Въпрос: „Общото и частното са равни“ – значи ли това, че десетте удара могат да се преминат и лично, и в група, или е само вътрешен, индивидуален процес?

Отговор: И да, и не! Като правило, всички кабалисти – знам това от собствен опит – минават през това лично. Човек чувства такова разочарование от собствения си егоизъм, че се откъсва от него и не може повече да го използва.

Несъмнено, това протича много по-леко в група, при което групата не трябва да знае за него. Тя може да бъде малка по количество и не много напреднала, но общата атмосфера в нея, нейната целенасоченост и устрем помагат на човека и не му дават да избяга от процеса. Човек се задържа по време на удара – ето кое е много важно – и го преминава.

Но дори ако си казва: „Дотук, отказвам се! Не искам повече! Искам да живея само заради отдаването!“, постепенно, все пак потъва в егоистичното желание, отново му идват същите мисли, вътрешни определения и изяснявания. Той вижда, че на по–вътрешно ниво, все още се намира в желанието за получаване. Там, още не е решил окончателно и безвъзвратно, че иска да се издигне.

Десетте удара не са различни само по качество. Те са различни и по своята дъбочина и стават все по-дълбоки.

Затова, дори ако предишния път човек е решил повече да не използва егоистичните си желания, сега вижда, че над това желание още не е работил – още не е разбрал и усетил, че не бива да го използва, че не е съгласен със своя егоизъм.

Ако човек има силно и правилно обкръжение, преминава тези състояния с въодушевление. Той осъзнава, че преживява удар, който ще му помогне да се откъсне от егоизма и да се пречисти.

Не мисля, че ученикът може да премине през това без подкрепата на учителя и групата. Самите удари са много конкретни и трябва да се преминат бързо и ясно. Всичко зависи от нашата организираност, от връзката помежду ни и от нашата готовност да се разочароваме от егоизма си и от нашата природа.

От програмата „Седмична глава“, 06.01.2011

[33063]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Зоар, Тора - Няма коментари→

От урок №2, в Москва

Ние се намираме в едната част от природата – получаващата, и трябва да достигнем до другата част – отдаващата. Днес тази част е напълно непонятна за нас, тъй като преходът от стъпало на стъпало е винаги непонятен. В диалектиката това се нарича: „закон на двойното отрицание”.

Следващото стъпало – това са друг разум, други чувства и друго виждане. Всъщност всичко е различно с напълно нови параметри. Става дума не за нещо малко по-голямо отколкото това, което имаме сега, а за качествено ново стъпало. Изобщо, по духовния път всяко стъпало е напълно различно от предишното, напълно отделено от него, и представлява нови десет сфирот.

Редът на издигането е: ние сме потопени в егоистично желание, да речем на един сантиметър. Оценяваме го като зло в нашето съществуване и желаем да го поправим на добро. Тогава ние се издигаме на един сантиметър над него, т.е. започваме да го използваме обратно –  по посока на отдаването, и виждаме съвършено нов свят.

След това ние отново се спускаме, но този път на два сантиметра дълбочина. В началото всичко е наред: ние използваме света, т.е. състоянието, за себе си. Но тогава постепенно разкриваме една зловеща картина и отново започваме преобразуване на злото в отдаване. Веднъж избавили се от злото, ние се издигаме два сантиметра и отново виждаме света на отдаването, който е напълно различен от предишното стъпало.

Колкото по-голямо е потапянето, толкова по-голямо е издигането. Близките стъпала са отделени едно от другоа чрез падения и в тях абсолютно всичко е различно. Ние непрекъснато разриваме един нов свят, без да знаем как да действаме от едното стъпало  на другото. Състоянията са напълно различни, дори ако ни изглежда, че „вече сме били тук”.

Как тогава да направя своя  избор? Как мога да избера посоката, следващото състояние?

Затова е необходимо едно просто действие: от всички възможни състояния аз избирам най-сложното, това, което е най-трудно за мен, най-отблъскващо за моята природа. Така действам по отношение на своите другари, против своята природа, и така се издигам на следващото състояние.

Аз трябва непрекъснато да избирам духовното състояние, което е напълно противоположно на сегашното ми състояние. Така получаването и отдаването растат едно от друго. Това е законът на двойното отрицание. На този закон е основан растителният живот, растежът на живите клетки, пътят на нашите мисли и т.н. Всичко се развива по пътя на израстване на противоположностите на едното от другото.

От урока по статия от книгата „Шамати”, 17.01.2011

[33148]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Клипове, Филми - Няма коментари→

Въпрос: Ако обкръжението не ми внуши, че отдаването е добро и приятно, аз никога не ще го постигна, но от друга страна, ако не търся отдаване, то и обкръжението няма да го иска. Как да се измъкнем от този омагьосан кръг?

