От нашия свят ние се издигаме до света на Безкрайността. Този път е разделен на два етапа: първият се нарича „трепет”, а вторият „любов”.

По време на първия етап ние поправяме своето егоистично желание на нулево, първо и второ стъпало на авиют, а по време на втория – поправяме третото и четвъртото стъпало на авиют. Нисшата част е Галгалта ве Енайм (ГЕ), а висшата е АХАП. Те заедно образуват душата.

Трепет означава, че зад стотици мои притеснения стои една главна тревога: ще съумея ли да не получа? Като гост, аз се тревожа да не пожелая да получа угощението на домакина. Той се опитва да ме уговори, но аз отказвам отново и отново. С други думи всеки път придобивам екран на увеличаващия се авиют на желанието, докато се издигна над целия свой авиют (който се нарича планината Синай) и придобия свойството трепет. Сега се издигам над всички получаващи желания и се предпазвам от получаване на егоистично наслаждение.

Тогава започвам взаимно включване с ближния: „Какво иска той?”. Аз виждам какво иска той и до колко съм способен да направя нещо за него. Аз придобивам неговото желание, неговия келим и го обезпечавам в своя келим. Сега аз действам по друг начин: аз обръщам своето кли, за да получа за ближния.

По същия начин майката се грижи за своето дете. Тя прави всичко, за да го напълни. Така се проявява нейната любов. Така любовта се заключва в това никога нищо да не взимам от другите, никога да не крада или наранявам другите. Това се отнася към предишния стадий, трепет, първата степен на поправяне на келим.

За това мъдрецът Хилел е казал „страннико”, т.е. егоистично желание: „Искаш ли да се приближиш към отдаване? Моля. Не прави на другия това, което ти е ненавистно. Издигни се над своите получаващи келим и тогава няма никому да навредиш.”

Тогава настъпва обрата на любовта, която раби Акива назовава в общия закон на Тора: „Обичай ближния, както себе си”. Това означава, че ти взимаш чуждите желания и се обединяваш с тях, за да ги напълниш.

По този начин любовта в своето истинско духовно усещане не може да бъде достигната без значителна подготовка.

От урока на темата за любовта, 04.03.2011

[37085]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок - Няма коментари→

За да може свойството на светлината да проникне в желанието, се осъществява особен процес на низхождане.

Преди всичко, на желанието дават чувството за собствената противоположност на светлината. Като следствие, то не може да понесе само себе си и произвежда съкращаване.

А след това, желанието решава: „На мен ми трябва екран (масах)”. С други думи, на него му е нужна възможността да се уподоби на светлината посредством собственото си действие.

Това означава, че то все пак ще бъде обособено от Твореца и ще застане пред Него като гост пред домакин. Нищо не получавайки от домакина, гостът все пак чувства, че е противоположен на него и страда от това.

На мен не ми е необходимо приготвеното от хазяина угощение, аз го отхвърлям. Обаче домакинът все пак ми предлага да ме отведе на своята масата и съжалява, че аз не вземам неговите дарове. И тогава аз ги приемам – при това е ясно, че аз правя това, желаейки само да му доставя удоволствие.

И така, светлината и творението, бидейки противоположни са отделени помежду си. Светлината иска да напълни творението (1), а творението я отблъсква назад (2).

Но след това, когато светлината все пак се връща и „много моли” (3), творението сякаш  и прави услуга и се съгласява да получи от нея (4). Такова получаване се смята за отдаване. Така се развиват техните отношения.

Става въпрос за развитие чрез екран. Творението се представя като място на желанието, но пред това желание стои екран. То сякаш поставя отгоре „преграда” и решава за себе си: колкото и светлина да дойде (1), най-напред аз ще я отблъсна (2). Но светлината все пак ме притиска (3), и тогава аз си правя разчет (?): колко мога да получа. Съответстващото количество аз пускам вътре и приемам това „угощение” (4).

Разчетът става допълнителен фактор: колко съм способен да получа, за да доставя на домакина такова удоволствие, каквото той иска да ми даде? И този разчет прави от мен човек (адам). Защото с това аз утвърждавам своята самостоятелност в пълно откъсване от домакина и действам подобно на него. Той – на мен, а аз – на него. Или, както е казано в Песента на Песните: „Аз – на любимия, а любимия – на мен”.

Постъпвайки по подобен начин, творението достига до поправеното състояние, и такова получаване прави от него духовен съсъд.

