Въпрос: Казахте, че с помощта на разума може да се пробуди чувство, а чувството пробужда силата на любовта. Като чух това, изпитах радост, която остана с мен през целия ден. Вечерта изобщо не се чувствах уморена, макар и да работих до късно.

Нещо повече, на занятията, които провеждах, духът на любов и радост се предаде на учениците. За няколко часа те направо се „заразиха“ от моите усещания. Изобщо всички, с които контактувах през този ден, се проникнаха с този дух. И тогава ми се наби на очи явната връзка между любовта и радостта. Що за връзка е това?

Отговор: Радостта е като удостоверение, като свидетелство, че се намираш в правилно, добро състояние. Може, разбира се, да се изпита радост и от злодеяние, но ако тя произлиза от добро дело, то направо сякаш го обобщава, потвърждава, че то е приключило правилно.

Въпрос: Позволява ли разумът да се пробуди силата на любовта, способен ли е да предизвика в нас страст?

Отговор: Всичко зависи именно от разума, от разсъдъка. Всичко е в главата ни. Тъй като ние идваме на бял свят като малки „зверчета“, а след това започваме да приемаме ценностите на обкръжението, или от родителите, от детската градина, училището, телевизията, Интернет и прочее външни източници. Сформираните от тях ценности, които по-нататък ще определят всички мои радости и разочарования.

В крайна сметка, всичко е изкуствено, всичко е обусловено от оценки, получени отвън. По начало те са били мисловни, но след това под въздействие на обкръжението са станали критерии, по които оценявам състоянието си, и като следствие изпитвам радост или печал. Ако съответствам на критериите на обкръжението – ми е приятно, а ако не – унивам.

По такъв начин всичко в мен се строи на основата на разума, който се включва към първичното, идентифицирано, „младенческо“ възприятие и формира от него определена вътрешна картина, позволяваща да оценя себе си: добре ми е или ми е зле. В мен няма нищо основно, базисно, „свое“ – всичко се съотнася с мнението на обкръжението. Ето защо отшелниците, живеещи в гората, които нямат почти нищо, в сравнение с нас, могат да се радват на живота – тъй като по техните критерии, те имат всичко, което им е нужно. За нас това е жалка участ, а те се радват на съдбата си.

Точно тук е заложен ключът към щастието.

Въпрос: Силата на привличане между партньорите, която се е проявила спонтанно, с времето отслабва…

Отговор: Действително, изначалните „кълнове“ стигат за кратко. По данни на биолозите, произвеждането на съответните хормони продължава до три години. Между другото, можем и да ги приемаме и изкуствено, и по този начин „да слагаме дърва в огъня“. Това е възможно. Но естественото „гориво“ стига максимум за три години. Казват, че това е достатъчно, за да може мъжът да поддържа жената до раждането, а също и в следващите две години на кърмене на малкото. С други думи, по-нататък природата не свързва повече бащата с майката и детето.

Разбира се, в наше време, в следствие на всевъзможни външни действия, ситуацията се изменя. Но такива са базовите параметри на човешката биология. (още…)

Filed under: Възпитание, Мъжът и жената - Няма коментари→

Втори принцип за изграждане на семейния живот: Когато между хората възниква истинско обединение, сърцето се изпълва с усещане за най-висше щастие – дотолкова, че изглежда така сякаш не съществува нищо, освен нашето единство.

Въпрос: Защо обединението носи със себе си такова възвишено чувство?

Отговор: Трябва да се основаваме на това, което ни демонстрира самата Природа. А тя ни показва вредата от делението и разединението. Всичките ни беди са предизвикани от отсъствието на единство. И след като е така, то, разбира се, обединението – това е ключът към успеха. Как е възможно която и да е част от цялото да се преизпълни с щастие, ако не е свързана с останалите части? Ние можем да получим удоволствие само с помощта на ближните и никога – сами.

Аз получавам всичко от природата – нежива, растителна, животинска – или от човешкото общество. Винаги внасям нещо отвън вътре. Някои неща аз внасям физически – например храна, други възприемам благодарение на общуването с някого, чрез използване на ближния. А освен това, мога да се напълня чрез отдаване на ближния. По този начин, аз съм свързан с другите, за да обезпеча своя живот. Макар да не забелязвам това, аз съм не по-малко свързан с обкръжението чрез огромна система от „нерви” и „кръвоносни съдове”. Както дървото се храни от земята посредством коренова система, така и аз чрез малки „тръбички” извличам от обркръжението всичката своя храна- материална, душевна, духовна.

