Казано е, че „завистта, сладострастието и честолюбието“ извеждат човека от този свят – тоест трябва да използваме тези качества, за да излезем в духовния свят. Но проблемът е в това, че човек се разпилява във всички посоки и се стреми към всички тези желания в материалния свят.

Ако той хвърли всичките си сили за да стане човек, да се издигне на духовно ниво, на човешко стъпало – той би преуспял. А вместо това, той преследва парите, властта и не му достига завист към духовните свойства, която би му позволила да стане човек.

Трябва да си направим самоанализ и да се включим в обкръжение, което ще ни формира така, че от всичките желания да отделим най-важното: да станеш човек. Така че нито властта, нито парите, нито славата да ни привличат повече, отколкото е жизнено необходимо. Всички тези качества трябва да поддържат нашия стремеж към правилната завист – трябва да завиждаме на Твореца и да желаем да станем като Него!

А ако падна и започна да завиждам на чуждите пари, властта, славата – тогава е ясно, че няма да съм настроен нагоре, към целта.

Но как мога да завиждам на Твореца, ако не Го виждам и не Го чувствам? Защо ни е дадена групата, за да ни внуши важността на духовните свойства. Ти никога няма да разбереш кой е Твореца, докато не достигнеш Неговото стъпало. А освен това Неговите свойства са противоположни на теб и те отблъскват – затова тук ще ти помогне правилното обкръжение, в което ще работиш. Само то може да промени ценностната ти система.

Но проблема е там, че даже след като човек завърши своето предварително развитие по стъпалата: неживо, растително, животно и стига до кабала, до началото на човешкото стъпало и свободния избор, той изведнъж може да излезе от пътя и започне да броди в други направления няколко дълги години, търсейки пари, власт, слава. А докато се върне назад – живота си отива и, докато се огледаш, вече е свършил…

От урока по статията „Предговор към  Паним Меирот“, 17.02.2011

[35622]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Свобода на волята - Няма коментари→

Въпрос: Как да се подобри качеството на нашата работа, за да може преди всеки урок да сме готови да се концентрирам върху поправянето на света чрез обединението помежду ни?

Отговор: Силата на нашата молба е много малка, защото ние не обединяваме нашите желания. В това е причината на неуспехите. Ние трябва да се обединим в общото ни желание в общия стремеж. Ако това се случи, веднага ще получим отговор. Ако не се обединим, нищо друго няма да ни помогне.

За това е казано: или ще се обедините, или тук ще е мястото на вашето погребение.

Има светлина, която е готова да ни поправи, при условие, че достигнем пълния обем на желанието. А пълният обем означава, че ще се обединим в едно цяло. Голямото желание на някой с нищо няма да му помогне – нужни са ни множество желания, обединени едно с друго.

При това ние не трябва егоистично да се стремим да получим за себе си Твореца и духовния свят. Ако наистина желаеш духовното, значи искаш да се обединиш с другите. Тогава давай насам разваленото единство, за да може Твореца да го поправи.

Ти, вместо това, пробутваш себе си. Но Той не гледа към теб, защото това не е мястото на разбиването, там няма какво да се поправя. Искаш да си натъпчеш стомаха –искай, Твореца няма да го направи. Но ако му покажеш разкъсаната връзка с другите – нея Той, разбира се, че ще поправи.

От урока по статията на  Рабаш, 13.02.2011

[35179]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Началото на човека е в  точката в сърцето, в капката духовно семе. В него не съществува нищо друго от висшия свят.

Човек е поставен в обкръжение и в същото време е отделен, отдалечен от него чрез чувството на отхвърляне, а след това – ненавист. Всевъзможни чувства, свеждащи се към това, че „съществувам аз и съществува обкръжение”, представляват в същността си мястото на разбиването.

Цялото съпротивление и отхвърляне, всичките стълкновения, търкания и пречки се предизвикват от разкриването на дистанцията между човека и другите, разкриването на разбитото място между него и обкръжението. Локализирайки правилно това място, човек открива в него Твореца, светлината, която напълва неговото поправено отношение към ближния.

По този начин, моето повредено желание лежи между мен и обкръжението. Веднага щом го поправя – разкривам в него Твореца. А моето „аз” – това е само точката на подем, стремеж, която съм получил по средата на живота си и от която започва моето духовно преброяване, духовното ми развитие.

Всичко се проявява при условие, че правилно си представям картината на реалността, в която се намирам. Къде е обкръжението, което може да ме подкрепи? Защото стъпка по стъпка ми се разкрива неприемането на обкръжаващите ме, неприемането на целта, Твореца. Всеки миг трябва да се проверявам: важна ли е в моите очи Висшата сила, Силата на отдаването, Твореца? Издига ли се тя над всичко?

Подема, пробуждането, грижата за този постоянен анализ може да се появи само под въздействието на правилното обкръжение.