Отговор: Трябва да постигнем съгласие, че трябва да играем един с друг. За това Рабаш пише в своите статии за групата: защо сме се събрали тук. Никой не е дошъл с готово желание да се свърже с другите, но ние решаваме, че искаме така да действаме.

Ти се оплакваш, че не можеш да напредваш без желание. Но ако имаше желание, ти би се придвижвал егоистично, пак в същия този материален свят!

А как да напредвам над това егоистично желание? Трябва да се повдигнем над него и затова се договаряме в своето обкръжение, че ценим отдаването повече от получаването. Разбираме, как то работи на чертежа, но реално в себе си, не го чувстваме и затова трябва да играем на отдаване, което се нарича „Приложил усилие и намерил!“

Играем, че целта е много важна за нас, а всъщност не виждаме никаква важност. Ние не заблуждаваме себе си, ние го признаваме, но казваме че това не ни притеснява! Потопен съм в егоизма си в този свят и за да се повдигна на следващото стъпало, във висшия свят, аз играя това с другарите си, сякаш ни е важно да достигнем такова бъдеще на света, степента Бина – любов и отдаване.

Ако всички играят пред мен, че това е важно, аз ще го приема като истина. А иначе завинаги ще останем в егоизма си! Ако не си внуша по-високи ценности, от тези, които сега ценя и не ги приема над знанието, никога няма да го достигна.

Ако обкръжението  играе по този начин постоянно с мен, тази игра става постепенно моя втора природа. А вие не искате да играете и желаете да останете „честни“, без да си изкривите сърцето? Но доколкото в сърцето няма нищо, освен егоизъм,  в него  и ще си останете!

Да, признавам, че в сърцето ми има само егоизъм, но играя, за да бъда над него. Аз не мога да заставя сърцето си да се чувства по друг начин, а искам да получа ново сърце – различно! И сега се държа така, сякаш нямам това егоистично сърце – излязъл съм от него и съм започнал да се отнасям към всички само с отдаване.

Издигам се над всичко, което е вътре в мен – там живее един див човек, който не искам повече да познавам! Нека пропадне там вътре, а аз преминавам да живея в друга система, в друго тяло. Обкръжението ще ми повлияе, а също и висшата светлина, но аз сам трябва да се заставям, за да достигна до това! И не искам да чувам нищо против, нека такива хора дори да не се приближават към мен.

Всички трябва да се договорим че така ще играем/работим един за друг. И ако не изпълнявам задълженията си, то аз отслабвам всички и този ущърб се връща обратно към мен, умножен многократно. Затова трябва да се боя да не би да не изпълня условието на взаимното поръчителство, иначе ще пострадам много силно! Поръчителството е страшно оръжие, нож с две остриета.

От урока по писмо на Баал а-Сулам, 10.12.2010

[32797]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Въпрос: Има ли разлика, когато ученикът изучава кабала индивидуално, заедно с учител кабалист, и когато като нас – учи в група?

Отговор: Ние също учим заедно на урока. Естествено, че е различно от индивидуално учене с учител, но аз не мисля, че сега тази наука може да се предаде някому индивидуално.

В наши дни това е възможно само чрез учене в група и чрез интернет в най-широка форма, когато няма значение къде се намира ученикът. Тогава той ще напредва, а предишният индивидуален метод вече няма да работи.

Не трябва да се съжалява за онова, което не е дадено – трябва да се използва всичко, което имаш. Над всеки съществува управление свише и Творецът управлява целия процес. Там, където имаш свобода на избор, реализирай я и толкова.

За мен няма по-близки и по-далечни ученици – самият ученик всеки път установява колко е близо и така напредва. Близък ученик или далечен – това се определя само по това доколко той иска да възприеме моето вътрешно послание и да го усвои, да го реализира.

И то не зависи от това дали човек се намира непосредственно в клас или живее далеч и учи по интернет, дали е мъж или жена. Всичко зависи само от ученика, от това как той използва онова, което се дава на всички.

Освен това е много важно да не забравя, че не може да съществува положение, при което той почита учителя и пренебрегва групата. Защото учителят е най-вътрешната част от групата, посланник, който се намира вътре в нея. И затова няма как човек, пренебрегвайки групата, да почита учителя – нейният вътрешен заряд.

Групата, това е нашето общо място с учителя, мястото на нашата среща. Това не е съществувало в миналото, когато ученикът е работел с учителя лице в лице. И когато ние се срещаме вътре в групата, всеки ученик сам за себе си определя дали ще се съедини с учителя «пе ел-пе» (чрез общ екран) или «ми-пе ле-озен» («от уста в ухо» – както при обучение на обикновена наука).

