Баал а-Сулам, “Предисловие към ТЕС”, п.14: Казали мъдреците: ”Този, за когото неговата Тора е негов занаят…” ”Занаят” (омануто – אומנתו) означава ”Вяра” (емунато – אמונתו). Например: човек, доверяващ се на другаря си, му дава пари на заем.

Възможно е да му има вяра само за един грош, а ако той го помоли за два гроша, то ще откаже да му ги даде назаем. А може да му има вяра за сто гроша, но не повече. А е възможно и това, без страх да му повери цялото си състояние. Последният вариант се смята за пълна вяра, докато в предходните случаи се смята, че вярата не е пълна, а частична.

Парите  са само като пример. А всъщност става дума за това, дали си готов в името на другаря си да се откажеш от всичко, което имаш. Това Баал а-Сулам нарича ”съвършена вяра”.

Въпрос: Какво означава ”да се откажеш от всичко, което имаш”?

Отговор: Това е въпрос на усещане. Заради приятеля си готов да се откажеш от най-скъпото – от възможността да влезеш в духовното. А ако не си готов, то не ще можеш да работиш и пред Твореца. В този случай ти липсва вяра и съответно си откъснат от духовния свят.

Въпрос: Защо това се нарича ”вяра”?

Отговор: Под вяра тук се подразбира отдаване, силата на самоотричане, отказване от самия себе си. Но не трябва да се опитваш да изпълниш това условие самостоятелно – силата за отдаване ще дойде с помощта на светлината, връщаща към Източника, ако се стараеш да молиш за нея. А за това трябва да се прилагат усилия, да си част от групата. Тогава, благодарение на завистта, страстта и честолюбието, ще забележиш, че другарите вече са постигнали това и ще пожелаеш и ти да станеш като тях. А ако пък не – към това ще те подтикнат чрез страданията, и независимо от всичко, ще пожелаеш да преминеш от силата на получаване към силата на отдаване.

През целия свят преминават вълните на кризата, завършващата крива на сегашното развитие. Какво всъщност ни дава тази крива? От една страна, животът на много хора се подобри. Това вече не са онези бедняци, от които няма какво да вземеш, освен живота им. Дълго време те вярваха в капитализма – с други думи, в това, че с помощта на егоистичните подбуди може да се постигне успех. Наистина, нека всеки се старае да се извиси от самосебе си, в рамките на закона, а не в условията на своеволията и кръвопролитията. На всеки му е предоставена свобода: ако искаш, занимавай се с промишленост, търговия, банкерство, развивай технологии и т.н. Върви и жъни успехи. Като следствие, хората се впуснаха да гонят успеха и приложиха не малко усилия да направят това.

Но от друга страна, в тях се появиха средства, те получиха образование, обзаведоха се, пътуват по света, свикват с изобилието. И сега за разлика от нисшите, те са чувствителни към ударите.

Ето защо седемте гладни години настъпват след седемте сити години. Някога евреите са живели охолно в Египет, под властта на добрия цар, който им е подсигурявал благоденствие, охолство. Ако тогава Фараонът е бил ”президент”, то Йосиф е бил ”премиер-министър” с безгранични пълномощия, за когото никой не е смеел да каже лоша дума. Така Творецът е възвисил целия народ да забогатеят, а после започнал да отнема това изобилие и евреите много добре усетили това ново явление.

Защото понижаването на дохода и загубата на основен капитал са две различни неща. Едно е да не спечелиш потенциалната хилядарка, а друго да загубиш сто. Тази загуба предизвиква в мен по-голямо съжаление, отколкото недостигът на хиляда, защото стоте са били вече в ръцете ми. Цял месец ще преживявам тази загуба, докато хилядарката няма да остави такава горчива следа  в мен.

И затова в наше време човечеството е било издигнато на по-високо материално ниво, а сега започват да ”затягат колана”, да смъкват слой след слой от натрупаните мазнини, докато не се стигне до ”месото”, а след това и до ”кокала”. Това всъщност са ”седемте гладни години”, завършващи с ”десетте египетски присъди”, когато ”египтяните” ненавиждат ”евреите”, не могат да ги понасят. С други думи, противопоставянето със собствения си егоизъм за човек става нетърпимо и той вече не знае какво да прави, осъзнавайки, че именно егоизмът не му дава да си поеме дъх.

Днес имаме банки, промишленост, здравеопазване, образование – всичко, което е потребно за душата. Но всички тези механизми действат срещу нас. На лекарите и на фармацевтите им е изгодно да сме болни и затова ни тъпчат със съмнителни лекарства. Промишлеността и търговията също се превърнаха в инструмент на лъжа за изсмукване на пари. Накратко казано, всички създадени системи от човека, на които той възлага някакви надежди, се обърнаха срещу него като зло.

И това се случи за последните 60-70 години. Съвсем до неотдавна всички си мислеха, че вървим към ”светлото бъдеще”… Но вместо това, достигайки до определено ниво, егоистичното желание започва да се спуска, погребвайки след себе си благите надежди. В крайна сметка, средната класа изчезва и постепенно всичко ще си дойде по местата: елит по върховете, и милиарди гладуващи долу. Такива са ”седемте гладни години”.

Добре, как така? Къде е логиката? Та нали самият елит трябва да се бои от такова развитие на събитията, изпълнено с безредици и смут? Наистина, бедните ще им потърсят сметка и това няма да бъде възможно да се спре. Освен това и самите върхове няма да могат да го предотвратят – те ще измъкнат от народа всичко, което е възможно, няма да оставят нищо на хората, ще ги докарат до пълно разорение. Егоизмът няма да позволи на върховете да се спрат, защото програмата му е такава…

И така, тъкмо по пътя на подем към богатство и падение в бедност човек измерва своите загуби. Хората, които са се издигнали или паднали, ще им се наложи да се замислят какво се е случило. И размишлявайки за това, какво ще се случва по-нататък, те ще забележат изведнъж: ”Егоизмът ни изяжда. Нашата собствена природа е нашият ненавистник. Тя не ни позволява да организираме своя живот. И ако не поправим природата си, сме загубени.”

Това ще почувстват и елитът, и богатите, които ще останат след схватките за капитала. Да допуснем, че след непоносимата конфронтация на върха ще останат стотина победители, които ще свият всичко под себе си. Няма да има никакви преходни звена, хранещи междинните пластове – механизмите на властта ще преминат във виртуалното. И накрая всеки човек ще си зададе основния въпрос: ”Какво трябва да направя сега?”. И всеки ще усети, как егоизмът помита границите в него, как буйства и си прави каквото иска. Нашата природа няма да ни позволи някак си да балансираме живота си.

Струва ни се, че е много ясно: трябва да се раздаде някаква част на бедните, за да се подкрепи тяхното съществуване. Но помощта безследно изчезва, като в Африка. Колкото и да отделяш за нуждаещите, утре нищо не остава, а нуждата само нараства.

И тогава хората, както се казва, ще ”застенат” от разкриващото се зло, чувствайки, че не могат да се преборят със своя егоизъм. В мен сякаш се е вселила змия, изяждаща ме от вътре, раково образование, с което нищо не може да се направи. Такъв е редът на развитие във външния свят и ние не можем да чакаме, докато това се случи, за да разкажем накрая на хората за методиката за поправяне. Сега е моментът за нейното разпространяване.

Самите ние вървим по този път, но форсирайки времето, се развиваме заедно с Твореца, заедно с групата, заедно с примера, който трябва да достигнем. От сега знаем към какво ще ни доведе това развитие – към единство между всички и по равно, когато хората си помагат помежду си да се обичат, както себе си, към равно разпределение, базиращо се върху възпитанието и изучаването на интегралната взаимовръзка. Поставяме този идеал пред себе си и се устремяваме към него.

По такъв начин, покрай проблемите, подтикващи ни отзад, ще имаме още една сила, влачеща ни отпред. И независимо, че тласъците ще бъдат твърде чувствителни, заедно с това имаме устрем, който ни влече напред, знание, призвание. И тази картина е ясна: изучавайки я, тя просто ще пламне пред нас и ние ще ускорим времето.

