, а не разкриване на отдаването помежду ни. 

Така, всеки път Фараонът поглъща всичките ми усилия – докато накрая не ги изтръгне всичките от себе си, както е казано: „погълна изобилието и го изтръгна “ [Иов, 20:15]. Когато усилията ми достигнат краен предел, тогава всичко, което Фараонът е натрупал в себе си, ми се връща – но не наведнъж, а постепенно. Преди всичко, аз се издигам над всички тези желания, тоест „избягвам от Египет“, а след това постепенно ги разкривам във вид на „златния телец“, „разузнавачите“ и прочие егоистични желания, но това вече – на ниво „пустиня“.

Когато работя в свойството „хафец хесед“ (не желаещ нищо за себе си) – в „отдаване заради отдаване“, тогава се разкриват същите желания с напълване от Фараона, и именно те ми помогат да разкрия злото. Тъй като „в пустинята“ нямам нищо, „хафец хесед“ няма желания. Но според степента на издърпване на това егоистично желание от Фараона, аз мога да го поправя, като го превръщам във все по–голямо свойство „отдаване заради отдаване“ – докато не завърша цялото стъпало, завършвайки своите „40 години скитане по пустинята“. Така ние напредваме.

От урока по Книгата «Зоар», 21.04.2011

[41287]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Зоар - Няма коментари→

В края на краищата, има само едно действие, което зависи от нас и с помощта на което можем да изразим своето желание. Всички останали действия не сработват.

Да предположим, че аз горя от желание да направя или променя нещо, да подобря живота си. Пред мен стоят хиляди ключове на стената. Аз продължавам да натискам бутоните с надеждата да видя някаква промяна, опитвам се да разбера дали съм включил нещо, губейки последователността и разположението на бутоните…

По същия начин е и в нашия живот: ние се объркваме от безбройните „бутони”, които едвам успяваме да натиснем. „Успокойте се”, съветват кабалистите. „Така няма да успеете. Има само един бутон, който трябва да натиснете, за да се чувствате добре. Ако натиснете друг бутон, ще се чувствате зле.”

Тогава защо те са там? Защото докато прилагаме напразни усилия, ние поумняваме и откриваме правилния бутон. Този път се нарича „пътят на страданието”.

Но има и друг път – „пътят на Тора”, на който човек получава упътвания: „не натискай никакви други бутони на стената, защото ще направят нещата по-лоши. В крайна сметка, ти си мислиш, че те работят, и очакваш добър резултат. Времето си минава, докато ти продължаваш да влагаш надеждите и стремежите си не в Твореца, не в действащата сила в реалността. С други думи, ти се кланяш на идоли. Освен това, имайки същите очаквания, ти все повече изоставаш от настоящото темпо на поправяне. В резултат всяко неправилно натискане на бутона и последвалият го застой водят до негативни последици.”

Тогава какво е решението? Ние трябва да намерим правилния бутон колкото се може по-бързо. В статията „Свобода на волята” Баал а-Сулам ни обяснява как става това. Ако продължаваш да се връщаш на същия бутон, натискайки го все по-дълбоко и по-дълбоко, то ти ще отвориш източника на изобилие, който те поправя и напълва с всичко добро.

Това е единственият бутон, който включва цялата система, докато всички останали не са свързани към нищо. Натискайки ги, ти само се тревожиш вместо да се занимаваш с единствения наличен механизъм. Така също бездействието ви носи проблеми. Колелцата на реалността продължават да се въртят и ако не се отнасяте положително с тях, системата автоматично се накланя към негативното.

Затова е нужно да намерим правилния бутон измежду всички останали и да се научим да натискаме само него, без да правим грешки. В това се състои нашата работа. Кой не търси щастие? Това е и „щастието”.

От урока по статията „Свобода на волята”, 29.04.2011
[41796]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок, Свобода на волята - Няма коментари→

Свободната воля е един от най-важните въпроси в нашия живот.

Ако аз не съм свободен, то няма какво да правя – ще чакам докато ме накарат, да действам по принуда. Да ме подгонят с пръчката – към бягство, да ме подмамят със сладкиш – към бягство, ако не ми дадат нищо – ще остана да си седя на мястото. Или аз се намирам под властта на собствената си природа, или минавам в движение под ”ударното” въздействие на външните сили.