Защо „съсъд”? Защото той може да получава светлина.

Защо „духовен”? Защото е подобен на Твореца, даващ като Него.

От урок по статията на Рабаш “ Пояснение към Птиха“, 04.03.2011

[37044]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок - Няма коментари→

Аз гледам на света егоистически: какво мога да получа от него? Как да напълня своите сетивни органи: зрение, слух, вкус, обоняние и осезание? В този свят има нежива, растителна, животинска форми на съществуване и хора.

Но ако аз започна да го възприемам не чрез петте си сетивни органа, а посредством петте други, наречени кетер, хохма, бина, Зеир Анпин и малхут, то ще видя реалност, намираща се зад картината на този свят, разкриваща се зад него.

Когато открия, че в тази реалност също се намират неживата, растителната, животинската форми на развитие и човекът, но всички те са свързани с взаимното, съвършено желание да отдават. И с това, че сега ние разкриваме цялата природа като интегрална и глобална, а съставящите я елементи като взаимнозависими, – ние вече започваме по малко да се издигаме към висшия свят.

Тогава, благодарение на това, че аз започвам да излизам от своето егоистично възприемане в друг свят, да виждам и чувствам формите на развитие на тази, друга реалност, аз се включвам в мрежа на добри взаимоотношения между всички. Това се и нарича „висш свят”.

А преминавайки от единия свят в другия, ние преминаваме „махсом” между усещанията на тези два свята, и, в крайна сметка, добавяме към усещането на нашия свят още повече вътрешна форма за възприемане на действителността, в която природата работи не за получаване, а за отдаване.

И ако в желанието да получиш наслаждение ние чувстваме само себе си, то в желанието да отдаваш, ние усещаме желанията на всички други. Защото ако аз се отнасям към всичко, което ме обкръжава, с цел да се наслаждавам от него, да го поглъщам в себе си или да го използвам за своите цели, – това е егоистично използване. Но когато аз го използвам за целите на отдаването, т.е. за да му отдавам и да разкрия в него напълването, то достигам до изменение на възприятието на реалността.

От лекцията в аудиторията „Кабала за народа“, 28.12.2010

[36366]

Filed under: Възприемане на реалността, Духовна работа - Няма коментари→

Какво е това любов в нашия материален свят? Това е “животинска“, материална, егоистична  любов, посредством която ние се наслаждаваме един на друг.

Родителите инстинктивно обичат децата си, а децата инстинктивно обичат родителите си – според това, доколко получават онова, което желаят от тях. И всичко това е проникнато от егоистични намерения.

Заглуши в майката майчинският ѝ инстинкт към нейното дете, и тя ще се отнася към него така, както към останалите деца. Дори то да умира от глад на нея ѝ е все едно. Така че родителското чувство не е любов, а инстинкт.

Любовта между половете се предизвиква от хормоните. Дай на човека съответния препарат, и ще видиш как любовта внезапно изчезва или обратното –  пробужда се на същото място. Тук става въпрос за хормонално влечение.

Всичко това се отнася до животинското ниво и нищо повече. Генетиците и биолозите могат точно да обяснят защо това е така. Но ние естествено възпяваме това чувство и му приписваме духовна същност – просто защото на него се наслаждаваме повече от всичко друго и съответно искаме да го възвисим в своите очи.

Освен това има и неизмерима любов, носеща големи щети. Защото ако любовта не знае граници, лишена е от трепет, тя води към ненавист. Ако някой ме обича, аз трябва да съм загрижен за това да не му позволя той да обича прекалено силно, и сам той трябва да е загрижен за същото. Всичко трябва да има вярната мярка и правилната тежест. Ако любовта “прелива извън бреговете“, тя ме анулира, и тогава аз започвам да ненавиждам обичащия, да го отхвърлям.

Виждаме това например при родителите и децата: прекомерната любов към детето предизвиква в него презрение и ненавист. И е виновно не детето, а възрастният, който не ограничава своята любов, което се нарича, не я съпровожда с екран. Ние винаги сме задължени да контролираме големината на любовта си. Само в света на Безкрайността, в края на поправянето, ние ще успеем да придобием “безмерни“ екрани.

И така в нашия свят няма смисъл да говорим за любов – ние само по най-обикновен начин се използваме един друг. Не трябва  да се отказваме от това или да го презираме – защото такъв е нашия живот. За пример, дълги години съпрузите живеят заедно и са загрижени един за друг.