Но така или иначе, в крайна сметка, всички осъзнават, че егоизмът е злото, което ни умъртвява. Осъзнават до такава степен, че нищо друго не остава, освен да си изкопаят гроб и да легнат в него. Тъй като с природата не може да се спори, ако не използваме методиката за поправяне, предназначена специално за това…

От урока по статия на Рабаш, 02.04.2013

[104051]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Криза, глобализация, Развитие на егоизма - No Comments→

Въпрос: Как да оправдаем Твореца, ако виждаме пред себе си такива тежки страдания, неизлечимо болни хора?

Отговор: Сега е невъзможно да се оправдае, тъй като не искаме да лъжем и да се преструваме, да се самозалъгваме или да слушаме утешенията на другите. Има различни психологически методи за въздействие и промяна на гледната точка на човек за случилите се трагични събития с него. Но кабалистите казват, че съществени промени са възможни единствено при условие, че на човек му въздейства светлината, връщаща към източника, която да му повлияе и да промени състоянието му.

Защото състоянието – това е онова стъпало, на което се намира човек. И тогава той по друг начин ще гледа на случващото се, по друг начин ще усеща и ще разбира съгласно новото стъпало, което сега е постигнал, благодарение на светлината. И в такъв случай тази промяна ще бъде предизвикана не защото са го заблудили и убедили обкръжаващите. Тъй като с това те го мамят и не му разрешават да види истината, сякаш му дават успокоително лекарство. Те се опитват да му представят, че всичко е наред, и с това го лъжат и му закриват пътя към истината.

Ние така не правим – ние не го успокояваме, а само поддържаме човека, за да може той да разкрие цялото си его. Ние му помагаме да разкрие егоизма си и да издържи.

Можеш да се задържиш във всяка случайна ситуация по два начина. Първият е проблемът да се замаскира по някакъв начин и да объркаш сам себе си, и тогава човек се обръща за помощ към религията, вярванията, мистиката. Така действат всички в нашия свят.

Или може, точно обратното, още по-широко да отворим очите си и желанието си и да започнем работа за привличане на светлината, връщаща към източника, за да ме поправи тя. И тогава от новото ниво ще видя истинската картина.

Как привличам тази светлина? За сметка на това, че оправдавам случващите се събития, следващи от единия принцип: ”Няма никой освен Твореца”. Искам да разкрия тази висша сила, освен която няма нищо друго.

Не се примирявам просто така със случващото се, като смирен вярващ, а искам да разкрия Висшия. Разбирам, че всичките ми усещания са призиви от Твореца, от желаещия да бъде разкрит от творението, и да бъде разкрит като единствена, абсолютна и добра Сила.

От урок по ”Учение за десетте Сфирот”, 08.03.2013

[102306]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок - No Comments→

Въпрос: Вие казахте, че вкусът на манната, с която народът на Израел се е изхранвал в пустинята, зависи от желанията на човека: какъвто вкус поиска – такъв и ще получи. Какво е това манна?

Отговор: Манна – това е висшата светлина, висшата сила.

Бал а-Сулам привежда в пример електричеството, към което може да се включи всичко, което е удобно: хладилник, нагревател, прибори под налягане и т.н.. В електричеството няма нищо освен енергия, а човек, благодарение на приборите, които включва, преобразува тази енергия в това, което му е нужно.

Манна – това е необлечената в нищо, безплътна, безтелесна енергия. Това е дух, сила на висшата светлина, която обличайки се в потребителя, в човека, създава в него тези действия, преобразувания и метаморфози, които той изисква, към които е готов.

Висшата светлина изхожда от Твореца и ни въздейства в степента на нашето желание да уподобим своите свойства на Него. Затова, ако искам да напредвам към подобие с Твореца и все повече да ставам Човек ( Адам – от думата ”подобен”), то мога да предизвикам  върху себе си свойствата на тази светлина, и тя през цялото време да ме преобразува, нали светлината действа само в това направление, при нея няма друга възможност.

Но ако аз не желая да се издигна за това време, в течение на което би трябвало да се приближа до Твореца, Той все пак действа върху мен. И този отрязък, за който е трябвало да напредна, започвам да чувствам като страдание: с мен и около мен се случват неприятни неща.

Светлината през цялото време увеличава интензивността на своето въздействие върху мен. Това произтича автоматично, по законите на природата. Затова, ако съм подобен на Твореца, то трябва постоянно да напредвам към Него по лъчите на светлината. А ако насочвам себе си не в тази посока, то усещам интензивността на светлината като отрицателна и започвам да изпитвам страдания, проблеми, чак до световни войни.  Това трябва да се отчита.

Само светлината предизвиква изменения в нас. Моят егоизъм се явява производна от влиянието на светлината и се увеличава автоматично. Всичко, което зависи от мен – е да съпоставя, да насоча своя егоизъм към светлината. Ако правя това, то вървя напред по лъчите на светлината и се чувствам прекрасно. Ако се отклоня настрани, то в степента на величината на ъгловото изкривяване, усещам страдания.

От ТВ програмата ”Тайната на вечната Книга”, 04.02.2013

[102416]

Filed under: Духовна работа, Тора - No Comments→

От статията на Баал a-Сулам “Плодовете на мъдростта”: По време на обща молитва на човек му е забранено да се откъсва от останалите и да се моли за себе си, дори и да иска с това да достави удоволствие на Твореца, но смята да го направи сам, а не с останалите. Защото откъсвайки се от обществото и молейки се за собствената си, лична душа, не я изгражда, а тъкмо обратното, нанася вреда на душата си, ставайки ”горделивец, заедно с който Творецът не може да бъде”.

Не е просто да се преодолее тази трудна психологическа бариера. Нашето его не ни позволява да осъзнаем, да си спомним, да усвоим и приемем правилото, че само излизайки извън границите на тялото, отново ще намерим съсъда на своята душа. А всичко онова, което сега ми се представя психологически като моето ”Аз” – съществува само във фантазията ми, за да го отхвърля, анулирам и да видя себе си извън всичко това.

За да приемем този факт, този мироглед и да живеем с него, ни трябва силна поддръжка от страна на обкръжението, ученето, упорита работа и взаимно поръчителство. С това се започва всяко едно действие за поправяне, тъй като всеки път ни се прибавя още егоизъм и ние отново трябва да работим с този допълнителен товар, за да можем без да го поглеждаме да решим, че нашият съсъд се намира извън него.

Призивите: ”Не прави на другия това, което е ненавистно на самия теб” и ”Възлюби ближния, като самия себе си” ни се струват като обикновени правила на вежливост, на “културност”, на възпитано поведение, на морални нравоучения. Но не, тук става дума за вътрешната насока, която трябва да съществува в човек, ако иска да намери своята вътрешна част, своята душа и да започне да я поправя.

Затова, молещият се за самия себе си не само че не напредва в духовното, но си нанася и огромна вреда. С това си действие той сякаш се откъсва от другите, усложнявайки разбиването. Независимо, че е ясно, че и отрицателните действия също са необходими, тъй като човек трябва да достигне до осъзнаване на злото, докато не разбере и не почувства, че това отношение е неправилно.

Но вече сме близо до завършването на нашата истинска работа и затова трябва да разбираме това ясно и постоянно да засилваме общото мнение, че само вътре в ”Ние”, а не в ”Аз”, има духовно съществуване, напредък, търсене, смисъл от работата – само между нас. Тъкмо натам трябва да привлечем всички сили, стараейки се да се научим и придобием такъв поглед, с който да заменим себе си с ”Ние”, за да живеем вътре в душата.

От Подготовка към урока, 03.03.2013

[101778]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Молитва, Намерение - No Comments→

Ние се намираме под въздействието на две противоположни сили, които трябва да достигнат определена мощност на противопоставяне, която ни позволява да се родим в новия свят. Затова човек се сблъсква с множество пречки, идващи от Твореца, усещайки обида и злоба.

Виждам такова отношение в много от моите ученици, че те сякаш чакат това раждане да се случи от само себе си. Сякаш всичко ще се случи по естествен път – ще дойде време и всички ще бъдат допуснати до духовния свят. Но разбира се, че така никога няма да се случи, тъй като човек няма да има необходимите желания – съсъди. Главното е да подготвиш своето желание. А за сметка на какво може да се случи това, ако не преодолеем трудните въпроси и проблеми?