Принципно, така постъпваме и ние. И затова аз трябва да проверя, къде е моята свобода. Ами засега това място за мен е най-важното. Така или иначе, мен ме движат различни дразнители, и само в онова място, където има свобода, от мен видимо очакват самостоятелно действие. Извършил това действие или не, аз оказвам влияние на бъдещето си. Възможно е за десетилетия да ми се съберат няколко мига свобода. Това е и моя живот. А всичко останало – сценарий, в който аз редовно играя своята роля.

По такъв начин на нас ни се налага да открием своята свобода, с това да разберем с какви сили ни привеждат в действие, с какви действия ни предвижват напред, защо сме създадени от тяло и душа, защо сме объркани и не познаваме реалността, в която се намираме, защо сме се появили на този свят, да живеем, да раждаме деца и да умираме, за да започнем пак всичко отначало. Защо всичко е толкова сложно и объркано? Свиквайки с това, ние вече не си задаваме никакви въпроси, но всъщност, всичко което ни се случва, се нуждае от отговор: Защо е имено така? Какво трябва да направим?  

Въпросите са много – отговорите липсват.

Но ако свободата наистина съществува, ако в нещо аз мога и съм длъжен да действам самостоятелно, тогава аз трябва да намеря това място. По природа аз съм длъжен да се замисля за свободата, да открия мястото за нейното приложение и да осъществя това действие, което зависи от мен. И е възможно един път в живота, да ми се случи да натисна правилния бутон.

Обръщайки се назад, човек вече не може да каже, той ли е бил това или не. Поредица от събития преминали през мен и аз сякаш съм бил принуден да премина през всичко това. Въпрос за алтернативни варианти вече няма, всичко е останало в миналото.

И ето, навършил 70 години аз се обръщам назад, опитвайки се да разбера, имал ли съм възможност, задължение, готовност да натисна бутона и да променя съдбата?

Свободата – това е отговорност, тя пристъпва с неотложен въпрос: наистина ли в моя живот да има нещо такова, което да зависи от мен?

От урока от статията ”Свобода на волята”, 06.05.2011

[42386]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок, Свобода на волята - Няма коментари→

Въпрос: За да се устремиш към следващото състояние, ти трябва да си го представиш. Но как да се направи това? Как да се достигне до това, моята фантазия да се различава от действителността само по това, че не е реализирана?

Отговор: Казано е, че ние трябва да станем подобни на Твореца по свойства. Причина за творението, неговият процес, програма и цел се определят от една дума: сливане. Това трябва да постигнем, искаме или не. Никой не ни пита за това – тук избор няма.

Изборът е само в реализацията, когато ти сам постигаш вярното желание, устремено към предварително зададена цел. И това е естествено: нима може да се изисква от творението да измисли нещо свое? Не. Първоначално са ни поставени граници, в които и действаме.

И така, целта на творението е да достигне стъпалото на Твореца, с други думи, да стане човек (Адам), подобен на Твореца. Но първо ние трябва да поискаме това. Защото иначе, ние не сме ние, и творение няма.

Творецът е сътворил изключително създание – „човека“, притежаващ напълно погрешно желание. Дадени са му, обаче. всички необходими средства, всички вътрешни и външни условия, за да определи вярното желание и да го отгледа, развие, формира, скулпторира и да го нарисува отвътре, придавайки му необходимата форма. Това желание е насочено към крайното състояние, на абсолютно напълване, на висш статус – или накратко казано, към Твореца.

„Творец“ – това е свойството отдаване и любов, а човекът първоначално е противоположен на Него, съществувайки чрез получаване и егоизъм. На човек е дадена възможност, обаче, да изгради над себе си любов към ближния. С помощта на обкръжението ние формираме правилното отношение, устремяваме се към любов, изискваме сили за поправяне и придобиваме силата на отдаване на ближния.

В началото осъществяваме принципа: „не прави на другия това, което ти ненавиждаш“. С това човек става неутрален, издига се над егоизма и придобива свойството отдаване, Бина. А след това реализираме това свойство върху желанието за получаване – наслаждаваме се заради отдаване, работим с желанието на ближния, за да го напълним. Вместо да използвам ближния, аз използвам себе си за да го насладя и това е напълно противоположно на това, което съм бил преди.

Така и постигаме подобие с Твореца.

От урока по статията „Свобода на волята“, 06.05.2011

[42382]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Книгата Зоар. Глава ” Мишпатим ”, п. 264: …Обаче всичките деяния на Твореца – не са деяния на хората. Хората, когато съграждат Храм долу, първо издигат стените на града, а след това и Храма.

