“Първият човек“ (Адам Ришон) е бил сътворен като ангел в малкото състояние. И чак след прегрешението с Дървото на Познанието на добро и зло, той започнал да става човек.

Тогава вече се проявяват тези двете сили: на получаването и на отдаването, свиване и разширяване, между които започва борба, и в резултат се развиват всички нива в природата: неживо, растително, животно и човек.

В крайна сметка се появява това същество “човек“ – стоящо между доброто и злото, отдаването и получаването, светлината и тъмнината, което усеща себе си независимо творение относно тях. И ето това сме ние!

А дотогава не е съществувало това “третото“ – просто са действали тези две сили на природата, като единна висша сила. Но когато те достигат финала на своето развитие, от тях се ражда някой трети, обладаващ способността да съществува и да се развива, започвайки от неживо ниво, а след това на растително, животно, и достигайки осъзнаването за самия себе си и Твореца – тоест да стане “човек“.

Всичко това е резултат от грехопадението, след което двете противоположни, разбити сили започват да си взаимодействат и да се включват една в друга.

Затова Баал а-Сулам пише, че когато се е формирало нашето земно кълбо, то е преминало редуващи се периоди от по 30 милиона години – в които ту се нажежавало и е избухвало с огнена лава отвътре, ту се охлаждало и застивало. И е продължавало така докато не е достигнало до стабилно състояние, даващо условия за развитие на неговото следващо ниво: растенията, а след това и животните.

Но цялото това развитие е ставало благодарение на тези две сили. Затова едва сега ние достигаме до неговото завършване и започваме работата на човека – а всички поколения преди нас са съществували условно като “ангели“. Едва в наши дни ние вече действаме като следствие от разбиването и смесването на народа на Израел с всички други народи. Ние сме първите – които сега започват поправянето.

“Първият човек“, Адам Ришон е бил духовен парцуф, от когото се развива човек,  както от капка семе. А вече от резултата на цялото развитие и нашата работа, на него е съдено да стане създание, което да се уподоби на Твореца. В името на това бъдещо състояние, той се и нарича “човек“, Адам (“подобен“ на Твореца).

А дотогава това е ангел, създаден от ръцете на Твореца, не притежаващ никаква самостоятелност.

При създаването на човека, ангелите попитали Твореца – защо създава това зло начало? Но Творецът отговорил, че зло е необходимо, тъй като то ще позволи именно за негова сметка да се постигне съединението на двете сили: ненавистта и любовта, и да се постигне Твореца. Както е казано: Всички ще ме познаят – от мало до голямо. Защото наслаждението на Твореца е в това – творението да постигне Неговото съвършенство, универсалност и величие.

От урока по „Учението за  Десетте Сфирот““, 16.01.2011

[35526]

Filed under: Възприемане на реалността, Духовна работа, Ежедневен урок - Няма коментари→

Не е възможно да работиш върху себе си без подкрепата на правилното обкръжение, което всеки път отвежда човека до правилния анализ, до правилното състояние.

Защото непрестанният въпрос, на който трябва да отговориш с „удар в зъбите”, е за онова, което е най-важно: „Творецът или аз? Ближният или аз? Силата на отдаване или силата на получаване?”

Ако този въпрос стои пред мен и разбирам, че от ясния отговор зависи моето напредване или фиаско, тогава необходимостта от подкрепата на обкръжението става очевидна за мен.

А от друга страна, що за обкръжение е това? Каква подкрепа оказва? Всъщност, аз получавам своите собствени келим, желания – в степента, в която искам да ги приближа към себе си. Тъй като цялата реалност – това съм аз.

Работейки с обкръжението, аз го извисявам в очите си, намирам в него важността на Твореца. Но всъщност съм получил силата на разбиването, за да може по този начин, тя да ми помогне да работя над самия себе си.

Моето „аз”, включващо цялата реалност се дели на две части:

– част, която усещам като себе си;

– част, която усещам като свят, като ближни, като всичко, което се намира извън мен.

Защо Творецът ме е разделил на две? За да мога по-лесно да поправя онази част, която е отвън. Аз извисявам нейната важност в своите очи. Ако пробудя важността на другарите и ги подтиквам да работят върху мен – все едно имат свобода на избора и повече самостоятелност, отколкото им приписвам.