Някои сякаш ми правят услуга, че идват на сутрешния урок и участват в разпространението, очаквайки, че за това им се полага възнаграждение. Те се отнасят към духовната работа като към постъпка, за която по-късно ще последва определена награда, и искат да ми демонстрират колко много са направили и в какво са участвали. Те сякаш не разбират, че тази работа им е необходима, за да изградят своя духовен съсъд, своята душа, а предполагат, че с това правят услуга на мен или на още някого.

Има ученици, които си мислят, че разпространявайки, си ”плащат” уроците, които им преподавам. Те не разбират, че без това разпространение във външния кръг няма да придобият съсъд за душите си, и им се струва, че те се стараят заради мен.

Това е пълно неразбиране, че всичко това човек извършва за самия себе си – че той трябва да плати и на Твореца, за това, че му е дал възможност да влага силите си в правилните действия, т.е. да изгражда съсъд за душата си. Наградата не е онова, което човек си мисли. Нашата награда е в това, че имаме възможност да работим, да прилагаме усилия, а не в това да работим и по-късно да получаваме възнаграждение за това.

Това е такова изкривено отношение, което изисква изяснение.

От урока по писма на Баал а-Сулам, 19.02.2013

[100939]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Разпространение на методиката, Учител и ученик - No Comments→

Баал а-Сулам, “Статия по завършването на Книгата Зоар”: В духовното времето за даряване е отделено от времето за получаване. Отначало Творецът дарява нещо на получаващия, но с това му предоставя възможността само да получи.

Въпрос: Как да забележим тази възможност и как правилно да я използваме?

Отговор: Тази възможност има няколко признака и първият от тях е, когато не ме оставят на мира. Защото ако аз не се пробуждам, то каква е тогава тази възможност. Пробуждам се обикновено само в кафенето, в бара, или когато гледам футбол по телевизията… Нима аз мога да се пробудя поправен, ако цялата ми природа е егоистично желание за наслаждение? И затова ме пробуждат с помощта на бедите – насочени, точни, особени, качествени.

Просто човечеството, за хилядите години развитие, е получило предостатъчно удари от съдбата. Ако всички те се бяха събрали в едно поколение от дълголетници, можеш ли да си представиш какво жалко зрелище биха представлявали? Ето защо се прераждаме от поколение в поколение – за да достигнем до качествените удари.

Днес аз имам храна, облекло, жилище. Всеки от нас живее по-добре от царете живели преди 500 или хиляда години. Хладилник, климатик, кола, микровълнова печка, обществен транспорт – такива са атрибутите на съвременния живот. Целият свят е пред мен. А още неотдавна, в исторически мащаб, дори Европа е изглеждала иначе: хората са живели при ужасни условия и са практикували немислими за днешното време социални отношения.

Е, излиза, че сме относително обезпечени. Но нещо все пак не ни достига. Какво?

Радост, цел в живота? Поражда се такъв парадокс: имам всички блага, но не получавам никакво удоволствие от живота.

По-рано всичко беше тъкмо обратно: дайте на човек килограм хляб за деня и той не би поискал нищо друго. Имайки това ”щастие”, той би прекарал целия ден в бездействие. А днес хората лежат опустошени от изобилието. Ето какво са качествените удари. Изоставени кърмачета, разбити семейства, страхове и вълнения, бъркотия – какво само не прави човек, за да избегне всичко това, но няма къде да избяга.

А от друга страна, целият свят днес е ”стегнат” в една мрежа, и ми се налага да преживявам за Ню-йоркската фондова борса, за реколтата в Европа, за дъждовете в далечните райони, за конфликтите в чуждите страни…

Бъдейки свързан с всички и зависещ от тях, аз постоянно изпитвам натиск и безпокойство, просто съм принуден да се грижа за онова, което се случва с другите хора.

В крайна сметка, всички ние изпитваме особени, насочени нещастия, които формират в нас въпроса: ”Защо страдам?”. Баал а-Сулам е формулирал този въпрос малко по-различно: ”Как да се наслаждаваме от текущото или кого аз наслаждавам?” И отговор няма – ето в какво е бедата.

Изобщо, текущият период е ”обратната страна” на епохата на Месията. Преди всичко, трябва да разкрием желанието, необходимостта и след това светлината идва през задния вход, през ”черния вход”- а аз трябва да я обърна така, че тя да свети отпред. За това Рабаш пише в статията ”Включване на свойството милосърдие в свойството на съда”: висшият ми се струва с нещо отблъскващ и мрачен дотогава, докато не се издигна ”над знанието” и не започна да го разкривам, да се приобщавам към него. Аз се обръщам, ставам противоположен на себе си (или на него в моите очи) и тогава ние с него се обръщаме лице с лице.

Но засега светлината ми свети от обраната страна, и тя предизвиква бедите, от които аз постепенно преминавам към верния подход и изграждам в себе си съсъд. Така ние сме преминавали всички стъпала, всички исторически етапи. Всяко едно състояние, пише Баал а-Сулам, се съхранява, докато не стане нетърпимо – тогава ние го разрушаваме и изграждаме нещо ново.

Само че този път не трябва да разрушаваме и изграждаме нищо в плоскостта на този свят, а трябва да осъзнаем, ”да премислим” случващото се, да изучим текущата ситуация, да я разберем, да я постигнем, а основното – да разберем, че висшият трябва да осъществи всички промени. И не защото ние сме безсилни. И по-рано всичко е вършил Той, но без нашето знание. А днес от нас се изисква осъзнаване и затова трябва само да си направя отчет за всяко действие свише, дължен съм сам да го повикам, да помоля, да благодаря за него – и така постоянно да съпровождам всяка крачка на Висшия.

Това е ”да работиш за Твореца”: Аз Го опознавам, започвам да се сливам с Него. Такъв е последният период на нашето развитие: на всичките му етапи ние опознаваме Твореца, все повече и повече, докато не обхванем всичко. Казано по друг начин, в края ще видим, че изначално всички събития, включително и ”негативните”, Той е приготвил и осъществил, само за да Го познаем. Това опознаване е невъзможно без моето предварително участие – и относно това участие пребивавам в скритие…

От урока по ”Статия по завършване на книгата Зоар”, 11.02.2013

[100139]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок, Криза, глобализация, Развитие на егоизма - No Comments→

Никой не може да ми каже какво е нужно да правя. Трябва сам да изясня и реша коя цел е фалшива и коя – истинска. Длъжен съм да поема отговорност за своите постъпки. Иначе за какво ми е даден животът?

В живота си се намирам буквално насред блато, в което има само отделни малки туфи, върху които мога да стъпя, за да не се проваля и да премина през него. И това трябва да е мое решение, никой друг не може да мести краката ми и да ги поставя на правилното място.

Ако се проваля, ще потъна в житейското блато за десетки години. И ако се случи така, трябва да разбера, че това означава, че така е било нужно да стане. Но преди това съм длъжен да направя всичко, което зависи от мен и да си изясня нещата на сто процента. А ако и след това все пак съм сгрешил и потънал за десетки години, значи така е трябвало. Сега не ми е известно, защо и за какво, но след това ще стане ясно. Както е казано за прякото и косвено управление на Твореца: „Отзад и отпред Ти ме обгръщаш”.

Въпрос: Как мога да взема самостоятелно решение, ако изцяло се намирам под влиянието на обкръжението – духовното или външното общество?

Отговор: В това точно се състои твоята свободна воля: максимално да се поставиш под влияние на духовното обкръжение, а не да ходиш с вирнат нос, смятайки себе си за по-висш от всички. Иначе няма как да получиш добро влияние.

Това не означава, че можеш да отидеш при другарите и да попиташ какво е нужно да направиш: да пътуваш зад граница, за да работиш, или не? Не бива да се оставя това да решават другите. Решението трябва да бъде резултат от твоите вътрешни изяснения, следствие на усилията, които си положил, за да се смириш пред групата, тоест пред духовното разбиране, стремежа към единство, напредъка към сливане с Твореца над знанието. Именно това е групата за теб – обща сила. И в зависимост от това, доколко се съобразяваш с това понятие, съгласно това  решаваш какво ти е необходимо в живота.

