На практика няма разлика между Творец и група – тя съществува само в нашето Его!

От мен се скрива само един параметър: източникът за наслаждение и затова вместо Твореца виждам групата.

Но това е направено заради моето спасение, за да мога да се отнасям към тях безкористно и да не бъда подкупен с идващите от тях наслаждения!

Затова от мен се скриват наслаждението и напълването, които съществуват в групата и аз мога да построя отношения с нея – свободно и независимо.

Ако Творецът изведнъж ми разкрие своята любов, тя би ме задължила във всичко и би анулирала възможността за свобода на волята!

А при скриването на Твореца, аз оставам съвършено свободен: ако искам – приближавам се към групата, ако искам – отделям се, ако искам – мисля за тях.

Скриването – това е голяма милост от Твореца за нас, то ни позволява свободно да се изграждаме.

Скриването ми помага да остана неутрален, да изграждам независимата си личност, своите ценности.

Понякога ми се струва, че групата са някакви хора, но това е моята собствена душа, моето духовно Кли!

От урока по статия на Рабаш, 01.09.2010г.

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Въпрос: Защо Творецът позволява на някои хора да извършват жестоки, престъпни постъпки?

Отговор: Във въпросите за възприемане на действителността, свободата на волята и природата на човека, науката Кабала обяснява, че в този свят човек няма никаква свобода на волята. И затова той не изпълнява никакви свободни действия.

Ако той постига свобода на избора, която може да се реализира само в кабалистична група, относително постигането на духовната цел, може да се каже, че той получава някаква свобода на действие, която може да бъде за негова сметка.

Но хората, които не са достигнали духовно постижение и не са съединили двете противоположности: намерение и действие – все едно нищо не правят.

Те завършват живота си, като че ли не са живели! Тоест те не са живели като „хора” – живяло е само биологическото им тяло, както при всички други животни.

Това е живот по изискванията на своята природата, а да се повдигне над природата си човек може само с вяра над знанието, когато той иска да придобие друга природа.

Съединението на тези две природи – висша и низша – се нарича човек. Само този, който постигне това, може да прави самостоятелни действия, за които да е наказван или оправдаван.

Тоест, за самостоятелни действия могат да се питат само кабалистите. А обикновения човек няма какво да го питаме, защото той действа подчинявайки се на природата си, в едно направление и сам нищо не прави.

Разбира се в нашият живот са необходими наказания, но ние ги получаваме не по наше желание, а защото от нас го изисква висшето управление – чрез съда, държавата, полицията – за да се ускори развитието!

Така действа висшето управление над всички хора – марионетки, за да ги приближи към момента на свободния избор.

От урока по статия на Рабаш, 31.08.2010г.

Filed under: Ежедневен урок, Свобода на волята - Няма коментари→

Човек расте така, че отначало получава нови желания и напълвания, необходими за неговото развитие, които работят за негово добро.

Ето това е направлението, дадено му от природата, която иска от него да порасне, да стъпи на краката си – както растат децата в този свят.

Това не се смята за забранен път на наслаждение, защото сме длъжни да преминем този естествен път на развитие, докато станем „възрастни”. Ние виждаме как децата обикновено са препълнени с различни желания и се наслаждават на този живот.

Но когато станем възрастни и сме длъжни да започнем да се развиваме и растем съзнателно, а не по силата на природата – всички наслаждения, които получаваме са ни във вреда, защото не ги насочваме към отдаване.

Преди, цялата отговорност е била на природата – Творецът е определял нашия път и ни е водил по него, да кажем до преди 15-20 години. И всичко, което сме вземали от живота е било за нашето развитие.

Но с приключването на този „детски” период на развитие, сме длъжни сами да започнем да определяме направлението си. Необходимо е да добавим от себе си намерение за отдаване – иначе всяко получено наслаждение няма да ни помага да растем и да се повдигаме, а ще ни убива!

То по обратен път ще ни води към това, което чувстваме, че е неправилно, че не трябва да се върви по пътя  на егоизма, а по пътя на отдаването.

Затова всички наслаждения, които човек получава след като порасне са в негова вреда – като човек, който разкървавява раната си.

Колко дълбоко трябва да потънем в това зло, за да разберем, че не трябва да продължаваме така – като пораснали деца, на които природата вече не позволява безгрижно да се наслаждават на живота, а ще поиска от тях отдаване.