От урока по статията на Рабаш, 16.02.2011

[35500]

Filed under: Възприемане на реалността, Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Получаваме светлина дотолкова, доколкото имаме келим, желания. Затова в този свят сме много далече от истинското състояние. То е скрито от нас с много  завеси и степени, и без да имаме много келим, средства и компоненти, ние няма да можем да разкрием светлината.

Творението е „нещо от нищо”, с други думи, единственият съществуващ Творец е пожелал да създаде някой извън себе си. Това отличително свойство, нещото извън Него се нарича „творение”.

Творецът иска творението да постигне факта, че то се намира извън Него, да преодолее тази разлика между тях, и да постигне състоянието, което анулира творението и разликата между него и Твореца. Затова човек в този свят трябва да вижда себе си като стоящ изключително пред Твореца. Няма никой освен Него. Няма нищо извън Твореца – дори и самият човек.

Само в моето възприятие и усещания е била създадена тази илюзия, че има съществуване извън тази единствена сила, Творецът. Всичко, което мога да си представя, е било създадено преднамерено, за да имам за какво да се хвана и което да ми позволява да стигна до единствената сила от много келим.

В тази единствена сила няма никакво „аз”. Написано е „Творецът е нашият Бог, Творецът е един.” Всичко е включено в Него. Това трябва да постигне човек. И така той ще „прескочи” пропастта, която лежи между „нещо от нещо” и „нещо от нищо”. Това трябва да достигнем.

Всичко, което имаме, включително и големия свят, духовните светове, разбиването, келим, приятелите, всички средства и целия метод са предназначени само за да поправим ние нашето възприятие на реалността и да видим, че освен единствената сила, няма нищо – дори и аз.

Моето обкръжение е формирано по такъв начин, за да ми помогне да постигна обединение. Аз винаги стоя пред Твореца и няма нищо между нас. Така човек трябва да усеща действителността в неговото възприятие. Баал аСулам пише за това в „Шамати”, статия 67:

Този, който мисли, че мами приятеля си, всъщност мами Твореца, тъй като освен тялото на човек, само Творецът съществува. Това е защото в същността на творението човек се нарича „творение” само по отношение на себе си. Творецът иска той да чувства, че той е отделна реалност от Него; но освен това, „цялата земя е пълна с Неговата слава”.

Следователно, когато човек лъже приятеля си, той лъже Твореца; и когато натъжава приятеля си, той натъжава Твореца. Поради тази причина, ако човек свикне да говори истината, това ще му помага по отношение на Твореца.

Ако човек напредва към разкриване на обединението, тогава той вижда всичко като средство, което му помага да разкрие единствения Творец. Написано е „Стани, Творец, и Твоите врагове ще се разпръснат”. С други думи, човек вижда, че всички проблеми не го безпокоят наистина, а че те са келим, средства. Свързвайки ги в едно цяло, вътре в тях той разкрива светлините, докато те всички се слеят в една проста светлина.

От урок по статия на Рабаш, 10.02.2011

[34968]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Въпрос: Аз прилагам усилия, за да оправя връзката с другарите си, но виждам, че те отхвърлят моите старания. Ако цялата реалност – това съм аз, тогава кой кого отхвърля в действителност?

Отговор: Ти себе си. Говорейки чрез думите на Баал а-Сулам, така както ти виждаш групата, така виждаш и Твореца. Тъй като освен тебе, съществува само Той. Но Той е скрит, ти не можеш да работиш по отношение на Него, и затова са ти дали да видиш своето отражение – обкръжението. По степента на твоята порочност, ти виждаш другите извън себе си, порочни, не обединени и не обединяващи се с теб.

Разбира се че във всичко се проявява самият човек.

И едновременно с това, доколкото човек се намира в силата на разбиване, той е длъжен хитроумно да работи с обкръжението, за да може чрез него да построи себе си.

Именно така аз мога действително да работя над себе си. Затова ми е нужно правилно обкръжение, правилно да го „оформя”,  правилно да се отнасям към него и да получа от него правилно въздействие. Благодарение на това аз мога да напредвам.

От урока по статия на Рабаш, 16.02.2011

[35486]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Въпрос: Разбирам обяснението, че светът става глобален и всички ние трябва да се съединим – това е научен извод. Но не разбирам откъде ще дойде силата, която ще осъществи съединението. Какво е обкръжаващата светлина? Това вече ми се струва някаква мистика.

Отговор: Книгите, обясняващи строежа на висшия свят („Учение за Десетте Сфирот”) не са мистика, а строга наука, в която действат две сили – светлината и желанието, отдаващият и получаващият. Всички формули се извеждат от тези две сили – като в математиката, в двоичното представяне: от „0” и „1”.