Тогава ще се огледам и няма да намеря своето тяло! То вече е изчезнало някъде в предишния живот, отдавна се е отдръпнало от моя път. Длъжен съм да му обезпеча някакво препитание и това правя. Необходимост се нарича това, че се занимавам с него само заради липса на друг избор, доколкото съм длъжен да се погрижа за него. Аз се заставям да мисля за своето животинско тяло – това се нарича насъщна необходимост. Но с всичките си останали мисли се намирам в групата, в съединението и тогава вземам правилните решения.

Това обединение ме поддържа и не ми позволява да пропадна. Аз съм толкова прилепен към него, че само насила мога да се погрижа за нещо необходимо. Това може да се провери по факта, че бих бил радостен да не се занимавам със своето тяло, а на сто процента да се грижа за групата и Твореца, не оставяйки даже и един процент за себе си.

Когато започна да се грижа за животинското си тяло само по необходимост, изведнъж разбирам, че то не е мое! И тогава грижите за собственото ми тяло и за семейството се превръщат в духовна работа. Чувствал съм ги свои, докато съм получавал някаква егоистична печалба от тях. Но от необходимите занятия не получавам никаква изгода – това е просто дадена ми игра, средство за духовно развитие.

От урок по писмо на Баал а-Сулам, 04.02.2013

[100012]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - No Comments→

Какво представлява, всъщност, изучаването на науката кабала? Струва ни се, че всичко е лесно: хора, желаещи да се учат, идват тук, където има специалист. Той седи и говори, а който иска да слуша, идва и слуша. В света има много места, където по подобен начин се изучават най-различни неща.

Но пристъпвайки към изучаването на кабала, човек скоро разбира, че учениците трябва да са обединени един с друг. Но какво, такива примери има много в света. Хората се обединяват в рамките на някакъв колектив, било то клас, група и т.н.

Тук им казват: “Вие трябва да се обедините с любов помежду си”.

Това вече ни се струва като мистика. Нещо подобно има в източните учения, да и религията, до голяма степен, проповядва обединението между хората, любов към ближния като към себе си.

Нещо повече, нататък, разговорът отива към същността на това единство. Оказва се, че работата не е само в ученето и придружаващите занятия, важното е именно единството.

Как така? Дошъл съм да изучавам някаква наука. Готов съм да го правя заедно с другите, готов съм дори да се включа към тях, за да способства нашата спойка учението. Но не, казват ми друго: “Ти трябва да се обединиш с тях до такава степен, че да загубиш усещането на собственото си съществуване. Само те ще съществуват за теб”. Ето, това вече не разбирам. И още повече, това се иска от мен за усвояването на материала, който сам по себе си, засега е нещо несъществено.

Така, тук ме очаква “обръщане на 180 градуса”: по-рано за мен бе важен именно материалът, исках да узная нещо ново, да придобия мъдрост, а сега се изяснява, че ми е необходим не материалът, а обединението. За нищо подобно в началото не съм и помислял.

Какво да направя? Как да се съглася с това, че всичко се постига в единство, че няма никога да разберем първоизточника, ако не започнем да се обединяваме на практика, тъй като науката кабала говори само за формата на единство и за нищо друго?

Ето с какъв проблем се сблъскваме. И затова, Рабаш е започвал статиите си именно с това: другарската любов, целта на групата, редът на събранието на другарите и т.н. Без това, просто не можем да напреднем, все пак пренебрегваме това, което не е според желанието ни и според “общественото мнение”.

И все пак, макар че ми е трудно да се проникна от важността на другарската любов, трябва да се убедя в това, че се намирам тук само с една цел – да се обединя с другарите така, че да отменя себе си пред тях, да загубя личния си живот и да съществувам само в тази степен, до която мога да извършвам отдаване за тях, изключително по тяхното желание…

От урок по статия на Рабаш, 24.01.2013

[98792]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - No Comments→

Рабаш, Шлавей Сулам, 1984, статия 2, “За любовта към приятелите“: Защо трябва да обичаме приятелите си? Поради каква причина съм избрал именно тези приятели и защо приятелите са избрали мен? Трябва ли всеки от приятелите ми да показва своята любов? Или е достатъчно да работи скромно над любовта към приятелите и не трябва да разкрива това, което е в сърцето му?

Тези въпроси без съмнение са важни. Всъщност, по принцип, не чувствам ни най-малка нужда от любов към приятелите си. От къде да спечеля сили? Как да убедя себе си? А най-важното, къде тук е ползата?

Ако ми обещаят нещо полезно, реално, възможно, то бих могъл да се убедя. Но ми казват само, че чрез любовта към приятелите ще спечеля възнаграждение, което е повече от всичко в този свят: не пари, не злато, не здраве, не забавления, а нещо много повече. И тъй като не виждам тази награда, любовта към приятелите не струва много пред мен.

Нека някой ми каже: „Обичай приятеля си и ще ти бъде добре“. Например, аз завися от човек, който може да ме измъкне от затвора. Ясно е, че съм готов на всичко за него, само и само да ми даде възможност да избягам. Но тук аз не виждам никакъв изход от затвора, не виждам голямата, истинска отплата за любовта към приятелите си. Разказват ми за висшия свят, но това много не ме влече.

Освен това, Рабаш пише, че аз съм избрал приятелите си, а те са избрали мен. Но извинете ме, кога ги избирах? И въобще, бих ли се спрял на тях, ако можех да избирам сред множество кандидати? От днешния състав бих взел един–двама, не повече. Оказва се, че никой не е избирал приятелите си.

И учител не сте избирали – напротив, вместо мен, вие, разбира се, бихте предпочели да видите някой по-стабилен и по-уважаван.

Е, къде е нашият избор?

Очевидно, по пътя на обединение в групата, аз трябва да почувствам всеки като толкова специален, че от цялото човечество, наистина бих избрал само тези приятели. Този етап все още е пред нас – да усетиш приятеля си, неговата душа, да се сближиш с него толкова, че той да се превърне в единствен от всички седем милиарда. И така с всеки в групата.

Освен това, Рабаш задава въпрос за това, трябва ли да придаваме на работата си, на своята любов някакъв външен израз: например, да позираме, да си подаряваме нещо един на друг и т.н.? Или, напротив, трябва да проявяваме скромност? В края на краищата, истинската работа се извършва вътре, а „декорациите“, както знаем, не струват много, защото може да се окажат ласкателство, лицемерие, измама. Всъщност аз не обичам никого – как мога да изразя нещо, което е необичайно за мен? Това е лъжа.

От друга страна, ако всеки един не показва в групата, че работи над приятелската любов, то той няма да има силата на групата.

Трябва да помним, че сме малки и слаби, че погрешно се въодушевяваме от външните прояви и затова трябва да ги използваме. Всеки трябва да се държи така, че приятелите му да видят: той извършва сериозна вътрешна работа, прилага големи усилия заради любовта към приятелите си и в действителност вече е достигнал в нея висока степен. Така ще напредваме.

От урока по статия на Рабаш, 24.01.2013

 [98788]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - No Comments→

Наш постоянен проблем във всички състояния се явява това, че намирайки се в нашия свят, ние не сме способни да съединим заедно две противоположности. Съвременната квантова физика също се сблъсква с този факт, че светлината едновременно се явява и вълна, и частица. Независимо, че вълната и частицата не представляват още пълната противоположност, физиците също не могат да разберат, как те могат да се съвместят в едно явление. Те за сега не виждат такива явления, които се състоят от слети в едно сили и едновременно разминаващи се в абсолютно противоположни посоки и понятия, както това се случва в духовния свят, но вече наблюдават началото на това.

Подобен проблем възниква и при човека, изучаващ кабала, само че не на нивото на неживата природа, както във физиката, а на нивото на мислите, намерението, усещанията – на четвъртото стъпало относно първото неживо стъпало. Първите стъпала – това е неживата, растителната и животинската природа, и само след нея се намира човешкото стъпало, определящо ума и сърцето, чувствата и мислите, силата на разума.