Трябва да разберем, че силата на разбиването действа в наша полза. Частта, наречена „ближен” – т.е. всичко, което е извън мен, ще мога да поправя, ако се отнеса към нея именно като към ближен. Поправям тези желания, които ми се струват чужди, поставяйки себе си пред тях и желаейки да се съединя с тях.

Моето „аз” е само точка в сърцето, а „ближният” е цялото мое кли, целият съсъд на душата. Ако не бях разделен на тези две части, нямаше да имам възможност да поправя „външните” желания. Никога нямаше да мога да ги анализирам, проверявам, сортирам, да поискам сили за работа с тях.

Но аз се намирам извън тях и поправям своето отношение към тях. Такава илюзия се създава в мен – сякаш поправям своето отношение към ближния според принципа „възлюби ближния като себе си”. И засега не улавям, не разбирам, не чувствам, че всъщност  това е моята душа. Просто са прибавили към мен силата на разбиването, която рисува измамната картина за „ближните” в моите очи. Затова, именно по този начин съм способен да пристъпя към поправяне на своите келим, работейки срещу силата на отхвърлянето, нанасяйки й удари.

Можеш да си представиш нашата работа по друг начин: човекът изначално получава цялото творение в качеството му на своя душа и разбира, че цялата сила на разединяване е фантазия, чиято цел е да го обърка. В крайна сметка, реалността изобщо не е откъсната от него. И затова, човекът нанася удари, „притъпява зъбите” на тази сила на разбиване, на тази илюзия. И в това вижда цялата работа, която трябва да извърши.

И така ще бъде, докато не избие всички зъби, докато не измъкне всички тръни – за да може розата, растяща сред тях, т.е. Малхут, да разцъфти в истинския си вид, с цялата си сила. Защото това е Шхина, общата душа.

В такава светлина трябва да видя и обкръжението, и другарите, и Твореца. Всичко, което ми се струва външно, представлява неотделима част от мен. А силата, откъсваща ме от единната мисъл и желание, от Единия – това е силата на разединяването, която трябва да разбия.

От урока по статия на Рабаш, 16.02.2011

[35489]

Filed under: Възприемане на реалността, Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Въпрос: Едно е да играя с някого или на нещо. И друго е да играя вътре в себе си, изкуствено. Как се прави това?

Отговор: Ти си даваш сметка за това, че трябва да преминеш от едното състояние в другото. Едното състояние сега е проявено в теб, а това, което искаш да достигнеш, остава за сега въображаемо. Ти го рисуваш в себе си, представяш си какво може да бъде.

– Какво точно си въобразяваш? Какво искаш да достигнеш?

– Отдаване и любов.

– Лъжеш.

– Разбира се, че лъжа. Но на мен ми казват, че трябва да бъда даващ, и аз някак се съгласявам с тях.

– Много добре. Имаш другари – започни да изграждаш между тях това отношение на любов и отдаване. Моля. Какво, не искаш?

– Разбира се.

– Ти не си длъжен да искаш. Просто осъществявай прости механически действия. Седи заедно с тях, мисли за това поне малко, колкото можеш. А главното: когато учиш, идва светлината – и изведнъж ти чувстваш как постепенно се съгласяваш с тези стремежи, с такова развитие.

Сега за теб е важно да напредваш в това направление. Вътрешно все още не го искаш съвсем, но вече разбираш, че това е важно. Състоянията продължават да се менят и така ти се движиш напред. Движиш се под действието на светлината, но можеш сам да правиш това, което е в твоите ръце.

Затова е станало разбиването на келим – за да подготви за нас необходимото условие: даже не желаейки това, само чрез едни физически действия, ние можем да започнем да привличаме светлината, възвръщаща към Източника.

Аз се намирам сред всички и ненавиждам всички, не съм съсредоточен, не мога даже да помисля за любов и отдаване. Нямам работа до другарите, искам да бъда сам в целия свят, насаме с Твореца… И все пак външно аз помалко правя някакви действия. Макар и неприятни, макар под диктовка – с това ние започваме.

