Конгрес в пустинята Арава, Израел. Урок 1.

На конгресите, в Дните на единството и на другите наши срещи ние извършваме много голяма работа, и всеки път тя ни се отразява. Ако  правилно проведем близките три дни,  след това на уроците, вие ще започнете да разбирате и чувствате много повече, отколкото сега.

Такива обединяващи мероприятия издигат човека, защото тук той се изпълва с духовни сили. Може да ги получи  само по пътя на обединението. Никога той няма да ги намери в себе си и няма да ги получи направо свише. Силата за подема нагоре ние получаваме от обкръжението. Колкото повече  се включвам и се прониквам от него, толкова по-голяма е нашата обща изгода.

От своето първоначално желание, от точката в сърцето, човек се обръща към групата, придобива от нея допълнително желание и чрез него издига МАН, молба за поправяне. Тогава в отговор, той получава сила за отдаване – всъщност, това е неговата душа.

Във всеки от нас има само зачатък на душата – точка в сърцето. А след това ние трябва да усетим злото начало – ненавистта и отблъскването помежду си. Аз съм лош, не защото обичам да похапвам и да поспивам, не защото се стремя към наслаждения. Моето зло начало се противопоставя на обединението с хората, които са готови да вървят с мен към Твореца, към целта на творението.

Защото някога ние сме били споени в едно, а след това е станало разбиването, отделящо ни един от друг. Истинската ненавист се проявява именно между нас, а не във всеки поотделно. Аз не трябва да се измъчвам заради вродените си качества и наклонности. Всичко това е безсмислено. Важно е само едно: опитвайки се да се обединя с другарите си, аз откривам, че не искам това, че изпитвам отвращение от това.

На мен изцяло ми се разкрива планина от ненавист, планината Синай. Аз я поправям чрез светлината, връщаща към източника – с други думи, получавам Тора и се удостоявам със „зeмята на Исраел” – духовното желание, обърнато направо към Твореца. И тогава аз Го разкривам, разкривам духовния живот.

От 1-ия урок на конгреса в Арава, 30.12.2010

[31356]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Конгреси и събития - Няма коментари→

Конгрес в пустинята Арава, Израел. Урок 1.

Ние говорим за разкриващата се между нас ненавист, но това съвсем не означава, че трябва да се възненавидим един друг. Няма такава заповед. Ние се отправяме към любов.

Но тръгваме от разбитата душа, която се е раздробила на милиарди части. Трябва да се постараем да съберем тези части в едно. По картината на съвременния глобален свят виждаме какви задължения ни налага това. Тъй като, искаме или не, откриваме че сме взаимосвързани.

Така че, като се стараем да се обединим, ще разкрием ненавист помежду си. Такава е нашата природа. „Създадох злото начало” – говори Творецът. Кога се проявява то? Когато правилно пристъпим към обединение.

Ако започнеш да се обединяваш неправилно, то не ще разкриеш ненавистта, а ще се ограничиш с частични резултати: безучастие и т.н.

За да се прояви ненавистта, ти е нужна светлина свише. Когато се опитваш да се обединиш с другите, ти привличаш светлината и тя осветява разбиването, разрива между душите. Тогава усещаш своята противоположност на светлината – това е всъщност ненавистта.

Но едновременно с това, вследствие на това, ти започваш да усещаш как те подтикват, подбуждат към молба за единство. Същата тази светлина, която ти показва кой си ти, и ти показва всъщност, че тя е способна да ти помогне. Тогава молиш: „Поправи ме!” – и тя те поправя.

Така че ние изобщо не възнамеряваме да се ненавиждаме. Човек бяга от Египет от своя егоизъм, за да се приповдигне над него и да се обедини с другите – и тогава внезапно открива истинската ненавист, планината Синай.

От 1-ия урок на конгреса в Арава, 30.12.2010

[31332]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Конгреси и събития - Няма коментари→

Конгресът в пустинята Арава, Израел. Урок 1.

Заедно с целия свят ние преживяваме особено състояние. Периодът на разкриване на науката кабала  има историческо значение за човешката история.