Тази дуалност ни създава големи проблеми. От една страна, трябва да виждам истината – и я виждам със своите очи:  целия този непоправен материален свят, обхванат от кризата и самия аз, намиращ се в нея. От друга страна, ако се поправя, то повече няма да имам какво да поправям и какво да правя, тъй като целият свят ще изглежда поправен и наистина ще стане такъв. Аз ще го видя такъв, защото всеки съди по своите недостатъци.

В това за сега няма никаква дуалност. Дуалността е в това, че от една страна, аз трябва да въздействам на света и да се грижа за това, да донеса добрина  на всички. А от друга страна, трябва да разбирам, че правя всичко това за самия себе си, а светът няма нужда от това. Всички неизправности, които виждам в него, само ми показват мястото на моята работа, създадена сякаш за мен.

Тук изниква такова видимо противоречие, както в разказа за Авраам, на когото било казано, че той трябва да принесе в жертва своя син Ицхак, но тъкмо чрез него ще се увеличи своето потомство – две несъвместими противоположности. Така трябва да виждаме и своя път: от една страна, ние се грижим всичко да се уреди, всичко случващо се във външния свят. А от друга страна, няма за какво да се вълнуваме, тъй като цялата реалност вече се намира в не променящия се покой и е абсолютно поправена.

Човек трябва да благодари на Твореца даже само за единия миг от живота си, в който той е заслужил някакво докосване до висшата сила. Пита се, как може да се разбере това? Ако се е намирал дори само един миг в съприкосновение с Твореца, това нямаше да е само моментно. Тъй като той би проникнал в този миг и би влязъл в духовния свят, във вечния свят, където не съществува времето и затова всеки миг е равен на вечност.

Затова, ако човек наистина може да благодари за този миг, той вече се намира на края на поправянето или поне е поправил своето сегашно стъпало.

Тъкмо в това е причината, че ни е трудно да се намираме в духовно състояние и да се съгласим с него, при това, това е направено нарочно. Затова, всичката ни работа трябва да върви с вяра над знанието, ”като вол, впрегнат в ярем, и магаре с товар”. Трябва да приемем духовните условия. И независимо от това, че не ги разбираме, по силата на навика, това ще стане втора природа, светлината ще прояви своето влияние и ще изгради нови желания в нас. Така  постепенно ще достигнем до състоянието, когато всички противоположности ще се съединят в едно. И тогава през тях ще можем да си пробием път в духовния свят.

От една страна, нашето его все повече ни откъсва от другите, тъй като ”колкото човек е по-висш, толкова егото му е по-голямо”. Тази дистанция между желанията се запазва вечно, но ние работим за сливане на намеренията в едно цяло. Получава се, че всеки е отделен от останалите от безкрайната дистанция на желанията, но в намеренията всички се сливаме в една обща точка – и там, в нея се намира Творецът.

От подготовка към урока, 14.01.2013

[97923]

Filed under: Възприемане на реалността, Духовна работа, Ежедневен урок - No Comments→

Въпрос: Как трябва да реагирам на въздействието, което оказва върху мислите и чувствата ми околната среда, за да се съсредоточа върху целта?

Отговор:  Във въздействието на обкръжението си, аз трябва да виждам не хората, а Твореца.  Най-важното е това. Когато това се случи, можем да говорим за моята реакция. Това е първото и най-важно условие, после е по-лесно. Разбира се, по-късно също се очакват трудности, но първо трябва да установя, кой присъства в тези отношения.

Отношенията ми са само с Него, няма друг освен Него. Той ми влияе чрез всички заобикалящи ме хора, чрез целия свят и дори отвътре, чрез самия мен. Той не влияе на моето животинско тяло, а на точката в сърцето ми.

Всичко, което се случва в моето тяло, всичките ми желания, всичко, което чувствам вътре в мен и извън мен, всичко, идващо от хората, които са близо или далеч от мен, от приятелите, познатите, от всички различни кръгове около мен, е предназначено да повлияе на точката в сърцето ми. Всичко това е въздействието на Твореца върху мен.

Всички влияния идват от най-външния кръг. Заобикалящата светлина преминава към мен през различни филтри, и стига все по-близо и по-близо до мен – през висшите светове, този свят, човечеството, групата, учителя, до най-вътрешната сфера – моето его, така нареченото „сърце“. И всичко това е влиянието на Твореца, насочено единствено към най-съкровената „точка в сърцето“.

Всичко останало няма значение. В крайна сметка, светът се нуждае само от тази духовна искра, чрез нея той иска да получи съответната реакция от мен.

Преди всичко трябва да стигна до решението, че всичко, което идва отвън и отвътре, не ме интересува, сякаш не съществува. Просто трябва да намеря тази вътрешна точка, а останалото е само мост, водещ от Твореца до мен.

Ако днес, през целия ден, се придържаш към тази мисъл, че Творецът въздейства на твоята точка в сърцето, и няма нищо друго освен това, тогава мога да продължа да обяснявам по-нататък …

УОт урок по  ’’Предисловие към ТЕС’’ 06-01-2013г

[97489]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - No Comments→

Въпрос: Какво означава ”да молиш Твореца”? Къде е този Творец? Как мога да Го моля, ако нямам никаква представа за Него?!

Отговор: Трябва да се търси! Всеки трябва да си го представи в сърцето си, може дори и във въображението си, независимо, че кабалистите не се занимават с фантазии.

Творец се нарича общата сила на Природата. Защо казваме, че се обръщаме към нея? Това наистина предизвиква голямо объркване. Но има сила, която мога да разкрия по свое желание. Така, както в земния живот също разкривам някакви явления съгласно желанието. Ако нямах желание, не бих виждал и дишал. Към всичко първо възниква желанието, а след това аз го преживявам, разкривам, чувам, разбирам, отварям очите си по-широко, пробивам си път нанякъде. Всичко това е съгласно желанието.

Същото е и тук. Духовният свят  е преди всичко връзка, която за сега е скрита от очите ни. И в нея разкриваме нашия живот, независещ от тялото. Тялото умира, а ние продължаваме да живеем в тази връзка. Тази връзка се нарича ”душа”. Сега трябва да я разкрием. Нашето тяло не пречи да направим това. Ако го анулираме, т.е. ако живеем в него, докато ни е отредено, без да му придаваме особено значение, без да го величаем, да го използваме такова, каквото си е – да го храним, мием, поим, да го слагаме да спи, да се грижим за него като за животно – и нищо повече от това, а всичко останало да посвещаваме за разкритието на душата, тогава ще я разкрием.

Душа се нарича връзката между всичко. За да я разкриеш, имаш точка, зачатък на душа. Ако я няма тази точка, то няма за какво да говорим, ти си свободен – иди и се занимавай с тялото си, наслаждавай се на живота. Но ако имаш точка в сърцето, начало на душа, която те възбужда и не те оставя на мира, тогава идваш в кабалистична група и там ти обясняват как трябва да разкриеш душата си – твоята връзка с останалите. Това не е връзка между хората, между техните тела, а връзка между отделните желания, във всяко от които има зародиш на душа.

Представете си милиони членове от нашата световна група (независимо, че те са много повече) и между всички – свързваща мрежа, която е скрита от нас. Трябва да я разкрием. Само като разкривам 1/125 –та част от тази връзка, аз вече се намирам на първото стъпало на осъзнаване на своята душа или на първото стъпало на висшия свят и в същата тази мрежа разкривам духовния свят, себе си, вечността, над времето и пространството, всички висши измерения и източникът на всичко това, наричан ”Творец”. Към това се стремим и ние.

Вече има хора, които са разкрили духовното, написали са за това и ни обясняват точно и подробно, как по степени да реализираме това разкриване, с помощта на какви действия. И всичко това се нарича ”Тора” – инструкция. В нея не става дума за някакви физически действия с нашето тялото – него може да го оставим на мира. Говори се само за това, как да развием своята чувствителност, връзката ни с ближния, с онази висша сила и тогава достигаме  вечността.

Въпрос: Седя тук над текста на Зоар и се опитвам да усетя нещо друго, съществуващо тук, като резултат на нашите общи усилия, но никак не ми се отдава. Продължавам – и отново търпя неуспех, и отново и отново… Вие казвате: ”Молете Твореца!”, но аз нямам никаква представа за Него, няма за какво да се хвана!

