От Псалм 143: Побързай, отговори ми, о Господи, изнемогва моят дух, не крий лика си Ти от мен, а то ще заприличам на слезлите в гроба. Дай ми да чуя Твоята милост на сутринта, тъй като аз се позовавам на Теб, покажи ми пътя, по който да вървя, тъй като възнесох душата си към Теб.
Спаси ме от враговете ми, о Господи, при Теб е моето убежище. Научи ме да изпълнявам волята Ти, тъй като Ти си моят Бог, добрият дух Твой, ще ме изведе на равнината. Заради името си, Господи, оживи ме, с Твоята справедливост изведи от бедите моята душа. И с милостта си изтреби враговете мои и погуби всичките тирани на моята душа, защото аз съм раб Твой.
Тук виждаме какво ниво на вяра над знанието притежава човек. Бъдещето освобождение трябва да се случи набързо, както това вече се е случило в материалните клони на духовния корен на това освобождаване при изхода от Египет.
Изходът произлиза от състояние, в което вече никой не се надява, че може да излезе, никой не мисли, че е възможно това да се случи в такова време, в такава ситуация – и изведнъж това се случва в най-неподходящия момент!
Кабалистите винаги са скривали връзката на кабала със закона на любовта към ближния като към самия себе си, не желаейки да разкриват на обикновения човек, че всичко зависи от любовта, обединението, предаността на душата, от изхлизането от себе си на среща с другите, от възприемането на реалността извън желанието на човек, над неговия егоизъм.
Те разбирали, че това ще отблъсне хората от науката кабала, от поправянето. Егоистът не може да чуе, че трябва да работи само за връзка с ближния, когото той пренебрегва съгласно природата си. Човек мисли само за себе си и не е способен да мисли за някой друг и то безкористно, без каквото и да е възнаграждение. Тоест той няма да мисли за другия, а за възнаграждението, което ще получи.
Ако говорим на хората за такава любов, то те, разбира се, никога няма да се доближат до поправянето. Затова, вместо методиката за поправяне, кабалистите насочили хората за момента да се занимават с определени материални действия – да изпълняват заповеди, които се научават в детството. Детето се учи от ранно детство на такова поведение, за да порасне и да мисли, че така трябва и да бъде, и че такова е желанието на Твореца.
Затова сред тях има винаги противници на науката кабала. И те разбират, че все някога ще трябва да достигнат отдаване и любов към ближния, към съединяване на всички части на разбитата душа – но не и сега. Още няма явни признаци за това, че това време е дошло, от страна на висшето управление, съдейки по общото състояние на света и по състоянието на народа на Израел.
И наистина, едва през ХХ век видяхме такива признаци. А главното, което ни казват кабалистите, е, че времето е настъпило. Но колкото повече приближаваме разкриването на всички истини, до обяснението, за какво всъщност се говори в науката кабала и как тя се реализира в действителност чрез обединяване, това толкова повече отблъсква хората. На тях им е трудно дори да запомнят това.
Инстинктивно човек не се стреми към съединение – това не е на преден план, не е нещо, за което той мисли, пробуждайки се сред нощ или ставайки сутрин. Затова в зависимост от по-нататъшното напредване, ние ще видим колко хора ще се присъединят към нас и колко ще отпаднат. Защото тази цел не привлича обикновения егоист.
Привлекателни са различните мистични и измислени теории, използващи данните на науката кабала за предсказване на бъдещето, кръговрата на живота, на тайните сили. Но разкриването на Твореца – това е разкриване на свойството отдаване. Човек е готов на това, ако има някаква егоистична изгода, т.е. готов е да отдава, ако има личен интерес. Но това е забранено да се показва.
Не трябва да се разкрива, какво носи проявата на висшите сили на творението. Баал а-Сулам пише, че ако хората знаеха, какво им дава това, то биха се съгласили да си отсичат ръцете и краката по седем пъти на ден, само и само поне за един миг да усетят сливането с Твореца. Но ако на човек му се даде такова усещане, то той вече няма да се раздели от това впечатление и няма да може да мисли за нищо друго.
Тогава как би могъл някога да се издигне до вярата над знанието и да поиска да постигне отдаване? Ако първо се разкрие светлината Хохма, то светлината Хасадим вече никога не ще го поправи. Отново ще се повтори разбиването и то още повече, отколкото преди. Затова, за поправянето на човек са необходими три съставни.
Първата съставна е коренът на душата, решимо.
Втората съставна – светлината, която някога е била в решимо-то и желае да го напълни заради отдаване, но го е напуснала и сега е във вид на обкръжаваща светлина. Тоест, тази светлина отдалеч присветва, осветява от разстояние и чака кога решимо-то, намиращо се в желанието за наслаждаване, ще получи от това желание подкрепа.
Желанието за наслаждаване е напълно егоистично и затова не може да подържа решимо-то. Но то може да се съединява с другите решимот с така наречените точки в сърцето и от тях да получава впечатления. Така тези решимот се съединяват и приближават едно към друго. Доколкото решимот и точките в сърцето се сближават, дотолкова те пробуждат светлината, възвръщаща към Източника.
Светлината, възвръщаща към Източника, може да бъде лична и обща. Личната светлина винаги поддържа и се грижи за решимо-то, постепенно предвижвайки го. А общата светлина се пробужда за сметка на това, че решимот се сближават за сметка на действията на хората, и ги поправя, тъй като тези решимот са разбити.
Така се получават трите фактора: решимот, обкръжаващата светлина и нашите опити да се съединим, т.е. единство, което може да бъде постигнато за сметка на физическите тела, на този въображаем свят.
Така ние работим и главното е да не се тревежим за преходните състояния, които са особено тежки преди самото разкриване. Ние не разбираме, кое ни помага да напреднем, кое е близко до духовното и кое не. Обикновено това е противоположно на нашия разум и чувства.
От подготовка към урока, 14.04.2014
[132676]
Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок -
Няма коментари→
Псалм № 27: Ако мен ме обгради станът на врага, не изпитвай страх сърце мое. Ако въстанат на война срещу мен – и тогава аз се уповавам на Твореца.
Трябва винаги да знаем, че всички съсъди, на всеки от нас, се намират извън самия него. В днешното си земно, животинско желание ние можем да усетим само този материален свят. Но това не е истинската реалност – подобно на усещането на една отделна клетка, откъсната от организма и затова не чувстваща живота.
Въпрос:
Въпрос: