Книга Зоар. Глава ” Мишпатим”, п.281: … А сега, когато не се е удостоил, Творецът вижда, че той е влагал старания да роди синове и не е могъл, и на такъв ”неговият господин ще му даде жена”.

И доколкото се смилил над него Творецът и му дал жена от милосърдието Си, то Творецът взема изначално принадлежащото Му, и взема онова, което Той вече е взел от този източник по-рано.

Затова ”жената и децата ѝ, ще останат при господина ѝ”. А след това той ще се върне и ще прилага усилия, които ще бъдат за негова сметката, за да попълни недостигащото му.

Четейки Зоар, ние сме длъжни изначално правилно да възприемаме тези думи. ”жена” – това е Малхут, желанието за наслаждаване, е присъщо на човека, съсъд, тяло на неговата душа. Напълването – това е неговия живот, случващите се с него събития. ”синове”, ”плодове” или ”потомство” – това е резултат от неговото сливане/зивуг с висшата светлина.

Самият ”човек” – това са мисли, екрани и разчети по-високи от неговото желание да се наслади – от ”жените”. И тогава произтича сливането между желанието да се наслади и висшата светлина, с мярката на техните способности да се съединят едино с друго с помощта на екрана.

Затова става дума единствено за онова, как във всяко състояние човек разпознава вътре в себе си желания, които той може сега да присъедини към сливането със светлината, доколкото те вече са изправени, и овладяват със същото намерение да отдават, както и светлината. Тогава те се съединяват със светлината. А след това той присъединява следващите желания – и така дотогава, докато не достигне завършването на всичките поправяния.

Само за това става дума. Понеже единственото, което трябва да направим, е да разкрием това безкрайно желание, скрито във всеки от нас, а срещу него е безкрайната светлина, противостояща на желанието, която е също готова и ни очаква. А ние – това е екранът, съединяващ ги помежду им.

Можем да си представим това иначе: желанието –отляво, светлината отдясно, а ние – по средата, съединяваме тези две сили – полученото и отдаденото – в средната линия.

Всъщност, ние винаги говорим за едно и също построяване, та нали освен това няма нищо друго: Творец, творение и подобието между тях.

От урока по Книгата „Зоар”, 06.05.2010

[42342]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок, Зоар - Няма коментари→

”Учението за Десетте Сфирот”, ч.1, глава 2, т 3-4. ”Дървото на живота” Ари: ”И по лъча се проточи и спусна светлината на Безкрайността надолу. И в онова пространство, Породи, Сътвори, Създаде всичките тези светове.” Подразбират се 4-ри свята: Ацилут, Брия, Ецира, Асия, които включват в себе си безкрайното количество от техните съставки.

Тук обяснява, как това желание се разделя на части, как усеща всяка една част на желанието, и как тя се променя.

И ни се струва, че има само едно единствено желание – какво толкова сложно? Но всъщност, вътре се крият безкрайно много детайли – поради това, че тук участват три компонента: наслаждаване – напълване относно желанието или неговия недостатък, и условие при което наслаждението може да напълни желанието – т.е. намерението, екрана, обкръжаващата светлина, количеството от подобни свойства.

Това условие (3 –я фактор) определя, до колко първите два: напълването и желанието – се съединяват помежду си.

Излиза, че тук има 3 параметъра, всеки от тях действа в своята плоскост, отделно от другите. И затова в случая, се получава такова голямо объркване в онова, което се случва между тях…

Двата параметъра заедно ние все още можем да разберем: как единия стои срещу другия – това можем някак си да си го представим. Но трите – все още, не. Та нали всеки от тях действа в своето направление, сякаш с различна цел:

• Желанието иска да се наслаждава!
• Светлината – иска да наслаждава! (Това са съвършено различни неща) 
• Екранът – поставя условие: ” Само ако сте подобни един на друг!”

Нито в светлината, нито в желанието, има онова, което съществува в екрана. А в светлината няма онова, което се намира в екрана и в желанието. А в желанието няма онова, което има пък в екрана и в светлината.

И когато всичките тези три фактора трябва да се съберат и слеят заедно в една точка (както е казано: ”Израел, Тора и Твореца – са едно цяло”) – тук и възниква всичката тази сложност и това объркване. Земният човешки разум, не е способен да възприеме това.  

Трябва да дойде особена светлина – не светлината на напълването, а светлина, поправяща желанието и да му даде екран. И само тогава ще можем да разберем, как да работим с тези три фактора, и светлината на наслаждаването чрез светлината на поправянето ще напълни желанието. 

На думи, това ни се струва просто, но ние, не можем това дори да си го представим, докато то не се осъществи в нас… Тъй като ние сме устроени по-иначе. Всичките ни мисли и желания, не включват всичките тези три параметъра, и затова ние, не можем да ги преплетем заедно.

От урока по ” Учението за Десетте Сфирот” 04.05.2011

[42183]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок - Няма коментари→

Когато започвам да поправям своите отношения с целия свят, с всички други души, с другарите по група и учебни занятия, изведнъж откривам, че съм само аз и Творецът– и никой друг…

Тоест, всички другари, целият свят, неживата, растителната и животинската природа, хората, душите – всичко това, всъщност, са проявления наТвореца по отношение на мен.Тъй като Творецът не може да ми се прояви като светлина без съсъда (кли), аз няма да има с какво да Го уловя.

Затова Творецът разделя мирозданието на две части: самото творение, неговата душа – и всички останали желания, освен творението, които се отнасят към Твореца.

Творец (Боре) – от думите „ела и виж“ (бо-ре). Тоест, ако творението се свързва с това, като че ли външно, по отношение на себе си кли – с това то изразява своето отношение към Твореца, и в този съсъд се проявява светлината. Всичко това дава възможност на творението да разкрие висшата сила.

И тогава творението започва да разбира „езика“ на Твореца и разговора, който води с него Творецът. Понякога му се струва, че това е „външно“ кли – по–високо от него, а понякога,че е по-ниско. Понякога му се струва, че светът е празен вакуум, в който няма абсолютно нищо. Но ако разбира, че Творецът освобождава за него това празно пространство, за да може той да го напълни със своето желание за отдаване, тогава творението има място за работа.

В тази празнота – недостига на светлината на вярата, светлината на отдаването -Хасадим. И ако творението вече е способно да напълни празното пространство със светлината Хасадим, то благодарение на това, се присъединява към Твореца и може да разкрие там също светлината Хохма.

А има състояния, когато, напротив, Творецът дава на творението да се почувства напълнено. Отначало ти чувстваш, като че ли стоиш пред огромна светлина, която все още е извън теб – такова усещане ни се дава в първите девет сфирот (тет ришонот).

А ти трябва да направиш съкращение на това наслаждение, да повдигнеш своята вътрешна граница, до която можеш да приемеш светлината (в никве ейнаим), да работиш в трите линии, за да измериш със своя екран напълването, което стои пред теб, и да си изясниш, доколко можеш да го приемеш заради отдаване.

По такъв начин ние напредваме, преминавайки през различни състояния, и не винаги осъзнато. Но те се разкриват само при при условие, че ние не забравяме, че има само една светлина и един съсъд, разделен за нас на много части, които ние трябва постепенно да присъединим към себе си с намерение за отдаване.

На този път ни предстоят два етапа. Първият – стъпалото Бина (хафец хесед), където човек засега не може истински да се свърже с другите, а само да се учи да се противопоставя на своя егоизъм, да се издига над своите желания, над своето «зло начало», което му се разкрива, и придобива келим Г“Е.

А след това той започва да работи със „свързването на свойствата милосърдие и съд“, когато даже своите получаващи желания, включени в него, също започва да използва за отдаване.

От урока по статия на Рабаш, 15.03.2011

[38119]

Filed under: Възприемане на реалността, Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Творец - Няма коментари→

В процеса на прераждане единствено се променя външната форма, нашето отношение или „облекло”, но не и вътрешното, фундаментално състояние. Въобще е невъзможно да говорим за това състояние от гледище на загубата на живота, смъртта.

Светлината, която се разпростира от духовния парцуф, се нарича светлина на живота. Когато тя напуска парцуфа, настъпва смърт. Но в духовното нещата никога не преминават през живота и смъртта по начина, по който ние го разбираме, защото човек винаги се намира над своето напълване. Той е на стъпалото на екрана и отразената светлина, в състоянието хафец хесед, защото е придобил стъпалото на отдаване.