Отговор: Съветвам те: ако вече хиляди пъти си блъскал главата си в стената, то може от тези удари нещо да се е променило в твоята глава, и да можеш малко повече да се вглъбиш в своите мисли, в някакво отношение към Твореца: ”Кой се крие там, кой ми пречи? Кой е сложил тази стена пред мен?”. И вече не се удряш просто така в стената, а прибавяш и мисъл към това. От ударите човек започва да поумнява. Това е вярно! Ето това и очаквам от теб…

От урока от книгата Зоар, 06.01.2013

[97414]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок, Зоар, Молитва, Намерение - No Comments→

От статията на Рабаш “Не добавяй и не изваждай в работата“: Дясната линия означава вяра над знанието, т.е. човек трябва да си представя, че вече се е удостоил с усещане за Твореца и вижда само доброто управление на света от Твореца.

И дори ако разумът му казва, че всичко е на обратно, той трябва да работи с вяра над знанието, сякаш наистина вече усеща милосърдието на Твореца. От това той получава важността на целите и жизнеността, т.е. радост от приближаването си към Твореца, възможността да Го оправдае и да благодари.

А след това идва време да премине в лявата линия и да провери вътре в знанието как той действително възприема важността на Царя, наистина ли е готов да работи само за Негово добро? И когато види с разума си, че няма никакви сили за това и цялата важност на духовното усеща само с вяра над знанието, това предизвиква в него такава болка и съжаление от своята незначителност, че поражда в него молитва от дълбините на сърцето му за това, което му липсва.

Човек трябва да си представи две точки: как вижда всичко с разума си и над разума. Тогава той ще пожелае наистина да се издигне над разума, да се издигне до следващата степен и да стигне до молитва. Така ще може да напредва.

Той трябва да анализира своето текущо състояние и да се издигне над него с вяра над знанието, за да види доброто управление на Твореца във всичко, което има. Той проверява себе си абсолютно във всичко и оправдава Твореца над разума си.

А след това гледа би ли могъл и вътре в знанието да вземе същото това решение? И вижда, че не може. В крайна сметка, знанието му е основавано на това, което виждат очите му. И тогава от тази разлика между това, което вижда над знанието и вътре в знанието, израства молитва.

Но това е при условие, че човек пребивава в радост. Правилната молитва в духовното се състои от противоположни елементи. От една страна, трябва да се радвам, че имам връзка с Твореца и има към кого да се обърна. Уверен съм в Неговата помощ, че Той носи само добро и благо и всичко е прекрасно!

Никога не моля Твореца да подобри състоянието ми – моля Той да промени моето възприятие на състоянието ми. В края на краищата, сега съм в океан от абсолютно добро и освен това няма нищо друго, но само поради моята неизправност, виждам нещо друго. Ние никога не сме напускали света на Безкрайността, но трябва да установим своето правилно отношение към него.

Всеки път, когато ми се разкриват нови детайли, трябва да коригирам своето възприятие, т.е. намерение. Затова се обръщам с молитва, Творецът да ме поправи, позволявайки ми да видя Неговото разкрито милосърдие. Това е много важен момент: трябва да моля не за поправяне на състоянието ми, сякаш моля Твореца да поправи Своите действия, а да моля да поправи мен, за да видя Неговото творение такова, каквото е в действителност, т.е абсолютно добро.

От подготовката за урока, 01.01.2013

 [97281]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок, Молитва, Намерение - No Comments→

От статия на Рабаш ”Авраам породи Исак”: В Мишна е написано, че светът се крепи на три стълба: на Тора, на духовната работа и на милосърдието. Авраам се нарича ”милосърден човек”, защото е отдавал всичките си сили за благото на хората. Исак се нарича ”работен стълб”, тъй като е положил душата си на жертвеника.

А Яков се нарича ”стълб на Тора”, тъй като е получил истината, а Тора се нарича учението за истината. Всеки човек трябва да постигне тези три стълба, които се разкриват един след друг за сметка на нашите свети праотци, всеки един от които е разкрил своя стълб. И получавайки тези три стълба, ние също можем да вървим по тези пътища, които са положили за нас праотците ни.

И затова се наричаме избран народ, защото сме наследили от праотците тези три стълба, на които се държи светът, т.е. за сметка на които той може да постигне целта, за която е бил създаден.

Светлината създава желанието. Светлината е напълно отдаваща, а желанието – получаващо, но с помощта на светлината трябва да премине към получаване заради отдаване. Тоест светлината и желанието трябва да се обединят в особена форма, която се нарича ”над знанието” или ”средна линия”.

Такова съединение се образува по желание на самия човек. Благодарение на това, че човек всеки път избира правилното обединение, той го включва към себе си. Човек се нарича онази система, която се състои от две части: светлина и съсъд, отдаващо и получаващо желание и намирайки се между тях, е способна да избира, да прокарва правилно решение между тях, всеки път създаваща в себе си все по-голямо съединение между светлината и желанието.

Работата на човек е да провери себе си от страната на светлината. За това му е необходимо да притежава трите линии: светлина, желание и правилно отношение между тях. Само тогава ще може да разбере какво му носи светлината. Това се нарича работата на Авраам – първото духовно разкриване в нашата работа.

След това започваме да работим над съсъда, в лявата линия, за да разберем какво представлява нашият материал. Можеш да надзърнеш вътре в материала само ако имаш светлина и умееш  да работиш правилно с желанието. Тоест самата лява линия се състои от три линии, за да можем правилно да изучим желанието. Това се нарича работата на Исак.

Следва работа в средната линия: съчетаване на лявата и дясната линия в едно, за да разберем точно какво трябва да направим с тези две сили. Това се нарича работа в средната линия, работата на Яков – все още в малкото състояние, на ниво 0-1-2. А след това, след постигането на голямото състояние на стъпалата 3-4, тази работа вече се нарича работата на Израел. Такива са етапите на духовното израстване на човек.

Онзи, който напредва по този път, който се нарича ”благодарение на праотците” т.е. приема тази методика и я реализира – се отнася към избрания народ. Тъй като работи в трите линии, разбирайки, че той самият е средната линия, съединяваща първите две. Средната линия се нарича човек, нарича се също Творец, Зеир Анпин, централен стълб. Всъщност средна линия се нарича количественото сливане с Твореца.

В духовното не може да се работи без тези три линии, тъй като духовно качество се нарича отдаването. А отдаването е възможно единствено при правилно съчетаване на първите две линии; лявата и дясната в една средна линия.

Затова е казано: че ”светът стои на три стълба: на Тора, на духовната работа и милосърдните дела” – ако гледаме процеса на поправяне на света от нас, отдолу на горе. Тора е средната линия, Яков; работата е лявата линия, Исак; а милосърдните дела са, дясната линия, Авраам.

От подготовка към урока, 28.11.2012  

 [94212]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок - No Comments→

Въпрос: Кои усилия са средство за духовeн напредък и мога ли да помогна на другаря си в тях, или по такъв начин аз отнемам работата му?

Отговор: Усилието е това, което е над моите човешки възможности. Аз не мога да помогна на другия си и не мога да свърша неговата работа, но мога да му дам пример, за да му бъде по-лесно да приложи своите собствени усилия.

По такъв начин не отнемам неговата работа, а напротив – помагам му в нея. Колкото повече помогнем със своя пример на другаря си, за да му стане по-лесно да приложи най-голямото усилие, толкова по-ефективно ще напредваме.

С това сменяме материалните усилия с духовни! Материалната работа ти се струва необичайно тежка, а духовната – много лека, тъй като присъединяваш към нея силата на групата. Излиза, че е трябвало да преместиш товар от сто тона и ти го преместваш, но с помощта на 1 милион човека, които го влачат заедно с теб.

Не е нужно да усещаш тежестта на този товар от 100 тона, който е пред теб. Този товар ти е нужен единствено, за да стигнеш до обединение с един милион човека.

Затова никой не се нуждае от безсмислени страдания – от нас се иска единствено да разберем защо страдаме. Ако в нещо усещаш някаква трудност, страдание, неприязън – това означава, че не работиш правилно. Както е казано: ”не си ме призовавал ти, Яков”. Ако ти, с пот на чело, теглиш този товар, даден ти от Твореца, означава, че не прилагаш правилно усилия и този товар не принадлежи на Твореца, а принадлежи на някой друг. Цялата наслада от работата е в това, заради кого работим.

