Въпрос: Защо мъжете и жените като че ли предават в различни диапазони?

Отговор: Защото ние сме – два свята.  Силата на мъжа (гевер), в поправен вид, идва от Бина, от преодоляването (итгабрут), от втория стадий на разпространение на висшата светлина. А силата на жената идва от Малхут. Тези две сили са противоположни една на друга.

Те двете са потопени в егоизъм в нашия свят, затова ние не виждаме тяхната взаимна полярност. А в духовния свят и двете са алтруистични.

Но така или иначе самият поглед на природата у мъжът и у жената се различава напълно в своята основа. Ти не можеш да видиш реалността така, както я вижда жената. Ние не осъзнаваме всичките степени на различие на нашите вътрешни светове. Привикнали сме да играем на взаимно разбиране, външно всичко изглежда еднакво, но в действителност това съвсем не е така.

Ние не можем да се облечем един в друг. За жената светът изглежда съвършено различен. Просто е невъзможно да кръстосаме нашите два свята, те не се пресичат.

От беседа за жената, 07.03.2010

[37319]

Filed under: Ежедневен урок, Мъжът и жената - Няма коментари→

Въпрос: Защо в съвременния свят от жените се изисква да бъдат като мъжете? Откъде е тръгнало това изкривяване?

Отговор: От нашия егоизъм. Ние не желаем да се съобразяваме с човека, с неговата природа и потребности. Ние гледаме на всеки, пресмятайки, колко може да се вземе от него.

Жените „хвърляме“ на „женските“ работи, мъжете – на „мъжките“. Ние не се държим с обществото отговорно и творчески, не залагаме правилни сметки в неговото построяване.

Та нали на нас ни трябва, заради общото благосъстояние мъжете да се свързват с жените и да се раждат определено количество деца – средно, най-малко по две и повече. Създаваме ли условия за това? Не. Вместо това, изискваме от тях успехи на някакви длъжности. Резултатът е закономерен.

В обществото се пропагандира свобода от семейното бреме, обкръжението цени ергенския живот, и хората по естествен начин попадат в този „поток“. А резултатите са налице: например, намаляване раждаемостта сред коренното население на Европа и Русия. В САЩ засега не е така.

Хората не искат да се обременяват. Максимум, те се съгласяват да имат едно дете, а и то, в повечето случаи расте не в семейство, а с майка, която се е развела с мъжа си или е била напусната от него.

Как може при такива условия да се мечтае за поправено общество? Ние като че ли систематично създаваме ситуация, в която на хората не им е нужно семейство и деца. „Защо ми трябва това, ако аз цял живот мога спокойно да се грижа само за себе си – любимия?“ За какво му са на егоиста жена и деца, да не говорим за обществото, народа и човечеството?

Така ние разрушаваме самите себе си. Има няколко държави, чиито закони в нещо съответстват на вярната посока, но като правило, държавата не проявява систематична грижа за младото поколение, не го води към създаване на семейство и възпитаване на деца. Напротив – младите двойки ги очаква труден живот.

Човешкото общество не мисли за това, то все още не разбира какво трябва да бъде неговото устройство.

От беседа за жената, 06.03.2011

[37198]

Filed under: Ежедневен урок, Криза, глобализация, Мъжът и жената, Развитие на егоизма - Няма коментари→

От Конгреса в Мецукей Даргот, урок 2

Вече сега, даже още преди, като започнем да живеем там постоянно, ние можем навреме да се издигнем и да влезем в духовната реалност – всичко зависи само от силата на връзката между нас.

Ако ние постигнем някакво минимално, първо ниво, което се изисква за усещането на духовния свят, то ще почувстваме как се приближаваме натам и влизаме в него.

И за да не бродим в тъмнината, с пипане, в търсене на правилното съединение, което  ни позволява да достигнем духовния свят (защото ние за сега не го чувстваме и не го разбираме, а се водим от своя егоизъм) – кабалистите ни дават точни съвети, какво трябва да се прави.

Ние събираме всички тези съвети и се опитваме да формулираме на тяхна основа методика, по-подходяща за нашето време, за нашите условия и свойства. В духовното е невъзможно да се проникне със свои сили.

Самата тази искра от светлината, която се е промъкнала от духовния свят, създала цялата наша Вселена и нас в нея – тя и трябва да ни измени. Тя ражда духовен съсъд от нашата „точка в сърцето”, от духовната искра, поставена във всеки от нас.

