Откъс

Виждаме, че има хора, които дълго време прилагат усилия в постигането на другарска обич, но все още не са достигнали състоянието на общата обич към природата, към нейното свойство на отдаване и любов. В другарската обич те могат да разкрият незначителен напредък, но в любовта към природата не виждат никакъв прогрес. Обаче и в другарската обич има стъпала.

Да предположим, че любовта към природата е трети етаж, а любовта към другарите е втори етаж. Вторият етаж включва в себе си поправяния на егоистичната природа на човека, след което той ще може да усети любовта към цялата природа.

Но ако човек смята, че главното е да се качи на 3-тия етаж, то за него 2-рият е товар. Никак не го интересува, какво ще намери там, макар че е чул, че без поправяне не е възможно да се усети висшата сила и стъпалото на природата, но в сравнението с 3-тото стъпало 2-то е нищожно и каква всъщност е разликата в неговите очи на какво учат на втория етаж?

И всичко тава без да отчита, че му обясняват, че отначало чрез поправянията се постига обичта към другарите, а след това общата обич към природата. Но човекът не отдава никаква ценност на другарската любов, а гледа на нея като на допълнение и насилствено работи в нея, и винаги по време на събиранията чака кога ще настъпи времето за раздяла.

В такъв случай той не излиза от себелюбието и не достига любов към ближния. Любовта към другарите той реализира не от обич, а от страх, че няма да достигне общата любов към природата.

Който желае да постигне равновесие с природата, да се отнася към нея по същия начин, както тя се отнася към нас, казано на човешки език, да й достави удоволствие, което, разбира се, се казва само по отношение на човека, на неговите усещания – той разбира, че любовта към другарите е необходимо стъпало, защото само благодарение на нея той излиза от себелюбието и получава любов към ближния, след което ще може да се удостои с обща любов към природата.

В любовта към другарите явно се разкрива проверката на любовта – дали тя е към себе си или към другарите. И след като се научи на това, след като се поправи, човек вече ще може да провери себе си и да се поправя в безкористна, всеобща любов.

[73426]

Filed under: Възпитание на децата, Духовна работа в група, Принципи за работа в група - Няма коментари→

Откъс

В нашия свят виждаме, че човек има желания и потребности, които касаят самия него и идват от неговите вътрешни нужди, а има желания, които човек получава отвън. Тоест ако около човека няма хора, които биха породили тези желания у него, той самият никога не би почувствал, че това не му достига, и само заобикалящите пораждат у него тези желания и потребности.

Например, дори да няма никого наоколо, човек пак ще иска да яде, да пие, да спи и т.н. Но ако наоколо има и други хора, тогава се появява понятието за срама, т.е. той е задължен да пие и да яде това, което другите го карат. И това особено се забелязва в примера с облеклото: вкъщи човек ходи с това, което му харесва на него, а когато се появява в обществото, трябва да е облечен така, както е прието там, а не по друг начин, защото срамът го принуждава да съответства на общоприетите норми.

Същото е и при промяната на вътрешната природата на човек от егоистична на отдаваща и обичаща ближния – дори и човек да има осъзнаване на такава необходимост, той няма сила да реализира своето малко желание.

Но може да увеличи и да заздрави това желание с помощта на влиянието на заобикалящите го, ако се присъедини към хората, които, както той вижда, също имат стремежа към същата цел. В такъв случай, желанието, овладяло заобикалящите го хора, поражда и усилва собственото му желание и осъзнаването на необходимостта да се промени, тогава неговото желание достига силата, необходима за достигането на целта. И не е възможно да получиш по друг начин тази голяма сила по преодоляването на своя егоизъм, освен с помощта на „любовта към другарите“.

Но трябва да се пазим да не попаднем в група с хора, които имат друга цел, които не проверяват себе си и същината на своите усилия – дали те водят към чист алтруизъм. Проверката се състои в това, всеки да получава от приятелите усещане за недостиг на алтруизъм и винаги и навсякъде да търси възможност да увеличи силата на своя алтруизъм.