На подобни срещи ние желаем поправянето на собствената си душа и никой и не помисля за останалия свят. И все пак нека да помислим  малко и за това, че със своите действия тук ние влияем на съдбата на целия свят. Готов съм да се подпиша под това.

Ние искаме да се обединим, стараем се да се обединим и по този начин склоняваме и света към чашата на оправдаването. Защото сам по себе той е безформен, нежив материал, в него няма сила. А ние се намираме на няколко степени по-високо – на степента човек (адам), стремящият се да стане подобен (доме) на Твореца. Ето защо съдбата на света е в нашите ръце.

И затова си струва човек да похарчи пари, за да дойде на такъв конгрес и да попадне в условия, различни от обичайните. Този разчет е необходим  също и защото човек получава правото да повлияе на целия свят, на неговата съдба.

Струва ни се, че ние представляваме себе си? И все пак Творецът е избрал именно тези хора, предоставил е на тях възможността и желанието да попаднат тук заради обединението.

Това не е лесно и затова аз уважавам всекиго от присъстващите за това, че Творецът го е избрал и му е дал сили. А още го уважавам и за желанието, за готовността да дойде и да навлезе в това. Всеки тук е велик и уникален. Така ние сме длъжни да се отнасяме един към друг.

Трябва да оценим тази особена възможност да повлияем на собствената си съдба и съдбата на света. И не е важно, че самите ние едва осъзнаваме важността на момента. Въпреки всичко със своите обикновени и наивни желания ние поправяме света.

И затова аз горещо ви препоръчвам да използвате максимално това време, така че отвътре всеки да преоткрие своето сърце и да поиска да се обедини с другите. Защото тук са се събрали наистина особени хора. Хайде да се постараем!

От 1-ят урок на конгреса в Арава, 30.12.2010

[31349]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Конгреси и събития - Няма коментари→

Конгресът в пустинята Арава, Израел. Урок 1.

Много е трудно да бъдат свързани един с друг двата свята. Как, в този свят да установим такава взаимна зависимост помежду си, която да ни помогне да поправим нашите души?

Днес, обединявайки се, ние практически реализираме кабала. По принцип, на кабала приписват викането на духове, амулети, манипулация със скритите сили.

Но в крайна сметка, практическата кабала – това е, когато заедно се стараем да увеличим важността на обединението между хората, за да стигнем до разкриване на Твореца, на силата на отдаване помежду ни.

Всички ние сме егоисти, никой от нас не притежава силата на отдаването, но искаме тя да се спусне върху нас и да напълни пространството помежду ни, което сега е изпълнено с неприемане и ненавист. Такива сме се родили – не сме имали възможност да избираме своята природа. В Тора е казано: „Подбудата в сърцето на човека е лоша, още от неговата младост”.

Затова, когато започнем макар и малко да се обединяваме помежду си – не просто така, а за да разкрием Твореца, всеобщата сила на обединяването, – тогава се занимаваме с практическата наука кабала. Това действие е най-полезно за поправянето на душите.

Можеш да научиш всички книги наизуст, може да успяваш във всичко – това няма да помогне. Докато човек не започне да извършва реални действия по обединяването с другите, въпреки нежеланието и откъснатостта, той няма да разбере, доколко лоши са подбудите на неговото сърце.

В книгата „Зоар” се разказва за другарите на раби Шимон, олицетворяващи десетте първоначални сфирот на висшата система в главата на Арих Анпин, на висотата на самите основи на света.

По техните собствени думи, преди ученето, преди разкриването на светлината, те се ненавиждат един друг, не могат да се понасят, не могат да се гледат. Иска им се, да се махнат от всичко това. И все пак, те сядат и се залавят с книгите, защото знаят, че силата на ненавистта е дошла при тях свише.

Книгата „Зоар” им е дадена, за да могат с нейна помощ да започнат да се обединяват над ненавистта, над откъснатостта, както е казано: „Любовта ще покрие всички престъпления”. Любовта не трябва да изкорени престъплението, а да се извиси над него – да бъде толкова силна, че да покрие ненавистта.

Вътре в нас е заложено голямо желание за наслаждение, което е напълно егоистично и бушуващо – и то ще си остане. А над него, ние покриваме цялата ненавист с любов.