И в края на краищата ние се срещаме с Твореца – защото всичко е съединено до света на Безкрайността.

От урока по „Учение за Десетте Сфирот“, 07.01.2011

[33080]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Изучаване на кабала, Учител и ученик - Няма коментари→

От урок №2, в Москва

В миналите времена кабалистите са вървели по личен път и на тях им е било много тежко. Дори е казано, че хиляди хора идват на занятия и само един от тях отива към светлината.

Но в наше време, с помощта на правилно организирано обкръжение, ние можем да се движим практически без загуби – като не губим нашите другари по пътя.

Зависи само от това, ще ни се удаде ли да изградим помежду си наше, общо, външно желание. И поради това, най-важното е  „молитвата на обществото”, когато ние всички заедно се опитваме да съберем наедно всички свои желания, за да повикаме с тяхна помощ, върху себе си въздействието на единната, запълваща пространството сила, която би се проявила като свързваща и като съществуваща между нас.

Да разкрием тази основна, базова сила на природата означава да разкрием Твореца, тъй като тя е първичната, а ние сме нейната рожба.

Как да пробудим въздействието на тази сила да ни роди, да ни издърпа от самата себе си навън, за да започнем, подобно на бебе, излизащо от майчината утроба, да усещаме освен себе си и това, което става извън нас? Ние трябва да повикаме тази сила, за да се родим. Тя ни заставя да се напрегнем и ние, и всичко,което ни обкръжава, за да ни „изстиска” на светлина.

За това е необходима „молитвата на обществото” – заедно трябва да достигнем до осъзнаване на тази необходимост. И естествено, тогава ще видим, ще почувстваме всичко, което на практика става в света. Всички причини и всички действия – веднага всичко ще ни стане ясно.  Ще открием и себе си като раждащи се, с усещането на новия свят, неотъждествяващи себе си с тялото, а съществуващи във връзката с една единствена, запълваща цялото пространство, сила.

От урок по статия на Рабаш, 16.01.2011

[33015]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Егоизъм, Конгреси и събития, Молитва, Намерение - Няма коментари→

Въпрос: Казано е, че трябва всеки ден да чакаме спасение от Твореца. Но как да съхраним остротата на усещанията в себе си, за да се чувстваме винаги на прага на разкриването и да не изоставаме от него?

Отговор: Трябва да направим усещането за очакване приятно! За приятните неща човек е готов да мисли през цялото време. А ако се уморяваш да мислиш за това, значи не ти е приятно.

Всички сме направени от желание за получаване и ако чувстваме в нещо удоволствие, то се стремим към това, а ако не – стараем се да се избавим. Затова трябва да се постарем да направим така, че мислите за разкриване на Твореца, за разкриване на духовния свят, да са ни сладки и приятни. И тогава няма как да ги забравя!

Трябва да убеждавам себе си през цялото време, че това дава напълване, което ще изпълни всичко, което не ми достига: ще утоли всичките ми желания – глад, жажда, умора! Духовното разкриване е отговор на всичко! И тогава няма да забравя за него и винаги ще го искам! Тази мисъл постоянно ще ме преследва на фона на всичко останало.

А ако мисълта за духовното за мен е тежко задължение, то разбира се, ще са нужни много усилия за него. Но това не е работа, то трябва да бъде удовоствие, като „балсам за измъчената душа“.

Защото ти още никога не си усещал любовта към другарите като сладко духовно напълване. Било ти е просто приятно да прекараш времето с тях. Но представи си, че това ще те приведе към нещо много висше, необикновенно приятно и напълнено усещане, към нещо, което по-рано не си изпитвал, неизразимо чувство на покой, като в тихи, ласкави води, и тогава започваш да се стремиш към това.

Разбира се, за сега това е все още един егоистичен стремеж, „ло лишма“ и ти просто търсиш приятни усещания, но това ще ти позволи да останеш в тези мисли и едновременно с това ще започнеш да изясняваш какво е истина и лъжа и така да се придвижваш.

От урока по писма на Баал а-Сулам, 10.12.2010

[32800]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Въпрос: Готвейки се за конгреса в Берлин, ние изпитваме трудности при получаването на сили от обкръжението. Как, занимавайки се с физически действия, да не загубим връзката с вътрешната цел?

Отговор: Преди всичко хубаво е, че хората чувстват недостиг на намерение, защото без вътрешната съставка, т.е. намерението за отдаване, външното усилие не може да бъде успешно за достигане на разкриването на Твореца. Откъде да вземем правилното намерение за обединение, в което да действаме?

