Въпрос: Говорейки за взаимното поръчителство, вие привеждате като пример работата на органите в човешкото тяло, където всеки орган живее във взаимно поръчителство с останалите. Системата е затворена и единна.

Но единна система в човешкото общество няма, тук там хората ще се обединяват в разни групи, противоборстващи помежду си, както винаги. Но човешкото общество не се възприема като една обща система, подобно на организма в човека. Аз не чувствам другия човек като част от моето тяло и затова не го осигурявам с взаимно поръчителство.

Отговор: Казваш следното: ”Всички примери, които привеждате от научните изследвания и наблюдаваното от нас в природата, са на принципа ”Няма у съдията повече, отколкото могат да видят очите му” – това са прекрасни примери, всичко е прекрасно и хубаво, но не го усещам. С разума си мога да го разбера. Но това не е достатъчно, за да ме задължи да съществувам в интегрална форма.

Ако това беше в усещанията и бих могъл да видя, че ако не действам заедно с теб, то не бих преуспял сам, а ако трябва да достигна някаква жизнено необходима цел, то без теб няма да я достигна – ако е така, то всичко би било наред.

Но сега вие казвате, че добър живот е възможен само при условие, че с теб бъдем свързани заедно и тогава ще достигнем по-добър живот, цял, ще излезем от кризата, от всички екологични проблеми и така нататък. Аз не чувствам това. Мога да го разбера като учение. Но кажете ми защо тези учения не излязат всички заедно и не закрещят? Какво им пречи?

Защото те виждат фактите? Виждат ги! Защо всички те не се обединят заедно, не излязат и не започнат да призовават: ”Приятели! Още малко и светът ще избухне! Земното кълбо ще се разруши, ще се пръсне на парчета!”? Защо те, предвиждайки много неприятни явления за в бъдеще, не крещят за това?!”

Защото те имат – същия проблем… Аз мога да приведа списък с хиляди учени, социолози, политолози, водещи икономисти, множество от умни хора, които от наблюдаване на всички проблеми виждат, че трябва да вървим само към обединението. Защо те не вървят към него? Защото не го усещат, само виждат.

Това е разликата между усещане и разум. Това, което е в разума, не задължава човека. Колко пъти в личния ни живот се случва такова нещо, когато виждам и зная, че няма смисъл да правя това – да кажем, че пуша и макар да говорят, че това е вредно, приятното усещане и мързелът ме поставят под властта на този навик.

Но какво да се направи? Аз не виждам други хора освен вас, които ще могат да осъществят това. Трябва насила да организираме това ново сдружение. И когато обкръжението изкуствено започне да говори за необходимостта от обединение, за глобална и интегрална взаимна връзка, това обкръжение ще донесе ново усещане на всеки човек.

И тогава всеки човек ще го почувства върху себе си: ”Действително това ми е необходимо! Защо това го няма у мен?!” – така, както се впечатляваме от сменящата се пред нас реклама. От разума това ще влезе в чувствата, в усещанията. Усещането – това е желание, а разумът – това e мисълта. Трябва да се впечатля от желанието си и да измоля, за да го получа. Желанието трябва да бъде в напрегнат стремеж към нещо.

Това е възможно само за сметка на завистта, страстта и жаждата за почести, когато виждам, че всички говорят за това, ценят и ми предлагат тези факти. Защото инак те нищо не означават за мен. Така ми рекламират днес новия матрак: ”Ти трябва да го купиш! Без него ти просто не знаеш какво значи хубав сън!”.

И ако тази реклама се върти през цялото време, аз нямам избор, накрая си спомням за името на фирмата, при удобен случай ще отида в магазина и ще го купя. А ако не аз, то голяма част от хората ще се поддадат на рекламата. Ето така работи това. Затова 70% от стойността на стоката влиза в рекламата.

Виждаме доколко рекламата ни насочва към нейния обект. Затова ние трябва да се занимаваме само с реклама. И не поради нечия заинтересованост, а затова, че просто нямаме избор. Давайте, да започнем да си рекламираме това важно послание.

Когато с помощта на сегашната ”промивка на мозъка” стигнем до осъзнаване на важността на интеграцията, обединението, поръчителството, тогава това няма да ни достига и внезапно ще го пожелаем. Защо? Защото общото осъзнаване на важността, царящо в обкръжението, властва над мен, тъй като се намирам под влияние на обкръжението.