Колко дълбоко ще се налага да „разкървавяваме раната”, това вече зависи от нас – дават ни се всички средства и обяснения. Водят ни към учене, книги, група – там, където можем да се замислим, какво трябва да добавим към живота си, за да се развиваме правилно.

А ние добавяме – изясняването на истина-лъжа, в допълнение към сладко-горчиво, в противоположност на децата, които разбират само сладко-горчиво.

И за да не останем деца цял живот, както е казано: „Какво да правим с децата, които пораснаха?” – трябва да започнем да работим по принципа истина-лъжа.

Но без да махаме сладко-горчиво, а над него да строим ново отношение към живота. А това е възможно само като привличаме висшата светлина чрез изучаване на Кабала.

От урока по статията „Предговор към „Паним Меирот““, 18.07.2010г.

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок - Няма коментари→

Въпрос: Ако всичко минава през групата, то защо в случаи на материален проблем трябва да се занимаваме с него и да се стараем да го решаваме (разболял си се – върви на лекар), а не е достатъчно да се обърнем към групата, за да ни помогне на вътрешно ниво?

Отговор: Ние все още не се намираме на такова ниво, за да можем да решим всички проблеми с помощта на връзката с групата. Но всъщност това действително трябва да работи така.

Това е много справедлив въпрос: защо не можем да решим всички проблеми с помощта на светлината, възвръщаща ни към източника – да се обърнем към групата, да концентрирме там силно желание и да поискаме това да се случи, действайки директно на светлината, на източника на живот.

Аз имах силно възпаление на язвата и Рабаш ме накара да седя до него и да уча. А аз не можех да търпя болката, да седя и да се задълбочавам в текста и намерението, не можех да преодолея болката, не можех да привлека сила, която да я успокои, камо ли да я излекува…

Но без съмнение виновна беше само моята слабост, че не можех да се справя и да привлека светлината, бъдейки около него, когато седяхме заедно и учехме. Щом той ми е предложил да направя така, значи можех да го направя! Но в онзи миг не съумях.

Тоест при наличието на голяма група, за решаването на всякакви въпроси не са ни необходими никакви външни средства, лекарства! Лекарството действа само на телесно ниво.

А ние ще можем да действаме направо, и да напълним желанието, усещащо недостиг на напълване, както болестта и болката. И не просто да лекуваме тялото, а да използваме това като причина за лекуване на душата.

От урока по статията „Предисловие към „Паним Меирот””, 02.09.2010

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Здраве - Няма коментари→

Въпрос: Малко ли са ни обичайните страдания в този свят, та ние си  добавяме още страдания, стремейки се да достигнем висшия свят?

Излиза, че стъпвайки на духовния път, човек удвоява страданията си?

Отговор: Да, ти умножаваш своите страдания, за да изминеш по-бързо този път! А какво още може да те подтикне напред?

Но на нас не ни изпращат страдания свише, а искат ние сами да разкрием в себе си страданията на любовта….

Светлината, възвръщаща ни към източника, предизвиква в нас любовни мъки към нея – и ние се устремяваме напред с тях, а не подгонени от жизнените страдания, като нищо неразбиращи, бягащи от ударите на съдбата, подлежащи на изтребване животни.

Затова отгоре чакат кога ще започнем да действаме. А ние си мислим: е добре, може да почакаме, докато свише не дойде помощ и всичко не се уреди.

А каква помощ може да дойде отгоре – само страданията на материалния свят, които ще ни принудят да вървим напред!

Но ако ти се включиш в група, то ще получиш духовни страдания и по-бързо ще се придвижиш напред.

Това усещане на духовна празнота е страдание на любовта. И тогава няма да има нужда да те подгонват с обичайните страдания.

Ако ти сам се стремиш напред с такава скорост, каквато ти е отредена, съгласно твоите първоначални духовни данни (решимот), то няма да има нужда да те подгонват „с тояга към щастието”.

Наистина, ако се издигаш толкова високо, че се свързваш с всичките останали души, то започваш да страдаш за тях, както майката страда за своите деца. Затова ни се струва, че кабалистите също страдат в този свят.

