Баал аСулам започва „Въведение в науката кабала” с думите: „Раби Ханания бен Акашия казал: „Поискал Творецът да удостои Исраел, затова Той им дал Тора и Заповедите…”

В мидраш „Берешит Раба” е казано: „Заповедите са дадени само, за да може с тяхна помощ да се изчисти Исраел”. Оттук възникват два въпроса:

а) Каква е привилегията, с която иска да ни удостои Творецът?

б) Каква е „нечистотата”, „грубостта”, която е в нас, и която трябва да поправим с помощта на Тора и Заповедите?”

Знаем, че в света действа само една сила, освен която няма нищо друго. Но тогава излиза, че тя извършва някакви „неразумни” действия. Кой знае защо, тя ни е направила егоистични, груби, тъмни, безчувствени – казано накратко, лоши!

И нима това е добро творение? Ако Творецът е абсолютно добър, то как може в нас да има нещо лошо, което не е от Него? Ако творението е лошо, тогава следва да попитаме Майстора, който го е създал – откъде може да има в творението някакъв порок, ако не от корена?

А освен това, ако Творецът вече е създал такъв порок и нарочно ни е направил покварени и егоистични, то защо след това ни дава средство, което се нарича „Тора и заповеди”, и ни принуждава да поправим онова, което сам е развалил и направил в нас лошо?!

Тези въпроси са много дълбоки и в крайна сметка, започваме да ги разбираме едва, когато започнем да се издигаме по духовните стъпала. Само там разбираме, че преимуществото на светлината се постига от тъмнината. Ако тази тъмнина я нямаше в нас в началото, нямаше да можем да постигнем светлината. Невъзможно е да я постигнем по друг начин!

Не си мисли, че това е „заплащане” за твоята работа, и че за някого е нужно първо да поработиш, а после да получиш за това награда. Тази работа е необходима само на теб – ако не беше тъмнината, която превръщаш в светлина, изобщо нямаше да имаш възможност да почувстваш, какво е светлината! 

Ние разбираме това само, когато излезем в духовния свят и започнем да изпълняваме действията на поправянето, превръщайки тъмнината в светлина, с помощта на „Тора и заповедите” – особена последователност от духовни действия, които е необходимо да изпълним педантично.

От урока по „Въведение в науката кабала“ (Птиха), 23.05.2011

[44216]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок, Творец - Няма коментари→

Въпрос: Защо е казано, че действието отдаване винаги носи усещане за радост?

Отговор: Ако човек е привързан към висшето, то това сливане задължително ще му донесе радост, защото той се включва в съвършенството на висшия. Това не е просто някакво весело настроение, а усещане за напълване със съвършенство и вечност, принадлежност и зависимост, докосване до нещо съвършено и вечно.

Такова чувство изпитва човек, който има връзка с по-високо стъпало, в което влизат: учителят, групата, Творецът. Колкото повече ги цени, толкова повече изпитва съвършенство. Но после възниква въпрос: а как използва той това чувство? Може би просто търси приятно усещане, за да се успокои? Или го използва, за да се издигне и на свой ред да отдава?

Тоест важно е, използва ли той своята връзка с „учителя, групата, книгите”, за да придобие духовен съсъд, който се нарича „вяра”, или за да напълни себе си? Ако търси егоистично напълване, то това е нечисто желание, „клипа”, която иска да се захване за святостта и да изтегля от там светлината.

Макар че, през такива нечисти състояния също трябва да се премине, да се почувстват по пътя и със старание да се преодолеят.

Накрая трябва да постигна това, че няма нищо, освен единствената власт – властта на Твореца. Това означава, че Творецът – добрият и творящ благо напълва целия ми свят, всички мои желания, цялото ми сърце и разум. През цялото време, трябва да усещам, че се намирам във властта на Твореца, и че Той ме изпълва. А не да позволявам на клипа (на своите нечисти желания) да се самоизяждат.

Има хора, които получават наслаждение от такова самоизяждане. Или дотолкова са свикнали с него, че вече не могат да излязат от това състояние. Но то е много лошо и не носи напредък.

Човек мисли, че страданията му помагат да напредва и някога ще свършат. Но това никога няма да свърши. Напредъкът се осъществява именно за сметка на това, че се стремим към радост, към добро, към щастие от извършването на добри дела – към по-високото стъпало, към вярата. Това се нарича вяра във висшия, когато човек усеща, че принадлежи към съвършенството – присъединява се към висшия.

