Въпрос: Как след конгрес да съхраним, в себе си, онова състояние, което сме постигнали там, тъй като обикновено, винаги следва падение?

Отговор: Ние не можем да си го позволим, подобно на това както не можем да кажем на една майка да не се грижи за детето си, когато е болна. Има такива ситуации, в които необходимостта засенчва всичко. И само при смърт на майката, някой друг поема грижите за детето ѝ.

В нашия случай – нямаме време за почивка, безсъдържателно многословие и падения. Светът около нас се развива много бързо, а ние изоставаме и сме длъжни да бъдем „в крак” с неговото темпо.

В момента, все повече и повече, започваме да усещаме всичко лошо, ставащо се по света, което е свързано с нас до такава степен, доколкото закъсняваме с поправянето си.

Затова аз не трябва дори да допускам мисълта за падение след конгреса – това не трябва да става .

Освен това, до лятото предстоят редица важни събития: Конгреси в Италия, Испания, Москва. Трябва всички ние да се сплотим и да се готвим за тях. Ето защо, нямаме никакво междучасие. Всичко е много сгъстено във времето. И това е добре доколкото отговаря на темпа на промените в света.

От лекция на Конгреса, 25.03.2011

[40548]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Конгреси и събития - Няма коментари→

Завърши конгресът в Америка, и още на момента трябва да започнем подготовка за следващия конгрес, който ще се проведе в Москва. Няма време да изпадаме в униние, а после да се чудим как да се измъкнем от падението. Нямаме това право.

Да допуснем – аз съм настинал, но в къщи имам и малко дете, което също се е разболяло. За какво ще мисля аз – за своята болест или за неговата? Разбира се, че ще положа всички сили да излекувам него.

И тук е същото! Пред нас сега стои много по-сериозен проблем, и нима ние можем да си позволим да униваме?!  Няма време за това, за подготовка остават само два месеца! А времето ще се компеpсира още повече, затова трябва да се подготвим отсега за това. Точка!

А вие ми разправяте, че се намирате в някаква меланхолия, като в мъгла.. За какво изобщо говорите?! Няма нито миг за губене! Аз веднага след конгреса започнах да мисля за следващия, още по пътя от Ню-Йорк към Торонто.

Нашата работа е съвсем проста: да укрепваме връзката между нас, докато вътрешното ѝ напълване – взаимното отдаване един на друг не се отъждестви с  отдаването на Твореца, да стане съвършено подобно с Неговото и равно по големина и качество.

От урока по статията „Предисловие към Птиха“, 08.04.2011

[40212]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Конгреси и събития - Няма коментари→

Еволюцията на човека показва, че развитието е постепенен и многостранен процес. То следва определена програма и посока, където всеки елемент се присъединява към общия процес, записан е в общия отчет, и така постепенно се натрупват измененията.

Нашето вътрешно поправяне се случва по подобен начин. И въпреки че ние силно желаем да го завършим колкото се може по-бързо, то все още изисква време и множество действия: ние се предвижваме една крачка напред и една назад, преминаваме подеми и падения. Но поправянето не се случва изведнъж. Това е цял процес на натрупване на промени, където всеки „грош” се добавя към една сметка. И затова то отнема години.

Най-ефективният лек за поправяне е работата, насочена към обединение. Затова кабалистите веднага поставят условие на човек, когото висшата сила довежда в групата: той трябва да реши, че най-важната работа е да се свърже с групата и да се обедини с другите, докато ученето е само средство за нашето обединение.

С други думи, това е напълно противоположно на това, което си мислим, когато влезем в групата. Изначално си мислим, че групата е просто място, в което можем да учим като в университета, за да се сдобием със знания. Но напротив – години минават преди човек да започне постепенно да разбира, че ключът не е да получи знания, а да измени своите вътрешни свойства. Учейки с групата, той получава особена, изменяща сила и усеща нейното въздействие именно по своите отношения с групата.

Истинските резултати от напредъка се оценяват по това, колко близо или далеч от групата се чувства човек, доколко той се нуждае от нея, доколко може да се сближи с нея, каква важност ѝ придава. Всичко се измерва единствено по отношение на групата, защото  накрая именно с тях той трябва да се обедини, за да почувства духовния свят вътре в тяхната поправена връзка, обединявайки се като един човек с едно сърце.