От беседа за новата книга, 11.07. 2011-08-01

[49856]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Криза, глобализация, Поръчителство, Разпространение на методиката - Няма коментари→

Трябва да се борим с безразличието, защото това е възможно най-лошото състояние. Равнодушието се нарича смърт.

Тук има две противоположни форми: любов и омраза. Фараонът, Хаман и всички останали грешници, описани в Тора, са много важни характери. Без тях ние не бихме могли да се издигнем към светостта. Ние получаваме всички свои съсъди, желания, от тях. Всички праведници са противоположни на тях, защото Творецът ги е създал един против друг.

Затова няма значение дали един човек подкрепя или оспорва дадено нещо. Най-важното е, че той е много загрижен за него, а не остава безразличен, чувствайки, че не е „нито тук, нито там”.

Във всеки един може да се пробуди искрата. Тази искра е скрита във всеки човек, защото той произхожда от разбитите съсъди. Затова в него определено има духовна искра и тя може да се пробуди. Въпросът само е: колко надълбоко е скрита тя?

Но когато тази искра е пробудена, той може да реагира отрицателно: човек не иска да чуе за нея, ругае себе си, Твореца, кабала, целия път на отдаване. Той не се съгласява с него и го ненавижда. Но Баал а-Сулам казва, че това не е от значение – еднакво е дали се съгласява с него и дали го иска, защото той разкрива своето желание в тази форма. Дори ако желанието е не поправено, той вече го има.

От урока по статия от книгата „Шамати”, 31.07.2011

[49828]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок - Няма коментари→

Творецът е сътворил всичко и е дал наслаждение на човека. Но ние се нуждаем от съсъд, желание, за да получим доброто, което Той иска да даде. Той иска да даде наслаждението, което Той самият изпитва. Няма друго наслаждение в света!

Но за да почувства наслаждение, творението трябва да притежава противоположното свойство – недостиг на напълване, защото противоположното на желанието за отдаване е желание за получаване на наслаждение. Затова Творецът сътворил желанието за наслаждение – изкуствено творение, което не е съществувало преди – като отпечатък на Себе си.

И сега то чувства тази противоположност в себе си. От една страна, творението чувства, че може да се наслади от напълването на своето желание. Но след това прави разчет и започва да желае отдаване. Тоест то повече не търси напълване.

Отдаването не е напълване, а свойство, желание за даване. В отдаването човек не се наслаждава от полученото, а самото действие на отдаване става напълване за него. А в получаването действието е отделено от напълването. И когато напълването влезне в мен, аз чувствам наслаждение. Тоест моето желание и напълване са две противоположни неща и аз трябва здраво да се потрудя, за да получа напълване, тъй като то е противоположно на мен.

А в отдаването трябва само да чувствам желанието на някой друг и да го напълня. Имено това действие относно другия човек, когото напълвам, ме напълва. Не очаквам да получа нещо в замяна. Моето наслаждение е в действието даване.

Поради тези различия човек, работещ с получаване, винаги трябва да проверя и оценява: колко съм дал и колко ще ми платят? Защото отплатата зависи не от мен, а от другия, колко той би искал да ми плати. Но ако работя в отдаване и искам само него, тогава аз не завися от никого и мога сам да реша къде е моята граница.

Затова този, който върви по пътя на отдаване, сам определя до каква степен иска да бъде в него. И Творецът се съгласява с него! Има само един общ закон на отдаване и любов, който покрива и изпълва цялото творение. Няма никакво ограничение или забрана на отдаването! Затова всяко творение може да определи за себе си на какво ниво иска да бъде по отношение на това свойство, мисъл, намерение за отдаване.

Тук не може да бъде изчислено колко съм направил и колко ще ми платят. Няма нужда да се страхувам, че ако направя по-малко, ще получа по-малко. Аз съм в този общ закон на взаимно отдаване, покриващ и изпълващ цялата вселена, защото „няма никой освен Него”. Аз сам определям на какво стъпало искам да съм. В зависимост от това ниво, аз усещам разкриването или скриването на своите свойства на отдаване и така се наслаждавам.

От урока по статия от книгата „Шамати”, 29.07.2011

[49673]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок - Няма коментари→

Нашата свобода на избора е в това да се включим в група и да получим възможност да работим против природния си егоизъм. От нея получавам стремеж за отдаване, за молба за екран и отразена светлина – в степента, в която наистина ги поискам.