А след това ненавистта се проявява още по-силно. Но заедно с нея – и важността на целта. Аз виждам колко важно е да достигна отдаването и колко съм далеч от него.

В крайна сметка важността нараства до предела, ти искаш само отдаването – а от друга страна, го ненавиждаш, не си способен на него, съвършено си откъснат от това. Когато тези два полюса окончателно се оформят в твоето възприятие, достигайки финалната мощност, тогава ти крещиш.

Това е и „вратата на сълзите за нисшите духом”. Ти чувстваш, че в теб няма нищо, и повече не можеш да се примиряваш с това.

От урок по статия на Рабаш, 15.02.2011

[35391]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Цялата ни работа е за това, да подготвим желанието към следващата степен. Аз влагам усилия за да проверя себе си: към какво точно се стремя.

Може би аз все още мисля, че със свои сили мога да се издигна на висшата степен – или вече не съм толкова глупав, и вече съм се убедил, че не мога да направя това сам, и само висшата сила може да ми помогне? И тогава започвам да търся как ще ме накара Творецът да направя с мен това, по какъв начин ще стигна до него.

Кабала казва, че да се обърнеш към висшата сила можеш само чрез общество, група. Колко години ще ми потрябват да работя, за да обясня на самия себе си, че обществото – това е единственото средство да привлека Твореца за да ми помогне, а моето участие в групата е равнозначно на привличането на силата на Твореца за моето поправяне. Защото ако аз се съединя с обществото именно заради това и само за това аз моля, то Той ще направи това, и ние ще се срещнем там всички заедно: аз, групата и Той – както е казано: „Исра-ел (стремящите се право към Твореца), Тора (висшата светлина) и Творецът са едно цяло”.

Това се нарича да се стараеш да се „харесаш” на Твореца. А ще Му се харесаш тогава, когато в теб има желания, такива, каквито и в Него. Ти трябва да разбереш, че зависиш от Него, и да склониш егото си.

Кабалистите ни обясняват това с най-точните думи, и в този миг, когато завършиш тази работа, ще заговориш направо с техните думи, и в теб ще се реализира езикът на клоните.

Ти няма да имаш други думи! Ще започнеш да говориш със стиховете от Псалмите или от молитвеника. Защото кабалистите са изнесли тези думи от своето постижение: целия порядък от думи, букви. И ти започваш да говориш точно така, защото всичко казано безусловно се определя от следващата степен, и е невъзможно да се каже по друг начин.

Това е най-научният от всички подходи. Обичайната наука – е много ограничена, тя действа само в рамките на този свят, в тези ограничени условия, а в такъв случай всичко е относително. Но кабала е абсолютно научна методика, в която всичко е подчинено на един закон. В цялото мироздание действа само една формула – отдаването и получаването трябва да се обединят в едно цяло.

Това даже не е нужно да се доказва на никого. Ние търсим някакви научни потвърждения и примери, само за да приближим народа към кабала. Но самата наука кабала не се нуждае от никакви доказателства – тя се разкрива вътре в човека.

От урока по статията „Същност на науката кабала“, 14.02.2011

[35309]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Намирайки подходящото обкръжение, човек е готов да се преклони пред него, да приеме всичко, което ще му кажат. В началото вижда величие във всичко – в учителя, в ученето, в другарите. Но след известно време започва да свиква. Предоставят му възможност да се включи в обкръжение и тогава започва спускането надолу: „Всичко е нормално, в своята компания съм – както и преди. Там, където трябва съм”.

И с това, човек слага кръст на себе си и се плъзва надолу. В своята глупост и гордост не разбира, че сега му позволяват да се приближи, за да възвеличи обкръжението в своите очи. За него, то трябва да стане още по-високо, отколкото е било в началото.

Но заради своята природа човек гледа света през материалната призма. Вече познава другарите и те не му се струват толкова велики като преди, когато се е чувствал като скромен гост сред тях. Учебният материал придобива свързаност, а и учителят загубва предишната си висота.

Така расте егоизмът, за да предостави на човека възможност, всеки път отново да извисява обкръжението. Но той не използва тази помощ по предназначение – за подем, а остава долу. И в резултат, вместо да се изкачи – се спуска.