Но попитай себе си: дали се стараеш да се присъединиш към висшия, за да получиш удоволствие от това или търсиш вдъхновение и радост, които ще ти помогнат да придобиеш способността да отдаваш?

От урока по статия от книгата „Шамати”, 29.05.2011

[44248]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок - Няма коментари→

Световен конгрес “We!”, Ню–Джърси, урок 8

Рабаш, статия “Какво е нужно да се изисква от събранието на приятелите”: Всеки е длъжен да внесе в групата духа на живота, надежда и енергия. Докато, той е дошъл в групата, той се е отчаял от придвижването в духовната работа от собствена слабост и отсъствие на стремеж.

Но идвайки в групата, той е длъжен да усеща в нея “бушуващ огън”, изгаряйки го от вътре и въвличайки го в групата, която му въздейства, без да го пита дали е способен да устои срещу приятелите.

Сега, групата е вдъхнала в него живот, пълен с надежда, и благодарение на нея той е придобил увереност и сила да издържи, дори може да чувства, че е способен да достигне съвършенството.

Ако в групата няма такъв дух – няма никаква надежда да постигне нещо. В статия 225, “Да издигнеш себе си” от книгата “Шамати“ е казано: Невъзможно е човек да издигне сам себе си и да излезе от своя кръг – от своето обкръжение. Всички се придвижват само заедно с групата. Ако аз не ù предам добро настроение – в мен също няма да го има. Ако не искам групата да се придвижва – аз също няма да се придвижа, нали ние създаваме общо желание/кли.

Колкото повече говорим за това, заставяме себе си все по-дълбоко да разберем, започваме по-ясно да различаваме духовната реалност – ненавистна, противоположна на нас, нежелана, но това е тя. А след това ние започваме да я виждаме действително важна и висша.

Но главното – въпреки това, че е неприятно, дава на всяко духовно действие, на всяко духовно състояние, истинско определение – това е отдаване и любов към ближния вътре в групата, обединение за постигане на Твореца, силата на нашето общо отдаване и любов.

От 8-я урок на конгреса “ We!”, Ню Джърси, 03.04.2011

[41828]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Конгреси и събития - Няма коментари→

Д-р Ицхак Орион: Квантовата област свързана с неопределеността, но не абсолютната. Оказва се, че в дадено състояние не всичко излиза към света пълно – винаги нещо остава.

А наблюдателят вижда само личната реализация, която му е представена случайно и неопределено. Просто част от възможностите остават нереализирани – така както в механизма на ДНК или в процеса на сработване на решимот.

Аз не зная до какво ще доведе това, но ми е ясно, че резултат ще има. Как работят решимо в материалния свят?

Отговор: Решимо – това е следващата степен, която на мен ми е нужно да се появи и разкрие. Тя, безусловно, съществува в мен. Едновременно ми е необходимо да добавя към решимо собствени усилия, които стават светлина, енергия, въздействаща на решимо. Тази енергия по същността си – е моя болка, желание да проявя усилия, които придават нова форма на текущото решимо.

По-този начин аз сам построявам следващата степен. Дори в зачатъчен вид тази степен вече е заложена в решимо, но всичко се разкрива в моето възприятие. Решимо се дава от Твореца, а цялата негова реализация е възложена на мен.

Посредством светлината Той е създал първо точка, нещо от нищото, а по-нататъшното низхождение до нашия свят е осъществила светлината, въздействаща на тази точка.

Получавайки я във вид на решимо, аз влагам усилия и изпълнявам същите действия, които и Творецът, за да се върна в началното състояние. И на целия този път съм идентичен с Твореца. До самия край възпроизвеждам същите тези действия, които Той е извършил отначало. По-такъв начин аз Го “подменям”, и вървя със същите тези стъпки.

Затова е така важна стълбата на състоянията. Всяка нейна степен се състои от решимо и усилия – и докато решимо са вече зададени, то състоянието аз го построявам. Именно аз влизам в него и го усещам. Всичко произтича от моите състояния, всичко изхожда от мен.

От урока на тема: “Съвременна физика и наука кабала”, 05.05.2011

[42269]

Filed under: Възприемане на реалността, Духовна работа, Ежедневен урок - Няма коментари→

Баал а-Сулам, “Свят”:  Казано е в “Изреченията на праотците”: “Всичко е дадено под залог, и мрежата е разкрита над всички живи, магазинът е отворен, и търговецът дава в дълг, и книгата е открита, и ръката записва, и всеки, който желае да вземе в дълг, нека дойде и вземе.