Но е необходимо да направим разликата: в крайна сметка, аз правя това по навик, който ми става втора натура, по желание на егоистичните позиви, пробуждащи се в мен и напълващи се от това.

А в духовния свят любов – това е чистото отдаване.

От урока на тема любов, 04.03.2011

[37082]

Filed under: Възпитание на децата, Духовна работа, Ежедневен урок, Мъжът и жената - Няма коментари→

Творецът играе с нас игра, скрива се, разкрива се и отново се скрива – за това, за да ни пробуди. Отначало ние просто усещаме това в материалното, когато чувстваме себе си ту добре, ту зле – докато не пораснем за сметка на всички тези промени.

В същото време нашето желание да се наслаждаваме расте и не само количествено, но и качествено, преминава през четири стъпала на развитие: неживо, растително, животинско и човешко, и накрая започва да осъзнава себе си, да разбира причините, поради които му е ту добре, ту зле и за какво идват всички тези изменения.

Ние вече се учим не само да различаваме добрите и лошите състояния, но също и истината и лъжата, причината и целта на появилите се изменения, Кой ги праща, и как да свържем всичко това заедно, тоест да го реализираме в съвършена форма. Така ние напредваме в нашето развитие.

Кабала ни помага да разберем всички тези състояния, през които ни превеждат – техните причини и цел, и тогава ние започваме да изграждаме картината за себе си. Не е Творецът който се изменя, скрива или разкрива, за да си поиграе с нас, а ние – в нас, в нашето желание да се насладим стават такива промени, против вечната неизменност на висшата светлина, Твореца, който се намира в абсолютен покой, и който казва: “Аз Своето АВАЯ не съм променял“.

А всички изменения стават в творението, в получаващото – то е, което преминава през различни вътрешни състояния, лоши и хубави, и затова на него му се струва, че сякаш Любимия му го изоставя, ту се разкрива, ту отново се скрива.

И тогава ние започваме всичко да виждаме в по-истинска светлина, разбирайки, че стоим срещу висшата сила – постоянната, вечната и съвършена, а всичките промени стават в нас и ние трябва да молим за милост, за да ги използваме правилно. Преди всичко, трябва да се научим да не зависим от тези изменения, а след това – да съумеем да ги използваме за отдаване, както го прави висшата сила.

И така ние достигаме до състояние, за което е казано: “Аз към моя Любим, а Любимият – към мен“, когато от скритието на Твореца преминаваме в благословение, в приближаване към Него и към съединяване. Всичко това зависи само от нас, от нашето възприемане на реалността.

Ние преставаме да зависим от случая, а започваме да виждаме причината и целта, порядъка на промените. Първо ние ще разберем, че всички тези изменения стават в нас, и че  всичко зависи от нашето поправяне. След това разбираме какво да правим с тези поправки – не само заради това, да почувстваме себе си добре, а за да стигнем до истината.

А тези състояния приключват когато творението стои срещу вечния съвършен, не изменящ се Творец и пробужда в себе си  все по-голяма чувствителност, така че да се приближава към тази вечна и съвършена форма на отдаване, в която се намира Творецът.

От урока по статията на Рабаш, 03.03.2011

[36937]

Filed under: Възприемане на реалността, Духовна работа, Ежедневен урок, Творец - Няма коментари→

В процеса на постепенното слизане от света на Безкрайността става получаване на светлините в съсъдите (келим). По пътя надолу лежат световете Адам Кадмон, Ацилут, Брия, Ецира и Асия.

Тяхната стълба представлява постепенно съкращаващо се получаване на светлината, заради отдаване на Твореца. В света Адам Кадмон има голяма светлина ехида, в света Ацилут – светлина хая, в света Брия – светлина нешама, в света Ецира – светлина руах, а в света Асия – светлина нефеш.

В резултат свършват всички светлини във всички съсъди и ние се оказваме долу, в състоянието „този свят”. Тук няма нито светлини, нито съсъди – само проста жизнена сила, материално желание. В продължение на цялото спускане, екранът е намалял от 100% до 0%. В резултат ние нямаме сила на съпротивление, нямаме мисъл за отдаване – нищо нямаме. Намираме се в материален свят – с други думи, в желание, действащо заради себе си.

И тук трябва да се развием до такова състояние, в което да поискаме да се върнем обратно в света на Безкрайността – от нула, отдолу нагоре, да преминем през всичките пет свята, през които сме се спуснали. Всъщност, с това реализираме целта на творението.