Стените на града се издигат първо, като защита, а след това се започва с изграждането на Храма. А пък Творецът първом изгражда Храма, а накрая, след това, след като Той го спуска от небесата и го поставя на неговото си място, тогава се съграждат стените на Ерусалим.

Въпрос: В какво се състои разликата между издигането на стените и строителството на Храма – в духовната работа?

Отговор: Нашата работа се състои в това, че вътре в огромното, открило ни се желание за наслаждаване, ние определяме някаква област, където можем да се слеем с тези мисли и желания за отдаване, да ги съотнесем с ближния, с групата, с Твореца. Аостаналата част от нашето желание, ние не сме способни да използваме за отдаване.

Затова нашето желание се разделя на много части, включвайки ”каменното сърце”. Затова, първо ние изграждаме границите, екраните, а след това с помощта на екраните, когато се убедим, как да действаме правилно, ние започваме съединяването/зивуга и изграждаме парцуфа.

Построяването на вътрешната част на парцуфа, от пе до табур, се нарича изграждане на Храма (на иврит Храм означава” Домът на Светостта”). Рош/ главата на парцуфа се използва за изготвяне на плановете – тъй наречената ”работа на Бецалеля”. А Соф/долният край на парцуфа засега, не се задейства правилно.

Но всъщност, с помощта на тези части на парцуфа, служещи за граници, също се строи Храма, та нали ние можем да постигнем нещо само чрез неговата противоположност. Добро и зло, светлина и тъмнина – само за сметка на сравнението на противоположностите ние създаваме някакви граници и издигаме зданието.

Тогава, как Творецът осъществява строителството иначе – не за сметка на ограниченията и разчетите – колко има и колко не достига. Напротив, висшата светлина изгражда вътре в самото желание Святостта, отдаването/Храма, а в останалата част от желанието, където висшата светлина не прониква – се нарича ”стените на Ерусалим”, които се изграждат после, в края на действието.

В това е разликата между построяването на Храма отдолу нагоре и неговото построяване отгоре надолу.

От урока от Книга „Зоар”, 05.05.2011

[42258]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок, Зоар - Няма коментари→

„Учение за Десетте Сфирот“, ч.1, п.5: „До съкращението бяха Той и Неговото име единни… в своето единство, чудесно и толкова високо, че даже близките до Него ангели, нямат сили да постигнат Неговата Безкрайност и не е създаден разум, способен да Го постигне, тъй като в Него няма  място, няма граници, няма име.

„Той” показва висшата светлина, а „Неговото име” показва желанието да се получава, което задължително се намира там. Там, в Безкрайността, Той и Неговото име са единни и абсолютно не се различават нито мястото, нито желанието, както е казано по-горе и затова сътвореният разум не е способен да Го постигне, тъй като в светлината няма постижение без съсъда желание.

Светът на Безкрайността се отличава от всички останали светове, намиращи се по-ниско от него с това, че там няма име, няма граници, няма число. И става дума за постижение, а не за недостатък на постижение! Този, който се издига до състояние „Безкрайност”, преминава към такова особенно възприемане на реалността, която не се вмества в нашите рамки.

Има свят на Безкрайността, от който надолу по „линия” /светлинен лъч/ са се разпространили всичките светове /А”К и АБЕА/, и в края на всички светове – „този свят”. В света на Безкрайността няма граници, защото всичко е напълно поправено и затова няма никакви ограничения. Този свят също с нещо прилича на света на Безкрайността, защото в него също няма граници – той е толкова развален, че всичко е разрешено…

Ако говорим за постижение, то във всички светове, намиращи се под Безкрайността, ние възприемаме всичко в някакви граници, ограничения, две противоположности: добро и зло, светлина и тъмнина и т.н.

Но изкачването в света на Безкрайността – това е качествено ново стъпало, на което се разкрива напълно друго възприятие – без ограничения, не в контраста между светлината и тъмнината и прехода между противоположните състояния.

Сега ние всички възприемаме само в определени граници – ако нямаше светлина и тъмнина, ние нямаше да разберем какво е светлина, повече или по-малко тъмно. Но в света на Безкрайността всичко е безкрайно напълнено със светлина – и как да я възприемем?

Затова там съществува напълно друго възприемане – безгранично. Ние не сме способни да постигнем това чрез разума си, защото там няма граници и име. Когато се изкачим – тогава ще видим.