По този начин хората, които заслужават подем и разкриване на Твореца, като не успяват да влязат в обкръжението, започват да се спускат, пренебрегвайки получените средства. Още на следващия ден те не гледат на него, както вчера. Учителят, групата и книгите губят ценността си в техните очи, макар това да се случва с различна скорост.

Затова моята работа е непрестанно да извисявам важността на обкръжението – на учителя, книгите и групата. Трябва през цялото време да се издигам. Не защото някой има нужда от моето признание, а просто по друг начин няма как да постигна величието на Твореца.

Обкръжението не изгражда от себе си нещо особено и затова е много трудно да се ценят другарите. Учителят също не изглежда голям човек. В кабалистичните групи винаги е било трудно да се задържи обкръжението на висота. И все пак нямаме друг изход – трябва да започнем да помагаме на другарите да осъзнаият важността на групата.

Това не означава, че трябва да важничим или изкуствено да парадираме с величието. Тук не можем да се преструваме, защото Творецът е скрит. Колкото човекът е по-високо, толкова по-малко се проявява това – а Творецът е скрит повече от всички. Такъв е духовният закон.

И затова трябва да увеличаваме важността на обкръжението, за да можем чрез него да постигнем важността на Твореца. Ако тази цел не гори в нас изначално, ако не изградим ясно тази схема – от величието на обкръжението към величието на Твореца – тогава нищо няма да постигнем. Напротив, пренебрежението само ще нараства.

Днес, организацията Бней Барух съществува, защото аз съм тук. Утре, мен няма да ме има и ще се случи същото, което стана с групата на Рабаш – разногласия по всички направления. Затова, трябва да възвеличаваме същността на нашето общество, неговата основа – неговото величие, произтичащо от стремежа към величието на Твореца.

Ако през цялото време се стермя да придобия важността и величието, напълвайки главата и сърцето на всеки, ако принадлежа към това, ако съществувам заради него, ако съм привлечен от величието на обществото, защото ме води към величието на Твореца, ако постоянно усещам това, ако то ме движи – тогава, безусловно ще постигнем целта в най-кратки срокове.

От урока по статия на Рабаш, 14.02.2011

[35283]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Учител и ученик - Няма коментари→

Всички проблеми в света са предизвикани от това, че Исраел, т.е. устремените към Твореца, не изпълняват това, което им е възложено. Така пишат кабалистите. Ние не донасяме на света методиката на поправяне, не го обучаваме.

Всъщност, светът не е длъжен нищо да прави, той просто приема от нас тази методика, а ние я реализираме. Така че цялата работа лежи само на нас. С нас тя започва и с нас завършва.

Светът ти предава желания (келим), ако намериш начин да се обърнеш към него и да ги получиш от него. Сам той не осъществява никакви действия. С други думи, неговите действия произтичат от самата природа. Казано е, че „народите на света ще понесат Исраел на раменете си”. Те ще направят това, когато се разкрие поправянето.

Но свободния избор притежават само тези, в които има две сили: женска и мъжка, желание да се наслаждаваш и желание да наслаждаваш. Точно те се наричат „Исраел”, което означава: „направо към Твореца” (яшар Ел). В средната линия те могат да привлекат възвръщащата към Източника светлина за целия свят.

От урока по статията на Рабаш, 13.02.2011

[35197]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок, Свобода на волята - Няма коментари→

Въпрос: Какво е Творецът?

Отговор: Творецът е висшата сила, която управлява и привежда в действие цялата система. И ние го разкриваме в тази степен, в която ставаме подобни на тази система, тоест също интегрални. В тази степен се съединяваме с Твореца, с общата управляваща сила и ставаме вечни и съвършени като Него.

Това е стъпалото, което трябва да постигне всеки човек – не сега, но рано или късно. Всеки ще бъде задължен да стигне до осъзнаването на тази обща система и да постигне Твореца

Въпрос: Съществуват ли ангели в духовния свят?

Отговор: Ангелите са сили. Ангел (малах) произлиза от думата Малхут (царство), сила.

Въпрос: Какво са сфирот?

Отговор: Сфирот са определени свойства, които присъстват във всяка душа, но в различни съчетания. Това определя и цялата разлика между нас.