Но е необходимо да се пазим да получаваме помощ и да следваме случайни и непроверени външни сили, защото нашият егоизъм е склонен да следва заобикалящите. А за да следваме алтруистичната група е необходимо винаги да вървим срещу егоизма, издигайки ценността на алтруизма.

Но истински алтруизъм означава, че човек прави всичко не заради някакво възнаграждение, а само за благото на останалите. И тук му е необходима обединената сила на групата – силата, която се разкрива чрез тяхното обединяване.

[73420]

Filed under: Възпитание на децата, Духовна работа в група, Принципи за работа в група - Няма коментари→

Основен принцип на обединението в група, с цел получаване на силата на отдаване, която не достига и която е необходима за духовен подем, се състои в постигане на скромност – т.е. в това, да се отмениш пред другарите явно – в действията си, и скрито – в мнението си, казвайки си, че мнението на другаря е по-важно от собственото ти; а действието е само проява на вътрешната мисъл. В противен случай, това не се нарича самоотмяна. Ако демонстрираш на другаря си отмяната само в действието, тогава това се нарича ласкателство.

[73236]

Filed under: Възпитание на децата, Духовна работа в група, Принципи за работа в група - Няма коментари→

Съюзът се създава тогава, когато хората се доверяват един на друг, обичат се и желаят да затвърдят това състояние завинаги. Защо хора, смятащи, че обичта им е завинаги, трябва да създават съюз формално?

Работа е в това, че съюзът се създава не заради този момент, когато отношенията са добри, а за тези времена, когато по някаква причина дружбата отслабва, и бившите приятели могат да имат претенции един към друг. Тогава те трябва да се сетят, че съюзът е бил сключен за вечни времена. За да продължават да правят само добро един на друг дори и когато вече не чувстват любов един към друг като преди, не си обръщат внимание.

И така, главното при създаването на съюз, макар и той да се създава в добри времена, е че това се прави за бъдещето, когато най-вероятно ще възникнат по-различни обстоятелства.

Сега между тях няма никакви взаимни претенции, в противен случай те не биха създавали съюз. Намирайки се в такова благоприятно състояние, те си казват, че си струва да направят съюз за вечни времена. Ако в бъдеще имат претенции един към друг, то тогава всеки ще си припомни за съюза, който е бил подписан във времената, когато любовта между тях е била очевидна.

Получава се така, че без оглед на това, че те не чувстват същата сила на обич, която са имали преди, въпреки всичко, те събуждат спомените за миналата обич и не обръщат внимание на сегашното състояние. Отново започват да правят добро един на друг. С това е полезно сключването на съюз, че дори когато обичта е отслабнала, тя може да бъде възродена, усилена за сметката на миналите състояния.

Създаването на съюз е своеобразен договор, необходим за това, страните по него да не могат да го развалят, дори когато виждат, че любовта между тях е отслабнала. Спомнят си, че любовта в миналото им е носила огромно удоволствие – правили са си много добрини, сега обаче тази обич е отслабнала и те нямат сила взаимно да си правят добро.

Ако те в действителност искат да правят нещо един за друг, то трябва да се сетят за съюза, и въз основата на тези спомени да изградят любовта наново.

[73412]

Filed under: Възпитание на децата, Духовна работа в група, Принципи за работа в група - Няма коментари→

Откъс

Пътят, който ни води към програмираната от природата висшата цел, която е да достигнем пълно подобие с нея в свойствата на отдаването и любовта, се постига чрез постигането на любовта към другарите, посредством която преминаваме към общата любов, по подобие на природата.

Затова, независимо от всевъзможните препятствия, човек е длъжен да достигне до любовта към другарите, а ако вижда някакви препятствия по пътя, това означава, че още не е поправил себе си напълно и именно тези спънки му сочат кое още трябва да поправи в себе си.

Завещано ни е „сдобий се с другар“ – и ние проверяваме успеха на своята работа именно така, независимо от свойствата на другаря, ако той има същата цел, трябва да спечелим сърцето му с действията си.