Но ако не искам това, откъде да взема желание?! И затова се намираме на такова стъпало, което не се отнася към духовното, а се нарича материално! То винаги остава с мен, даже когато се изкача на последното стъпало преди края на поправянето (Гмар тикун), аз все още ще си стоя на стъпало, което се нарича „този свят”. И тук аз ще мога чисто механично, без каквото и да е желание, да се задължа да се намирам вътре в групата и да получа от нея въздействие без каквато и да било предварителна потребност.

Така обкръжението ще разкрие в мен потребността за отдаване, която ще ме накара да се уча и да участвам във всички дела. И в крайна сметка ще ме доведе до отдаване – тоест до екран и отразена светлина.

Затова човек изгражда около себе си обкръжение, рамки, различни кръгове – в степента, в която иска да се развива духовно. И тогава той може да работи без всякакво желание, без всякаква потребност и даже да изпитва отхвърляне. Но ако му е даден някакъв начален стремеж към духовното, той трябва да се присъедини към общество, което да сформира в него потребност за отдаване.

И затова, както е написано в книгата „Зоар”, даже учениците в групата на Раби Шимон преди самото начало на ученето усещали ненавист един към друг. Никой от тях не е желал отдаване и всеки е чуствал, че не понася групата и другарите си. В такова състояние, всъщност, те идват на урок – като изсъхнали, мъртви зърна. Идват чисто механично, без сърце и разум.

След това сядат и започват да се учат, също механично отначало, без всякакво настояване в сърцето. Започват да говорят – и лъжат, защото никой не иска обединение, то не е необходимо на никого. Но ние започваме отдалече и постепенно за сметка на разговорите и учението привличаме светлината, възвръщаща към източника, която ни променя.

Тази далечна, обкръжаваща светлина осветява желанието ни да се насладим – такова егоистично и разбито, и малко помалко го променя. Вътре в него отново започва да се пробужда точката в сърцето – все повече и повече и така човек започва да възкръсва от мъртвите.

Така „Зоар” описва тези велики кабалисти, намиращи се на стъпалата ГА”Р на света Ацилут и по тази причина съумяли да напишат такава книга за нас. Но всеки път преди това те изпитвали огромно падение. Раби Шимон преди самия край на поправянето се усетил паднал до нивото на Шимон, обикновен търговец на пазара, изгубвайки изцяло духовното си постижение.

Обаче благодарение на това, че са се намирали в този свят и са усещали неговите материални желания, тоест физическите тела, те са могли да се прегърнат, да се съединят, да се впечатлят един от друг с прост разговор от „уста в ухо” – на нивото на най-низкото духовно стъпало, в реалност, където не е останало никакво духовно отдаване.

Но в него се намира особена, велика сила, такава, че можеш да започнеш отново от нулата да изграждаш връзката си с духовния свят – за сметка на връзката с желания, намиращи се на такова ниво, когато ти се струва, че са просто материални тела. Така се пробуждаме, за да се издигнем още по-високо – докато не достигнем до целта на творението, до края на поправянето.

И само когато достигаме окончателното поправяне, всичките предишни стъпала, включително и стъпалото на този свят, се навиват като килим и се присъединяват към Малхут на света на Безкрайността за сметка на финалното действие, което се нарича ”зивуг Рав паалим у-мекабциел” – великото сливане. И тогава цялата реалност се връща в Безкрайността.

Но до тогава ние ще съществуваме в усещането на този свят, на най-ниското стъпало на духовната стълбица, защото без това никога няма да можем самостоятелно да извършим духовно действие. Затова човек сам определя доколко иска да се издигне към светостта по стъпалата на духовната стълбица – от стъпалото на този свят, напълно откъснато от духовното и затова предоставящо му винаги свободата на избора за влизане в духовното.

От урока по статия от книгата „Шамати“, 29.07.2011

[49670]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Зоар - Няма коментари→

В творението през цялото време се променят две контрастни състояния: тъмнина и светлина, отдалечаване и приближаване, противоположност и сливане, обратната форма и нейното подобие. През такива обратни състояния преминава нашия път и същността винаги е една – ние с Твореца ли сме или сме ”против”? Разликата е само в това, на какво ниво на осъзнаване на своето състояние се намира творението.