И съответно, ако моята свързаност с обкръжението е изградена неправилно, аз съм в беда.

Изобщо, тази взаимовръзка може да бъде естествена, както при животните, които инстинктивно знаят как да си обезпечават всичко необходимо. От друга страна, нашата взаимна свързаност със света има ярко изразен патологичен характер. Например, замърсяваме въздуха, от който зависи нашият живот. Най-малкото, признавайки, че след 20 години това ще доведе до масови заболявания със смъртен изход, ние продължаваме да увеличаваме замърсяването.

Друг пример – това е изчерпването на водните ресурси, за което, по същия начин, никой не го е грижа.

Така, прекъсването на връзката не ни позволява да осъзнаем заплахите, които сами предизвикваме. Тази разединеност помежду ни, в действителност, се явява причина за всички беди в момента, като не говоря вече за отсъствието на щастие, радост, увереност, умиротворение… Ние занемаряваме даже базовите потребности, необходими ни за оцеляване.

(още…)

Filed under: Възпитание, Възпитание на децата, Мъжът и жената - Няма коментари→

Първият принцип за изграждане на семеен живот: Струва си да се положат усилия, за да се обединим повече и повече, защото единството може да реши всичките ни проблеми.

Въпрос: Защо, всъщност, единството решава всички проблеми между съпрузите? Какво представлява то? И как точно трябва да се полагат усилията?

Отговор: За да разберем принципа на обединение, нека не се ограничаваме със семейната единица. От примери на природата виждаме, че с напредъка нараства и сложността. В началото на своето развитие ние също сме били малки, примитивни същества с ниско ниво на сложност и дори най-прости организми. И след това постепенно сложността нараствала: желатиновите тела на амебите отдали палмата на първенството на специализирани образования с различни функции, а те се обединили в тела, всеки орган на които внася свой конкретен принос в цялостната работа.

Живият организъм се състои от много взаимодействащи си системи и ние виждаме, че според степента на развитие, телата стават все по-сложни, издигат се на все по-високи нива на сближаване, съединение, конфронтация и обединение. Същото се отнася и до създадените от нас изкуствени системи – например, електронните.

По този начин развитието изисква наличието на различни, противоположни части, всяка от които има своя програма, собствена задача. Всяка част – било то сърце, черен дроб, бъбреци или бели дробове – е затворена в себе си и всяка изпълнява своята работа. Въпреки това, цялата тази работа е насочена в полза на общото тяло. И според това в каква степен всички части са правилно взаимосвързани помежду си, измерваме нивото на здравето на организма.

С други думи, не е достатъчно ако всяка част по отделно е здрава – негодната връзка ще развили цялата работа. Така че здравата връзка е по-важна от здравето на всяка от частите. Те се допълват взаимно, взаимодействат помежду си – по принцип системата трябва да поддържа вътрешно равновесие, което измерваме с помощта на лабораторни изследвания и други медицински тестове.

Оттук следва, че и в човешкото общество, което също е система, трябва да има големи части с различна специализация. Неслучайно във всяка страна има държавни ведомства и агенции, както и много сродни организации. Но има ли правилна комуникация между тях? Големи, силни части, обособени и противоположни една на друга – добре е, ако те се свързват правилно помежду си. От това зависи развитието.

Същото важи и за малките системи, включително семейството. Ясно ми е, че живея против своя спътник в живота и ние сме две объркани, заплетени, много сложни системи. Ние не познаваме и не разбираме сами себе си, камо ли да познаваме и разбираме партньора си. Така че на каква основа да градим съвместния си живот? (още…)

Filed under: Възпитание на децата, Мъжът и жената - Няма коментари→

Въпрос: Какво е чувството, появяващо се в двойката, когато се намира в „общото пространство“, тоест когато партньорът ти те разбира, когато те чувства?