И ако трябва ще подаряваш подаръци на другаря си и ще му правиш услуги, само и само за да получиш неговата обич, без да обръщаш внимание на спънките. И не трябва да се изморяваш да правиш това, докато в другаря не се събуди любов, докато всичките искри не се съберат в празнината на каменното сърце и в него не пламне огън. А разликата между пламъка и искрата е такова: където има любов, там има и външна проява – т.е. всички виждат, че в човека гори пламъка на любовта. И неговият пламък изгаря всички препятствия.

Но кой не усеща сърцето си каменно? – Затова трябва да действаме срещу егоизма си и всяко насрещно действие към другаря да е като изхвръкването на искрата при триенето на камъни, защото действието е отдаване и само намерението засега е все още заради себе си.

Защото даваме подарък, за да заздравим, благодарение на това действие, взаимната ни любов. И когато са готови за подаръци, за да укрепят взаимната си обич, топлината на сърцата ще образува едно покриващо ги покривало, тоест една любов ще ги обвива двамата. Известно е, че сливането съединява две неща в едно.

Когато човек усеща любовта на другаря, в него веднага се събуждат радостта и наслаждението. Човек винаги е знаел, че само той се грижи за себе си. А когато открива, че другарят му се грижи за него, това събужда в него особена радост, – той вече не може да се грижи за себе си, защото човекът е способен да прилага усилия само там, където усеща наслада. А тъй като сега той усеща наслаждение в грижата за другаря, то у него не остава място за лични грижи.

[73430]

Filed under: Възпитание на децата, Духовна работа в група, Принципи за работа в група - Няма коментари→

Когато се събираме заедно, първо трябва да бъде определен дневния ред. С други думи, всеки, според силите си, трябва да разкаже за важността на групата, за това, каква изгода му дава групата. В съответствие с неговите очаквания за това, че групата ще му даде нещо важно, нещо, което самият той не може да постигне, в тази степен той се вслушва в групата.

А смисълът е в това, от самото начало да подчертаем величието на групата, на целите на природата, на необходимостта да я постигнем. Защото именно спрямо величието на целта, той ще може да полага усилията над своя егоизъм, да отменя своето мнение пред мнението на групата, да действа не само заради групата, но и заради природата, за нейната цялостност. Ако държи такава посока на мислите си, той ще усети помощта на всички сили на природата.

Същото е и по отношение на обичта към другарите: преди да се събира, човек трябва да изгради в себе си значимостта на другарите, важността на всеки от тях. И в тази степен, в която оценява величието на групата, той ще може да се отнася към групата с уважение. И след това да проверява до каква степен прилага усилия за благото на групата. А ако открие, че няма сила да направи нещо за благото на групата, тогава е уместно да се обърне към групата с молба, за да получи сила и желание да работи за постигане на любовта към ближния.

А ако дори мисловно се обърне, то трябва да е сигурен, че ще получи силите за обединяване и да провери себе си дали се намира в радост, което е показател за това, че вярва в силата на групата и нейната готовност да му помогне да достигне поправянето.

А тъй като в такъв случай всички другари представляват едно желание, то той желае да вижда всички тях в наслаждение. Затова след всякакви сметки идва време за радост и обич към другарите. И всеки трябва да усеща себе си щастлив, сякаш е направил добро дело, и с това е спечелил много пари. А сега гощава приятелите, както е прието в този свят.

Така е и тук, всеки трябва да е загрижен, приятелят му да е сит, защото сега той е щастлив и иска другарите му да се чувстват добре. Затова, приключването на срещата трябва да минава под знака на радостта и въодушевяването. И тогава всички ще усетят съвършенството.

[73126]

Filed under: Възпитание на децата, Духовна работа в група, Принципи за работа в група - Няма коментари→

Откъс

Човекът прилага големи усилия, за да се сближи с другарите, но не вижда обратна реакция от тяхната страна, и му се струва, че те се държат един спрямо друг не по начина, по който това трябва да бъде в групата, а се държат като обикновени хора. Струва му се, че той обича другарите, а те нищо не правят за това.

В такъв случай казваме, че той се държи като „разузнавач“, наблюдавайки ги как те изпълняват условието „възлюби ближния“ – и не вижда тяхната обич. А причината за това впечатление е в това, че обичта към другарите се основава на любовта към себе си. Затова той постоянно проверява дали е спечелил от обичта към другия?