Тази голяма искра се е разделила на множество малки искри, и във всеки от нас има нейна част – нея е нужно да отгледаме.

На нас ни е необходимо светлината да е повлияла върху нас и развила, отгледала, както от капката на семето израства цялото тяло – отначало зародиш, после малък човек, а след това възрастен. Но проблемът е в това, че ние не знаем какво трябва да правим, за да може светлината да започне да ни действа.

Затова ни е необходимо колкото се може по-внимателно да съблюдаваме съветите на кабалистите – в това е цялата тайна на успеха. Просто, следвайки инструкциите, да напредваме точка след точка – и тогава в крайна сметка, аз стигам до такъв момент, когато „включвам” този механизъм, и той започва да работи!

От 2-ия урок на конгреса в Мецукей Даргот, 25.02.2011

[36913]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Конгреси и събития - Няма коментари→

Казано е: „Идете и печелете един от друг”, тоест ние постоянно правим обмен, предавайки от един на друг желания и напълвания, и всеки плаща на другия и с нещо го напълва.

Нашият свят – това е цялостна, глобална и интегрална система, където е необходимо да се обезпечи покритието на всяко желание, като трябва да се заплати за неговата реализация и напълване.

За да може цялата тази система да достигне до крайното състояние на съвършенство и хармония, в което всички желания ще бъдат напълнени и ще получат покритие, трябва всеки да слага екран на всички разкриващи се в него желания, тоест да притежава „покритие”, „пари”, за да плати всичките си потребности.

Не е задължително да плащаме с пари – можем да заплатим с хубави отношения, усмивка, взаимни услуги: „ти – на мен, аз – на теб”, с работа. Това не е задължително да е „обмен на стоки и пари” – понятието „пари” е много по-широко, отколкото просто хартиени купюри.

Парите – това е отплата за напълването на желанието, с която се измерват потребността и нейното напълване. Защото ние не знаем големината на желанието, то е скрито в нас. Напълването идва свише, и за него също не е възможно нищо да се каже от по-рано. И само по количеството на положените усилия ние можем да оценим нещо, виждайки, как потребността и напълването се срещат едно с друго посредством моето усилие, моя екран. Само по такъв начин може да оцениш себе си.

„Парите” в крайна сметка се измерват от големината на моя духовен парцуф, от величината на човека – колкото е по-голям неговия екран, способността му да свързва своето желание със светлината. Човек е толкова по-високо – колкото е по-близо до Твореца, а това се определя от неговите „пари” – от размера на покритието, на екрана.

Но в нашия свят парите се превръщат в покритие за егоизма. Ние не покриваме с тях своето его, а само го увеличаваме и се опитваме да го напълним така, каквото е то – егоистически. А в крайна сметка оставаме пусти, защото е невъзможно да се получи егоистично напълване и да го удържим.

Ако напълването влиза без анти-егоистичен екран, а за сметка на нашите „фалшиви” пари, на нашия егоизъм, то незабавно удвоява желанието – и ние оставаме двойно опустошени, в сравнение с това, което сме били.

Това означава, че „праведниците заработват двойно, а грешниците двойно губят” – тоест, усещат двойна пустота. Но тази пустота е и тяхната печалба, защото в края на краищата ще ги доведе до поправянето, което се нарича „по пътя на страданията”.

Така става развитието в нашия свят, благодарение на осъществяването на егоистичните желания. А в крайна сметка, ние стигаме до страшната криза, която е неизбежна.

Това не е финансова, валутна криза – а криза на егоистичното използване на парите, което е задължено, някога да доведе до краха на цялата тази система. Това е стъпаловиден процес, и ние ще бъдеме негови свидетели още в близко бъдеще. Той ще се разкрие заедно с престъпното използване на своето его, с експлоатацията на ближния и т.н. – едновременно ще се разкрият всички пороци на егоизма.

От урок на тема пари, 01.03.2011

[36766]

Filed under: Ежедневен урок, Криза, глобализация - Няма коментари→

Баал а-Сулам, книга „Ор баир”: „Увереността – това е вярата в себе си. В психологически смисъл това е усещането за издръжливост. Защото нищо не може да устои пред желанието, освен изтощението и нетърпеливостта в усилията.

Затова и героят, чувстващ в себе си мощната сила на търпението и не отстъпващ пред нищо, вярва в себе си и в своите сили.