Около него има не просто другари по учене, а те стават части от неговата душа. Всъщност, в човека няма душа, а учените си губят времето, търсейки я някъде в тялото. Човешката душа се намира във всички останали. Доколкото той може да излезе извън себе си и да се обедини с приятелите около себе си, дотолкова всичките тези „външни” желания стават негова душа.

Затова придаваме такова голямо значение на нашите конгреси и подобни мероприятия, когато се събират голям брой хора от целия свят и възниква мощна сила на съединение. Във всички часове на конгреса ние извършваме поправяния – имено в съединението между нас.

Затова трябва да ценим такива срещи като най-важното средство за напредване, сред всички останали. Нищо не е по-ефективно за напредването на всеки и на всички нас заедно към поправяне и разкриване на висшия свят, отколкото конгреса.

Дори по време на конгреса не всичко се случва изведнъж, а „грош по грош се натрупва в голяма сума”. Необходимо е да преминем през няколко подобни срещи, докато разкрием настоящата връзка между нас и висшата светлина бъде разкрита в нашето обединение, което се и нарича разкриване на Твореца пред творенията.

Затова преди физически да отиде на такова събиране човек трябва мислено да се подготви. Той трябва да настрои себе си, за да бъде готов да влезе на това място: да се запознае с всички предстоящи събития, да научи материалните, песните, темите за обсъждане – да узнае колкото се може повече за конгреса. В последствие ще ни бъде по-лесно да се съсредоточим на своето вътрешно усещане без да се разсейваме, без да губим емоционална и умствена сила за външните, технически детайли.

Затова трябва предварително да се запознаем с всички материали, с цялото разписание и да дойдем там с едно единствено желание: „Аз искам да се обединя с всички останали с цялото си сърце и душа, защото духовният свят ще бъде разкрит само във връзката между нас, а не във всеки от нас. Аз искам този пуст космос между нас да бъде изпълнен с топлина и добро отношение един към друг, тъй като имено това е мястото, в което висшата сила, Творецът, се разкрива на творенията.”

От урока по вътрешна подготовка за конгреса „WE!”, 11.03.2011

[37800]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Конгреси и събития - Няма коментари→

Конгрес в Мецукей Даргот, урок 1

Въпрос: Как можем да удържим правилното намерение в нашето ежедневие? И как човек трябва да реагира на неприятностите, които му поднася съдбата?

Отговор: Написано е, че човек трябва да приложи всички усилия, за да разкрие връзката си с Твореца и връзката си със света, каквото и да се случва: „Ако не аз на себе си, то кой на мен?”.

Той все още не разбира причините, но всичко случващо се в крайна сметка трябва да възприема като необходимо и най-добро за неговото духовно развитие. Трябва да моли своята и цялата световна група да мислят за това, нито един от нас да не се откъсва в своите мисли от висшата сила: „Няма никой освен Него”.

В момента, в който се съединяваме, във връзката помежду ни заедно с Твореца, с никой от нас не може да се случи нищо лошо. Защото тогава ние встъпваме в процес, наречен „изпълнение на заповедите”, а изпълняващият заповедите – не може да пострада.

Ако човек извършва поправяне, на него не могат да му причинят никаква вреда. Даже ако е в падение – това ще бъде падение за целите на подема, на поправянето. Падението, без което подемът е невъзможен!

От 1-ия урок на конгреса в Мецукей Даргот, 24.02.2011

[37540]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Конгреси и събития - Няма коментари→

Рабаш, „Шлавей Сулам“, 1988/89, статия 9, „Бедствието, идващо при грешниците…“: Мъдреците са казали: „Бедствието идва в света, само когато в него има грешници, а започва с праведниците“…

Cамостоятелното напредване е невъзможно. Серията падения разкрива в човек такъв голям егоизъм, че той се пита: „А мога ли изобщо да изляза от него?” И тогава настоятелната необходимост от изход го насочва към групата. Само там, заедно с другите, той може да призове силата, която ще го изведе навън.