Отговор: „Общо пространство“ означава пълно взаимно разбиране в него. Обикновено такава обща зона се образува по отношение на децата. Съпрузите обединяват общата си грижа за тях, важността, която те двамата им придават. Това е като чуждо тяло, не нашите собствени, но те ни принадлежат. Ако няма деца, то е по-трудно да се намери началната точка на контакт.

Трябва да открием в какво има съгласие между нас, нещо общо, където сме съгласни, разбираме се помежду си и се свързваме, независимо, че отначало сме имали различно мнение. Но ние вече сме свикнали на такива отстъпки до такава степен, че не можем без тях. Дори и да можехме да поправим разликата между нас, ние не искаме. Смятаме, всички тези противоречия за възможност за специална връзка. Вече разбираме, че без тях, тя е невъзможна.

Всички тези грапавини ни помагат да се свържем един с друг. Именно благодарение на това, аз отстъпвам и жена ми отстъпва, и ние чувстваме връзката между нас. Без взаимни отстъпки няма да има комуникация. Ако от самото начало бяхме съгласни във всичко един с друг, не бихме почувствали контакта, сякаш сме едно и също. А когато отстъпваме един на друг, ние не отменяме егоизма си, а над него градим връзка, както се казва „любовта ще покрие всички престъпления“. И затова тази връзка е стабилна – между нас все още остава вътрешното противоречие, но именно над него все по-високо и по-високо расте и се развива любовта.

„Общата зона“ – това е нашият общ, удвоен егоизъм, но именно благодарение на това той твърдо ни свързва и ни позволява да изпитаме нашата връзка. Трябва постоянно да се грижим за това „общо пространство“, да го пробуждаме и да се опитваме да го разширим по отношение на всички видове взаимоотношения: от най-материалните до най-духовните.

От 40-а беседа за новия живот, 25.07.2012

[100776]

Filed under: Възпитание на децата, Мъжът и жената - Няма коментари→

В човек не са балансирани механизмите на мисълта и желанието, и той не знае как да създаде баланс между тях. В това всъщност трябва да помогне на хората интегралното възпитание, което ни е нужно днес.

По-рано не изпитвахме някакви проблеми в тази област. До преди няколко десетилетия нямаше дори усещане за приближаващата се катастрофа. Нашите мисли и желания еволюираха в прости комбинации и се разбирахме един с друг. Обаче, с течение на времето, все повече се приближавахме до интегралните отношения – и започна разстройване.

Днес усвояваме един от друг от морето на мисли и желания. Светът се смеси: всички влияят на мен, и аз – на всички. И като резултат, не съм в състояние да изпълнявам курса, да запазя посоката, да се балансирам със собствени сили. Моят потенциал е малък, докато светът около мен излъчва цял поток от „флуиди“ върху мен. Чуждите мисли и желания оказват постоянен натиск, смазват ме вълни с различен диапазон и постоянно промиват съзнанието ми.

В резултат, човек го грабва вихрушка и той не знае как ще го бъде. Това е много сериозен проблем. Оттук произтича влечението към наркотиците, откъсването от света, с който не можеш да свикнеш. Според безнадеждността, хората развиват различни защитни модели на поведение, опитват се да се разграничат от обкръжението със стена от безразличие, лицемерие, презрение…

Виждаме го при младите хора и в много други сектори. Това е един вид бягство от света в определена ниша. Не мога да поддържам правилна, състрадателна, хармонична взаимовръзка с обкръжението, не мога да възприема всички външни влияния, да ги уравновеся в себе си и да ги доведа до добро, комфортно усещане. Напротив, те ме нокаутират и изнервят. Така че не правя нищо – просто включвам сериал или мач по телевизора и гледам в екрана, докато отпивам от бирата. Това ми е достатъчно.

По този начин, неспособността ми да огранича въздействието на широкото обкръжение като цяло, ме води до изолация, прави ме примитивен, прост, ограничава развитието ми и не ми позволява да се радвам на живота. Дори не искам да се женя и да имам деца. Просто търся някой ъгъл, в който да се скрия: „Това е мое, и нищо друго не ми трябва“. Приятелите ми  са в Интернет и не се срещам с тях, за да прекарам добре времето си. А ако изобщо излизам някъде – то излизам без тях.

Днес дори танците по двойки се изпълняват на един метър разстояние един от друг, без прегръдки и шепот в ухото… Танцьорите усърдно пазят дистанция – на това му се вика „дошли да потанцуват заедно“.