Отначало преминаваме през тези състояния неосъзнато – и това се нарича ”неживо” ниво на развитие. След това започваме по малко да ги разбираме – на ”растително” ниво. След това някак си се самоопознаваме, но още не знаем относително Кого и как се променяме – това се нарича ”животинско” ниво. И когато разбера вече, че се променям относно Твореца и съответствено на Него – това вече е стъпалото на човека.

В това се състои цялата историята на развитието ни, изградена на постоянните противоположности: на нашето полюсно различие или съответствие на Твореца. Всички тези състояния вече са заложени, обединявайки се във веригата на причината и следствието, която трябва да изминем.

Няма какво да добавим към тези състояния освен своето осъзнаване. И накрая започваме да осъзнаваме, че този процес е насочен към определена цел. Сами се стремим да я опознаем и достигнем, да разберем какво става с нас и какъв е този филм, в който живеем. И тук вече се появява свободата на избора ни да участваме в този процес осъзнато и по собствено желание – да се стремим към онази същата цел или да и се съпротивляваме.

В наши дни цялото човечество навлиза в този много интересен етап на развитие, на който трябва да достигнем осъзнаване и да участваме в него, сякаш искаме да го ускорим или не. Трябва да намерим начин сами да участваме в този процес, да влияем на неговата скорост, да изразяваме съгласието или несъгласието си със състоянията, през които преминаваме.

Ако отнеса всички състояния към реализацията на замисъла на творението, вътре в което се развивам, то с това ускорявам развитието си, защото то зависи само от осъзнаването на моето състояние. И колкото повече се подтиквам да разбера кой съм аз по отношение на Оня, който ме развива – тази единствено съществуваща извън мен сила, т.е. развивам своето участие – толкова повече укрепвам своята независимост, собствената си мисъл, разбиране, желание.

С това създавам своето ”аз”, раждащо се вътре в творението – целта, за която е предназначен целият този процес. И финалната точка е да усетя силата на замисъла, в който се намирам, и да се прилепя към него. А нашата самостоятелност е в това, да помолим тази висша мисъл да ни разкрие каква е възможността за нашето лично участие в тази работа.

От урока от статия по книгата ”Шамати”, 01.08.2011

[50048]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок - Няма коментари→

Въпрос: Как трябва да се прояви моята потребност за поръчителство?

Отговор: Тя се проявява в теб като разтърсваш останалите, разбуждаш ги вътре в себе си, а не с думи. Думите всъщност омаловажават смисъла. Цялата ни работа се върши отвътре, а не отвън. Важна е степента, в която се опитвам да събудя другаря вътре в себе си, така че заедно да се отправим към поръчителство.

Ние не го постигаме със свои собствени сили, а изискваме разкриването от Твореца. В крайна сметка, поръчителството е силата на Твореца, която ни свързва един с друг. Сами не можем да прокараме нишките на съединение и да извършим отдаване един на друг. Нищо не ще работи освен разкриващата се между нас светлина.

Днес ние сме свързани чрез омраза. Но ако светлината се настани между нас, ние ще се обединим в любов и отдаване. Общото отдаване, където Твореца запълва пространството на нашите взаимоотношения, е и поръчителството.

Ние трябва да се стремим към него, въпреки че не можем да го постигнем сами. Всичко ще се реализира от тъмнината, ако действително желаем да разкрием поръчителството заради Твореца. И заради Твореца означава заради свойството на абсолютно отдаване.

От урока по статията „Поръчителство”, 26.07.2011

[49336]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Поръчителство - Няма коментари→

Цялата група и цялото човечество първо строят „права форма” (йешер). Аз съкращавам своето желание за наслаждение, изграждам екран и с част от това желание продължавам да работя с вяра над знанието, в отдаване, във връзка с останалите.

Но в определени желания аз не мога да работя в отдаване на останалите и ги използвам само за свое собствено благо. Така, аз просто съкращавам тези желания. Аз искам да събера себе си в една „линия”, да се насоча в една посока – към отдаване.

Затова аз изграждам „линиите на връзка” между себе си и останалите – правилната система за общуване. Ако след цялата своя работа аз успея да обърна своето желание за наслаждение в отдаване, напълно да го прехвърля извън себе си и да го използвам да отдавам на другите, това показва, че съм изградил образа на даващ извън себе си. А самият аз се превръщам в „кръг”.

