Въпрос: Как вътрешно да се обърнем към групата?

Отговор: Обръщението към групата е търсене по какъв начин мога да представя цялата реалност намираща се в мен, а не отвън.

Възприемането на реалността е не главоблъсканица, която може да заинтересува и да обърка другите. Става дума за състояния, които можем да достигнем в действителност. Всички неща, които виждам като отвън съм длъжен да проявя като свои вътрешни части.

Като пример, Тора описва всевъзможни случаи от живота на различни персонажи, случили се тук или на други места. Истински театър. Всичко това трябва да наложа на желанията си, на детайлите от възприятието си. Няма външен свят, тогава къде е това в мен? В какви части от мен живеят и извършват действия тези персонажи?

Такъв подход строи правилно отношение към собственото му кли, към действията, които Твореца извършва в мен, към състоянията, които трябва да измина. Затова всяка секунда от своето себе усещане трябва да се стремя да намирам „външните” образи в себе си. Аз живея в душата си и всички те са нейни части: сили, действия, елементи на възприятието.

Нищо повече няма. Всичко се намира в това кли. Така се стремя да си представя цялата реалност.

Кой ми устройва всичко това? Кой разделя, кой отделя, сближава и свързва всички части на моето желания: „мъж” и „жена”, „животни” и „растения” и т.н.?

Тогава усещам Кетер, който строи в мен неживото, растително, животинско и човешко ниво – Хохма, Бина, Зеир Анпин и Малхут.

И аз живея в душата си, която е единствена и извън която няма нищо.

И затова трябва да видя и групата, преди всичко като своя интегрална част. Това е и самото вътрешно обръщане към нея.

От урока по статия на Рабаш, 30.12.2010

[31248]

Filed under: Възприемане на реалността, Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Въпрос: Как да прокарвам мислите си чрез групата?

Отговор: За да бъде Творецът велик в нашите очи, за да Го ценим като Даващ, в който има всичко, за да съумеем да сменим тенденцията си, своето намерение от получаване на отдаване, Творецът е длъжен да се отдалечи, да се скрие.

Иначе ние през цялото време ще бъдем егоистично пленени от Неговото величие, Неговата вечност и всичко онова, което ни се предлага.

И затова Творецът се скрива, все едно Той нищо не притежава – за да не зависиш от Него, оставайки в разрив.

Вместо това ти можеш да получаваш Неговото отдаване чрез групата. Той нарочно е разбил желанието на части, за да Му продемонстрираме що е то ненавист, завист, страст, честолюбие – всевъзможните проявления на желанието. Така то ще може да разбере себе си чрез примера на другите.

Защото в началото то просто иска да получава, още не различавайки в себе си различните свойства и оттенъци. Кажи на обикновения човек, че в него живее гордост, завист, ненавист – и той няма да те разбере. Какво така изведнъж? Той не вижда това.

Необходимо е много голямо, особено развитие, не в човешки смисъл, а в усилията, насочени към светлината. Едва тогава човек започва вярно да разбира тези неща – не в термините на човешката психология, а във възвишен смисъл, относно светлината.

В такъв случай човек се оказва в особена група. Той поверява себе си не на „хората от улицата”, а на особено общество, което се стреми към Твореца и вече започва да разкрива духовните ценности. С тях той съизмерва завистта, страстта, честолюбието, степента на егоизма. Така човек започва да изучава себе си: кой е той и какво е той.

Творецът е скрит и не може да се покаже на човека – защото тогава човекът ще поиска да бъде „добричък” в Неговите очи, за да усети съпричастност към Великия. От Него зависи целият ми живот – нима мога да Го пренебрегвам, все едно Той е разкрит?

Ето защо Творецът предоставя вместо себе си групата. Ние се намираме в противостояние с другарите, противоположни сме един на друг – и тогава аз наистина мога да се отнасям към тях в съответствие с духовните ценности. Защото тези духовни ценности са ми противоположни, тъй като изхождат от другарите, които аз ненавиждам, отблъсквам.

Това ми дава възможност да дойда до осъзнаване на злото и да започна да се опознавам, стоейки пред духовната реалност. Групата, обкръжението ми разкриват духовните детайли на възприятието, свойства и ценности. Отблъсквайки групата, аз отблъсквам тях – и по този начин намирам истината.