Добре е ако светлината дойде, защото човек може да я получи заради отдаване и това му дава повече живот. А ако светлината на живото напусне и остане светлината Хасадим, то това също е живот, но на по-малко стъпало, докато достигнем до най-тънкото светене, което дава най-минималното, състоянието на сън. Но по един или друг начин човек винаги е свързван със силата на живота.

Затова науката кабала не придава никаква значимост на телесните усещания, които съставляват нашия живот и смърт. В кабала това се напълно различни термини, които по нищо не съвпадат с нашите представи.

От урока на тема „Живот и смърт”, 10.03.2011

[37724]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок - Няма коментари→

От нашия свят ние се издигаме до света на Безкрайността. Този път е разделен на два етапа: първият се нарича „трепет”, а вторият „любов”.

По време на първия етап ние поправяме своето егоистично желание на нулево, първо и второ стъпало на авиют, а по време на втория – поправяме третото и четвъртото стъпало на авиют. Нисшата част е Галгалта ве Енайм (ГЕ), а висшата е АХАП. Те заедно образуват душата.

Трепет означава, че зад стотици мои притеснения стои една главна тревога: ще съумея ли да не получа? Като гост, аз се тревожа да не пожелая да получа угощението на домакина. Той се опитва да ме уговори, но аз отказвам отново и отново. С други думи всеки път придобивам екран на увеличаващия се авиют на желанието, докато се издигна над целия свой авиют (който се нарича планината Синай) и придобия свойството трепет. Сега се издигам над всички получаващи желания и се предпазвам от получаване на егоистично наслаждение.

Тогава започвам взаимно включване с ближния: „Какво иска той?”. Аз виждам какво иска той и до колко съм способен да направя нещо за него. Аз придобивам неговото желание, неговия келим и го обезпечавам в своя келим. Сега аз действам по друг начин: аз обръщам своето кли, за да получа за ближния.

По същия начин майката се грижи за своето дете. Тя прави всичко, за да го напълни. Така се проявява нейната любов. Така любовта се заключва в това никога нищо да не взимам от другите, никога да не крада или наранявам другите. Това се отнася към предишния стадий, трепет, първата степен на поправяне на келим.

За това мъдрецът Хилел е казал „страннико”, т.е. егоистично желание: „Искаш ли да се приближиш към отдаване? Моля. Не прави на другия това, което ти е ненавистно. Издигни се над своите получаващи келим и тогава няма никому да навредиш.”

Тогава настъпва обрата на любовта, която раби Акива назовава в общия закон на Тора: „Обичай ближния, както себе си”. Това означава, че ти взимаш чуждите желания и се обединяваш с тях, за да ги напълниш.

По този начин любовта в своето истинско духовно усещане не може да бъде достигната без значителна подготовка.

От урока на темата за любовта, 04.03.2011

[37085]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок - Няма коментари→

За да може свойството на светлината да проникне в желанието, се осъществява особен процес на низхождане.

Преди всичко, на желанието дават чувството за собствената противоположност на светлината. Като следствие, то не може да понесе само себе си и произвежда съкращаване.

А след това, желанието решава: „На мен ми трябва екран (масах)”. С други думи, на него му е нужна възможността да се уподоби на светлината посредством собственото си действие.

Това означава, че то все пак ще бъде обособено от Твореца и ще застане пред Него като гост пред домакин. Нищо не получавайки от домакина, гостът все пак чувства, че е противоположен на него и страда от това.

На мен не ми е необходимо приготвеното от хазяина угощение, аз го отхвърлям. Обаче домакинът все пак ми предлага да ме отведе на своята масата и съжалява, че аз не вземам неговите дарове. И тогава аз ги приемам – при това е ясно, че аз правя това, желаейки само да му доставя удоволствие.

И така, светлината и творението, бидейки противоположни са отделени помежду си. Светлината иска да напълни творението (1), а творението я отблъсква назад (2).

Но след това, когато светлината все пак се връща и „много моли” (3), творението сякаш  и прави услуга и се съгласява да получи от нея (4). Такова получаване се смята за отдаване. Така се развиват техните отношения.