Трябва да се стараем, както се старае малкото дете да бъде голямо, с всички сили да удържаме намерението и да не забравяме, че изпълняваме всички външни действия, изхождайки от вътрешното усилие. А доколко ще се получи, това вече не се отнася към нашия успех.

Възможно е да искат да ни покажат, че ние наистина сме малки и неуспешни, за да спрем да се гордеем със себе си и да почувстваме, че без помощ свише намерение в нас няма да се установи, че със собствените си сили няма да можем да се обединим.

Ако можехме да се справим сами, нямаше да имаме нужда от Твореца и нямаше да стигнем до състоянието „да вървим при фараона”.

Всъщност човек никога не трябва да се оплаква за получаваните от него състояния. Те се разкриват като следствие от напредването и затова във всеки един миг се явяват правилни. Въпросът е в това как да съумеем с помощта на групата да построим правилното отношение към тях.

В болшинството случаи се укоряваме за миналото: направили сме нещо неправилно, недобро, изпуснали сме, не сме съумели и т.н. Такова е въздействието на нечистата сила/клипа, която ни връща в миналото. Същото се отнася и за разочарованието в собствените свойства: какъв е смисълът да обвиняваш себе си, ако е ясно, че сме егоисти и всеки път само разкриваме това? Върху това състояние трябва да формираме своето правилно отношение.

Затова всичко зависи от усилията. Възможно е човек да е недоволен и да иска нещо друго – това няма значение, тъй като усещането снизхожда отгоре. На начинаещите им показват колко са успешни, ободрявайки ги и поощрявайки ги, като малки деца. А на онези, които напредват, им показват техните недостатъци и неуспехи, за да… не се поправят сами, а да поискат поправяне. При това всички реакции са в наша полза.

Следва да се отдели вътрешната работа на човек относно групата от действията по организацията на обучението, конгресите, разпространението. Едното не се отнася към другото: вътрешните полети и падения не трябва да оказват влияние на външната работа. Има програма за деня и ние действаме съгласно нея, независимо от желанията.

Във вътрешната работа ние полагаме усилия, доколкото сме способни, а какво усещане получаваме – хубаво или лошо – зависи от това какво именно ни се полага да почувстваме. Ако не усещаме въодушевление, възторг и обща поддръжка, значи чрез тези усещания ни помагат да се откопчим от егоизма.

Разочарованието в преминаваните състояния показва на човек, че егоистичното желание не го поддържа и той по естествен начин се отвръща от него. Самият егоизъм способства за това да се откажем от него и това се нарича „помощ против себе си”. Неприятното усещане в работата, съществуващо в нас, се явява помощ от противоположната страна, докато ние не успеем да се издигнем над своята природа и да погледнем на нея отгоре заедно с Твореца. Това е с други думи, когато аз с Твореца стоим срещу фараона. По този начин аз се издигам над него и преминавам махсом.

От урока по статията на Рабаш, 24.12.2010

[33000]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Конгреси и събития - Няма коментари→

Въпрос: Какво да правим, когато човек напуска групата? Трябва ли да се опитваме да го върнем обратно?

Отговор: Ако човек е решил, че престава да посещава групата, ние сме длъжни да уважаваме неговото решение, защото в духовното няма насилие. Тове е първо.

А второ, даже ако човек казва, че той не иска да се обучава, утре всичко може да се промени. Затова тук е необходим гъвкав подход. Ако групата се е опитала няколко пъти (обикновенно два пъти), но той все пак не иска да дойде, трябва да го оставим на мира. Забранено ни е повече да го притесняваме.

В Гмара има такъв закон: ако човек, вървейки по полето вижда, че чуждото магаре е паднало под тежестта на товара, той трябва да помогне да се вдигне магарето и да се натовари товара му.

Ако това се е случило втори път, трябва отново да се направи същото: да се изправи на крака магарето и да се натовари товара му. Ако това се е случило два пъти, а магарето пада трети път, не бива да се помога повече – значи не е по силите на животното да носи товара.

Магарето (на иврит „хамор”) олицетворява материала („хомер”), от който сме съставени. А товарът е тази тежест, която материалът може да издържи. Но ако другарят ти е „паднал”, слет като два пъти си се опитал да го върнеш обратно, остави го на мира, това е неговия избор!

От лекцията в Северен Тел Авив, 19.12.2010

[32870]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група - Няма коментари→

Въпрос: Защо такива понятия като объединение и поръчителство ни се виждат толкова плоски и лишени от обем?

Отговор: Това не е вярно. Поръчителството и обединението са поправяния вътре в системата, които ни свързват. Вътре в тях има парцуфим и сфирот, светове и светлини, но ние не ги виждаме.