Аз вече не съм в линия, а във всички свои желания, във всички посоки и възможности аз се стремя да обезпеча другите без да правя различие, без да избирам дали да дам на някого повече, а на друг по-малко.

Всъщност, има много различия и проверки, но аз не проверявам своите възможности, защото аз съм „кръг”, вече не съм ограничен. Но по отношение на мен, те все още не са кръг; затова аз мога по различни начини да им давам повече и повече. И така до края на общото поправяне, когато всичко се обединява в сливане, наречено „зивуг Рав паалим у-мекабциел” и се превръща в кръг (игулим).

С други думи, „кръгът” е състояние на младенец, който все още не се е развил и се намира в ръцете на своята майка. И той няма никакви отговорности освен да отменя себе си. Така Малхут на света на Безкрайността се отменя пред висшата сила, висшата светлина, която я изпълва, и затова има „кръгла” форма. Тя дори остава в сливане, но само благодарение на висшия.

Но в самия край, в състояние 3, когато отново се върнем в Безкрайността, ние изграждаме сами този „кръг”. Затова правим съкращение на изначалното състояние, създаваме за себе си място за работа и в него изграждаме идеалното състояние – сами, вместо Творецът. За това е казано: „Победиха Ме синовете Мои”.

От урока по „Учение за Десетте Сфирот”, 25.07.2011

[49220]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

В статиите ”Даряването на Тора” и ”Поръчителство” Баал а-Сулам обяснява, че правилото за любовта към ближния както към себе си е формулата за самопоправянето ни. Да се поправиш е възможно само във връзката с ближния.

И обратното, без тази връзка у теб няма възможност, няма място за поправяне. Какво може да направи човек, лишен от връзка с другите? Защото за това се е случило разбиването и за това в нас е създадено злото начало, за да опънем нишки над него един към друг. Това е всичко, което се изисква от нас.

На първия етап се обединяваме, съгласно съвета на Гилел: ”Не причинявай на другаря си това, което ти е омразно.” А след това преминаваме към съвета на раби Акива: ”Възлюби ближния като себе си.” По такъв начин достигаме края на поправянето си и реализираме в себе си това, което изисква от нас замисълът на творението.

„Тора”, т.е. методиката на поправянето, ни се дава при условие, че се съгласим да станем като един човек с едно сърце. Благодарение на тази методика и работата в групата ние можем да изискваме поправяне от Висшата сила, от светлината, от Твореца.

Всъщност процесът на поправяне може да се нарече постигане на поръчителство, т.е. особената връзка между всички души. ”Душите” – това са даващите желания в хората. Ако хората уреждат връзката помежду си, желаейки да извършат отдаване един на друг, тогава и формата на тази връзка се нарича ”поръчителство”.

Има хора по света, у които в желанията се запалва искра – зачатък на алтруистичното желание. Ако те се обединят, за да палят тази искра във всеки и във всички заедно, ако се поддържат един друг, помагат си, за да може растящите в тях сили на отдаване да ги свързват по между им, тогава те формират система, изпълняваща условието на поръчителството. В тази взаимносвързана, интегрална система всички те са като един човек с едно сърце, съгласно това условие, при което са получили методиката.

Така те достигат свойството на взаимно отдаване и в това свойство разкриват Висшата сила. Имено тя им е дала това желание, предизвикала е в него искра и е предоставила способ за поправяне, позволяващ на другарите да станат подобни на нея по свойства. Тя се разкрива в тях, точно съгласувайки се с мощта на това подобие.

И така, в общата работа по поправянето на света, част от хората се пробуждат по-рано от останалите. Тези хора се стремят да поправят себе си, достигайки обединение и поръчителство, сливане помежду си, и съответно с това – и сливане с Висшата сила. Те са устремени право към Твореца (яшар-Ел) и искат да реализират желанието си в отношенията помежду си, а също така и всички заедно пред Него. Затова те се наричат Исраел, те са особени и трябва да станат за пример, възпитателна сила за останалите.

Защото във всички останали хора тази искра, този импулс към отдаване не се проявява. Само нещастията в живота ги заставят да осъзнаят необходимостта от самопоправяне, но и тогава не могат да минат без тези, които се наричат ”Исраел”, които постигат някаква степен на връзка, които реализират методиката на поправяне. И затова в края на статията ”Поръчителство” Баал а-Сулам привежда цитат за това, че синовете на Исраел трябва да станат ”царство от свещенослужители” и ”свят народ”. Свещенослужителите нямат собствено владение, те само възпитават народа, помагат му, организират го.