Всички опити да излезе самостоятелно (червената стрелка в чертежа) ще претърпят крах. В самота тук нищо не може да се постигне. Защото човек е длъжен да поправи разбиването, да поправи срама, да подготви изход от самия себе си към ближния.

И затова всички падения идват, за да ни покажат собственото ни безсилие, за да се обърнем към групата, когато сме в безизходица, и с нейна помощ да придобием осъзнаване на важността на Твореца. Тази важност ще ни застави да търсим пътя към изхода и ще ни доведе до вярното решение: само в обкръжението ще намерим сили да се движим напред.

А обкръжението, както разбираме, е изкуствен образ. То само се представя на човека като нещо чуждо – именно за да може той да се откаже от егоизма си, от желанието за наслаждение.

И затова всички беди идват, за да се разкриват все повече „грешниците” в нас, но се изсипват при това върху онези състояния, които се наричат „праведници”.

От урока по статията на Рабаш, 05.01.2011

[31844]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Въпрос: Какво трябва да направиш в състояние, когато нямаш никакви сили, нищо не ти влияе и не знаеш какво да правиш?

Отговор: За това е написано в седмичната глава на Тора: „И заридали те от тази работа“. След като човек стигне до усещането за собственото си безсилие, остава му само да моли.

Преди това, той се е смятал за голям и умен, за разбиращ. Мислел е, че ще може да напредне, непрекъснато добавяйки знания, усилия и действия. Но, ако до дадения момент е извършил достатъчно действия, на него му разкриват, че с това нищо няма да постигне.

Тогава защо да ги извършва? За да постигне, че «така ти нищо няма да постигнеш». За да стигне до състоянието на опустошеност, човек трябва да вложи много, много сили.

Аз работя и си мисля: «Сега, със своя труд изграждам „прекрасните градове Питом и Рамзес», придобивам знания. Скоро ще разкрия всичко – ще видя и ще започна да чувствам.”

Аз влагам все повече сили, още по-дълбоко навлизам в ученето – и изведнъж откривам: „Колко съм вложил, а какво постигнах?!… Аз нямам нищо… И какво оттук нататък? Какво ще стане с мен?!“. Не знам, но съм готов да заспя като умрял – само ми дайте приспивателно, за да спя през цялото време и да не ставам.

Така се чувства човек в този момент – лишен от всякакви сили. Защото започва да разбира, че по този начин нищо няма да постигне. Отначало, той дори не знае това, и само чувства, че няма никакво желание. После, все пак се пробужда и продължава.

Но в някакъв следващ момент започва да разбира, че само със свои сили няма да успее, и тук му е необходима висшата сила: „Ако Творецът не дойде и не ми помогне, аз самият не съм способен нищо да направя“.

Но той започва да мисли така само, след като 15-20 или 30-40 пъти се е опитвал да напредва със собствени сили – и всеки път е получавал разочарование, изпадал е в  отчаяние. Това се нарича „години на египетското изгнание“ – докато не „заридаят те от тази работа“.

За своето его, аз изграждам „прекрасните градове Питом и Рамзес“, а за човека в мен, желаещ да постигне духовното – това са нещастни бедни градове, където всичко е празно и нямам нищо от това. Аз започвам да се раздвоявам.

Какво, като притежавам знания и разум, като мога красиво да разсъждавам за науката кабала, и като че ли всичко разбирам? Но това нищо не ми дава. На практика – в мен го няма духовното. Мога да разказвам за него денонощно, но постигам ли го или просто говоря? Май просто говоря…

Тогава, човек разбира, че тук трябва да има само помощ свише, някакво висше разкриване, висша сила – нещо, което не му е подвластно, и че с това, което има, не е възможно да постигне духовното. Тогава, той стига до истинския вик – „и заридали те от тази работа“.

Това е сложен път. Човек трябва много пъти да премине през такива състояния. Само обкръжението  може да му помогне – нищо друго. Обкръжението може да го поддържа и да го опази, да ускори развитието му. Иначе, кой знае кога отново ще се събуди – ако не с помощта на обкръжението, то чрез смяната на «решимо» (информационния ген), когато към него проявят милост свише и му дадат ново състояние. Но никой не знае, кога ще се случи това…

Затова, когато човек се намира в добро състояние, когато светлината му свети и има сили, трябва колкото се може по–силно да се свърже с обкръжението, та по време на слабост да получи обратно от него, вложените преди това сили. Тогава, той ще премине през падението като по инерция – и отново ще започне да се издига, защото преди това е набрал скорост.