А събирачите на дългове обхождат непрестанно, ежедневно, и изискват от човека с негово знание и без неговото знание, и има в тях, на какво да се опрат. А съдът е съд истински, и всичко е готово на трапезата”. От началото на творението са записани всички хора в списъка на поканените гости. И замисълът на Твореца ги задължава да дойдат на трапезата, без знание или със знание.

“Трапеза“ това е краят на поправянето на Малхут в света на Безкрайността, която е длъжна да напълни света на Безкрайността. Това състояние вече е запланирано и съществува, ние сме в него, на нас само не ни достигат инструментите, съсъдите, за да усетим това. За тяхното поправяне и поставяне в порядък ние и говорим.

По този начин, “всичко е готово на трапезата”. Тя вече е готова и Творецът чака “гости” – нашите поправени желания, за които сме длъжни да се погрижим.

Всичко се явява производно на тази трапеза: светлините НаРаНХаЙ и съсъдите КаХаБ-ЗОН, спускащи се от Малхут на Безкрайността по стълбата на духовните светове. В първоначална и финална форма, с други думи, първото и третото състояние пораждат второто състояние, в което ние се намираме, те определят нашия път между тях, всички наши поправяния.

И затова е необходимо да се грижим не за началната и не за крайната форма, а само за нашия принос, за нашето участие в процеса, за това, че по най-ефективен начин тези действия се вливат в последователността и ускоряват развитието, правейки го максимално продуктивно, интензивно и фокусирано.

От урока по статията “ Свят “, 29.05.2011

[44270]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок - Няма коментари→

Винаги вървим по „криволичещ” път: стремим се към отдаването и съединението – и биваме отблъснати назад, разкривайки колко не съответстваме на отдаването и съединението. После, въпреки всичко преодоляваме това състояние и осъзнаването на злото, издигаме се над своите лоши усещания и напредваме.

Тук действа условието: „Прави каквото искаш – само не побягвай!” Когато почувствам отблъскване в разума и сърцето, си мисля: „Не си струва да продължавам – това не е за мен. Тук няма нищо и трябва да се върна у дома!” и просто стоя на края на пропастта – тогава, трябва да преодолея съмненията с вяра над знанието и да продължа напред.

Затова е казано, „преимуществото на светлината ще се види от тъмнината”. Тоест от състоянието на тъмнина, неразбиране, празнота в сърцето. Точно по този начин напредваме: стремим се напред, получаваме тласък назад и го усещаме много повече от напредването. Тоест сякаш правя крачка напред (1) и две назад (2), а след това трябва да престъпя тези две крачки и да се върна напред – тогава се оказва, че съм направил една крачка нагоре!

Защото, когато са ме отблъсквали, в мен са се разкрили нови желания, нов егоизъм, още по-тъмен и жесток, а аз трябва да го преодолея, да се издигна над него и да се съединя с групата, с още по-мощна сила отпреди.

Сега, отново трябва да напредна две крачки, пак да получа допълнителен егоизъм, който да ме отблъсне две крачки назад, да го преодолея и над него, ще се издигам все по-нагоре. Тоест всички сили, които ме тласкат назад, превръщам в помощ за своето напредване.

Така се издигам на планината, на която се намира дворецът на Царя: колкото по-нависоко съм се изкачил, толкова по-силно ме бутат надолу, а аз се катеря обратно с голяма упорство и се издигам все по-нависоко. Състоянията стават все по-лоши.

Както е казано за раби Шимон, авторът на книгата „Зоар”, който преди да се издигне на най-високото, окончателно поправено състояние, паднал толкова ниско, че се почувствал като обикновен търговец на пазара. Тоест колкото по-нагоре се издигам, толкова по-дълбоки са моите падения, когато чувствам, че изобщо не принадлежа на този път – но въпреки всичко, вървя напред.

Как мога да почувствам сладостта на сливането, ако не съм усетил горчивината на разединяването и ненавистта? Ако не съм изпитал глад и апетит, как мога да усетя вкуса на храната? Вкусът се ражда от дълбочината на желанието, на глада, на страстта. Ако нямам нищо от това, как ще мога да почувствам нещо?

Затова ни принуждават да се стремим към духовното и да мечтаем за него, да го преследваме… Макар, това мое желание да не е реално, да не бягам натам и да не се съединявам правилно – това не е важно! Но когато се отблъсквам назад – ето, това е реално! Именно моето падение е истинско!