Става въпрос за развитие чрез екран. Творението се представя като място на желанието, но пред това желание стои екран. То сякаш поставя отгоре „преграда” и решава за себе си: колкото и светлина да дойде (1), най-напред аз ще я отблъсна (2). Но светлината все пак ме притиска (3), и тогава аз си правя разчет (?): колко мога да получа. Съответстващото количество аз пускам вътре и приемам това „угощение” (4).

Разчетът става допълнителен фактор: колко съм способен да получа, за да доставя на домакина такова удоволствие, каквото той иска да ми даде? И този разчет прави от мен човек (адам). Защото с това аз утвърждавам своята самостоятелност в пълно откъсване от домакина и действам подобно на него. Той – на мен, а аз – на него. Или, както е казано в Песента на Песните: „Аз – на любимия, а любимия – на мен”.

Постъпвайки по подобен начин, творението достига до поправеното състояние, и такова получаване прави от него духовен съсъд.

Защо „съсъд”? Защото той може да получава светлина.

Защо „духовен”? Защото е подобен на Твореца, даващ като Него.

От урок по статията на Рабаш “ Пояснение към Птиха“, 04.03.2011

[37044]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок - Няма коментари→

Какво е това любов в нашия материален свят? Това е “животинска“, материална, егоистична  любов, посредством която ние се наслаждаваме един на друг.

Родителите инстинктивно обичат децата си, а децата инстинктивно обичат родителите си – според това, доколко получават онова, което желаят от тях. И всичко това е проникнато от егоистични намерения.

Заглуши в майката майчинският ѝ инстинкт към нейното дете, и тя ще се отнася към него така, както към останалите деца. Дори то да умира от глад на нея ѝ е все едно. Така че родителското чувство не е любов, а инстинкт.

Любовта между половете се предизвиква от хормоните. Дай на човека съответния препарат, и ще видиш как любовта внезапно изчезва или обратното –  пробужда се на същото място. Тук става въпрос за хормонално влечение.

Всичко това се отнася до животинското ниво и нищо повече. Генетиците и биолозите могат точно да обяснят защо това е така. Но ние естествено възпяваме това чувство и му приписваме духовна същност – просто защото на него се наслаждаваме повече от всичко друго и съответно искаме да го възвисим в своите очи.

Освен това има и неизмерима любов, носеща големи щети. Защото ако любовта не знае граници, лишена е от трепет, тя води към ненавист. Ако някой ме обича, аз трябва да съм загрижен за това да не му позволя той да обича прекалено силно, и сам той трябва да е загрижен за същото. Всичко трябва да има вярната мярка и правилната тежест. Ако любовта “прелива извън бреговете“, тя ме анулира, и тогава аз започвам да ненавиждам обичащия, да го отхвърлям.

Виждаме това например при родителите и децата: прекомерната любов към детето предизвиква в него презрение и ненавист. И е виновно не детето, а възрастният, който не ограничава своята любов, което се нарича, не я съпровожда с екран. Ние винаги сме задължени да контролираме големината на любовта си. Само в света на Безкрайността, в края на поправянето, ние ще успеем да придобием “безмерни“ екрани.

И така в нашия свят няма смисъл да говорим за любов – ние само по най-обикновен начин се използваме един друг. Не трябва  да се отказваме от това или да го презираме – защото такъв е нашия живот. За пример, дълги години съпрузите живеят заедно и са загрижени един за друг.

Но е необходимо да направим разликата: в крайна сметка, аз правя това по навик, който ми става втора натура, по желание на егоистичните позиви, пробуждащи се в мен и напълващи се от това.

А в духовния свят любов – това е чистото отдаване.

От урока на тема любов, 04.03.2011

[37082]

Filed under: Възпитание на децата, Духовна работа, Ежедневен урок, Мъжът и жената - Няма коментари→

Казано е: „Идете и печелете един от друг”, тоест ние постоянно правим обмен, предавайки от един на друг желания и напълвания, и всеки плаща на другия и с нещо го напълва.

Нашият свят – това е цялостна, глобална и интегрална система, където е необходимо да се обезпечи покритието на всяко желание, като трябва да се заплати за неговата реализация и напълване.

За да може цялата тази система да достигне до крайното състояние на съвършенство и хармония, в което всички желания ще бъдат напълнени и ще получат покритие, трябва всеки да слага екран на всички разкриващи се в него желания, тоест да притежава „покритие”, „пари”, за да плати всичките си потребности.

Не е задължително да плащаме с пари – можем да заплатим с хубави отношения, усмивка, взаимни услуги: „ти – на мен, аз – на теб”, с работа. Това не е задължително да е „обмен на стоки и пари” – понятието „пари” е много по-широко, отколкото просто хартиени купюри.

Парите – това е отплата за напълването на желанието, с която се измерват потребността и нейното напълване. Защото ние не знаем големината на желанието, то е скрито в нас. Напълването идва свише, и за него също не е възможно нищо да се каже от по-рано. И само по количеството на положените усилия ние можем да оценим нещо, виждайки, как потребността и напълването се срещат едно с друго посредством моето усилие, моя екран. Само по такъв начин може да оцениш себе си.

„Парите” в крайна сметка се измерват от големината на моя духовен парцуф, от величината на човека – колкото е по-голям неговия екран, способността му да свързва своето желание със светлината. Човек е толкова по-високо – колкото е по-близо до Твореца, а това се определя от неговите „пари” – от размера на покритието, на екрана.

Но в нашия свят парите се превръщат в покритие за егоизма. Ние не покриваме с тях своето его, а само го увеличаваме и се опитваме да го напълним така, каквото е то – егоистически. А в крайна сметка оставаме пусти, защото е невъзможно да се получи егоистично напълване и да го удържим.

Ако напълването влиза без анти-егоистичен екран, а за сметка на нашите „фалшиви” пари, на нашия егоизъм, то незабавно удвоява желанието – и ние оставаме двойно опустошени, в сравнение с това, което сме били.

Това означава, че „праведниците заработват двойно, а грешниците двойно губят” – тоест, усещат двойна пустота. Но тази пустота е и тяхната печалба, защото в края на краищата ще ги доведе до поправянето, което се нарича „по пътя на страданията”.

Така става развитието в нашия свят, благодарение на осъществяването на егоистичните желания. А в крайна сметка, ние стигаме до страшната криза, която е неизбежна.

Това не е финансова, валутна криза – а криза на егоистичното използване на парите, което е задължено, някога да доведе до краха на цялата тази система. Това е стъпаловиден процес, и ние ще бъдеме негови свидетели още в близко бъдеще. Той ще се разкрие заедно с престъпното използване на своето его, с експлоатацията на ближния и т.н. – едновременно ще се разкрият всички пороци на егоизма.

От урок на тема пари, 01.03.2011

[36766]

Filed under: Ежедневен урок, Криза, глобализация - Няма коментари→

Малко история: парите са много древно изобретение, открита е монета, която е била в обръщение още 650 години преди нашата ера.

В началото те са били оценявани според тяхната тежест и стойността на самия метал, но постепенно е станал преход към хартиените банкноти. В началото на 17 век в Европа вече са съществували хартиените банкноти.

И в наши дни парите си остават в центъра на всеобщото внимание и предизвикват множество спорове, преминавайки от ръка на ръка и служейки като средство за съединение между хората. С какво е свързано това развито използване на парите?

Съществува само светлина и желание, което трябва да ни свърже един с друг. Тази връзка възниква за сметка на това, че всеки скрива собственото си его зад екран, който се нарича “покритие“ (кисуфа) – и от тази дума произхожда и думата “пари“ (кесеф). Ако аз имам покритие на своите желания и следователно съм способен да ги използвам правилно, това означава, че притежавам “екран“, “покритие “, “пари“.

Като следствие на това явление в нашия свят, отражението на духовния корен в материалните клони, в нашия свят съществува правилото, че за всяко получаване е необходимо първо да се положи усилие. И тази работа създава и покритието на желанието. Чрез това колко съм готов да работя заради някое желание, се определя и доколко в края на краищата аз ще успея да го напълня.