От урока по „Учението за Десетте Сфирот“, 05.05.2011

[42337]

Filed under: Възприемане на реалността, Духовна работа, Ежедневен урок - Няма коментари→

Творецът ни доближава всеки път, когато Му дадем шанс. Това е тайната към успеха. Ако дадем на Твореца удобен случай, ще бъдем събудени бързо, на по-висока честота и ще можем да достигнем до по-голямо желание по-бързо, до известна степен на копнеж и стремеж, което се нарича „свят, година, душа” (Олам, Шана, Нефеш). Тоест ние ще достигнем сливане със Светлината „на същото място, в същото време, със същата жена” – описано е като обединение на човека и Твореца.

В крайна сметка, за достигане на сливане (Зивуг), ние трябва да изпълним няколко условия. Първо, е необходимо поправеното желание, тоест не някакво материално желание, а нуждата да достигнем подобие с Твореца, първата духовна степен, първата връзка с Него. За да постигна това, се очаква да предоставя желание в подходящо количество, качество, интензивност и форма.

Освен това, не се очаква да искам нищо друго, така че това да стане моето единствено желание, възнаграждение и напълване. Нищо друго не се изисква освен желание за това. В крайна сметка, останалото е наградата, за която работя. Моето пламенно желание, копнеж, напрежение и стремеж да поддържам връзката с Твореца, да се придържам към нея, въпреки всички трудности, в действителност е наградата.

Ако човек достигне до това състояние, издигайки се над своя егоизъм и желаейки да насочи всички свои стремежи към Твореца, да покаже копнежа си към Него и не търси нищо повече от това, той заслужава да се издигне към сливане.

Тук човек може да намери помощ в обкръжението, което ще го подкрепи, пробуди, ще му напомни и ще предостави за него всички необходими условия за такова сливане; ще ги изясни и ще извиси тяхната важност. В крайна сметка, Творецът достига до човек всеки път, когато той Му предоставя такава възможност. Това е най-важната точка за нас.

Това означава, че целта е да дадем на Твореца повече възможности да ни пробуди по всякакъв начин, няма значение как. Може би по-често е чрез неприятни усещания, но ние не се плашим от проблеми, страхове и копнежи, тъй като не ги виждаме като лоши състояния.

За нас е лошо само когато се отделим от мисълта и връзката с Твореца, от копнежа и желанието. Всички останали наши копнежи за Него ние приемаме като желателни и важни, независимо от това дали ни харесва да ги изпитваме или не.

Преди всичко останало, ние ценим истината, а не усещането за добро и лошо, сладко и горчиво. По този начин, постепенно и правилно се подготвяме за първото сливане и накрая го достигаме.

От урок по писмо на Баал а-Сулам, 01.05.2011

[41886]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок, Творец - Няма коментари→

Въпрос: Ако Творецът е създал всичко вече съвършено, защо ние трябва да поправяме нещо?

Отговор: Но ние не се намираме в онова състояние, което е създал Той! Ние се намираме извън него, зад многочислени „завеси” – скривания. Тези скривания действат само oтносно нас – ние усещаме скриването.

А Творецът е създал само едно състояние, което се нарича свят на Безкрайността. Но за да почувстваме, че се намираме в тази Безкрайност, трябва да натрупаме опит от всевъзможни усещания.

Да допуснем, че искат да ме нагостят с някакво екзотично блюдо – но за да мога да оценя вкуса му трябва да имам желание за това: трябва да си представя какво е това и как се яде. Иначе нищо няма да разбера – като селянина от примера, разказан в книгата Зоар, който целият си живот е живял на село, отглеждайки зърно и докато не попаднал в града, даже и не подозирал колко много вкусни неща могат да се изпекат от него. Той познавал само тези груби зърна!

По същия начин ние, намирайки се в света на Безкрайността го усещаме само както магаре преживящо грубо зърно. Освен това просто „зърно” и „вода” – нищо не ни е нужно! Ние не усещаме в света на Безкрайността онези угощения, които ни е приготвил Твореца. Как да поискаме светлината, която запълва тази Безкрайност, да я почувстваме в цялата дълбочина, в пълната яснота, във всички прояви? Ние нямаме такава потребност и сами трябва да я създадем вътре в себе си.

За да можем да се запасим с такова желание и вместо суровото зърно да почувстваме най-вкусната торта, в същото това състояние, в същата светлина, вместо минималната светлина „нефеш де-нефеш”, да почувстваме Безкрайността – трябва да развием желание. А желанието се развива за сметка на скриването, когато малко ми приоткриват светлината и после я крият, приоткриват и крият. Това се нарича „флирт”, игра.