Истинското отношение към другарите трябва да произтича от целта: необходимо ми е да достигна любовта към ближния, затова съм заинтересуван да има група, която е създадена, за да видя, как всеки от нас полага усилия заради другаря. Наблюдавайки това, малките кълнове на моята любов към ближния ще пораснат и с времето ще мога да правя в името на другите много повече, отколкото изначално ми е било по силите.

Ако виждам, че не съм спечелил нищо, защото виждам, че никой не проявява любов, то смятам, че ще е по-добре, ако изобщо не съм с тях и не получа техните качества.

Няма случайности в природата и не са събрани случайно в една група именно такива хора, които подхождат за тази цел, т.е. във всеки от тях има някаква искра обич към ближния. Но тази искра сама по себе си не може да запали огъня на любовта, който би засиял, затова тези хора са се съгласила да се обединят, за да се слеят в един голям огън.

Затова, макар че сега не чувстваме обичта по същия начин, както в момента на създаването на групата, все пак всеки трябва да надвива собственото си мнение и да действа над знанието, тогава всичко ще се оправи и всеки ще започне да вижда в другарите си само добро.

Затова е необходимо да се издигаме над „разузнавача“ в себе си, да не се говори за другарите лошо, да се премахват всички претенции, влагайки разбиране, че именно така човек се издига над растящия си егоизъм.

[73416]

Filed under: Възпитание на децата, Духовна работа в група, Принципи за работа в група - Няма коментари→

Преди всичко трябва да знаем, че любовта се купува с делата – с подаръците, които правим на другаря. И всеки подарък оставя отпечатък в егоистичното сърце на другаря. И макар сърцето на другаря да е подобно на камък, въпреки това, всеки подарък като куршум увеличава отвора, докато в сърцето не се създаде пустота. И тогава любовта на подаряващият подаръците запълва тази празнина.

Топлината на тази обич притегля към себе си искрите на любовта на другаря. И любовта на единия и любовта на другия се свързват заедно под едно намерение на любовта, което покрива и двамата. И тогава заедно те стават един човек, защото тяхното намерение е едно, а техният егоизъм се отменя.

Има закон, според който човек се впечатлява от всичко ново и се увлича от него. Затова, когато човек получава от другаря си одеянието на любовта, то се увлича само от любовта към ближния и забравя за обичта към самия себе си.

И тогава всеки от тях започва да получава наслаждение само от това, че се грижи за другаря си, и няма в него място, за да се грижи са себе си, защото всеки човек е способен да прилага усилия само там, където може да получи наслаждение.

Затова има в природата такава силна любов, че заради нея отиват на смърт.

[73435]

Filed under: Възпитание на децата, Духовна работа в група, Принципи за работа в група - Няма коментари→

Въпрос: Публикувани данни за психическото състояние на подрастващите и младите хора – 18,5% са насочени към самоубийство. Как да реагираме на това?

Отговор: Образователната система не възпитава, а само обучава, системата на здравеопазване не се грижи за пациентите, а за продажбата на лекарства и т.н. Егоизмът ни се е развил и се е превърнал в ракова тумор, който убива човечеството. Хората нямат отговор на въпроса за смисъла на страданията и въобще за смисъла на живота. В миналото, малкият егоизъм и религията са успокявали хората и са давали надежда за отвъдния свят. Религията не може да успокои развития егоизъм, тя е надживяла себе си, човек иска не само да слуша и да вярва, а да вижда и чувства.

Това позволява само Кабала, която е метод за разкриване на върховната власт на Природата (Твореца), нейната цел и програма за управление – по време на живота на човек в този свят. Трябва бързо да разкрием тази техника на света – и не само самоубийствата, а всички отношения на човек към неговото съществуване ще се променят положително и рационално. Друго решение на кризата и нейните конкретни проявления – НЯМА!

[87682]

Filed under: Възпитание на децата, Въпрос-отговор, Криза, глобализация - Няма коментари→

Възможността да се издигнем над своя егоизъм представлява ново средство на свързване, на общуване в отношенията между хората и със заобикалящия ни свят (природата). Това средство трябва винаги да се намира в ръцете на човек и не трябва никога да го пренебрегваме.