Ето и ние, хората, устремяващи се към реализация на целта на творението, трябва да разберем, че поправяйки себе си към отдаване един на друг, единствено се готвим за истинската работа, за отдаване на света. В това е предназначението ни и затова са ни пробудили по-рано от останалите.

От урока по статията ”Мир”, 27.07.2011

[49747]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Поръчителство - Няма коментари→

Взаимните отношения с Твореца и взаимните отношения с другарите трябва да бъдат за нас едно цяло. В такъв случай защо те се различават в нашите възприятия? Защо външната реалност се раздробява в моите очи на близки и далечни, на непосредствено обкръжение, общество, човечество?… Защо хората се делят на групи: семейство и роднини, съседи и познати, общности и народи? За какво е тази прескачаница, външни детайли на възприятието?

Не стига това, че тях поне ги виждам, чувствам, но освен това има още и Творец…

Моята реалност се дели на две: едната част задържам като усещане, а за другата само чувам, независимо от това, че не съм уверен в нейното съществуване.

Наистина осезаемата действителност и реалността е скрита за сега от моите органи за усещане – това е едно цяло. Обаче на мен са ми предоставили възможността да играя, да се упражнявам, да тренирам в придобиването на нови усещания, ”да се заострям” като осъзнавам доброто и злото.

На мен са ми дали въображаема реалност, която сега възприемам като въображаема и другите като въображаеми – и на този виртуален полигон, благодарение на въображаемата игра, аз мога да се тренирам. Мога да извършвам тези или онези действия, независимо дали са добри или лоши, за да се уча на тях.

Имайки предвид как поетапно завършвам тази игра, в моите усещания се проявява истинската реалност, за сега скрита от очите ми. Тя се изявява в мярката на правилното ми включване в нея, без да си навредя. Така ние следим израстването на малкото дете, постепенно му предоставяме все по-голяма свобода в зависимост от това, как то възприема самостоятелното си развитие. Ние го пазим от всичко,за което виждаме, че не му достигат сили – разум, чувства, всичко, което още е не достатъчно развито в него.

В духовното се случва същото. Отгоре е спусната покривало – охрана, скриващо от нас огромния свят с безкрайните възможности, които ние можем да използваме за добро или зло. И ни се разкрива винаги само онова състояние, онази област, онези желания и онези напълвания, с които ние вече можем да работим, да се обучаваме с тяхна помощ и да напредваме в нашето развитие. Всъщност всичко зависи от самия човек.

И така, в разкрита ни днес реалност има две области: Взаимното отношение между хората и взаимните отношения на човека с Твореца. Всъщност това едно и също. Ако аз обгръщам със своето намерение всичко, то тогава напредвам правилно.

Тук трябва да се разбира, че става дума не за благотворителност и добри дела, както е прието да се разбира, а за поправка на душата, за разкриване на скрита от мен област, която се явява моя душа. И изначално трябва да осъществявам всичките си действия, които са явни и въображаеми в този свят, изключително като упражнения.

Моята действителност е мнима, нереална, тя съществува в моето възприятие само за да може посредством нея да достигна целта. И тогава тя ще изчезне. Тя се рисува само в моето въображение като имитация, като учебен тренажор.

Обаче ако се отнасям към този тренажор с цялата си сериозност, то аз напредвам към целта. Затова този свят е важен, както и духовният. Нещо повече, моите взаимни отношения с другите са по-важни, отколкото взаимните връзки с Твореца – та нали именно те ме водят към Него.

От урока по статията ”Даряването на Тора”, 06.07.2011

[49649]

Filed under: Възприемане на реалността, Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Въпрос: Как четенето на текст, който не разбирам, може да ми помогне да се съединя с групата или да пожелая това?

Отговор: Само по себе си четенето на текста не е ефективно. Помага мисълта за това, което именно желая. Това е като източник на сила. Да кажем, дават ти да изпиеш лекарство, но каквото възнамеряваш да излекуваш с него – това и изцеляваш.

Лекарството действа върху целия организъм. А ти трябва да решиш какво именно искаш да излекуваш: крак, ръка, глава, някаква рана – каквото пожелаеш. Самото лекарство е универсално.

От урок по книгата „Зоар”, 31.07.2011

[49832]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Зоар, Изучаване на кабала - Няма коментари→