Човек повече не иска да се измъкне от себе си. Вътре му е по-надеждно. Не дай Боже, да се свърже с някого. Трудно му е постоянно да се изправя срещу този проблем – да сортира желанията и мислите си, да работи с външното влияние. Той не е способен на това.

И затова царува „уличната танц-култура“, замесена от “кварталните” нрави, таблоидните шеги и просташки лозунги. В този град сме просто минувачи – разминаваме се и не искаме да знаем един за друг. Освен това, правителствата трябва да се потопят в това общество, за да бъдат подкрепени на изборите. В крайна сметка, безсмислените отношения се превръщат в общ жребий и се разпространяват навсякъде чрез медиите.

Това е болестта на нашето време и тя засяга всички – та нали сме свързани помежду си. Това общо заболяване е причинено от високо патогенната атмосфера в обществото и затова е невъзможно някой да се излекува индивидуално, да се изградят мислите му, да се научи как постоянно да балансира себе си. Най-доброто, което можем да направим за отделния човек е да „го изправим на крака“, малко да го предпазим от външни влияния, които обикновено са отрицателни.

Но като цяло, съвременното обкръжение влияе на човек така, че трябва да се погрижим за равновесието на цялото общество. Друго решение няма.

В действителност, днес „най-здрав“ е този, който поставя себе си до нивото на „животинската“ степен. Гледам телевизия, говоря по телефона, сърфирам в Интернет, смея се и плача, а до мен котката спи, няма какво друго да прави. Само помръдва с ухо, когато наоколо стане прекалено шумно. Така че, ако искам да оздравея, но не се грижа за правилното въздействие на обкръжението, то ми остава само едно – да бъда като тази котка…

От 88-а беседа за новия живот, 24.10.2012

[91281]

Filed under: Възпитание на децата, Здраве, Криза, глобализация, Свобода на волята - Няма коментари→

Публикация: (Организацията Human Rights): Броят на родителите, които се отнасят небрежно към непълнолетните си деца, с настъпване на икономическата криза значително се увеличава. Небрежност не означава злоупотребата с деца, с което правозащитните организации в САЩ водят дългогодишна война.

Повечето родители започнаха да обичат децата си по-малко. Хората са твърде съсредоточени върху проблемите по намиране на работа, изплащане на битови сметки и задължения по заеми. Всеки пети родител е в депресия, всеки десети злоупотребява с алкохол или марихуана.

Увеличаването на случаите на родителска небрежност става на фона на движението Child Free, чиито активисти считат, че децата са тежест и вярват, че всеки човек трябва да живее само за себе си. Бащите и майките не могат да разберат, че възпитанието е сложен и продължителен процес.

В момента почти всички щати в страната са в очакване на закони и изменения към закони, утвърждаващи наказанията за родителска небрежност. Но ще помогнат ли тези нововъведения всъщност за защитата на децата?

Реплика: С нарастващия егоизъм можем да се справим само като го поправим чрез всеобщо интегрално възпитание на всички, от малките до големите. В рамките на нашата организация са разработени методи за интегрално възпитание и ние се надяваме да доведем неговите основи до широката общественост.

[62932]

Filed under: Възпитание на децата, Криза, глобализация - Няма коментари→

Съобщение: Всяка майка е безкрайно щастлива, когато види усмивката на своето дете. Сега вече учените са намерили научно обяснение за този възторг. Оказва се, радостта на детето активизира центъра на удоволствието в главния мозък на майката по същия начин както алкохол или наркотик. Тексаските специалисти за пръв път са успяли да изяснят защо усмивката на детето въздейства така успокояващо на родителите.

Бил проведен експеримент: на жените били показвани снимки на техните и на чужди деца. На някои от снимките децата са били усмихнати. Магнитно-резонансно изследване и анализът на кръвта са показали, че когато майките са наблюдавали децата им да се усмихват, в организмите им започвал да се изработва допамин.

Не е била забелязана подобна реакция при снимките на чуждите щастливи деца. Изхвърляне на порцията допамин обуславя майчината радост. Този хормон е отговорен за удоволствието и също така се изработва от организма при употребяване на алкохол или наркотици.