А слабият чувства, че няма силата на търпението, и когато някой му причини страдания, няма да може да ги изтърпи – затова веднага капитулира пред него.”

Въпрос: Какво е „вяра в себе си”? Звучи егоистично…

Отговор: Текстът е написан така, че се тълкува по различен начин долу, в нашия свят и горе – в духовния свят.

В нашия свят си готов да търпиш, ако вярваш в собствената си правота, ако си устремен към целта, ако наистина нещо ти е необходимо, ако обичаш хората, за които полагаш усилия – децата, роднините, близките. От друга страна, в духовното всичко се извършва със силата на светлината, която ти въздейства.

Не е тайна, че геройството в нашия свят е силата на егоизма. На нас ни е необходима завист, страстно желание, честолюбие и други стимули, за да „запалим” себе си и да придобием способността да бъдем търпеливи. А освен това, получаваме издръжливост от природата. Има хора, които по рождение са способни да издържат по-големи страдания.

Но когато човек излезе в духовния свят и започне да работи заради отдаване, това вече престава да играе каквато и да е роля. Вече няма силни и слаби – всички се оказват на едно ниво и не получават никаква помощ от своята материална природа. В духовния свят на човека е нужна силата, обличащата се в него светлина.

Разбира се и тук всеки се различава от другите със своето духовно предназначение, което е обусловено от корена на неговата душа. А в останалото – всички изпитват слабост и безсилие. Колкото повече напредва човек, толкова по-слаб се чувства, толкова повече зависи от светлината, връщаща към Източника.

В началото всички сме герои – „истински мъже”. А после започваме да отслабваме, докато не се изясни, че нищо не ни е останало. Така преминаваме през „разтрошаването”, съзнаваме своето безсилие и благодарение на това разбираме, че не трябва и да бъдем способни на нещо, освен на това да търсим сили да бъдем упорити и издръжливи.

Необходимо е само да намеря силата на вярата и тогава в мен ще се появи способност да търпя, силата на отдаването, действаща над знанията. Дори вътре в мен да е пусто, дори да не виждам защо да работя, дори да съм лишен от енергия, защото моят егоизъм не ме подтиква напред, не ми дава сили – но ако получавам силата на отдаването от светлината, връщаща към Източника, тогава вече ще мога да я реализирам. Именно от това зависи степента на моята увереност.

В материалния свят, степента на увереност зависи от това, какво и колко има в моите получаващи келим. А в духовното е обратното – степента на увереност зависи от това, колко се съдържа в моите даващи келим.

При това, тук никой няма „протекции” и никой не превъзхожда другите по сила. В специфичния разчет всеки се спуска до нулата, всеки изпитва пълно опустошение и безсилие – и тогава започва да се въоръжава със силата на отдаването, която идва свише. Но това става само при условие, че е слят с висшия. Получаващото желание винаги трябва да бъде анулирано пред висшия, за да може даващото желание да даде на човека допълнителна сила за издръжливост и увереност.

От урока на тема „Усещане на увереността”, 03.03.2011

[36968]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок - Няма коментари→

Ние сме управлявани от егоистични желания, съсъди за получаване, въпреки че не знаем какво е това. Това е така, защото всичко се постига от сравнение – преимуществото на светлината е постигнато от тъмнината.

Въпреки това, когато получим малко светлина, ние започваме да чувстваме, че има друга форма на съществуване освен развитието в егоизма – има живот в отдаването.

Само светлината създава в нас тези желания или келим и вътре в тях се заражда това очакване или слабо усещане. Тогава започваме да формираме някакво очакване за отдаването. Но то се проявява само при условие, че човек може правилно да постави себе си пред тази картина.

Сега това егоистично желание ме дърпа към своите недра. Затова аз трябва да поема от обкръжението важността на целта, привличайки светлината и правейки стъпки към нея, въпреки своето желание.

След това пред мен изникват препятствия от всякакъв вид – показва ми се какъв вид наслаждение е скрито в отдаването. Тогава трябва да бъда спасен от друга опасност – от попадане в клипа, която казва: „Нека се наслаждаваме на отдаването. Направи нещо заради отдаване. А сега направи и още малко и още малко…” Така надминавайки предела на своите възможности, аз започвам да чувствам егоистично удоволствие от отдаването. В крайна сметка, ми се разкрива огромно количество светлината, вместо слабата искра, която чувстваме в нашия свят.