Въпрос: Какво е „поправяне”?

Отговор: Поправянето е корекция на нашето зрение, възприятие. В резултат започвам да виждам как всъщност е свързан света. Защото природата е глобална и интегрална – тя не се разделя на отделни части, както обичайно я делим, създавайки биология, зоология, ботаника, география и много други. Природата включва в себе си цялата тази обща картина. И поправянето се състои в това, че започвам да виждам всичко, съединено в  една картина – и самият аз, също влизам вътре в нея, заедно с всички.

Ето защо, в наше време е толкова популярна холистичната медицина (подхождаща към целия организъм и въобще към света като към единно цяло).

Въпрос: Какво е душата?

Отговор: Нашата душа е част от вечната система, която постигаме. Ние се включваме в тази система на 125 стъпала, докато не се слеем с нея като цяло. Всеки трябва да се издигне на всичките 125 стъпала.

Останаха ни максимум 230 години, за да завършим своето поправяне, да разкрием глобалния и интегрален свят и напълно да се включим в него – преди края на 6000 –та година. Но можем да го направим и по-рано.

Въпрос: Какво е „кръговрати на душите”?

Отговор: Човек, когато не е поправил напълно своето включване в общата, глобална система, трябва отново и отново да се превъплъщава, за да продължи поправянето. Дотогава, докато неговото индивидуално включване не престане да се проявява в общата система и всеки от нас, един вид се разпространи, „се размаже” по цялата система. Докато не се поправим по този начин, ще преминаваме през кръговрати в този свят.

От лекция в Париж, 01.02.2011

[35160]

Filed under: Въпрос-отговор, Духовна работа, Душа и тяло, Творец - Няма коментари→

Въпрос: Ако правителствата повече не могат да вземат правилните решения, то кой ще управлява страната, за да не настане анархия? Кой ще управлява света?

Отговор: Баал а-Сулам пише, че ние стигаме до такова състояние, когато светът ще се управлява от „Синедрин” (Висшето събрание на мъдреците- кабалисти). Да допуснем, че в него ще има 120 човека (както в древния Синедрин), определящи целият процес на поправянето, който трябва да премине светът.

Единственото, което те трябва да решат – това е как да напредваме към сливането с Твореца, в каква най-добра форма да направим това, за всяка прослойка от населението, за всяка възраст и националност. Но това ще бъде нашата единствена цел, относително която ние ще оценяваме. Тогава ни чака успех.

Трябва да си поставим духовната цел и да осъществяваме поправянето на цялото общество, от горе до долу. И за това не ни трябват никакви революции, освен една – в образованието, което трябва да стане глобално.

Днешните управляващи действат само от своята егоистична полза. Те не са способни да създадат истинско правителство, защото правителство – означава съединение. А какво съединение може да има, ако всеки мисли как да се добере до властта и да изпревари всички останали. Тоест, всеки мисли как да използва всички, за да излезе напред.

Такава е нашата егоистична природа, затова нищо не можем да чакаме от тях – можем да видим само неуспех след неуспех. И народът ще сменя правителствата, но ще става само по-зле. Докато накрая не разберем, че трябва да изменим само възпитанието.

Светът трябва да разбере, че се намира в дисхармония с природата. Ако отгоре върху нас се спуска общата, интегрална мрежа, действаща и възприемаща само всички заедно, а всеки от нас мисли за себе си индивидуално, то ние противостоим на силата, която ни управлява. Нищо няма да ни помогне, освен новото възпитание. По-нататък…

Ние трябва да установим тук долу такива отношения между хората, както тази глобална мрежа, която ни управлява отгоре. Ние трябва да бъдем подобни на нея, и колкото повече е това подобие – толкова повече спокойствие и добро ще има в света.

Висшата мрежа не се променя, тя си остава същата, но само все повече се спуска и се приближава към нас. И ако ние не се променяме съгласно нея, то ще започнем да се усещаме все по-зле година след година, и даже ден след ден!

Единственото, което трябва да направим – това е да изменим самите себе си! Човечеството тук, долу също трябва да стане глобално и интегрално. А това може да се постигне само с възпитанието на новия човек.