Ако продължа по пътя, ако се уча с другарите и заедно с тях произвеждам действия, насочени против моето егоистично желание, за да се обединим вътрешно, тогава аз постепенно започвам да ценя състоянията, които преминаваме, и ценностите, за които говорим.

В степента на искането аз получавам чрез групата обкръжаващата светлина (ор макиф) и започвам все повече да се обединявам с другарите. В течение на това обединение се разкрива, че именно сред тях аз разкривам светлината, Твореца.

И всичко се споява в едно цяло, всичко е единно: и кли, и светлината, всички обединяващи се келим. В крайна сметка всичко се свежда до едно понятие, до единно постижение.

От урока по статия на Рабаш, 27.12.2010

[30932]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Въпрос: Кои са тези приятели, за които през цялото време пише в Зоар? Как мога да ги разпозная в себе си?

Отговор: Ако разпознаваш приятелите си като действително принадлежащи на теб и намиращи се вътре в теб, тогава ще видиш, че те са част от твоята душа. С тяхна помощ ти сега изграждаш своя духовен свят, а в него разкриваш Месията.

Всичко е много просто: настоящата картина изчезва и ти усещаш само вътрешната структура на душата. „Приятел” (хавер) идва от думата „съединение” (хибур). Ако съумееш да присъединиш към себе си някой, който ти изглежда непознат, така че да го почувстваш вътре в себе си, то той се нарича твой приятел.

Приятелите са същите свойства, които си усещал извън себе си като чужди. Ти си работил върху тях да се присъединят към теб и, разбира се, не си успял да го направиш сам. Тогава си помолил светлината да го направи за теб. Тя ти е въздействала и ги е присъединила към теб.

Тя създава в теб такова отношение към приятелите, които се намират на същия път, сякаш те са били част от теб. Тогава ти ги усещаш като „събрание”. Събрание означава общо желание, обединение на отделните желания, всяко от които преди това е съществувало само по себе си или така ми е изглеждало в моята гордост, в моя егоизъм.

Аз съм принизил себе си от състоянието „стоящ”, достигайки до състоянието „седящ” (йешива). Тогава, седейки заедно, всеки един може да се свърже с останалите, както се пее в песента: „колко хубаво и приятно е да седят братята заедно” („ине матов ума наим шевет ахим гам яхад”). Затова се нарича „събрание” (йешива), малко състояние (катнут).

От урока по книгата Зоар. Предисловие, 26.12.2010

[30793]

Filed under: Вътрешна работа, Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Зоар - Няма коментари→

Въпрос: За да не се губи от духовната цел, човек трябва да се държи за нещо, необходими са му закачвания, „засечки” на пътя. Така че, за какво да се държим?

Отговор: Може да се приведе такъв пример: всеки се чувства като изгарящ елемент на електронна система. Такъв е и неговият живот. Струва му се, че чувства другите, а в действителност той усеща наоколо своите прегарящи свойства: неживи, растителни, животински и самия себе си.

Когато пристъпваме към поправянето на системата, човек започва да чувства програмата на творението, силата на творението, токовете, пробягващи в поправената система. Сега нейните елементи са споени един с друг и отлично функционират, съгласно общия замисъл, който и е Творецът. Човек започва да усеща своя живот в системата и нея цялата като единно цяло.

Защото ако аз не съм съединен с другите и се чувствам като изолирана от системата част, ако ”живея за себе си” – тогава моето възприемане се ограничава с този свят, с реалността, която се рисува на моя вътрешен екран в задната част на мозъка, както пише Баал а-Сулам.

Ако се измъквам от самия себе си и виждам външния свят, то ще премина към същинската реалност. Тя ми се показва като разбита, не поправена, зависеща от моето отношение. И само аз, сам самичък, съм способен да реализирам връзката между всички.

При това вече си представям другите не като тела, а като свойство на отдаване. Всеки от тях фактически е поправен, но за да ги свържа един с друг, не достига връзка, свойството отдаване от моя страна. И тогава всичко ще заработи.

Казано по друг начин, общата система вече е пронизана от правилните взаимовръзки, а за нея аз съм като захранващ блок, батерия. Без моята енергия системата стои. Задължен съм да стана източникът на тока и тогава всичко ще оживее.

Подобни картини човек трябва през цялото време да удържа в себе си – като че ли действително всичко е така. Всеки по малко ще свиква с тях и изведнъж пред нас започват да се очертават контурите на системата. Защото навикът става втора природа, което позволява реално да усетиш дори това, което преди по никакъв начин не те е докосвало.