От урока по статията „Предисловие към „Паним Меирот””, 01.09.2010

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Въпрос: Все пак кой е виновен за моите падения – самият човек или Твореца? Те са резултат на моите усилия, вложени в работата или обратно, на моя мързел?

Отговор: Казано е за Твореца: „Аз съм първи и Аз съм последен!”.

„Аз съм първи” – това означава, че всяко начално състояние не зависи от нас. И обикновено то въобще не е свързано с онова, което се е случило по-рано.

Аз нямам предвид обикновените хора, в които автоматично и последователно се реализират „гените” (решимот, заповеди свише) и не възниква въпросът за смисъла на живота и реализацията на свободната воля.

Но човек, който е получил вече празнота за напълване, усещайки я по възникващия в него въпрос за смисъла на живота, може да се реализира като се включи в група (обща система), като проверява своите възходи и падения – състоянието, от което той започва своя духовен път.

Всичко се оценява съотнесено към свободата на избора, а не по самото състояние. То не ме вълнува. Състоянието може да бъде и добро, и лошо! Главното е как аз го използвам сега! Тоест, отчита се само „производното”.

Аз не променям и не поправям света – поправям само своето участие в него.

От урока по книгата Зоар, 31.08.2010

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок - Няма коментари→

Казано е: „Не мога да бъда с горделивеца на едно място”- там, където има гордост, не може да има светлина.

Отначало гостът, без да се замисля, се храни на господарската маса и не Го усеща, не вижда и не знае, че съществува господар.

И изведнъж  разкрива, че има стопанин и това е Неговата маса – всичко принадлежи на господаря. И не случайно всичко това се е озовало на масата, то е приготвено специално за него – с любов.

Той разбира, че стопанинът го обича и затова не може да приеме нищо от Него, но е задължен някак си да отговори. Той не знае какво да прави!

Проблемът не е в това, че ще получа, а в отношенията – с какво това ме задължава. Аз няма да отида на такова място, където особено много ме обичат или ненавиждат.

Любовта също пречи – ами какво ще правя с тази извънредна любов, ако няма с какво да отвърна на нея?

С какви  взаимоотношения аз мога да заплатя за тази любов? Мога да приема от Него наслаждения, защото наслаждението го получава животното в мен, а Неговата любов  е насочена към човека в мен!

И какво да правя, като с това той ме принуждава да се отнасям към него с цялото си сърце? Аз трябва да престана да идвам, или да измисля с какво ще му се отблагодаря.

И тогава отделям, сякаш с бариер,а себе си – чрез гордостта си. Аз се издигам над неговото отношение към мен, по-високо от ненавистта и любовта, сякаш те не съществуват.

Така в мен действа защитна сила, помагаща ми да не изгоря от срам или любов.

Гордостта излиза от празното пространство, от вътрешността на творението или произлиза от Змията, Малхут от света на Безкрайността.

Всяко качество може да бъде поправено, освен гордостта! Тъй като тя ни отделя от Твореца, разкъсвайки нашата връзка!

Ако аз се намирам в група, в нея са допустими всякакви конфликти – освен гордост! С гордостта човек отрязва себе си от влиянието на обкръжението и няма никакви шансове да напредне.

От урока по статията „Предисловие към „Паним Меирот””, 14.07.2010

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Силно се надявам, че ще разберете какво представлява Духовния стимулатор, който искаме да построим. Групата е нещо изключително неясно, непознато, неуловимо. Сякаш някъде виси във въздуха. В същото време стимулаторът е съвсем осезаемо място в Интернет, където са съсредоточени, въпросите, отговорите, стремежите, целите и изясненията. Можете да се отнасяте към него като към трето лице. Това отношение към групата, душата, духовния свят и Твореца е по-разбираемо за нас.

Духовният свят се разкрива в нашата връзка, в мрежата, която ни свързва. Затова трябва да построим това място в Интернет, то ще ни свърже. Мислете за него като за връзка между нас и всеки път й придавайте по-голяма сила. Всеки може да получи голямо впечатление и въодушевление, вземайки участие в стимулатора, защото е едно по-ясно и осезаемо обкръжение, до което всеки може да се „докосне”.

Днес хората живеят в Интернет и разкриват целия свят от чувства и нови измерения там, а не в материалната действителност. Ако постигнем състояние, в което групата ни влияе и пробужда чрез симулатора, няма да изпуснем дори един миг от духовния напредък.