Така аз съм обладан от състоянието, което кабалистичните книги наричат „нечистота” или „огън на преизподния”. Днес нашият егоизъм ни дава само малко предизвикателство, като не ни позволява да се приближим до отдаването. Но по-късно ще се окажем в световете на нечистотата, която трябва да бъде поправена на отдаване. Там ще разкрием коварна сила, огромно егоистично желание, което противостои на Твореца. То ни казва: „Отдавай, направи както Твореца. В това действие има огромно наслаждение.” Ще устоим ли пред него?

Сега ние поставяме „екран” (масах) срещу нашето получаващо желание, а по-късно ще изградим истински екрани против светлината, против удоволствието от отдаване, а не от получаване.

От урока по статия на Рабаш, 02.03.2011

[36819] 

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок - Няма коментари→

Въпрос: Колкото повече усилия влагаме заради успеха на групата, толкова повече се чувства, че ние работим за своя егоизъм…

Отговор: Трябва да се радвате – защото това е разкриването на злото. Без да разкрием злото, няма да дойдем до доброто.

И така, аз виждам, че от своите действия заради групата, в крайна сметка искам да извлека само лична изгода. После какво?

Работата е там, че само тази „точка на прозрение” е недостатъчна, с нея нищо не можеш да направиш. Моето действие трябва да бъде насочено, то трябва да има вектор. А иначе моята вътрешна сила остава само потенциална, подобно на заглушен двигател. Нека това и да е хубав двигател с мощност 200 к.с. – но какво по-нататък?

Аз трябва да „заведа” своето желание, да го насоча към определено действие. А, означава, че на мен ми трябват две точки, от които се състои вектора. Това насочване на моята сила придава разум. Ето защо, силата и разумът се „сработват” добре помежду си. Това е закономерно.

И така, макар и да съм се отчаял от своето отношение към групата, това все още не ми дава възможност за действие. Сега трябва да свържа своето състояние с целта.

Аз току що съм почувствал, че съм противен сам на себе си. В моите действия или в някое действие се е появил егоизъм: аз съм направил това заради себе си, не съм могъл да го обърна към другарите.

Преди всичко, трябва да си спомня, че няма никой освен Него. Работата не е в това, че при мен не се е получило, а в това, че Творецът е организирал за мен тази ситуация и нейния анализ. Изяснява се, че аз нищо не съм могъл да направя от своя егоизъм, от това, на което Творецът е пожелал да ме научи, да ми покаже, че се намирам под неговата власт.

Какво трябва да направя? Какво е поискал Той, за да усетя това? За да му благодаря за  това, аз осъзнавам важността на целта – свойството за отдаване, противоположно на това, което ми се е разкрило сега.

Откъде ще взема тази важност? От това същото състояние. Защото няма светлина без съсъд, няма усещане, в което да не се съчетават двете: светлината и кли. В сравнение с какво аз се усещам лош? В сравнение с това как аз разбирам отдаването, представяйки си, че бих могъл да постъпя и по-добре и да се отнеса към другарите по друг начин.

Това вече са двете точки!

Как сега да се пренеса от точката на собственото презрение и отвращение към точката на отдаване? Какво не ми достига? Не ми достигат сили. Тях трябва да изискам.

Но това все още не е всичко. За какво да ги искам? За да се облагодетелствам? За да не храня повече презрение към себе си? Защото моят егоизъм страда от неотдавнашното „откровение”. Тогава излиза, че аз по предишному съм егоист, само че след втората „навивка”, на следващата степен на самолюбие.

Не, аз не искам моята работа или нейните резултати да преследват лична изгода. Искам да извърша такова действие, в което да разкрия удоволствието за Твореца. Той ме поправя, и аз искам това да Му доставя наслаждение.

С това аз се опитвам да премина още мъничко напред, и още, доколкото е възможно. Такива са моите първи проби, които аз трябва буквално да „сдъвкам”, да „дегустирам” върху езика, а още по-вярно – да „смеля” със зъби.

От урок по статия на Рабаш, 28.02.2011

[36595]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Конгрес в Мецукей Даргот, урок 1

Въпрос: За да разкрием Висшата сила, ние трябва да излезем от себе си, от егоизма си. Но всъщност правим това заради самите себе си, за да получим вечното наслаждение. Не е ли това най-егоистичното, което може да съществува?