В отношенията между другарите човек може да вижда достойнствата на другаря, но егоистичната ни природа е противоположна на такова отношение към хората и към света, иска ни се винаги да виждаме недостатъците на другаря, а не неговите достойнства. Затова, без оглед на това, че обикновено смятаме другия за неправ, необходимо е винаги да се стараем да го оправдаваме, а това е възможно само ако оценяваме другаря си по-високо от своя егоизъм. Тоест, независимо от това, че разумът ни не може да оправдае другаря, човек може да го оправдае над разума си, внасяйки корекция на изкривеното си виждане за света.

Ако той е поправил егоизма си, тогава вече може да оправдае другаря си в разума – и това е по-полезно, защото става реално. Да речем, ако той вижда, че другарите му се намират на по-високо стъпало от него, и той вижда това (тоест знае това) – тогава той е по-нисък от своите другари. Вижда, че те са по-дисциплинирани в своите усилия да поправят човешката природа от него, интересуват се от другарите и от групата, готови са да помогнат на всеки другар с каквото могат, а изучаваните от тях свойства на природата веднага приемат като ръководство за действие и т.н.

Това дава на човек сили да преодолее собствения си мързел, защото той ще изостане от другарите. Освен това, ще трябва да се отнася по-сериозно към това, което се отнася до поправянето на своята природа, защото неговият егоизъм не може да понесе, че е по-нисък от останалите. Може да се каже повече, самият му егоизъм, виждайки какви усилия полагат другарите, също ще му даде сила за поправяне.

А причината за това, че самият егоизъм на човек му помага да работи над собственото си (на егоизма) поправяне, е в това, че егоизмът не е способен да изтърпи унижението, тъй като неговото основно свойство – това е преди всичко гордост и той не може да се примири с положението, че някой от другарите ще бъде по-висок от него. Така че, когато човек вижда, че другарите му са по-големи от него, това го кара да расте по всевъзможни начини.

Тоест ако, наблюдавайки групата, всеки вижда, че другарите му се намират на по-високо ниво както в мислите, така и в делата, то естествено, всеки ще трябва да се изкачи на по-високото стъпало в сравнение с това, на което се намира, в съответствие с качествата на своето тяло.

Това значи, че дори ако по рождение той няма големи стремежи и не го привличат почести, все пак от чувството на завист може да получи допълнителни сили – това, което няма от природата, което не му е дадено по рождение. Степента на неговата завист – тази сила ражда в него нови сили, които има в групата. И с тяхната помощ той получава новите качества, тоест тези сили, които не са били наследени от неговите родители. Тоест с помощта на групата той получава новите качества.

Така че, освен качествата, които е получил при раждането от родителите си, в човек се появяват качества, които той получава от групата. И това е нова придобивка. А това е възможно само с помощта на силата на обединяване с групата, с помощта на завистта, която той има спрямо другарите, когато вижда у тях качества, по-добри, отколкото има той. Това го подтиква да получи добрите качества, които имат другарите му и които той няма и затова им завижда. Когато човек вижда, че другарите му се намират на по-високо от него стъпало и им завижда – тази сила му позволява да спечели, да получи новите качества от групата.

Затова може да се говори, ако той наистина вижда, че групата се намира на по-високо стъпало. Обаче ако егоизмът показва на човек, че групата е по-ниска от него, дава му да разбере, че групата не е за него, защото тя се намира на много по-ниско от него стъпало, че от такава група той не само няма да получи, а обратното, дори своите малки природни сила и качества ще отслаби и ще влоши – с това егоизмът подтиква човек към бягство от групата.

Ако искаш да се обединиш с тях, виж до каква степен не искат да те слушат, когато им обясняваш как трябва да се държи група, в съответствие с твоето разбиране. Тоест как те трябва да се държат, когато се събират заедно. Да бъдат сериозни, а не да се веселят просто така, да не говорят за работата си и други дреболии, които не си струва да се чуват, защото това са материални неща, а ти дойде на другарската среща изключително воден от високи цели – истински да се издигнеш на нивото „Човек“.