Може би целия човешки живот е само един миг и даже той може да остане незавършен. Това е защото мигът започва свише и се довършва от нас отдолу. Творецът пробужда човека и той трябва да реагира. Ако той отговори на предложението да се приближи, тогава мигът е завършен и  ще започне следващият.

Животът е изграден от подобни моменти. Те предопределят напредъка ни и това, колко ще постигнем през жизнения цикъл. Но ако човек не отговори, мигът никога не завършва… Сграбчи момента!

От ежедневния Кабала урок – 13.08.2010

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

На конгреса ние сякаш натрупваме „покритие” (екран) – сила на взаимно отдаване, с която сме готови да работим.

Конгресът – това е като голяма група: ние сме събрали хора, обединили сме ги и сега сме готови за съвместно изпълнение на поставените цели, с една дума боен отряд.

А ако просто се съберем за да попеем и да потанцуваме, а след това се разотидем – какъв смисъл ще има от това? Конгресът е място за съвместна работа!

В зависимост от протичащите състояния, ние ще решаваме колко често трябва да провеждаме такива конгреси. Ще станем по-чувствителни, ще разберем кога и къде трябва да се организира и проведе следващият конгрес, от какъв мащаб – регионален или световен.

Целият ни живот ще се гради на основата на тези общи подеми и падения, които определят цялата дейност на нашето предприятие – а иначе за какво живеем, ако не за духовното издигане?

Колкото по-бързо организираме тази работа, толкова по-бързо ще стигнем до входа на духовния свят и ще започнем да се изкачваме по 125-те стъпала.

Засега само тренираме за това изкачване, но то е вече много близко. Няколко такива опита и ти ще бъдеш готов да работиш със светлините и с келим (непоправените желания). Не защото сме по-умни, познавайки теорията, а защото изграждаме колективна сила, която се явява като духовен съсъд.

Благодарение на такива действия се разкрива общата сила на групата – нейната душа. Всеки път ние я  доизграждаме все по-голяма и по-голяма, и започваме да усещаме как вътре в нея работи светлината – т.е. преминаваме махсома.

От урока по статията „Предисловие към „Паним Меирот””, 19.08.2010

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Конгреси и събития - Няма коментари→

На изминалия Мегаконгрес получихме искри Бина. Бяхме изпълнени с усещането на отдаване, общо съединение и усещане на обществото. Сега нямам нищо от това, но е останала нуждата, празното желание.

Това ми причинява страдание и трябва веднага да възстановя връзката си с другите, да привлека светлина, да действам заедно с всички и да изградим цялостен механизъм за изпълнението на тези неща .

Всичко това е усещане на моето първо духовно желание! За първи път аз получих духовен съсъд. Преди просто имах животински, „общочовешки“ желания, а сега получих празнотата на Бина – усещане за ближния, изградено изключително върху отдаването. Усетих, че има още някой освен мен в света, а не просто обект, който да използвам! Това усещане дойде при мен от Бина.

„Желанието за наслаждение” не чувства това. Лъвът, който иска да улови елен не се отнася към него като към индивидуалност. Той вижда сто кг. месо пред себе си и се нуждае от него, за да оцелее. Той разглежда всичко пред себе си от тази гледна точка,  няма лична връзка с околните и не желае да навреди на никого.

Но Бина, която се намира в нас, е част от висшето,  свойството на Твореца и тя  разкрива в нас отношението към „хората“. По време на  конгреса, аз придобивам такова отношение към ближния. Аз осъзнавам неговата важност и получавам наслада и напълване чрез него.

В края на конгреса се чувствам зле. Това не е просто защото моето желание е нараснало, усещането сега идва от различна област, от духовното.

Това е част от бъдещия свят! Затова то може да се напълни само оттам, с помощта на групата, ученето и общите действия.

Това е лекарството, наречено „да вървиш по пътя на Светлината”:  сами да построим в себе си желание и да се погрижим предварително за неговото напълване. Да напредваме като старец, който върви прегърбен и предварително търси нещо, сякаш го е загубил.

От урока по статията „Предисловие към „Паним Меирот““,16.08.2010

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Конгреси и събития - Няма коментари→