От 1-вия урок на конгреса в Арава, 30.12.2010

[31359]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Конгреси и събития - Няма коментари→

В началото, аз имам просто материалното желание „себе си” и точка в сърцето, устремена към висшето, зачатъка на свойството отдаване.

Разбирам я над желанието, като ù придавам по-голяма важност, в сравнение със земните желания, и от нея се обръщам към обкръжението – към групата, книгите и учителя.

В отговор, от тях получавам увеличено и обработено желание. Увеличено по величина и променено – важността на целта, т.е. придобиването на свойството отдаване и невъзможността да постигна непосредствено нея самата.

С това желание, аз се обръщам „нагоре”, издигам МАН. И тогава, „свише” идва светлината (ор макиф), връщаща към Източника, към свойството отдаване.

Задължителните етапи са следните: 

1. Да се обърна към група.

2. Да получа от нея духовен стремеж.

3. Да се обърна към Твореца.

4. Да получа поправяне.

Като следствие възниква кли, съсъд на отдаването – сумата от всички фактори.

Въпрос: Откъде да знам, че съм получил стремежа си именно от групата?

Отговор: Ти проверяваш, доколко искаш да се обединиш с другарите, но не си способен на това. Именно чрез тази потребност, ако си вложил в нея големи, качествени усилия, ти издигаш МАН. Казано по друг начин, сумата от твоите желания, насочени към обединяването, създава молбата за помощ.

Въпрос: Какви са признаците, по които мога да разбера, че се обръщам правилно към групата?

Отговор: Ако се обръщам правилно, виждам колко са обединени другарите и колко аз съм откъснат от тях. Колко съм малък, а те – велики, колко велика е целта на творението, към която те вървят и до каква степен не съм способен да я ценя.

За мен, групата е идеал, критерий, по отношение на който усещам своите недостатъци. И с тези недостатъци, няма при кого да отида – остава ми само да се обърна към Твореца.

В случай, че правилно се обърна към групата, усещам в себе си такъв недостиг, такива ненапълнени желания, които веднага привличат светлината, връщаща към Източника.

Тази светлина не идва от друга галактика – тя също се намира в мен, в моето сърце. Необходимо е само по-дълбоко желание, за да я разкрия.

Забележка: Под „група”, навсякъде се подразбира не земни лица и свойства, а връзката в една система, с „точките в сърцето” на моите другари.

От урока по статия на Рабаш, 30.12.2010

[31251]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

В мига, в който получа намерението „за отдаване“, без никакво получаване за себе си, аз започвам да се наричам „син на бъдещия свят“ – влизам във висшия свят, в усещането за намерението за отдаване и в стремежа да отдавам.

Тогава, в моето отдаване на другите (само вътре в желанието, тъй като нямам още какво да отдавам), в моето отношение към тях, започвам да усещам светлината, която ме напълва – Хасадим. Това напълване ме откъсва от моето егоистично желание.

То  не изчезва, но аз се откъсвам  от него, издигам се над него. За мен вече е ценно не то, а желанията на  другите – също, както за майката е най–скъпо желанието на бебето, и тя изцяло се посвещава на грижата за него. Но при нея, това е заложено в природата й, а ние стигаме до такова отношение към другите посредством висшата светлина.

Така, аз разкривам висшия свят. И, тъй като се изключвам от себе си и живея в желанията на другите, вече без каквато и да е връзка със самия себе си, аз постигам състояние, наречено „свобода от ангела на смъртта“. Тогава вече не усещам като източник  на живот, който ме съживява, желанието, в което преди съм чувствал своя живот. То не ме оживява. Аз усещам живот в напълването на желанията/келим на другите, тъй като те са станали мои.

«Свобода от ангела на смъртта» означава, че моето желание, дори на най–нисшето, първоначално ниво, което ми се представя във вид на мое тяло, може да престане да живее и да получава дори минималното оживяващо го светене „киста де-хаюта“ –  и аз не чувствам, че с това съм загубил нещо. Вече не свързвам себе си с него, тъй като съм придобил друго кли, наречено „душа“.