Напредвам със свои сили. Но когато ме отблъскват назад – го прави светлината. Тоест именно това отблъскване е и моят истински духовен съсъд. И отново напредвам със свои сили, а светлината ме отблъсква назад. Точно тези падения раждат в мен истинското духовно желание – истинската ненавист, истинското отблъскване, истинската потребност. А докато действам със свои сили, това е просто игра, както е казано: „Направи всичко, което е по твоите сили!”

Тоест именно в паденията, точно изучавам истинската форма на отдаването и напредването. Фараонът ме учи да разбирам Твореца. И не е възможно да усетя наслаждението и вкуса на съединението, ако преди това не е имало свади, отблъсквания, ненавист.

От урока по статия от книгата „Шамати“, 11.05.2011

[42847]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Невъзможно е да напредваш правилно, ако се водиш от твоето собствено мнение, защото ти изцяло си в този свят. Ще можеш да израстваш, само ако откриеш същността на две различни становища: да чуеш своето собствено мнение и мнението на учителя, да разбереш разликата между тях, да ги сравниш едно с друго, така че винаги да преминаваш с вяра над знанието и да приемаш гледната точка на учителя.

Трябва да избираш и да напредваш през цялото време, приемайки мнението на учителя като свое, въпреки твоя все по-голям нарастващ егоизъм и всичките ти вътрешни съмнения и доводи, независимо от уж очевидни факти и обща логика, която ти казва, че не се водиш по твоя собствен разум, а под или над него.

Ако човек може да се справи с всичките тези проблеми, той ще може да напредва. Ако не, няма шанс за успех. Така само малцина достигат духовния свят.

За да оцелеем в тази вътрешна борба през цялото време и да продължим противно на нашата логика, ние трябва да бъдем подпомагани от групата, която винаги усилва важността на учителя. Това означава, че е необходимо да се снижим пред групата, за да получим от нея сила, за да надвием нашето собствено мнение и да приемем това на учителя.

Има трима участващи в процеса: човекът, учителят и групата. Всичко това е необходимо за достигане разкриването на Твореца (който може да бъде разкрит също от обратната страна), така че мнението на учителя и това на Твореца се обединяват в едно. Тогава човек ще може да напредва, разбирайки, че групата и учителят са представители на Твореца във връзката му с него. По този начин човек трябва да разбира всичките свои идеи, оценки и избор само по отношение на тях.

Ако имате късмет, вие ще може да го направите и да вървите напред; ако не, дори няма да усетите, че не извършвате правилния избор и няма да се придвижвате в правилната посока. Няма да имате никаква скала, по която да можете да измерите.

Кога „думите, които идват от сърцето влизат в сърцето”? Ако правилно установяваш своето мнение по отношение мнението на учителя, ти ще започнеш да чуваш какво ти говори.

От урок по статия от книгата „Шамати“, 25.05.2011

[43945]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок, Учител и ученик - Няма коментари→

Въпрос: Казвате, че човек не е нищо друго освен усещане и съзнание, каквото и да се случва около него е извън неговия контрол и той просто отбелязва резултата. Ако е така, какво означава да търсим това, което се описва в книгата „Зоар”?

Отговор: Точно сега чета или слушам от книгата „Зоар”. Докато минавам по нея, си представям всички образи в съзнанието си: ангели, хора и пейзажи.

Защо възприемам това като външен образ, вместо да разбирам това с усещанията и мислите си, незабавно да го виждам в себе си? Това е защото съм непоправен и моето желание да усещам наслада, моето его разделя възприятията ми на вътрешни и външни. Показва ми тази повредена картина, в която всичко, което книгата „Зоар” описва привидно се случва от външната страна, не вътре в мен.

Но от външната страна няма нищо. Цялата реалност е в мен. Защо тогава извършвам своя опит като външен? Това е, защото аз не мога да обединя цялата реалност в себе си все още, аз не я възприемам като моя жизненоважна част. Защо това е така? Защото се свързвам с това егоистично, разделяйки всички части на вътрешни, които са по-важни за мен и външни, които са по-маловажни, напълно незначителни или игнорирани от мен. Това е моята егоистична, не поправена форма на възприятие. Какво да правя тогава?