И тази игра е много сериозна, защото скриването развива желанието. Така светлината си играе с нас, ту приоткривайки се, ту скривайки се. Затова ние така се отдалечаваме от света на Безкрайността и се отделяме от него чрез множество скривания, докато не попаднем в този свят, където действа пълно скриване. И оттук започват да ни пробуждат чрез всякакви страдания, давайки ни да разберем, че си заслужава да работим и да придобием желание.

Всичко, което ни е необходимо – е само желание! В мига, когато вече го имам – ще получа дългоочакваната „торта”. Щом то израстне още повече – ще ми дадат още по-голямо угощение. Всеки път от мен се изисква само да увеличавам желанието  – а висшата светлина вече свети с цялата си сила. С желанието си аз се откривам за връзка с Него и му позволявам да влезе в мен.

Творецът е създал цялото това състояние от самото начало, но от цялата Безкрайност ти сега усещаш само минималната светлина нефеш – защото нямаш собствено желание, за да поискаш именно това и да страдаш от отсъствието му.

И това желание трябва да бъде изключително, не приличащо на собственото ти желание. Ти го получаваш силово, чрез преодоляване, съпротивлявайки се на природата си. Когато ти така поискаш светлина – това ще бъде истинско желание. Тоест трябва да пожелаеш отдаване!

Сега това ни се струва като нещо напълно несериозно: какво отдаване, каква любов. Но това са само познати думи, които, всъщност, означават нов вид желание, което не притежаваме.

От урока по „Учението за Десетте Сфирот“, 04.05.2011

[42186]

Filed under: Възприемане на реалността, Духовна работа, Ежедневен урок - Няма коментари→

Издигайки се над егоизма, аз чувствам, че се отделям от своя властител – Фараона. И това веднага ми позволява да се почувствам в нещо самостоятелен.

За да се откъсна от този, който ме управлява е необходимо голяма работа в групата и в учението, желание да привлека светлината. Тогава, аз сам ще видя, че всичките ми желания, мисли и стремежи, всичко, което имам в мен – не е мое.

Това е като твърд диск, с вече инсталирана операционна система, който са поставили в мен. По друг начин, просто не мога да действам – нито днес, нито утре, нито вдругиден.

Но, човек не живее сам за себе си, а в обкръжение. Работата и учението в обкръжение ми носят светлина, възвръщаща към Източника и тогава чувствам, че съм противоположен на обкръжението. Досега, аз не съм се замислял за това и съм искал просто да използвам живота в своя полза. Но, светлината притежава друго свойство – отдаване и поради това, аз откривам, че използвам другите, заради получаване.

В това и се състои действието на светлината: да ми покаже, че съм противоположен на нея и целият съм устремен само за използването на ближните. Или им причинвам вреда, за да се почувствам по-горе, или получавам от тях напълване, което също е добре за мен. А ако е и това, и другото: да ги унизя и да изстискам от тях максимума – тогава е още по-добре.

Благодарение на светлината, аз не просто виждам своя егоизъм, но и разкривам неговото зло. Хората от улицата ще кажат: „Да, ние сме такива. Какво да се направи?” Така, целият свят открива, че от егоизма започва кризата, от това, че хората и цели страни не желаят да се съобразяват с другите: „Но, няма какво да се прави. Ще играем по-нататък.”

Само светлината ни разкрива злото на нашата природа. Оказва се, че тя е противоположна на светлината и освен нея, няма нищо повече. Ние получаваме нещо като насочване: може не само да се терзаем и да се потапяме в депресията, виждайки злото в себе си, в света и в Твореца – има и друг път. Разкрива ми се особена сила, която свети, управлява ме, проявява зло и тя ще ми помогне да се изменя.

Настъпва решаващ момент: аз се обръщам към тази сила, вече съзнавайки, че тя преднамерено ми е разкрила злото, преднамерено формира злото в мен, за да изпитвам необходимост от нея, да я поискам, да пожелая връзката с нея.

Така, аз започвам да оправдавам всичко лошо в света. Оказва се, че тези неща се разкриват в мен в такъв вид, само затова да установя връзка с Корена, с това, което е направило всичко това: създал е мен и целият свят наоколо. И действително, Той си признава: „Аз съм създал злото начало. Всичко, което виждаш като лошо – това е Моя работа. Искаш да промениш ситуацията – помоли”. Повече нищо и не трябва.