От урока по статия на Рабаш, 24.12.2010

[30876]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Въпрос: Как можем да бъдем уверени, че повече няма да има разбиване?

Отговор: Ние се намираме на последната, най-ниска степен. Няма къде да падаме повече, няма по-лошо от нашето състояние.

Оттук и по-нататък може да има само подем. Не може да има разбиване. Какво още в нас трябва да се разбие, ако сме откъснати от духовното? Разбило се е духовното, намерението заради отдаване, екранът, съзнанието за Твореца.

Намираме се в състояние на пълна тъмнина, но понеже не усещаме духовното, не чувстваме и къде сме му противоположни. Докато само различаваме, че ни е лошо. Но лошо ни е не от това, че Творецът е скрит, че ние не можем да Му отдаваме. Лошо ми е лично на мен, а Той не ме вълнува.

Това състояние на разбиване и падение е във властта на клипот. И затова ако в теб и се пробужда някаква мисъл за Твореца, то е само за това, как да Го използваме, а не да Му доставим удоволствие. Ти предявяваш претенции: ”Кога ще ми бъде хубаво?!”.

Колко още може да се разбием от такова състояние, ако пребиваваме в такава летаргия без всякакво движение? Ние разкриваме нашето най-лошо състояние – по-лошо от клипот. Защото клипот – това е злото начало, което аз изяснявам чрез светещата ми светлина.

И тогава аз мога да различа какви желания в мен се отнасят към клипот – ”ураганен вятър” (руах сеара), ”голям облак” (анан гадол), ”всепоглъщащият огън”(еш митлакахат), където е клипат Нога, където е светостта. Пред мен ясно се представя строежа на моята душа. За да достигна такива изяснявания, трябва да се издигна на много високо духовно ниво.

А в нашето сегашно състояние ние нищо не сме способни да различим, всичко е блудкаво и празно. Ние четем какво пишат кабалистите и за нас това са само думи с различна последователност от букви. И какво от това?

Затова разбиване на нас не ни предстои, по-ниско да падаме няма къде.

От урок по ”Учение за Десетте Сфирот”, 22.12.2010  

[30494]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок, Криза, глобализация - Няма коментари→

Въпрос: По какъв признак мога да разбера, че съм успял да пробудя другарите в групата? Може би те ще усетят повече радост?

Отговор: Просто така да се радват могат само малките деца. А възрастният човек не се радва без причина, – той може да изпитва радост само от това, че е изпълнил задачата си, да постигне целта, сливането с Твореца.

Ако отвориш книгата „Псалмите“ на цар Давид, ще видиш, че той не престава да се обръща към Твореца: или плаче и Го моли за помощ, или Го благославя. Това са две противоположни състояния и човек е длъжен да се намира и в двете.

От една страна той крещи и плаче, умолявайки Твореца, а от друга страна се радва, че има в себе си нуждата да се обръща към Твореца, изисква от Него, Той да му даде такава възможност.

Неговото тяло, неговото его страдат, но душата му усеща радостта от това, че благодарение на тези състояния тя се удостоява с духовното възвишаване и връзката с Твореца.

Затова книгата „Псалми“ – това е най-святата книга, защото и в лошите и в добрите състояния цар Давид усеща сливането с Твореца.

А как е възможно сливане в лошите състояния? Нали ако е сливане то човек би трябвало да изпитва радост! Тогава за какво ще плаче? – защото говори за своето непоправено желание, а сливането с Твореца става в неговото намерение.

И ето това е, което ние все още не сме способни да разберем и съответно да се държим според него. При нас всичко е както при малките деца: някаква неприятност, и – вече сме в пълно униние, или обратното: така се радваме на доброто, че забравяме за всичко. Не можем да се намираме едновременно в тези две състояния и това е лошото.