Това е, което трябва да си казвам:

1. Книгата „Зоар” говори единствено за моето вътрешно състояние и свойства, и с изключение на това, което се случва вътре в мен в момента, няма нищо друго. Човекът е малък свят и всичко е в него.
2. Всичко, което виждам като случващо се от външната страна се определя единствено от моето собствено непоправено възприятие. Ако поправя себе си, ще видя всичко вътре в мен.

С други думи, разликата е между това, което си представям докато чета книгата „Зоар” като нещо случващо се извън мен и което ще бъда в състояние да възприема като възникващо в мен, показващо ми не поправеното ми възприятие. Следователно, аз трябва да се стремя да търся правилната форма на възприятие вътре, моля се и се моля това да се разкрие в мен.

Това е, което наричаме да постигнеш съдържанието. Както е написано от Баал а-Сулам във „Въведение към ТЕС”, параграф 155, „Въпреки че те не разбират какво учат, чрез стремежа и голямото желание да го разберат, те пробуждат върху себе си Светлината заобикаляща душите им.” Аз се стремя да видя тази картина в нейния автентичен вид и постоянно да я приближавам.

От урок по книга Зоар, 24.05.2011

[43852]

Filed under: Възприемане на реалността, Духовна работа, Ежедневен урок, Зоар - Няма коментари→

Баал а-Сулам, „Свят”: „Наред с тежкото егоистично противостояние между хората, се обострят националните отношения. Всичко това няма да си отиде от света и няма да помогнат никакви средства и уловки – ще стане онова, което трябва да стане.”

Не трябва да си мислим, че светът може да поправи сам себе си. Дори ако хората разберат, че нашият егоизъм е цялото зло на света, при всички случаи поправянето е невъзможно без „подправка”, тоест без кабалистичната методика. Предстои ни да дадем на света светлината, връщаща към Източника, а това може да бъде направено само по пътя на изучаването на науката кабала в този или в друг вид, съобразно различните типове желания, тоест хора в нашия свят.

Така или иначе, трябва да им дадем светлината. Няма да поправим егоизма по никакъв друг начин – тук не помагат нито психологията, нито социологията, нито прекрасните начинания, нито бедите. Всичко това, може само да съдейства за привличането на светлината, връщаща към Източника. Без нея нямаме никакви шансове.

Защото, в светлината е заключена целта и цялата програма за нейното постигане, всички етапи, които трябва да преминем. И затова, без светлината, ние сме като животните, нямаме сили да се помръднем от мястото си. Тя трябва да дойде и да окаже върху нас своето въздействие – само тогава ще започнем да се движим.

Защо изпитваме беди и всевъзможни промени? Всъщност, това не са промени, а именно беди, които ще растат дотогава, докато по някакъв начин не започнем да привличаме светлината – макар и малка част от нея, дори да го направят само някои от нас.

Развитието се осъществява само чрез светлината. Трябва добре да се осъзнае това. Няма и най-малък шанс, егоистичното желание да намери само пътя за развитие. В продължение на цялата история, то е намирало тази възможност с помощта на светлината, която е идвала, без да очаква, че ще я повикат и непрекъснато ни е подтиквала напред.

Но днес сме преминали границата, след която трябва да изпреварим идването на светлината със своето желание, насочено именно към нея. Отсега, всичко започва „с нашето подаване”, с „молитвата и добрите дела”. Тази формулировка означава, че ние самите трябва да поискаме да се развиваме – вече не в егоистично преследване на нови наслаждения, а над егоизма. Необходимо е пробуждане, издигане от наша страна.

И затова, не можем да се развиваме, докато не формираме в себе си молба, очаквайки че в отговор, към нас ще дойде силата на светлината, която ще ни окаже своето въздействие и ще ни даде нови свойства за обединение и любов, за да се сплотим в глобално, интегрално цяло. Само в тази светлина са заложени нашите бъдещи състояния. Ние не знаем какви са те и как да ги преминем, но нашата работа всъщност, е много проста: търсим силата, която ни развива.

Това е всичко, не са необходими никакви премъдрости. Аз не знам предварително, какво ме очаква. Понякога забелязвам, че има нещо ново в разума и в чувството, откривам нов, тънък слой разбиране и усещане. Това, прилича малко на въздействието на светлината, която пробужда и поправя в нас желанията. Не трябва да се намесваме в нейната работа – необходимо е само с всички сили да ускорим развитието.