От урок по статия на Рабаш, 29.12.2010  

[31135]

Filed under: Възприемане на реалността, Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Общата душа "Адам" - Няма коментари→

Отсега вече е невъзможно да напредваме с предишните методи, със затворени очи към неизвестността – без разбирания, без разум и точно знание, а като животните, които в паника се спасяват с бягство в някаква неизвестна посока, където им се струва, че ще бъде по-добре.

Такава е била формата на нашето напредване в течение на цялата история, но днес ни е необходимо да започнем да напредваме, както е определено за човека. Човекът е този, който „има очи” и вижда пътя напред, знаейки къде напредва. Той най-напред постига следващото състояние в неговия „потенциален вид”, а после го реализира на практика.

Формите, към които сега трябва да преминем – това са формите за уподобяването на Твореца. И затова, ние преди всичко трябва да ги въплъщаваме във връзката помежду си, а благодарение на това получаваме нови свойства.

И тогава ще можем заедно практически да реализираме следващото състояние – с по-здрава и по-тясна връзка един с друг, основана на отдаване, и вътре в нея да разкрием Твореца, тоест своето следващо състояние.

Така ще напредваме стъпало, след стъпало и ще преминем всичките 125 стъпала. Това ще означава изход от изгнанието – към  пълното освобождаване. Започвайки от днешния ден и по-нататък, напредването трябва да бъде зримо и осъзнавано, без повтаряне на миналите грешки, които постоянно и методично сме извършвали, всеки път на всички етапи от развитието на човечеството.

Защото всеки път сме се опитвали да направим нещо, като не притежаваме никакви знания за бъдещето, и този, който е викал по-силно от всички, е получавал възможността да променя природата и човешкото общество. Той е претворявал своите идеи в живота, докато не са го сваляли или той сам не е умирал със своята си смърт, след което се е откривало, че всичко е било направено неправилно. И се е започвало всичко отначало – от една грешка към друга.

Днес, освен всичко друго, се е създала особена ситуация с ръководството, оказващо се начело на света и с цялата тази тенденция. Ще гледаме още какво е това огромно препятствие на нашия път и какви са всички управители. Докато те накрая не се сменят с някакво достойно правителство, по примера на ”Санедрин” (събрание на кабалистите) – истинското духовно ръководство, което стои начело на цялото човечество.

От урок по статията „Кабала и философията”, 29.12.2010

[31183]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Криза, глобализация - Няма коментари→

Рабаш, Шлавей Сулам, 1988/89, статия 4, „Потоп в духовната работа”: Вяра над разума е територия, принадлежаща на светостта…

Въпрос: Как можем да достигнем тази територия?

Отговор: „Вяра над разума” означава, че аз се въоръжавам със силата на отдаване над егоистичното желание, което се пробужда в мен отново и отново. Това не е просто желание да спя, ям или да си прекарвам добре, а желание, което ми пречи да се свържа с другите.

Говорим за един критерии: за или против обединението. Всички други желания се отнасят към животинската степен. Истинското желание за наслаждение, което се отнася към човешката степен, произхожда само от разбиването на душите. Всичко друго се отнася към по-ниските нива в мен: неживо, растително, животинско. Аз не се занимавам с тях въобще.

Затова критерият за моя анализ е отношението ми към обединението. Съветът е да провериш себе си в групата, защото объркването в широкия свят е неизбежно и там няма с кого да работиш. Ако се съберем с цел да се обединим и аз открия, че съм неспособен да направя това, и че не го искам, че мразя и отхвърлям тази идея, това означава, че разкривам злото начало в себе си.

Полагам усилия, опитвам се да се издигна, но разкривам, че не мога. Тогава поради липсата на избор и, чувствайки колко важно и необходимо е да постигна обединение, аз извиквам „Спаси ме!”. И свише получавам силата на отдаване, която ми помага да мисля за обединение, да се свържа с другите поне малко.

Междувременно другите не го усещат, а и не е нужно. Говорим за вътрешната работа на човек, който започва да усеща общата сила на обединението вътре в стремежа си за свързване. Тази сила се нарича „Творец”.

Така човек се придвижва от едно състояние към следващо. Неговото желание непрекъснато расте, противопоставяйки се на обединението все повече и повече. Той полага усилия, опитвайки се да се справи с всичко сам. Но не успява, отчайва се и моли за силата на отдаване. В тази сила, насочена в сърцето на групата, той разкрива Твореца.