Отговор: Вярно! Разбира се, че всички наши действия ние извършваме само заради себе си. И колкото и да се самозалъгвам, че искам да се съединя с другите, да достигна любовта към ближния – това всичко, в който и да е случай е заради самонаслаждението.

Но по средата става нещо много особено, което ние дори и не осъзнаваме. Когато ние се призоваваме един друг: “Хайде да се обединим! Хайде да пеем, да танцуваме! Заедно да се учим!“, по този начин, ние привличаме към себе си висшата сила. Тя въздейства на нас, и дори и без нашето намерение тя ни изменя. Това се нарича “сгула“ – “чудодейното свойство“ на висшата светлина.

Тогава изведнъж аз чувствам: Истина ли е?! Нима аз наистина искам да се изменя? Как така стана това?! Аз какво – полудях ли?! Да ставам отдаващ? Да обичам наистина ? Да мисля за ближните? А с мен какво ще стане?..“

Изведнъж аз започвам да усещам, че да мисля за ближния за мен е станало по-важно. Още не съм в това свойство, но вече започвам да искам това да се случи. По-рано аз отхвърлях дори мисълта за това, а сега постепенно достигам до такова състояние, че наистина желая да придобия свойството отдаване и любов към ближния.

Как така изведнъж?! – Светлината е подействала на мен. Това се нарича чудото, за което е казано: “Приходящата светлина възвръща  към източника“.

Същата светлина, която ни е създала по такъв начин, че ние мислим само за себе си – тя ни изменя. И това е чудото, което се нарича “чудото при изхода от Египет“.

Когато това се случва, ние чувстваме, как вътре в нас нещо се променя, преобръща се. Това променя изцяло моите основи, моето отношение към света, моя поглед над света и цялото човечество, моите мисли за всички. Аз изведнъж се превръщам в своята пълна противоположност.

Това е действието на сътворението, деяние на Твореца. Усещайки в себе си този вътрешен преврат, ние виждаме действията на Твореца. И затова целия този процес, който преминаваме ние се нарича работа на Твореца. Защото ние само предизвикваме това действие, а го извършва Творецът.

Така че не се бойте да бъдете правдиви: ние наистина не искаме нищо друго, освен да се насладим и да мислим единствено за себе си, и колкото и красиво да говорим, отвътре ние сме все още егоисти. Но за сметка на всички наши действия – в ученето, разпространението, обединението – идва светлината и ни променя.

Дайте на светлината да работи!

От 1-я урок на конгреса в Мецукей Даргот, 24.02.2011

[36809]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Конгреси и събития - Няма коментари→

Въпрос: Как работи информационният ген в процеса на развитието (решимо)?

Отговор: В мен се разкрива следващият информационен ген (решимо), и аз започвам да усещам неговия потенциал – отношението на светлината (решимо де-итлабшут) и желанията (решимо де-авиют).

Решимо напълно съответства на духовното състояние, в него е цялата негова светлина и желания – не стига само екранът, който би свързал едното с другото, т.е. не стига реализацията!

Аз започвам да усещам някакво духовно състояние, само че нереализирано. И затова усещам с всичка сила горчивината от противостоенето между светлината и желанията, които не могат да се съединят и да влязат едно в друго. Това се усеща или като духовно страдание, или като материално – епидемии, катастрофи, болести, нещастни случаи, войни, всичко, по всякакъв начин.

По този модел става, ако аз не съм готов за идването на решимо. Ако аз сам предизвиквах неговото идване, бих се радвал на разкриването му, възнамерявайки да го реализирам. Но ако то идва към мен неочаквано, без аз да съм подготвен, когато аз не възнамерявам да получа екран и да превърна това решимо в духовно състояние, тогава то ми се разкрива като огромно страдание – това е противопоставянето на светлината от желанието, където светлината и тъмнината стоят една срещу друга, а аз се оказвам по средата между тях.

Защото се получава, че аз съм този същия недостатък на екрана, който е трябвало да ги свърже! В това и се състоят всичките разлики между пътя на светлината и пътя на страданията.

На пътя на светлината аз сам приготвям себе си и желая идването на новото решимо:  дано само да се разкрие! Приготвям си обкръжение, уча се, подготвям себе си, така че да мога да използвам това решимо – и чакам, къде се бави то! Аз припирам това развитие и разкриването на решимо. И в мигът, в който аз съм вече готов – решимо се разкрива.