От урок по книгата ”Шамати”, 15.06.2012

[80884]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - No Comments→

Въпрос: Как трябва да се процедира при запознанство между абсолютно чужди хора в групата за интегралното обучение?

Отговор: Нека да седнат в кръг като малки деца, при това, толкова близко, че почти да се докосват един друг! Нека от време на време да се държат за ръце, за да се чувстват близко един до друг!

Знаем, че хората инстинктивно желаят да съхранят определена дистанция помежду си – това е тяхната зона на безопасност. Но трябва по някакъв начин да ги запознаем! Този етап може да се оприличи на това, как животните се помирисват едно с друго. Разбираме, че от психологична гледна точка това е много важно за нашето общуване.

Те трябва да се усетят като цялостна команда, която върви в атака към проникване във Висшия свят, към нещо съвършено, особено, досега неизвестно, но чаровно, привлекателно, безопасно. Това е сякаш пътешествие във времето, където постоянно се сблъсквате с нещо неочаквано за вас.

Имам предвид не груповото пътуване зад граница, а екскурзия в гората или планината, където срещате някакво необичайно племе или виждате странни следи на неизвестен звяр, или чувствате върху себе си нечий поглед, сякаш някой ви следи…

Това е действително много увлекателно пътешествие, дори бих казал предстоящо откритие, при което трябва да се запознаете един с друг.

Групите, които ходят на съвместно турне зад граница, не е необходимо да се познават помежду си, тъй като всичко е по разписание: това е вашият автобус, обърнете се наляво, обърнете се надясно, погледнете тук, погледнете там.

Но ако хората отиват в планината или на планинска река, то вече се подбира цял екип, който трябва да бъде психически годен един за друг.

Психологическата съвместимост в групата трябва да бъде определена предварително. В случая не е добре едни от тях да са бедни, а други богати. Трябва те повече или по-малко да си подхождат един с друг по ниво, образователен ценз, манталитет и да се разбират помежду  си.

След като се сформират хомогенни групи, те ще вървят напред. И ако  започнат според степента на напредък да усещат нещо ново, развиващо се в тях шесто чувство, едва тогава може да се говори за съединение на тези групи помежду си. Те вече ще се разбират един друг, ще бъдат над всички условности на нашия свят, на нашия живот, и ще им бъде лесно да общуват с хората, които на материално ниво са много далеч от тях, тъй като ще чувстват близостта помежду си на всяко следващо ниво и ще им бъде леко да се кооперират.

Всички упражнения, които провеждаме на предварителния етап, трябва да  доведат към осъзнаване на доверието между тях: „Аз се доверявам на всички, всички се доверяваме един на друг”. Още не говорим за взаимно поръчителство, където водещият девиз е „един за всички и всички за един”, но вече става въпрос за някакво движение напред.

Готвим се за такова особено пътешествие, което ще започне от тази точка и ще продължава напред само според степента на нашето обединение. Ето, малко се обединихме и се напреднахме още малко и още малко.

Представете си, че стоите в каруца, която се движи не с мотор, не със силата на електрическия ток, а с нашето обединение: обединили сме се малко – придвижили сме се напред, още сме се обединили – още сме се придвижили. Застопорили сме се в обединението – показва се динозавър (както във филма „Парка на Юрския период”) и тук просто трябва да се обединяваме, за да напредваме.

Ето на такова пътешествие се отправяме. При това го правим доброволно, разбирайки, че само по такъв начин можем, с помощта на различни, в това число и отрицателни, въздействия, да достигнем до необходимото обединение, за да постигнем целта. А целта – това е абсолютна хармония с природата, разкритие на ново ниво на съществуване: вечно, безкрайно, съвършено, хармонично. Но това не е паркът на Юрск, а така да се каже, следващият период.

Така че, всяко занятие, всяко движение, всяко упражнение трябва да преследва не индивидуално, а съвместно сближаване, включване, доверие, разбиране. Оставяме всичко земно настрани и заедно се движим напред към общата цел.

Говорим само за общото, което ни обединява. И обратно, това, което ни разединява, го отсяваме и оставяме някъде назад – то не ни е нужно. В никакъв случай не искаме да си спомняме какво е било вчера или по-предния ден. Мислим само за това, как от днешния ден да преминем в утрешния.

Като цяло, в групата трябва постоянно да съществува такава психологическа настройка и тогава хората ще станат съвършено други. Те няма да се страхуват да разкриват себе си, защото всичко минало ще остане назад, с което по-късно ще си играят. Ще разберат, че това е прослушване и не те сами, а програмата на природата ги прави такива.

Ще им бъде много леко да общуват един с друг поради факта, че всичко днешно, а след него и вчерашното, го преживяват заедно. И това не е лично преживяване на всеки от тях, а съвместно, защото всички те се разкриват в своя общ съсъд.

Представете си себе си като единен организъм, който разказва за едно и също събитие от гледната точка, как това го чувстват ръцете, краката, очите, ушите и т.н. Така и те ще обсъждат едно и също впечатление, всеки според своите усещания. След това ще сравняват помежду си тези усещания и ще се опитват да се обединят така, че да усетят тези събития едновременно, в съвкупност, в общността на усещанията.

В крайна сметка, абсолютно точно ще чувствам всички като едно общо цяло, а след това и като нещо единно над нас.

Това са обичайни психологически тренировки. Възможно е те да са описани и в психологията, но мисля, че тук няма нищо свръхестествено. Това просто е по-нататъшното развитие на чисто психологичната същност на човека.

От 17-та беседа за интегрално възпитание, 28.12,2012

[76920]

Filed under: Възпитание, Възпитание на децата - No Comments→

Трябва винаги да помним само едно: има една причина, една сила, която въздейства върху нас и ни управлява. Тя има начало, има край и процес, през който ни движи. Никой не може да ѝ влияе, никой не може да я обърка, да я измени. Тази сила е абсолют.

Единственото, което можем, е да изменим самите себе си, за да възприемем нейното въздействие в по-добър, приятен, подобаващ на тази сила вид – до такава степен, че да се отъждествим на нея, да станем като нея и тогава ще я разберем, ще я усетим и ще действаме заедно с нея, в хармония и подобие по свойства, което се нарича – в сливане. Тогава всичко, на което ни подлага тя, ще приемем вече подготвени, в правилно усещане, в пълно партньорство, действайки заедно с нея в унисон.

Няма друга власт, освен тази. Няма нищо друго, което би могло да бъде наш корен.

От 6-я урок на конгреса в Торонто, 18.09.2011

[55343]

Filed under: Духовна работа, Конгреси и събития, Творец - No Comments→

Човекът е създаден с желание за наслаждение, което се стреми да се напълни, чувства се незавършено, ако не е напълнено, и вижда в напълването смисъла на съществуването си. Освен това, то няма никакви усещания. Всички наши усещания идват само от наслажденията, които виждаме пред нас – от тях е построен нашият свят. Цялата наша реалност се състои от представящите ни се образи на всевъзможни наслаждения.

Ние виждаме около нас неживия, растителния, животинския свят, както и други хора, защото желанието ни се състои от 4 нива, на които чувстваме различните изображения на възможните наслаждения. Но ако не искаме да живеем сред тези илюзии, а искаме да видим истинския свят, трябва да го направим не с желанието да се наслаждаваме, а с желанието да отдаваме. Защото така откриваме нашите корени и връзката ни с тях – замисълът на творението, неговата програма и цел. А егоистичното ни желание ни отдалечава от всичко това – от истинското знание, усещане и цел.

Ние имаме една единствена възможност да се доближим до истинската картина – да направим скриване на картината, която ни показва нашият егоизъм. И не става въпрос да престанем да я виждаме напълно, а да не и отдаваме толкова голямо значение, както правим днес. Да търсим зад нея картината на корените, която възниква в същите наши желания, ако те променят посоката си от тях самите към отдаване.

Желанието е едно и също, но всичките му части: неживата, растителната, животинската и човешката трябва да бъдат пренесени в употреба на отдаването. И тогава ще видим корените на същата тази картина, която ни се представя в желанието ни за наслаждение заради самите себе си.