Реплика: Това е химичната проява на нашата егоистична природа. Кажете, ако човекът придобива качеството да обича ближния си, ще се изработи ли в него наркотикът на любовта „допамин“ тогава, когато вижда усмивката на чуждото дете или на възрастния? Този „наркотик“ всъщност е така очакваното от нас усещане за Твореца, в качеството на „Добрия, Творящ Добро“? Възможно ли е по този начин да определяме с помощта на анализите МРА (бел. пр. – Магнито-резонансна ангиография) и на кръвта постигнал ли е човекът любов към ближния?

[49137]

Filed under: Възпитание на децата, Развитие на егоизма - Няма коментари→

Съобщение (The Daily Mail., Книгата J.Borysenko. „Why You Burn Out And How To Revive“): Ако работният ви ден продължава повече от 8 часа, пет дни в седмицата, то шест пъти повече сте застрашен от риск да достигнете психическо и физическо изтощение от стрес. В рисковата група не влизат само стриктните и работохолиците.

Работата е в това, че днес фирмите съкращават щатовете. Заетостта на оставащите нараства, но те се страхуват да протестират, за да не попаднат самите те в списъка с уволнените. Особено жените тежко понасят всичко това. В състояние ”прегряване” човек губи мотивация и жизнени сили и това състояние на практика е необратимо, довежда до истерия, срив, самоубийство.

В състояние на угнетеност, предизвикано от стреса, мозъкът започва да работи по друг начин. Включва се центърът на страха, променя се работата на челният дял, губим контрол над емоциите си. На работното място човек се сдържа, но в къщи си го изкарва на близките си. Така ”прегряването” отравя взаимоотношенията.

Реплика: Родителите по желание трябва да се занимават с децата в къщи, децата (и родителите) трябва да се учат в къщи от телевизията и от интернет, получавайки обща култура и в задължителен ред, посещавайки само подбраните им спортни занятия и обсъждания. Да работим по-малко, да произвеждаме необходимото, иначе ще изгорим или ще се спрем тогава, когато изтощавайки Земята, забележим, че няма какво повече да преработваме.

[48851]

Filed under: Криза, глобализация - Няма коментари→

Световен конгрес “We!”, Ню Джърси, урок №7

Въпрос: Тригодишната ми дъщеря гледа с мен вашите уроци. Достатъчен материал ли е това за нея или ѝ е нужно друго съдържание?

Отговор: Тук аз чувам много подобни въпроси и направо се удивявам! Какво искате от толкова малки деца? Кой ви е казвал, че тригодишно момиченце трябва да се води на уроци? Къде видяхте такъв пример? Защо не се учите от това, което става у нас? Ние не правим така! Погледнете как действаме ние, и правете същото! Ние постепенно даваме на децата си от 6 годишна възраст и нататък да послушат нещо, да пеят заедно с нас.

От 7-я урок на конгреса „We!“, Ню-Джърси, 03.04.2011

[41460]

Filed under: Възпитание на децата, Въпрос-отговор, Конгреси и събития - Няма коментари→

Световен конгрес „We!“, Ню-Джърси, урок №2

Въпрос: Аз разказах на своя тригодишен син, че всичко, което ни заобикаля, се намира вътре в човека. Той ме попита, дали то се намира вътре в моето тяло? И аз не знаех, какво да отговоря на това. Как да обясня на детето?

Отговор: Забранява ни се да говорим за такива неща с малките деца. За правилното възприемане на действителността може да се говори с децата на 9-годишна възраст, при това информацията трябва да им се дава на малки порции, защото тяхното вътрешно и външно възприемане на действителността се намират в противоречие едно с друго.

Това може да провокира у детето конфликт, тъй като мозъкът му още не е достатъчно развит, за да съдържа две части, които са противоположни и свързани заедно. За всички останали неща може да се говори и на по – ранна възраст.

Желателно е да се съветвате с нас по такива въпроси – ние събираме голямо количество материал за детското възпитание. С това се занимава много голям отдел, два пъти в седмицата аз провеждам беседи на тема възпитание, и в тях има отговори на такива въпроси.

От 2-я урок на конгреса „We!“, Ню-Джърси, 01.04.2011

[39789]

Filed under: Възпитание на децата, Възприемане на реалността, Въпрос-отговор, Конгреси и събития - Няма коментари→