Но ако не го припирам, то ще се разкрие съгласно неговата собствена скорост – в този момент, когато аз ще съм готов да приема това страдание, решимо ще се разкрие и ще ми добави тази болка. И с това то ще ме застави да бягам в тази или онази страна, само да се разкрие.

Но е възможно това страдание все още да не ми помогне да достигна до кабала и в групата, до методиката за поправяне, и аз само ще се мъча от него – ще боледувам, воювам, умирам и отново ще се раждам. Но през това време страданията ще ме “прекопават“ и окопават почвата ми, което се нарича “страданията смекчават егоизма“. Аз неосъзнато ще плащам със своите страдания и ще смекчавам разликата между светлината и желанията в решимо.

Така се осъществява неосъзнатото развитие в началните степени, но след това на мен все пак ще ми се наложи да застана на пътя на светлината.

А и на пътя на светлината понякога аз сам вървя и припирам решимо, както е казано: “Стремящият се към Твореца (Исраел) ускорява времето“. Но, понякога се случва така, че аз не съм в състояние да припирам времето и по този начин също встъпвам на пътя на страданията. И затова този среден път се нарича “пътят на земята“.

От урока по статията „Предисловие към Паним Меирот“, 28.02.2011

[36590]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок - Няма коментари→

В нашия свят ние сме привикнали да действаме самостоятелно. Аз използвам цялата си сила, знание, енергия, потенциал да бъда свързан със своето обкръжение, своите вродени качества, а също и с навиците, установени от възпитанието и образованието. Аз съм източникът, аз съм центърът. Изхождайки от себе си, аз действам и прокарвам своя път в света.

На всяка крачка по пътя виждам колко ефективен е този подход. В крайна сметка, ние всички сме родени от силата на егоизма, желанието за наслада. И след като вече използваме това желание за „успех” и постигаме полза за себе си, ние и затова използваме всичко, което имаме: вътрешните ни способности и външните средства.

Аз имам сила, ум, напор, дързост – всички неща, които са заложени в мен, и ги приемам в посока от себе си навън. Но това не се случва по време на поправянето на душата. Ако си поставя за цел успех не в този свят, а в духовния, ако искам да пробия в него и да го придобия, тогава разкривам, че от самото начало не съм подходящ за него. Аз нямам силите, разбирането или свойствата, които ми позволяват сам да се приближа и да атакувам, да пробия и да завладея висшия свят.

Изисква се време, докато се осъзнае това. Но след това, виждайки, че моите обичайни „инструменти” са безсилни тук, аз изпитвам слабост, отпускам ръце и не искам да го правя. Това обикновено довежда човек до голямо падение. В крайна сметка, той няма никакви средства да постигне това, което желае. Какво тогава да направи той?

Има два скрити момента, които трябва да осъзнаем:

1. Аз по никакъв начин не принадлежа или не съответствам на духовния свят. Сега това ми е напълно ясно. Този момент на слабост е добро начало. В крайна сметка, това говори за осъзнаването на моята собствена природа, която е отделена от духовната природа, и не ще ми помогне по никакъв начин. Аз нямам никакви заложби, средства, инструменти или възможности да намеря своя път към мястото, в което искам да бъда. Както се казва, аз нямам нито глава, нито опашка. Аз съм духовно неподвижен и недостъпен.

2. Аз съм способен да придобия сила, която да ми помогне, и разум, който да ме насочи към постигане на висшия свят, благодарение на обкръжението.  Обкръжението е средството за постигане на висшия свят и то се намира точно пред мен. Това е групата, в която съм доведен от висшето и чрез която мога да получа висшите сили, за да ми повлияят.

Аз не постигам духовния свят, стремейки се от себе си навън. Аз не го купувам, не го поемам, не влизам в него. За да завоювам висшия свят, аз трябва само да адаптирам себе си към него. Тогава ще разкрия, че съм в него.

Така подходът към работата и нейният резултат, а също и съпоставянето на себе си и на висшия свят са напълно противоположни на това, с което ние работим в нашия свят. Тук аз трябва да достигна, да придобия или да завладея това, което желая, докато в духовния свят, напротив, изначално е готово за мен. Аз вече съм в него и всичко, което трябва да направя, е да се променя, за да се прояви това.

От урока по статия на Рабаш, 28.02.2011

[36574]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→