И така, след като сме се спуснали до нашия свят, ние сме съществували в него през цялата история, докато не сме стигнали до 2011 г. – до началото на подема. От този момент, всички души започват пътя си нагоре.

Пътят отгоре надолу минава през 125 стъпала, тъй като във всеки от петте свята има по пет парцуфим с по пет сфирот.

И изобщо, в мирозданието всичко е зададено и отмерено, всичко е насочено към целта. Трябва само стъпка по стъпка да разкриваме нашето следващо състояние и внимателно да влизаме в него – всеки по своему. Всичко е вече построено, а в Безкрайността (Ейн Соф) ни очаква финалното, съвършено състояние.

Докато се спуснем оттам, ние сме се намирали в състояние 1, а после, през разбитото и объркано състояние 2, се връщаме назад в Безкрайността – в състояние 3.

Какво „печелим” от това? Печелим самостоятелност. Защото сами проправяме този път назад към Безкрайността – сами действаме, сами постигаме творението и действията на Твореца. Съзнавайки кой е Той, придобиваме подобие на Него и разбираме, как трябва да действаме без Него. Учим се така, както се учи детето, докато не стигнем до такова ниво, на което ще действаме вместо Твореца, в цялата реалност, в цялото творение.

Творецът е само сила, а ние я привеждаме в действие. И затова, в третото състояние има двама – Творец и творение, които са равни и подобни във всичко. Ето какво сме спечелили. Именно в това се заключава целта, която Творецът е поставил пред нас – да станем равни: Той и творението.

От урока по статията на Рабаш „Пояснение към Птиха“, 04.03.2011

[37038]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок - Няма коментари→

Предвижвайки се по духовния път и преминавайки през различни състояния, ние, подобно на бебета, не знаем как да се развием, какво се случва с нас, объркани сме. Това е видно по малките деца – те са готови да приемат всичко, което им казвате, защото от къде могат да знаят истината? Те са напълно под ваша власт.

В духовния свят ние преминаваме през същия „зародишен” период. Тогава какво ни остава да направим? След като положим огромни усилия да разберем нещичко чрез разума и правилната организация на нашата работа, както във всяка наука, ние трябва да разберем, че в кабала ученият е човек, който е развил духовни свойства на възприятие към този свят, към който започва изследването.

Затова, когато пристъпваме към учението, ние трябва да мислим за светлината, която ни поправя. Това ще ни позволи да проникнем в усещанията, а след това и в разбиранията на световете, които ни се разкриват. Първо усещаме, а след това разбираме усетеното.

Това е видно при бебетата: първо те усещат само „добро” или „лошо” и нищо друго. После те започват да разбират от какво зависят, как да се доближат до доброто и да избегнат злото и т.н.

Първо се пораждат чувствата, а чувствата са определено напълване на желанието. Но за да бъде напълнено, желанието трябва да се измени под въздействието на светлината, преминавайки от получаване към отдаване, и в зависимост от това, то ще започне да усеща духовно напълване, напълване от свойството отдаване, напълване чрез отдаване.

Затова ни е забранено да съжаляваме, че не разбираме нито материала, който изучаваме, нито пътищата на нашата работа. Човек, който мисли, че разбира нещо, е глупак. Човек, който е горд от това, че знае, разбира, възприема, напуска урока пълен с енергия, разбиране и горделивост, трябва да разбере колко нисш е той в това състояние, защото в неговото сърце няма молитва, искане и никакво предвижване.

Имено когато човек изпитва липса на напълване, усещане на своята собствена незначителност, пълно неразбиране, усещане и объркване, когато се намира в пълна мъгла и не разбира какво се случва с него, тогава той се намира във възможно най-добро състояние, в което да му въздейства висшата светлина. Няма много такива момент. В началото не ги харесваме много, но после започваме да ги ценим.

Затова какво трябва да подготвим преди учението? Желанието за промяна. Изменяйки нашите усещания, ние ще разберем къде сме и какво се случва. Но първо трябва да почувстваме и да бъдем на духовния път, т.е. да живеем в действия на отдаване.

От урока по книгата „Зоар”. Предисловие, 03.03.2011

[36944]

Filed under: Възприемане на реалността, Духовна работа, Ежедневен урок, Зоар, Изучаване на кабала - Няма коментари→

Баал а-Сулам, книга „Ор баир”: „Увереността – това е вярата в себе си. В психологически смисъл това е усещането за издръжливост. Защото нищо не може да устои пред желанието, освен изтощението и нетърпеливостта в усилията.

Затова и героят, чувстващ в себе си мощната сила на търпението и не отстъпващ пред нищо, вярва в себе си и в своите сили.

А слабият чувства, че няма силата на търпението, и когато някой му причини страдания, няма да може да ги изтърпи – затова веднага капитулира пред него.”

Въпрос: Какво е „вяра в себе си”? Звучи егоистично…

Отговор: Текстът е написан така, че се тълкува по различен начин долу, в нашия свят и горе – в духовния свят.

В нашия свят си готов да търпиш, ако вярваш в собствената си правота, ако си устремен към целта, ако наистина нещо ти е необходимо, ако обичаш хората, за които полагаш усилия – децата, роднините, близките. От друга страна, в духовното всичко се извършва със силата на светлината, която ти въздейства.

Не е тайна, че геройството в нашия свят е силата на егоизма. На нас ни е необходима завист, страстно желание, честолюбие и други стимули, за да „запалим” себе си и да придобием способността да бъдем търпеливи. А освен това, получаваме издръжливост от природата. Има хора, които по рождение са способни да издържат по-големи страдания.

Но когато човек излезе в духовния свят и започне да работи заради отдаване, това вече престава да играе каквато и да е роля. Вече няма силни и слаби – всички се оказват на едно ниво и не получават никаква помощ от своята материална природа. В духовния свят на човека е нужна силата, обличащата се в него светлина.

Разбира се и тук всеки се различава от другите със своето духовно предназначение, което е обусловено от корена на неговата душа. А в останалото – всички изпитват слабост и безсилие. Колкото повече напредва човек, толкова по-слаб се чувства, толкова повече зависи от светлината, връщаща към Източника.

В началото всички сме герои – „истински мъже”. А после започваме да отслабваме, докато не се изясни, че нищо не ни е останало. Така преминаваме през „разтрошаването”, съзнаваме своето безсилие и благодарение на това разбираме, че не трябва и да бъдем способни на нещо, освен на това да търсим сили да бъдем упорити и издръжливи.

Необходимо е само да намеря силата на вярата и тогава в мен ще се появи способност да търпя, силата на отдаването, действаща над знанията. Дори вътре в мен да е пусто, дори да не виждам защо да работя, дори да съм лишен от енергия, защото моят егоизъм не ме подтиква напред, не ми дава сили – но ако получавам силата на отдаването от светлината, връщаща към Източника, тогава вече ще мога да я реализирам. Именно от това зависи степента на моята увереност.

В материалния свят, степента на увереност зависи от това, какво и колко има в моите получаващи келим. А в духовното е обратното – степента на увереност зависи от това, колко се съдържа в моите даващи келим.

При това, тук никой няма „протекции” и никой не превъзхожда другите по сила. В специфичния разчет всеки се спуска до нулата, всеки изпитва пълно опустошение и безсилие – и тогава започва да се въоръжава със силата на отдаването, която идва свише. Но това става само при условие, че е слят с висшия. Получаващото желание винаги трябва да бъде анулирано пред висшия, за да може даващото желание да даде на човека допълнителна сила за издръжливост и увереност.

От урока на тема „Усещане на увереността”, 03.03.2011

[36968]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок - Няма коментари→

Ние сме управлявани от егоистични желания, съсъди за получаване, въпреки че не знаем какво е това. Това е така, защото всичко се постига от сравнение – преимуществото на светлината е постигнато от тъмнината.

Въпреки това, когато получим малко светлина, ние започваме да чувстваме, че има друга форма на съществуване освен развитието в егоизма – има живот в отдаването.

Само светлината създава в нас тези желания или келим и вътре в тях се заражда това очакване или слабо усещане. Тогава започваме да формираме някакво очакване за отдаването. Но то се проявява само при условие, че човек може правилно да постави себе си пред тази картина.

Сега това егоистично желание ме дърпа към своите недра. Затова аз трябва да поема от обкръжението важността на целта, привличайки светлината и правейки стъпки към нея, въпреки своето желание.

След това пред мен изникват препятствия от всякакъв вид – показва ми се какъв вид наслаждение е скрито в отдаването. Тогава трябва да бъда спасен от друга опасност – от попадане в клипа, която казва: „Нека се наслаждаваме на отдаването. Направи нещо заради отдаване. А сега направи и още малко и още малко…” Така надминавайки предела на своите възможности, аз започвам да чувствам егоистично удоволствие от отдаването. В крайна сметка, ми се разкрива огромно количество светлината, вместо слабата искра, която чувстваме в нашия свят.

Така аз съм обладан от състоянието, което кабалистичните книги наричат „нечистота” или „огън на преизподния”. Днес нашият егоизъм ни дава само малко предизвикателство, като не ни позволява да се приближим до отдаването. Но по-късно ще се окажем в световете на нечистотата, която трябва да бъде поправена на отдаване. Там ще разкрием коварна сила, огромно егоистично желание, което противостои на Твореца. То ни казва: „Отдавай, направи както Твореца. В това действие има огромно наслаждение.” Ще устоим ли пред него?

Сега ние поставяме „екран” (масах) срещу нашето получаващо желание, а по-късно ще изградим истински екрани против светлината, против удоволствието от отдаване, а не от получаване.

От урока по статия на Рабаш, 02.03.2011

[36819] 

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок - Няма коментари→

Въпрос: Колкото повече усилия влагаме заради успеха на групата, толкова повече се чувства, че ние работим за своя егоизъм…

Отговор: Трябва да се радвате – защото това е разкриването на злото. Без да разкрием злото, няма да дойдем до доброто.

И така, аз виждам, че от своите действия заради групата, в крайна сметка искам да извлека само лична изгода. После какво?

Работата е там, че само тази „точка на прозрение” е недостатъчна, с нея нищо не можеш да направиш. Моето действие трябва да бъде насочено, то трябва да има вектор. А иначе моята вътрешна сила остава само потенциална, подобно на заглушен двигател. Нека това и да е хубав двигател с мощност 200 к.с. – но какво по-нататък?

Аз трябва да „заведа” своето желание, да го насоча към определено действие. А, означава, че на мен ми трябват две точки, от които се състои вектора. Това насочване на моята сила придава разум. Ето защо, силата и разумът се „сработват” добре помежду си. Това е закономерно.

И така, макар и да съм се отчаял от своето отношение към групата, това все още не ми дава възможност за действие. Сега трябва да свържа своето състояние с целта.

Аз току що съм почувствал, че съм противен сам на себе си. В моите действия или в някое действие се е появил егоизъм: аз съм направил това заради себе си, не съм могъл да го обърна към другарите.

Преди всичко, трябва да си спомня, че няма никой освен Него. Работата не е в това, че при мен не се е получило, а в това, че Творецът е организирал за мен тази ситуация и нейния анализ. Изяснява се, че аз нищо не съм могъл да направя от своя егоизъм, от това, на което Творецът е пожелал да ме научи, да ми покаже, че се намирам под неговата власт.

Какво трябва да направя? Какво е поискал Той, за да усетя това? За да му благодаря за  това, аз осъзнавам важността на целта – свойството за отдаване, противоположно на това, което ми се е разкрило сега.

Откъде ще взема тази важност? От това същото състояние. Защото няма светлина без съсъд, няма усещане, в което да не се съчетават двете: светлината и кли. В сравнение с какво аз се усещам лош? В сравнение с това как аз разбирам отдаването, представяйки си, че бих могъл да постъпя и по-добре и да се отнеса към другарите по друг начин.

Това вече са двете точки!

Как сега да се пренеса от точката на собственото презрение и отвращение към точката на отдаване? Какво не ми достига? Не ми достигат сили. Тях трябва да изискам.

Но това все още не е всичко. За какво да ги искам? За да се облагодетелствам? За да не храня повече презрение към себе си? Защото моят егоизъм страда от неотдавнашното „откровение”. Тогава излиза, че аз по предишному съм егоист, само че след втората „навивка”, на следващата степен на самолюбие.

Не, аз не искам моята работа или нейните резултати да преследват лична изгода. Искам да извърша такова действие, в което да разкрия удоволствието за Твореца. Той ме поправя, и аз искам това да Му доставя наслаждение.

С това аз се опитвам да премина още мъничко напред, и още, доколкото е възможно. Такива са моите първи проби, които аз трябва буквално да „сдъвкам”, да „дегустирам” върху езика, а още по-вярно – да „смеля” със зъби.

От урок по статия на Рабаш, 28.02.2011

[36595]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→