В древността хората са работили само срещу препитание. По примера на животните, които цял ден са заети само с търсенето на храна и живеят в интереса на животинското тяло: храната и продължаването на рода.

Парите са най-естествения предмет, и дори и ако няма пари и човек е сам със себе си, природата или Твореца – той все пак плаща със своите усилия за да удовлетвори желанията си.

Тъй като в него през цялото време се пробуждат нови желания, заради които на него му се налага да работи, за да създаде за тях екран, покритие.

И затова необходимостта от пари, екран, възниква в този същия момент, в който се появява желанието.

В течение на цялата история на своето развитие хората постоянно са били в обмен: “ти – на мен, аз – на теб“ – плащайки ако не с пари, то поне с една усмивка, благодарност, добро отношение. Не съществува нищо, което може да се вземе от някого, без да се заплати. Или плащаме по собствено желание, или по задължение, съблюдавайки приетите в обществото договорености, а ако не правим това – то висшата система в края на краищата ще почисти нашите дългове и ще върне неизплатеното на продавача.

От урока на тема пари, 01.03.2011

[36771]

Filed under: Ежедневен урок, Криза, глобализация - Няма коментари→

Въпрос: Как работи информационният ген в процеса на развитието (решимо)?

Отговор: В мен се разкрива следващият информационен ген (решимо), и аз започвам да усещам неговия потенциал – отношението на светлината (решимо де-итлабшут) и желанията (решимо де-авиют).

Решимо напълно съответства на духовното състояние, в него е цялата негова светлина и желания – не стига само екранът, който би свързал едното с другото, т.е. не стига реализацията!

Аз започвам да усещам някакво духовно състояние, само че нереализирано. И затова усещам с всичка сила горчивината от противостоенето между светлината и желанията, които не могат да се съединят и да влязат едно в друго. Това се усеща или като духовно страдание, или като материално – епидемии, катастрофи, болести, нещастни случаи, войни, всичко, по всякакъв начин.

По този модел става, ако аз не съм готов за идването на решимо. Ако аз сам предизвиквах неговото идване, бих се радвал на разкриването му, възнамерявайки да го реализирам. Но ако то идва към мен неочаквано, без аз да съм подготвен, когато аз не възнамерявам да получа екран и да превърна това решимо в духовно състояние, тогава то ми се разкрива като огромно страдание – това е противопоставянето на светлината от желанието, където светлината и тъмнината стоят една срещу друга, а аз се оказвам по средата между тях.

Защото се получава, че аз съм този същия недостатък на екрана, който е трябвало да ги свърже! В това и се състоят всичките разлики между пътя на светлината и пътя на страданията.

На пътя на светлината аз сам приготвям себе си и желая идването на новото решимо:  дано само да се разкрие! Приготвям си обкръжение, уча се, подготвям себе си, така че да мога да използвам това решимо – и чакам, къде се бави то! Аз припирам това развитие и разкриването на решимо. И в мигът, в който аз съм вече готов – решимо се разкрива.

Но ако не го припирам, то ще се разкрие съгласно неговата собствена скорост – в този момент, когато аз ще съм готов да приема това страдание, решимо ще се разкрие и ще ми добави тази болка. И с това то ще ме застави да бягам в тази или онази страна, само да се разкрие.

Но е възможно това страдание все още да не ми помогне да достигна до кабала и в групата, до методиката за поправяне, и аз само ще се мъча от него – ще боледувам, воювам, умирам и отново ще се раждам. Но през това време страданията ще ме “прекопават“ и окопават почвата ми, което се нарича “страданията смекчават егоизма“. Аз неосъзнато ще плащам със своите страдания и ще смекчавам разликата между светлината и желанията в решимо.

Така се осъществява неосъзнатото развитие в началните степени, но след това на мен все пак ще ми се наложи да застана на пътя на светлината.

А и на пътя на светлината понякога аз сам вървя и припирам решимо, както е казано: “Стремящият се към Твореца (Исраел) ускорява времето“. Но, понякога се случва така, че аз не съм в състояние да припирам времето и по този начин също встъпвам на пътя на страданията. И затова този среден път се нарича “пътят на земята“.

От урока по статията „Предисловие към Паним Меирот“, 28.02.2011

[36590]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок - Няма коментари→