Това означава, че човек е неспособен да се владее, сам със себе си не успява да се свърже и да разбере какво става в самия него: от една страна преживява неприятните състояния, а от друга усеща постоянната връзка с Твореца, от която и той получава тези неприятности, объркване, проблеми.

Но в групата, където съществува връзка между другарите такова нещо не може да има, защото един се намира в подем, друг в падение, трети – спи, и т.н., и човекът възприема всички тези състояния заедно, включва ги в себе си всичките.

Тук няма силни и слаби. На всеки спрямо собствените му свойства свише му пращат проблеми, капани и трудности.

Такива състояния на всекиго се случват, – въпроса е само в какво темпо те се сменят едно с друго.

Дадена ни е възможност “да излетим“ 1000 пъти по-бързо, отколкото сега. Което значи, че ние ще успеем да постигнем духовното не след хиляди години, а още сега!

От урока по писмо на Рабаш, 03.12.2010

[29121]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Въпрос: Аз съм в падение след края на Конгреса. Страхувам се, че съм загубил желанието за отдаване. Работя в група, но не усещам това да помага, а възможно е и да пречи. Мисля си да напусна само и само за да разкрия отново желанието. Правилно ли е това?

Отговор: Какво желание ще разкриеш, ако напуснеш? Желанието да отидеш в бар или на футболен мач? Получаваме необходимостта за духовното само от обкръжението. Напускайки го, ти ще тръгнеш точно в противоположната посока.

Написано е за разкриването на егоизма: Грешниците ще паднат, където праведниците ходят. Това е твоята дилема: да станеш праведник или грешник.

Скриването, което последва след Конгреса, разкри в теб ново, силно, егоистично желание, предназначено за работа и поправяне. Но ти искаш да избягаш от тази работа вместо да направиш нов старт имено от мястото, на което е нужно.

Ние винаги напредваме от „противоположното” – от разкриването на нова, непоправена част на желанието за наслаждение. В това място ти трябва само да различиш твоята връзка с целта. В действителност тази непоправена част въобще не ме разделя от целта, а напротив, дава ми възможността да се предвижа напред притегляйки я към поправяне.

Но в процеса аз изпитвам лоши усещания, тъмнина и безсилие. Върху мен се спускат тежест и безразличие и всички пламенни речи замират. Какво трябва да направя? Как мога да не избягам?

Тук навикът, задължението и установеният ред ми помагат. Моите усилия се натрупват, стотинка по стотинка, до достигането на огромна сума. Без значение какво се случва, ти не можеш да напуснеш пътя.

От урока по книгата Зоар. Предисловие, 21.11.2010

[27165]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Зоар, Конгреси и събития - Няма коментари→

Въпрос: Как да пренесем въодушевлението от Конгреса през последващия период на падение?

Отговор: Ако ние добре се подготвим по време на Конгреса, ако укрепим връзката помежду си, то тази връзка ще ни помогне незабавно да прибавяме към паденията подеми.

Наистина, има такава възможност – да не падаме. Затова ние трябва така да се подготвим за Конгреса, че след това да възприемаме тежестта в сърцето и желанията не като зло, а като средство, възможност за подем.

Ние достигнахме до особено състояние – голямото обединение на различни, чужди, далечни един на друг хора.

Всъщност, ние представляваме целия Вавилон. И в същото време ние можем да създадем такава връзка, че да се възползваме от примера на единство, който ще ни дадат на Конгреса, и да останем в него постоянно.

Трябва само да поддържаме същото въодушевление, същата връзка, същата важност на целта, държейки се за получения пример, държейки се за тази сила, която сме привлекли по време на обединението. Тогава, без всякакви проблеми, ще тръгнем нагоре по духовните степени.

Единството ни напълва с енергия, осъзнаване на важността и величието на целта, и трябва да направим така, че в последващите състояния изобщо да няма падения в тъмнината. Затова е нужно по-рано да сме ги видели като желателни и необходими, на принципа: „аз пробуждам зората, а не зората – мен”.

Ние чакаме тъмнината като светлина – защото тя ни предоставя шанс за подем.

От урока по статията Рабаш, 26.10.2010

[24916]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Конгреси и събития - Няма коментари→