Това е много, много сложен момент. Защото да се обърнеш с молба, с искане за поправяне – това е вече етап от връзка. Може, разбира се да се каже, че всичко идва свише, да се прехвърли цялото зло върху Твореца, върху природата. Но да реша, за себе си, че това зло е преминало в добро, да се поблагодари за него, като за добро, това вече е съвсем друга работа.

Аз благодаря на Твореца за злото, което Той ми изпраща и чрез което мога да се обърна към Него. Той ще се отнесе по-особено към мен: бодва ме няколко пъти, за да вдигна към Него очи, да заговоря с Него. Сега съм длъжен да се издигна над страданията и да установя с Него контакт, който за мен ще е по-важен от страданията. „Не е важно, дори Ти да изпращаш още нови беди – само да не ме изпуснеш, аз няма да пусна Теб.” Това вече е развитие по направлението във връзката с Него.

Тогава човекът и разкрива своята независимост. Той се приповдига над своя егоизъм, благодарение на светлината, но тази светлина идва по негово искане и затова, също се записва на неговата сметка. Сякаш, човекът сам я произвежда, привлича и я използва. Той получава от светлината сили и пристъпва към самостоятелно поправяне, отмервайки своите желания и възможности и така изгражда себе си.

Това е и независимостта: ние ставаме „свободен народ на своята земя”. „Земя”, в кабала, означава „желание”: аз съм свободен в своето желание и правя с него това, което смятам за необходимо.

От урок по статията „Свобода на волята”, 06.05.2011

[42379]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок - Няма коментари→

Ние се спускаме от самия свят на Безкрайността, през всички светове до «този свят» – откъдето сами трябва да се издигнем обратно. Докато сме се спускали, нашето желание непрекъснато е намалявало: свят след свят, стъпало след стъпало, докато не сме достигнали до този свят, където в нас не е останало желание към светлината, към Твореца, към духовното! Останала е само капчица искра живот, за да съществуваме някак си – именно тя се нарича «този свят».

А след това развитието протича така, че желанието в нас започва да расте обратно и ние трябва да го направим подобно на светлината. В нас се разкрива все по-голямо егоистично желание, а ние трябва да се издигнем над него, над този природен егоизъм. Но е невъзможно да го направим без помощта на висшата сила – невъзможно е да разделим желанието и намерението, за да получим намерение за отдаване на същото това желание и да се издигаме все по-нагоре.

Тоест целият напредък се извършва над егоизма, за да го възненавидим окончателно, виждайки, че само заради него са всички наши проблеми и страдания. Но това съвсем не е лесно да бъде разгледано.

Човечеството вече започва да разкрива, че е дошло до безизходност в целия този живот, който сме построили на тази земя, и че в човешкият егоизъм е цялата причина, защото ние разрушаваме своя свят. И независимо от всичко, ние виждаме, че не сме способни да се спрем.

Желанието за наслаждение продължава своя бяг, по зададен порядък и действа егоистично. Ние не можем да се удържим, да намалим потреблението, да подобрим отношенията помежду си. Светът продължава да се движи все по дълбоко към пропастта, увлечено от своя егоизъм.

А човек колкото и да изследва себе си, не може да разкрие в себе си силите, способни макар и малко да подобрят ситуацията и да спаси себе си. И това е едва началото на нашето падане. Има още да видим какво ще се случи – точно както е написано, че човек вижда приближаващия се към него ангел на смъртта с капка отрова на върха на меча и послушно поглъща отровата и умира. Той няма избор, неговото егоистично желание иска това!

И днес ние продължаваме да действаме по старому, защото ни се струва, че светът не може да съществува, ако не работим за егоизма си. И действително, за какво друго да работим – ние не разбираме, че може да има друга програма.

Но от друга страна, Творецът ненавижда егоизма – това е форма, обратна на Неговото отдаване, и затова тя ни се разкрива в такъв обратен, отрицателен вид. И какво да правим?

И тук, както за отделния човек в неговата лична духовна работа, така и за целия свят в общата работа със своя егоизъм, няма никакво решение, освен осъзнаване на своето зло. Злото ще се разкрие и ще ни покаже, че ние сами нищо не можем да направим и се нуждаем от помощта на висшата сила. И тогава Тя ще се прояви и ще измени нашата природа.

По такъв начин идва личното поправяне на човека и общото поправяне на света.

От урока по статия от книгата „Шамати“, 04.05.2011

[42217]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок, Криза, глобализация, Развитие на егоизма - Няма коментари→