Чуждите желания, които усещам като свои, се наричат съсъд/кли на моята душа. А напълването в тези желания, е напълване със светлината НАРАНХАЙ на моята душа. Там се срещам с висшата сила, с корена на всичко – и това означава, че постигам сливане с Твореца.

Тогава разбирам, че малкото усещане в моето егоистично желание, с което съм започнал своя път, е било само илюзия, в която е трябвало да живея и съществувам, за да изляза във всеобхватната реалност на отдаването.

А предишната реалност е била просто въображаема, съществуваща само в моята илюзия – като насън. Но в действителност, тя не съществува, тъй като няма място за желанието за наслаждение. Този въображаем, измислен свят изчезва като сън.

Така, ние напредваме към  другото желание. И всеки път, човек постига вътре в чуждите келим, които стават негови собствени. Затова е написано: „Човек се учи там, където желае сърцето му“ –  на това място, в тези желания, той разкрива вечния, съвършения, висшия живот.

От урока по статия на Рабаш, 26.11.2010

[27762]

Filed under: Възприемане на реалността, Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Конгрес в пустинята Арава, Израел. Урок 1.

Ние започваме да работим един с друг и всеки иска да почувства заобикалящите го близки обединени. Започнете да проверявате, да анализирате:  докога ще ви стигне търпението?

Колко дълго ще удържите такова отношение към другите? Минута? Две? Може би пет минути или даже десет? Това е вече много. Обикновено всичко свършва за секунда.

И това е добре. Това се нарича поръчителство. Всеки почти мигновено забравя за това, че трябва да се обединява с другите и да ги усеща велики, – нека тогава веднага отново да си спомни за това.

Ако започнем мислено да се грижим за всички, желаейки никой да не забравя за това, тогава действително няма да забравим. Човек ще почувства как другите с мислите си оказват натиск върху него. Желанията в сърцата на околните ще въздействат върху всеки.

Баал а-Сулам е написал за поръчителството особена, много важна статия. Защото такова е условието за получаване на Тора, светлината. Ние поддържаме всеки, за да не забравя той за обединението – не за танците, когато сте прегърнати, а за вътрешното единство на сърцата. Ако се грижим един за друг, безусловно няма да забравим за главното, като постоянно се връщаме към него в мислите си, – и тогава ще извършим велика работа.

В крайна сметка, след определена поредност от такива действия ние достигаме светлината. Казано е: „ От Сион ще излезе Тора” – с други думи, ние ще я придобием благодарение на тези излизания (ециот) от единството, като всеки път им се съпротивляваме и се устремяваме обратно.

Така че, нека започнем да мислим за единството между нас, за това никой да не изоставя тези мисли, за това, че всеки тук е велик и уникален. Него го е избрал Творецът и затова аз уважавам в него тази висша част, частта от Твореца. Така, помагайки си вътрешно един на друг, ние постепенно се организираме в едно общо кли, в единна душа.

Когато това кли, състоящо се от множество части, се скрепи в минимално необходимата степен, ние веднага ще усетим в него разкриването на Твореца, висшата светлина. Да се надяваме да достигнем това вече днес или утре, максимум вдругиден.

Защото това става внезапно и даже миг преди този момент човек нищо не подозира. И това действително може да се случи след тези усилия, за които говорим сега.

От 1-я урок от конгреса в Арава, 30.12.2010

[31344]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Конгреси и събития, Поръчителство - Няма коментари→

Конгрес в пустинята Арава, Израел. Урок 1.

Въпрос: Как се обединяваме един с друг?

Отговор: Аз имам желание  да постигна нещо възвишено, да се издигна във висшия свят, при Твореца, при корена на своята душа, към нещо неописуемо.

Поначало във всеки е заложено влечението към познаване на корена, на смисъла на живота. То стои във всеки, но у един се проявява сега, у друг се е проявило в минал кръгооборот, а у трети ще се прояви в следващия.

Моят корен се намира в Твореца. Оттам аз съм се спуснал в този свят. И ето сега ние с теб се отправяме нагоре. Във всеки от нас се е събудил този корен на душата, точката в сърцето.