Както е във физиката, където през цялото време се разглеждат 2 сили на взаимодействие, така e и в науката кабала, която дава основа за цялото постигане на реалността и за всички други науки, описващи тази реалност. Не виждам тук нищо мистично.Съгласен съм, че не е описано на обичайния и разбираем  за съвременния човек език, но това са ясни, научни, логични изводи.

Този текст ни обърква, защото не умеем правилно да го тълкуваме. Но всъщност става дума само за желанието за наслаждение, което приема формата на отдаването – и тогава се нарича духовно „тяло”, „парцуф”.

Желанието е материалът. Така, както в нашия свят има различни видове материя – нежива, растителна, животинска, човешка. Това също е желание за наслаждение, което в зависимост от своя тип, приема различни външни форми и в резултат, виждаме много видове растения и животни.

В духовния свят действа същото това желание за наслаждение, само че в нашия свят то приема всевъзможни егоистични форми, а в духовния – форми на отдаване, а не на получаване. Затова не можем да ги видим – защото все още нямаме зрението, с което да ги видим в светлината на отдаването и не различаваме всички тези образи.

Сега опознаваш себе си и другите по желанието да погълнеш в себе си, да получиш – на това се основава цялото ти зрение.  И затова виждаш около себе си именно такъв свят – всевъзможни форми на получаване в желанието за наслаждение. Ние разкриваме всички тези форми, изучаваме ги и на тази основа изграждаме науката.

Но има и друга форма на желание – отдаването, излъчването от себе си. И когато то започне да работи така,  приема различни форми: нежива, растителна, животинска, човешка – всевъзможни нива на отдаването, съчетаване на различните, действащи върху него сили на отдаване.

Науката кабала изучава именно тези форми. Кабалистите, които са постигнали свойството отдаване, всеки съгласно своето стъпало, пишат за своите наблюдения – така, както другите учени пишат за формите на получаване в този свят.

Тоест съществуват науките на този свят, за нашата земна природа, а същестествува и наука за природата на отдаването, която се нарича „кабала”.

От урока по статия на Рабаш, 15.02.2011

[35419]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Кабала - Няма коментари→

Въпрос: Може ли чрез виртуалната група и екрана на компютъра да се постигне осъзнаването на злото в отношенията между нас?

Отговор: Разбира се, може. Ние се намираме в общото желание, каква разлика има, дали седим един до друг. Аз мога да седя около теб и да не зная как се казваш и да не поглеждам лицето ти. Не е важно дали се намираме в едно помещение или на различни места.

Съединението е чувствено, за него не се изисква физически контакт. Нашият свят става такъв, че всички се съединяват чрез виртуалните връзки. И именно такова ще бъде нашето желание.

Аз не съм задължен да седя с всички в една стая. Усещането за единство не е свързано с физическите разстояния, а близък се нарича не този, който е близо физически – има се предвид, духовна, чувствена близост.

На желанията и на усещанията не действа физическото разстояние. Това е вярно даже и за нашия свят, в отношенията между хората – а още повече, ако се говори за духовно съединение. То въобще не се отнася към физическите разстояния. Опитайте да работите във виртуална група и ще видите, че няма никаква разлика, седите ли заедно на съседни столове или зад екраните си.

От урок по статия на Рабаш, 15.02.2011

[35422]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Въпрос: Едно е да играя с някого или на нещо. И друго е да играя вътре в себе си, изкуствено. Как се прави това?

Отговор: Ти си даваш сметка за това, че трябва да преминеш от едното състояние в другото. Едното състояние сега е проявено в теб, а това, което искаш да достигнеш, остава за сега въображаемо. Ти го рисуваш в себе си, представяш си какво може да бъде.

– Какво точно си въобразяваш? Какво искаш да достигнеш?

– Отдаване и любов.

– Лъжеш.

– Разбира се, че лъжа. Но на мен ми казват, че трябва да бъда даващ, и аз някак се съгласявам с тях.

– Много добре. Имаш другари – започни да изграждаш между тях това отношение на любов и отдаване. Моля. Какво, не искаш?

– Разбира се.

– Ти не си длъжен да искаш. Просто осъществявай прости механически действия. Седи заедно с тях, мисли за това поне малко, колкото можеш. А главното: когато учиш, идва светлината – и изведнъж ти чувстваш как постепенно се съгласяваш с тези стремежи, с такова развитие.

Сега за теб е важно да напредваш в това направление. Вътрешно все още не го искаш съвсем, но вече разбираш, че това е важно. Състоянията продължават да се менят и така ти се движиш напред. Движиш се под действието на светлината, но можеш сам да правиш това, което е в твоите ръце.

Затова е станало разбиването на келим – за да подготви за нас необходимото условие: даже не желаейки това, само чрез едни физически действия, ние можем да започнем да привличаме светлината, възвръщаща към Източника.