От урока по статия на Рабаш, 29.12.2010

[31118]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Въпрос: Какво е „потоп” за групата?

Отговор: Ако групата като цяло не може да преодолее увеличаващото ѝ се желания, ако приятелите достигнат омраза и не могат да я преодолеят, това означава, че те се давят във водите на потопа.

Когато усетят наближаващия потоп и силите, които ги преодоляват (Гвурот), те трябва да положат общи усилия да построят ковчег, тоест да изразят взаимно отдаване, за да бъдат спасени от егоизма на всеки един и от общата омраза. Точно така авторите на книгата „Зоар” са седели да учат, чувствайки омраза един към друг, и тогава са разкривали любов.

Всичко зависи от това дали приятелите използват Тора според предназначението ѝ, дали изграждат ковчег, общо кли на взаимно отдаване, обединение и взаимно поръчителство, в което те ще бъдат спасени от потопа.

От  урока по статия на Рабаш, 29.12.2010

[31138]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Рабаш, „Шлавей Сулам”, 1988/89, статия 3, „Разликата между вратите на сълзите и останалите врати„: „Мъдреците са казали: „От деня на разрушаването на Храма, затворени са вратите на молитвата.

Но въпреки, че вратите на молитвата са затворени – не са затворени вратите на сълзите”.

Ние се стремим да се обединим – провеждаме Дни на единството и други мероприятия, за да си изясним какво е обединението. Единството с Твореца се постига чрез единство между творенията, от общото кли, което поправяме, обединявайки се един с друг.

За тази цел е необходимо, правилно да изградим всички съставни, за да може, замисляйки се за условията, посредством които се постига единство с Твореца, човекът точно да ги определи.

Размишлявайки за тях, той започва да прави вътрешен анализ: има ли потребност от единство с Твореца? Проверява – има ли желание да се обедини с другарите, иска ли да се смири пред тях и да ги приеме като най-великите хора на поколението.

Разбира се, тук става дума за духовно, а не за материално обединяване на другарите. Макар, Баал а-Сулам да пише, че е полезно и външно да принизиш себе си пред тях – но ние все още не сме дорасли до това. То само ще внесе изкуственост, ще ни обърка и ще изкриви правилните взаимоотношения.

От крайната цел – сливане с Твореца, – човек разкрива етапите на пътя и проверява средствата. Тогава вижда, доколко му е необходима целта, отвежда ли го тя през вратите на сълзите.

 „Врати на сълзите” означава, че човек много иска да се обедини с другарите, но не е способен да го направи.

В такъв случай, за него няма смисъл да търси по-нататъшен път към единството с Твореца, защото не може да изпълни първото условие. Стоейки пред вратите на сълзите, той трябва само да открие скръбта по желаната цел, за да заплаче истински.

И това зависи от общата работа в групата – от това, доколко човек ще поеме духовната потребност от обкръжението и ще осъзнае, че няма нищо по-важно. Той трябва да усети в себе си изгарящ го огън, заради това, че все още не е постигнал целта, трябва да се разкъсва от напора на желанието и пламъка.

Само обкръжението може да доведе човека до такова състояние. И тогава, неговият вик задължително ще се увенчае с успех – ще доведе до единство с другарите, до едно голямо желание, в което ще се разкрие висшата сила.

Всичко зависи от необходимото желание, от потребността, стремежа, от издигането на МАН, от усещането за недостига на единство в поправянето на онова, което е било разбито. В крайна сметка, всичко се свежда до това.

От урока по статия на Рабаш, 28.12.2010

[31009]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Молитва, Намерение - Няма коментари→

Въпрос: За да получа сила от приятелите, аз трябва да ги ценя. Но как мога да ги ценя, ако съм егоист?

Отговор: Ти цениш връзката между хората или, с други думи, между душите. Външно единственото нещо, което може да бъде между хората, е омраза, завист и подобни. Но зад външната фасада всеки човек съдържа вътрешно аз – силата на отдаване, която е скрита вътре в него.

Сякаш пред теб има два екрана: външен и вътрешен. На външния екран виждаш този свят, докато на вътрешния всички са свързани чрез силата на взаимно отдаване. Душата е силата на отдаване, която е скрита от нас. Към тази картина ти се обръщаш, желаейки да я разкриеш, и да се разтвориш в нея. Не се занимаваш с външните форми.