Например, какво е обединението? Ние – противоположните, отблъскващите се, ненавиждащите се един друг, трябва да се издигнем над своето желание и да се обединим в подобието, отхвърляйки различията. Във всеки от нас има точка, способна да се обедини с другите. Ние съединяваме тези точки, стараейки се да ги увеличим количествено и качествено.

В този процес ние отменяме себе си, а над отмяната разкриваме връзката и поръчителството. Ние искаме, между тези точки да се образува пространство. Как да стане? Като присъединим към тях авиют, там трябва да има нещо от фараона.

Желанията на неживо, растително и животиско ниво ние отнасяме към разряда на необходимото, а с останалите желания работим, съединявайки ги с точките. Тези желания съединени с точките им придават авиют, образувайки място, в което става разкритието.

След това желанията, противопоставящи се на обединението се увеличават и между точките възникват търкания и спорове. Едните не искат да са заедно, другите се опитват да властват. С тези желания трябва да работим: отначало да ги съкратим, а след това да да ги присъединим към точките. Тогава започва работата в трите линии. Усилвайки постоянно обединението, ние заедно строим мястото, в което се разкрива системата от световете и Твореца.

Излиза, че понятията поръчителство и обединение са не само обемни, в тях е включена цялата реалност, включително и този свят.

От урока по „Учението за Десетте Сфирот“, 10.12.2010

[32775]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Поръчителство - Няма коментари→

Въпрос: Как можем да увеличим дори повече желанието за обединение?

Отговор: Човек никога нищо не прави освен ако то не идва от усещането за необходимост. Ти трябва да си зададеш въпроса и пред очите си да имаш ясно следната картина „Къде разкриваме висшия свят? Кога го разкриваме? В какво го разкриваме? Какво е Творецът?”

Ако отговориш на тези въпроси, то ти ще достигнеш до факта, че вътрешната връзка между нас е общата душа, в която се разкрива Творецът, и Той е общата сила на природата, която вече и сега ни събира заедно, тласкайки ни да се обединим, докато ние се противопоставяме.

Всички хора в света се чувстват така. Погледнете зависимостта, която съществува, нещата, случващи се в света, и непредсказуемите, внезапни събития в природата. Всичко това е за да ни принуди да мислим за това, да се приближим един към друг и да отговорим на въпроса „Какво трябва да направим?”

Повече и повече хора в света питат „Защо се случва това?” И в последствие това „Защо?” ще ни отведе до правилният отговор: че не сме подобни на природата, а всъщност сме ѝ противоположни.

Ако усещаме това, ако обрисуваме тази ясна картина за себе си и постоянно я виждаме, ако говорим за нея, различавайки повече и повече от нейните аспекти, детайли и зависимости, тогава постепенно ще станем част от нея и тя ще живее в нас. Ще искаме тя да се осъществи в нас.

Това е стремежът към това тя да бъде реализирана в теб, тази вътрешна връзка между всички нас да стане истинска. Това е разкриването на общата душа.

Когато човек започне да усеща тази необходимост, неговият стремеж е наречен „МАН” и той пробужда поправящата светлина (Ор Макиф).

Но ако не можем правилно да си представим системата на вселената като единна, единствена, затворена, интегрална схема, в която ние всички сме малки елементи, като напълно взаимосвързани малки колелца, ако този факт не ти е кристално ясен, тогава, разбира се, въпросът за обединение ти изглежда напълно теоретичен и ти звучи глупаво, като мото на скаути.

Трябва да се усеща като необходимост. Иначе не постигаме целта. Иначе всичко е напразно.

Ние просто трябва да видим тази картина в света днес, защото той не се променя. Когато мислим за висшия свят, ние си мислим, че той е отделен от този свят, но не е! Той е по-вътрешната негова част, мястото, където ние всички сме обединени. Това е като няколко екрана на компютър, където на първия екран ние не сме свързани и виждаме нашия свят. На по-вътрешен екран вече виждаме нашия съюз и т.н., разкривайки все по-вътрешни екрани.

Затова ние трябва сега вече да си представяме, че всичко зависи от това, как се отнасяме към света. Ако наистина си представим тази картина и искаме да преминем от първия екран на втория, тогава издигаме МАН. Това е стремежът и прогресът напред. Това вече е движението, което пробужда в отговор осветяване от втория екран, което ме привлича и ме поправя. Така работи това.

От беседа на трапезата, Москва, 14.01.2011

[32905]

Filed under: Възприемане на реалността, Духовна работа, Духовна работа в група, Конгреси и събития, Криза, глобализация - Няма коментари→