Какво да отговориш на егоизма, когато той ти показва низостта на другарите? Защото неговите претенции, съветите, да не доближаваш групата са справедливи. Той не иска човек да е грешник, той му казва: „Ако напуснеш групата, ще бъдеш още по-голям праведник, ще мислиш само за израстването си, а за материалното – само според необходимостта“.

Но ако заедно с това човек вярва, че без групата не е възможно да напредва и да достигне свойството отдаване и любов, тъй като групата – това е трамплин, позволяващ да изскочиш от любовта към себе си и да стигнеш любов към хората и природата, то за него няма различен съвет, освен да върви над своя егоизъм и неговите съвети, и да се стреми да вижда другарите си по-големи от себе си. Защото само тогава ще може да получи помощта и подкрепата от групата.

Така че, когато човек приема задължението да обича другарите си над своя егоизъм, това представлява необходимост, продиктувана от отсъствие на друг избор, макар че вижда, че справедливостта е на неговата страна.

Защото човекът, желаещ да се доближи до закона на природата за отдаване и любов, разкрива в себе си лоши качества и ги постига не с ума, а с усещане в сърцето.

Т.е. той трябва да почувства, че е най-лош и най-нисък в целия свят. А ако още не е достигнал това усещане и му се струва, че има някой по-лош от него, то със сигурност още не е постигнал осъзнаване на злото на своя егоизъм. Т.е. злото, скрито в неговото сърце, още не се е разкрило и той още вижда нещо добро в него.

И също, ако човек не извършва добри постъпки, т.е. в групата не се занимава с постигане на интегралната свързаност с целия свят, тогава той няма с какво да освети сърцето си, за да има възможност да види цялото зло, което е в него.

Защо той не вижда, че в сърцето му има повече зло, отколкото всичките му приятели? Това е така, защото не му достигат още свойствата на добро. Затова мисли за себе си, че свойствата му са по-добри, отколкото на негов приятел.

От казаното вече следва, че докато човек още вижда, че приятелите му са по-лоши от него, това значи, че в него няма свойството отдаване и любов, за да вижда злото вътре в себе си. И значи цялото зло, намиращо се в човек, не се нарича зло. Защото всички имат това зло, което се нарича егоизъм.

Но цялата разлика е в разкриването на злото. Човек не усеща вреда от своя егоизъм, защото не вижда, че ще му бъде лошо от това, че е зает само със задоволяване, напълване на своя егоизъм, своето себелюбие.

Но когато той се опитва да участва правилно в групата, желаейки да достигне свойството отдаване и любов, той всеки път получава общата сила на групата, показваща му, че неговият егоизъм е зло. И така последователно и постепенно той всеки път вижда, че именно егоизмът му пречи да достигне обединение с другарите, със света, с природата.

Виждаме, че човет в действителност трябва да почувства, че е по-лош от всички, защото такава е истината. Но завистта умножава мъдростта. И това се случва точно тогава, когато човек възприема всичко с разума си. Но когато върви над разума, то превъзходството на другаря му не се вижда в такава степен, че да се появи у него завист към другаря, която би го тласнала към труд и усилия, защото духът на съперничеството с другарите задължават към това.

Затова, когато егоизмът посочва това, че другарите са по-лоши и по-ниски от теб, трябва да вървиш над разума си. Но по-добре и по-успешно ще напредваш, ако с разума си разбираш, че приятелите са по-високо от теб. И трябва да молиш със сърцето си да виждаш в своите приятели само най-доброто, а не техните недостатъци.

Но в отношенията на човек към природата е по-добре да се върви над разума. Макар че човек смята, че ако хората биха постигнали всичките закони на природата и нейното управление, то всички щяха да ги изпълняват и щяха да бъдат щастливи. А тъй като управлението на цялото мироздание от природата е скрито от нас, оценяваме всичко с егоистичния си разум, а за да се развиваме правилно, е необходимо да вървим срещу егоизма – и в желанията, и в разума (със сърцето и с ума). Именно по този начин човек получава свойство отдаване, вместо своята изначална природа.

[72633]

Filed under: Възпитание на децата, Духовна работа, Духовна работа в група, Принципи за работа в група - Няма коментари→