От урока по статията „Свобода на волята“, 11.02.2011

[35080]

Filed under: Ежедневен урок, Криза, глобализация - Няма коментари→

Въпрос: Защо човек иска поправяне, заради отдаването?

Отговор: Не става въпрос за това, защото никой не знае това за себе си. Цар Соломон също си е задавал въпроса за любовта между мъжа и жената: кой може да я разбере? Защото това е сърдечна страст, желание, а желанието се създава от Твореца. Ние трябва само да използваме всички възможности, които могат да насочат това желание към целта.

Творецът ми е дал всички средства, а аз трябва правилно ги да използвам, за да се движа напред. Ако не правя това, Той ми помага, „побутвайки” тук и там. В крайна сметка все едно, ще ми се наложи да използвам правилно всичко, с което разполагам.

Желанието и обкръжението са ми дадени от Твореца, а аз трябва само вярно да ги организирам, скрепявайки ги във връзката „Исраел, Тора и Творец” и използвайки ги по предназначение, да напредвам към целта.

Самият аз, освен тези „растановки”, нищо друго не правя. А и разпределяйки всичко по местата, аз, преди всичко използвам Висшата сила. Ако Творецът не построи моя духовен дом – кой ще го построи?

От урока по статията на Рабаш, 10.02.2011

[34961]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Въпрос: В живота се случва така, че някой ме оскърбява и се чувствам много уязвен и унижен. Какъв е реда, в който трябва да бъде извършен анализа на такава ситуация?

Отговор: В настоящото ни състояние, не можем да определим правилното отношение към реалността. Объркани сме по средата на пътя между небето и земята. Още не съм разкрил Твореца, но вече не се намирам и в пълно скриване. Всевъзможните премъдрости – цитати, изказвания, фрагменти от знанието възприемам като разкриване, а това не е така. Всичко се е смесило в мен.

И затова в „Предисловие към ТЕС” Баал аСулам пише, че през тези години, човекът трябва максимално да форсира своето развитие. Защото става дума за период на голяма бъркотия, когато не мога да разбера истината, но вече не съм съгласен с лъжата. Просто ме хвърлят от едната страна на другата.

От една страна, няма никой друг освен Твореца. Аз стоя пред Него. Как да се отнасям към реалността, ако около мен е само Той? А къде съм аз самият? Ако Той ме е наругал, трябва ли и аз в отговор да Го наругая? Но това е Творецът. Значи, през цялото време трябва да се въздържам? Да проявявам пълно смирение, дори ако ме заплашва смърт? Съществуват и такива възгледи.

В крайна сметка, в подобни случаи не можем да дадем много съвети, защото човекът се променя всяка секунда.

И затова, кабалистите ни предоставят определен ред на действията, обусловени от скриването. Защо ни дават тези съвети? Защото сме изложени на въздействието на две сили. Творецът не е създал просто едно състояние, при което стоя пред Него и Го разкривам, без да се разсейвам от нищо. Кой съм „аз”? Аз – това са силите на разединението, на раздялата с Твореца. При това, тези сили ми се представят като мен самия, като нещо, което е извън мен, но не като Творец. А Творецът, за мен е идеал, който е невидим и не може да бъде усетен.

Силите на разединението Го скриват от мен, а аз трябва да ги обединя в едно цяло. Тези сили ме отделят, отдалечават от Твореца, закриват Го. Те се подразделят на два свята – вътрешен и външен. По своята същност се отнасят към една природа – на разединението, на егоистичното желание, но ми се представят двояко, противоположно.

Така че, трябва да ги обединя помежду им и да разпозная в тях именно разединението. Наблюдавайки действието, мисълта, желанието на каквото и да е около мен, аз сплотявам и вътрешното и външното – сам за да постигна единство. И в такъв случай, ако съм способен да го направя, не греша.

Тук трябва да прилагаме само един принцип: „Човекът съди съгласно онова, което вижда”. Не се опитвам да стигна до Единния, който е скрит от мен. Но в момента, в който обединя всички сили – и своите, и чуждите в едно цяло – откривам вътре единния Творец.

От урок по статия на Рабаш, 10.02.2011

[34958]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок - Няма коментари→