Нито ти, нито аз със своите точки не можем да постигнем нищо. Но ако сме заедно, ще се получи, ако ги обединим, ако ти присъединиш моята точка към своята, а аз – твоята точка към моята.

Как? За това трябва да се стараем да обединим сърцата си. Самото единство ще дойде свише посредством светлината, връщаща при източника, но затова ти трябва да получиш от всички тук техните духовни желания.

Ти ги получаваш по своя заявка. Желанието движи всичко, защото то е материалът на творението. Аз искам, жадувам техните желания, устремени към Твореца, да станат мои. Аз искам у мен да възникне едно голямо желание, състоящо се от всички индивидуални желания.

Започни да мислиш за това и ще видиш как това ще те сближи с хората – не толкова физически, колкото вътрешно: ти ще започнеш да чувстваш какво им е на сърцето и твоето собствено духовно желание от точка ще започне да се превръща в сфера, в „балон”, в „обем”.

И точно в това общо желание ти ще усетиш духовния ток, духовния живот.

И затова изисквай: „Аз искам вашите желания! Нужно ли ви е моето? Аз съм готов, моля. Само дайте да се организираме в група, в която всеки иска да съедини своето сърце със сърцата на другарите”.

От 1-ия урок на конгреса в Арава, 30.12.2010

[31341]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Конгреси и събития - Няма коментари→

Любовта към Твореца е подобна на любовта към най-грозната жена на света, защото аз обичам самото свойство отдаване, заключено в нея.

И не затова, че то носи удоволствие на моето желание да се насладя, а защото това свойство е по-високо от моите егоистични свойства и аз го почитам, обичам и ценя повече от всичко останало.

Как още мога да измеря абсолютната любов, без всякакви условия? Ние, в нашия свят, обичаме това, което ни носи удоволствие. Но това не е любов! Ние обичаме удоволствието, а не онзи, който ни го дава.

Аз свързвам това наслаждение с теб и, докато ти ми носиш гощавки всеки ден, аз те обичам, но в момента, в който престанеш – цялата любов приключва. Значи аз не съм обичал теб.

Независимата любов може да възникне единствено в противоположност на нещо и затова цялото мироздание е построено на този принцип: има наслаждение, от което трябва да се отделим, и над него да построим отношение към даващия наслаждение. 

И затова ни е дадена точката в сърцето, която е противоположна на егоистичното желание. Нея трябва да отгледаме с помощта на групата от същите такива точки в сърцето. И когато светлината поправя нашата точка, ние започваме да усещаме чрез нея любов – против ненавистта, която усещаме в желанието.

Но по средата, между тях, трябва да съществува тази разделителна линия – откъсване от желанието за наслаждение, повдигане над него. Това значи, че ти се прилепваш към Твореца – ти се отъждествяваш с Него, а не със своето его. От материала на желанието ти строиш нещо друго, високо, противоположно.

От урока по статията „Кабала и философията“, 30.12.2010

[31282]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Въпрос: Как на практика да се убедя, че цялата реалност е в мен?

Отговор: Необходимо е да поискаш тази картина да се обрисува в теб в естествен образ, да живееш в нея. Защото това е истинското възприемане.

По такъв начин ти, преди всичко, реализираш принципа на любов към ближния, както към себе си. Няма отделени от теб части, цялата реалност е в теб и само егоизмът преминава между нея и теб – привидно препятствие, разделящо те от собствените ти части.

Ако ти преодоляваш това препятствие, ако прокарваш връзки над него, означава, че ти поправяш разбиването. Егоизмът остава и дори се проявява все повече, а ти над него продължаваш да укрепваш взаимовръзките на всички части, стараейки се да ги обединиш в себе си. И тогава възниква кли с мощност 620 пъти повече от когато то се е разбило.

Ти прилагаш егоизма в качеството на резистор, като използваш цялото негово съпротивление. Не предизвикваш късо съединение в заобикалянето му, а реализираш неговия потенциал само с намерение за отдаване. Така авиют, егоистичната дебелина на съсъда, поражда кашиют, твърдостта на екрана – с други думи, дълбочината, мощта на желанията поражда твърдостта на намерението.

От урок по статия на Рабаш, 30.12.2010

[31244]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→