Аз се намирам сред всички и ненавиждам всички, не съм съсредоточен, не мога даже да помисля за любов и отдаване. Нямам работа до другарите, искам да бъда сам в целия свят, насаме с Твореца… И все пак външно аз помалко правя някакви действия. Макар и неприятни, макар под диктовка – с това ние започваме.

А след това ненавистта се проявява още по-силно. Но заедно с нея – и важността на целта. Аз виждам колко важно е да достигна отдаването и колко съм далеч от него.

В крайна сметка важността нараства до предела, ти искаш само отдаването – а от друга страна, го ненавиждаш, не си способен на него, съвършено си откъснат от това. Когато тези два полюса окончателно се оформят в твоето възприятие, достигайки финалната мощност, тогава ти крещиш.

Това е и „вратата на сълзите за нисшите духом”. Ти чувстваш, че в теб няма нищо, и повече не можеш да се примиряваш с това.

От урок по статия на Рабаш, 15.02.2011

[35391]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Книгата „Зоар”. Предисловие. Статия „Заповед втора”, п.198: Втората заповед – … това е заповедта на любовта: човек трябва да обича Твореца със съвършена любов – даже без поддръжка, даже, ако Аз не ти давам нищо, все пак твоята любов трябва да бъде съвършена, за да се слееш с Мен с цялото си сърце и душа.

В крайна сметка, ние говорим за желания. Ако желанието на ближния и моето желание са устроени така, че аз искам да използвам неговото желание, за да напълня своето, – това се нарича „любов към самия себе си”.

Ако ние се намираме в еднакво състояние: „аз – на него, а той – на мен”, всеки от нас възприема своето желание и желанието на ближния като едно – да допуснем, както в бойна команда или както „един човек с едно сърце”, – това е условието „не прави на другия това, което е ненавистно за теб”. Тогава вие ще бъдете съединени помежду си, но при условие, че сте свързани заедно в едно желание. Това все още не е любов, а обединение на другарите.

Докато любовта означава, че аз вземам своето желание и го поставям по-ниско от желанието на другаря (колко ниско – това зависи от нивото на любовта), за да използвам своето желание само за това да напълня желанието на другаря. Неговото желание определя всичко за мен и аз живея вътре в неговото желание, както майката вътре в детето – тя чувства всичко, което то усеща, от което има нужда то – и съществува само за това. Това се нарича любов.

Затова „да се слееш с цяло сърце и душа” означава да възприемеш желанието на ближния като свое собствено и да се грижиш само за това, че ден и нощ да служиш на неговото желание. Кога е възможно това? – Когато всички се съединяват заедно под въздействието на висшата сила на светлината.

От урок по книгата ”Зоар”. Предисловие, 10.01.2011

[34972]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Зоар - Няма коментари→

Въпрос: Може ли разпространението, също като желанието, да служи за трамплин към работата заради отдаване?

Отговор: Разпространението предшества всичко. Тъй като разпространявайки науката кабала, аз давам обяснение на целия свят, така че хората да се пробуждат. И тогава аз ще получа от тях желание, обърнато към поправяне.

Желанието, пробуждащо се в нас, в световното движение “Бней Барух“, в устремените към Твореца (Исраел), е недостатъчно. Ние трябва да се запасим със желанията от целия свят, а за това трябва да разпространяваме науката кабала. Такова разпространение се нарича: “зовът на Машиаха“. Благодарение на тези желания, ние ще успеем да трактуваме методиката за поправяне по-лесно и достъпно за всички.

Тъй като нашето подаване зависи от това, пред кого ние встъпваме, на кого обясняваме. Съобразно с това, ние можем да говорим по-свободно, открито и просто – всичко заради това, че ние се проникваме от чуждите желания.

Ето защо са ни нужни желанията на тази част от човечеството, която няма да успее да се поправи сама. Тъй като тогава свише ще придадат сили на тази част, която е способна да поправи себе си, така че посредством нея да се поправи и втората част.

Ако има част, която е устремена към Твореца (Исраел), способна да установи връзка с Твореца, то към нея трябва да бъде присъединена частта от света, която няма пряка връзка с Твореца. Тогава и двете части – и “Исраел“ и “народите на света“ – ще получат сили и ще се поправят.

Ако те не бъдат взаимосвързани, то Исраел няма да получи сили свише, защото сам няма за какво да се поправя. Той е бил сгрешен единствено затова, за да се поправят народите на света. И народите на света, т.е. тези, които нямат сили сами да се пробудят, също няма да получат сили защото няма да има от кого да ги получат.

И тогава народите на света ще обърнат срещу Исраел своята ненавист и глуповато поведение, за да го пробудят към изпълнение на неговата задача.

От урока по статията на Рабаш, 13.02.2011

[35190]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Разпространение на методиката - Няма коментари→