Светлината никога няма да ни подейства, докато не я помолим за това. Задължени сме първи да дадем своята молба – ето какво се изисква от нас. Защото тази молба, тази потребност инициира духовното действие над материята на желанието. Благодарение на нея изясняваме, кои сме и какво сме, и какъв е Творецът. На своето малко стъпало, макар и малко, разбираме висшето стъпало, за да се слеем с него – не го разбираме напълно, а само мястото, към което се приобщаваме. Защото, прилепвайки се към точката в майчината утроба, аз трябва да се сравня с нея по свойствата.

По такъв начин, творенията осъществяват голямата работа, като желаят да се слеят с висшето в мъничък сегмент на възприятието. А после, те искат висшето да ги анулира все повече, напълвайки ги със своите светлини на развитието. Подобно на зародиша, ние молим именно онези светлини, които ни развиват, а не тези, които носят наслаждение – и така стигаме до съответствие с Твореца.

От урок по статията „Свят”, 29.05.2011

[44266]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок, Молитва, Намерение, Разпространение на методиката - Няма коментари→

Въпрос: Казано е, че когато изгубиш мислите за духовното, трябва да благодариш на Твореца. Но как е възможно в такова състояние да Му благодарим?

Отговор: Ако ние знаем, че цялата наша работа идва само над желанието и освен правилното желание нищо не е нужно, за да разкриеш в себе си свойството на отдаване, да разкриеш Твореца, то на нас ни е нужно през цялото време да се подготвяме за всеки следващ миг. Нужно е само правилно да се разшифрова: от кого аз получавам усещане за живот, защо го получавам именно така?

Аз нищо от това не зная. Но ако получавам това от светлината, от висшата сила, която ме води към целта на творението, то от мен се изисква само моето осъзнаване, правилна реакция. Тоест във всяко следващо състояние трябва да опознавам Него, Неговото добро отношение към мен, без да се занимавам с противоположните усещания!

Получава се, че възниква разрив между това, как искам да си Го представя: добър и творящ добро, и този не толкова хубав и приятен свят, който сега усещам. Тогава в мен възниква място за работа, нали разликата между желаното и действителното, между мислите, как трябва да бъде и моите реални усещания – това вече е основание за молитва.

Ако аз не усещам съвършенство във всеки момент означава, че усещам разликата, отдалечаваща ме от Него, тоест своята собствена неизправност. Получава се, че аз вече знам, как да се придвижвам по-нататък, само чувствам отклонение от правилното направление, от целта.

Правилно направление е това, в което всички заедно са обединени: “Израел, Тора, Творец“, тоест аз, вътрешното понятие на групата и нашето единство, разкриването там вътре на свойството отдаване – всичко това е едно цяло. А ако не мога да си представя това правилно, то сега чувствам не доброто отношение на Твореца към мен.

Тоест аз усещам себе си разрушен в разрушен свят. Разкривам, че съдейки по-това, което Творецът ми е дал – той не е добър и творящ добро, и аз не се намирам в света на Безкрайността. И всичко това, поради своето нарушено възприятие, аз не съм способен да усетя съвършенството. Получава се, че в мен има точни данни, как да отлича това, какъв трябва да бъда, ако направлявам себе си към целта и това, което е всъщност.

На всяко състояние в мен има всички данни, нужно е само правилно да се работи над тях – да се изясни какво желая. Получава се, че на мен все не ми стига свойството отдаване, за да изпълня с него своето усещане и да го поправя от недобро към съвършено – това, което съм получил от Твореца.

От Твореца към мен идва съвършенство, а аз се чувствам в него разрушен, в разрушен свят. Разликата между това, какво Той ми е изпратил и това какво чувствам, е моята вътрешна неизправност. Ако сега бих могъл да добавя в своите желания отдаване – аз бих преминал от лошото състояние в доброто. Усещането за този разрив – има молитва, с която се обръщам към Него и Го моля да ми даде свойството на отдаване, силата Бина, силата на поправяне.

И само ако имам правилна молитва, ще получа веднага отговор, което може да бъде състояние по-лошо от предишното… Тоест аз още по-точно ще почувствам, колко съм отдалечен от истинското отдаване. По-рано измервах своето отделяне с груб инструмент, а сега го измервам с много точен, и затова виждам голямо отклонение.

Това не означава, че самото състояние е станало по-лошо. Аз се изменям към по-добро,  започвам по-добре да разбирам своето състояние, достигайки по-голяма чувствителност.

От урока по статия на Рабаш, 24.05.2011

[ 43839]

Filed under: Възприемане на реалността, Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→