Това става за сметка на “светата сянка.” Защото когато човек се стреми към такава сянка, той се опитва сам да я направи. Но скоро става ясно, че той не е способен на това и целият му опит за бягство от желанието за наслаждение, създадената сянка върху него: правенето на екран, съкращението, работата над него са невъзможни без външна помощ. За това е нужно чудо!

Чудото е това, което не е в ръцете на самия човек и не е достъпно за него директно като очевидно средство. И постепенно той стига до решението, че самият корен, висшата сила, която той иска да разкрие, именно тя трябва да му помогне и да му донесе скриването.

Но тъй като човек моли за него, то то се присмята към сметката на човека, като че ли той е направил тази сянка. И така, той крие желанието си за наслаждение все повече и повече, което се нарича “не прави на ближния това, което не искаш да ти бъде сторено” и придобива свойството Бина, отдаване заради самото отдаване (хафец хесед).

И когато свърши работата си и се издигне над всичките си егоистични желания – на планината Синай, той започва да работи, дори получава заради отдаването в “изпитването на любов към ближния си като към самия себе си.” Постепенно всички желания се превръщат в отдаване – и така до пълното поправяне.

И всичко това се осъществява за сметка на скриването или така наречената ”скромност”. За сметка на тази работа, когато човек търси как да се скрие от желанието за наслаждение, да не го използва директно, егоистично и със сигурност да не да го използва инстинктивно, без да се замисли, а само след обстоен анализ и проверка. Това е първият етап от нашата работа.
Ако човекът в нас успява да се скрие от желанието за наслаждение в нас, то той се отделя от това желание и се повдига над екрана. И от този момент той е свързан с корена и прави изчисления над знанието. Така той върви и се развива.

От урока по статията от книгата ”Шамати”, 25.07.2011

[49209]

Filed under: Възприемане на реалността, Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - No Comments→

Днес завършваме онова, което започна Авраам, обучавайки синовете на наложниците на всевъзможни духовни практики, предшестващи истинската духовна работа за отдаване. Той е заложил в тях основите на вярата и ги отпратил на изток.

По-късно тази работа, започната от Авраам, се е осъществила от народа на Исраел, който паднал от духовното стъпало при разрушаването на Храма и с това предизвикал появата на религиите.

По такъв начин, вярата, появила се по времето на Авраам, и религиите, появили се след крушението на Храма, всъщност представляват етапи от включването на методиката на Исраел към народите на света.

Юдаизъм, християнство, ислям – всички тези концесии са движели човечеството напред към разбирането за Божествеността. Без тях човечеството би останало в абсолютно варварство.

В наши дни, след хиляди години развитие, на нас ни е трудно да си представим човек, който да не се замисля за този свят и за бъдещия, за Твореца, за доброто и злото. Без религията днес нямаше да имаме култура, образование, общество.

Ние не осъзнаваме каква роля е била отредена на религиите за човешкото развитие. Благодарение на тях са създадени първите университети. Желаейки тяхното разпространение, хората са усвоявали нови земи и са откривали нови континенти, стремили са се към нещото напред.

По такъв начин, включвайки се в егоизма на нашия свят, духовното послание достигнало до хората, лишени от каквато и да било връзка с Твореца и нежелаещи връзка с Него, поради липса на точка в сърцето. Сега, все пак те имат някакъв импулс, страх от бъдещия свят, от възможни наказания, от нещото, което е по-високо от този живот.

В тях живее нещо, което се усеща като голямо, те усещат нещо и нека в тяхното въображение възникват материални образи, нека това да е идолопоклонничество – все пак от ”висшето животно” започва нещо близко до човека. Те мислят за неща, от които животното не се интересува.

По-рано мислите на човека не са излизали извън рамките на кръга: заплаха, прехрана, размножаване, смърт. Ние просто не си даваме отчет за това, какъв принос има религията за човешката култура и изкуство. Но нашето развитие наближава своя край. Като признак за това ни служи глобалната криза, завладяла човечеството. Тук вече не става въпрос за религията – просто ние вече не поддържаме егоистическото общество, живеещо по законите на себелюбието.

Нашият егоизъм ни доведе при своята духовна съставна. Парите станаха за хората ”духовна ценност” и ги накараха да надуват празни балони в икономиката, продавайки един на друг въздух в рамките на виртуалния бизнес.

В резултат на това ние се изправихме пред необходимостта от промени. Нас ни очаква истинска духовна работа за отдаване.

От урока по статия на Рамхал “За мъдростта”, 13.05.2011

[47011]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок, Криза, глобализация, Развитие на егоизма - No Comments→

Световен конгрес: ”WE!”, Ню Джърси, урок N: 2

В тези дни, когато се събираме заедно, ние трябва да се постараем да се почувстваме ”прозрачни” за светлината и да се съединим. И не е важно, че сега не можем да направим това. Това е същото, както и при децата – трябва просто да играем на това, както е казано: ”Положил усилия – и намерил!”

Това се оказва много странно искане. Защото в обичайния живот, ние сме възрастните, сериозни хора, а не малките, наивни деца. Ние сме свикнали, че изпълнявайки някакви действия по определена програма, можем да достигнем до желания резултат.

А науката Кабала включва в себе си всички останали науки и ни обяснява цялото мироздание, включително и нашия свят – най-малкият от всички светове. И при това тя издига такова странно искане – сякаш това не е строг, научен закон, а някакво вълшебно чудо?

Но всъщност, този закон е изложен само в такава форма, колкото да преминем ние от една природа към друга. Ако ти изпълниш определени условия, работейки в това състояние, в което се намираш сега и положиш необходимите вътрешни усилия – тогава ще разкриеш следващата степен.

Твоят вътрешен потенциал достига то такова ниво, че ти се издигаш на по-високо стъпало. И всичко това се подчинява на ясен закон.

Макар и това да се нарича ”находка”, защото ти сега намираш това, което не си могъл по-рано да видиш, да почувстваш, да си представиш в себе си, в своя егоизъм! Но всички тези стъпала, по които ние се връщаме обратно към върха, издигайки се по светлинния конус, точно съизмерват ”твоите усилията и находката”, и новите ”усилия и находката” вече на следващото ниво. Така ние се издигаме.

Затова е необходимо днес да сключим между нас ”джентълменско споразумение”, всички ние да полагаме вътрешни усилия и да се съгласим, че сме се събрали днес тук, за да се постараем да се съединим.

И няма съмнение, че всеки един миг ние ще усещаме огромни спънки, отдръпване и ще забравяме за тези условия – но това не е важно! Това е знак, че ние все още не сме положили достатъчно количество усилия и трябва отново и отново да се обръщаме към тях: сякаш старт и стоп, старт и стоп – „вход” и ”изход”.

И колкото повече такива ”входове и изходи” има, колкото по-голяма бъде честотата им, толкова по-бързо ние ще успеем да напреднем. От това зависи и качеството на нашата работа. Ние виждаме даже в обикновените технически устройства, че колкото по-голяма е честотата, на която те работят – толкова по-качествен е приборът.

А духовния свят, е писал още Рамбам, велик кабалист от 11в., се намира на скорост по-висока от скоростта на светлината – и то във време, когато обикновените хора въобще не са знаели какво е това светлина, и че у нея има някаква скорост (още дълго време чак до Айнщайн и теорията за относителността).

И това действително е така, ние трябва да достигнем висока честота.

Затова, първо е необходимо да се включим в тази игра и да се постараем по всяко време да останем ”прозрачни” от егоизма, за да се съединим в своите точки в сърцето. Постоянно да проверяваме, изпълняваме ли тези условия, и във всеки миг да се стараем да достигнем все по-голямо съединение.

И в мига, когато приключваме с тази работа – ние се издигаме. В това се и заключава духовната работа, която остава такава до самия край на поправянето (Гмар тикун). На всички стъпала, по които се изкачваме, има ”усилие”, идвайки на едно стъпало, и след това скок на ново ниво – „находка”, и отново ”усилие – и находка”.

От 2-я урок на конгреса “We!”, Ню-Джърси, 01.04.2011

[40055]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Конгреси и събития - No Comments→