Какво означава да обичаш ближния като самия себе си? Когато се обърнеш към вътрешната картина, ще видиш, че там няма разбиване, а че всички приятели са свързани един с друг. Това е Шхина. Тя съдържа взаимност, единство, взаимно поръчителство и, с една дума, всичко освен теб. Ти искаш да станеш част от нея, изискваш и молиш за това.

Това е значението на изграждане на правилно обкръжение. Иначе виждаш приятелите само външно и там не намираш нищо. Творецът преднамерено е нарисувал тази картина, така че като разкъсаме завесата и погледнем надълбоко в нашия съюз да разкрием точното обкръжение, за което говори Баал аСулам в „Свободата”.

Към това обкръжение трябва да се обърнеш и от него трябва да изискваш всичко. Там всички са поправени; като се включиш в приятелите, ще разкриеш Твореца между тях, тоест общата, включваща в себе си всичко, сила на отдаване.

В кабала, освен простата сума, има понятие за всеобхватност (коалел), което е цялостната сила на всички. Например общата сила на 100 човека е равна на 100. Но в техния съюз го има Творецът, като допълнителна сила, която е по-дълбока, духовна и всеобхватна.

Затова приятелите са способни на всичко, защото са отхвърлили егоизма си, за да разкрият Твореца, да разкрият корена и да се съединят с Него. Те не постигат четирите степени на неживо, растително, животинско и човешко, а постигат Твореца. Не постигат Нефеш, Руах, Нешама и Хая, а постигат допълнителната светлина Йехида, която не е била там преди това; Кетер, точката на буквата Йод.

Ако човек желае да работи с обкръжението, то обкръжението е готово за него. Тогава той вижда всички хора като най-великите на поколението. И наистина, във всеки един от тях има гигант. В крайна сметка, ако те имат вътрешен духовен стремеж, то вътрешно те са вече свързани. По принцип вътрешно цялото човечество е свързано, но ти трябва да се обърнеш към тези, които и външно изразяват духовно желание поне малко. Тогава ти имаш обкръжение.

След това, доколкото се снижаваш по отношение на обкръжението и го цениш, ще получиш сила от приятелите, докато най-после не достигнеш вратите на сълзите. Духовността ще стане най-същественото нещо в живота ти, но в същото време няма да имаш никаква възможност да я достигнеш. Тогава ще заплачеш.

Тогава ще плачеш на реалността, която разкриваш като взаимно отдаване, на общата сила, която е там, наречена „взаимно поръчителство”. От там ти ще получиш това, от което се нуждаеш, желанието или нуждата да станеш част от приятелите. След като разграничиш много детайли на свързването, ще влезеш във вътрешната картина.

От урока по статия на Рабаш, 28.12.2010

[31003]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Молитва, Намерение - Няма коментари→

Четейки „Зоар“, ние трябва да мислим за това, че не ни достига единствено светлината Хасадим.

Ако аз погледна на същата тази реалност, в която съществуваме, но в светлината Хасадим, изхождащото от мен намерение за отдаване, ще видя вместо настоящата реалност – духовната.

За да започна да усещам висшия свят, не ми достига само светлината Хасадим, излизаща от мен към всичко обкръжаващо.

Обикновено ние губим много време, сили и самия живот за съвършено безполезни и независещи от нас действия. Единственото, което можем да направим – е да приведем себе си  до  светлината Хасадим, за да се прояви тя в нас, в свойството отдаване, в което се облича светлината Хохма, в знанието, в постигането на Твореца.

А всички  действия, които извършваме, освен постигането на свойството Хасадим – отношението на отдаване към обкръжението, предизвикват само отрицателна реакция свише, която ни поправя, но по дългия път на страданията, и в крайна сметка ни връща към пробуждане на отдаването, но вече по пътя на страданията.

Затова, ако човек постоянно си изяснява какво е необходимо за да постигне онова единствено действие, което може да излиза от него, свойството отдаване – това означава, че той чака спасение. Именно това трябва да усещаме по време на четене на книгата „Зоар“.

Кабалистите са разкрили тази духовна реалност. Какво не ми достига, за да разкрия това същото, да видя за какво говорят те? Не ми достига единствено светлината Хасадим…

От урока по книгата „Зоар“.Предисловие, 28.12.2010

[31027]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Зоар, Молитва, Намерение - Няма коментари→