Интервю с А. Улянов, 16

А. Улянов: Ние продължаваме да обсъждаме методиката на интегралното възпитание на човека. Миналият път обсъждахме групите: как да се формират, кого да включват… Днес бих искал повече да поговорим за инструкторите: как да се настройват, как да се подготвят, как да приключват, тоест работата на инструкторите, възпитателите, организаторите – наричамe ги по различни начини. После ще обясним какво представлява тази роля, с какво се различава от останалите… От вашата гледна точка, какво представлява ролята на инструктора, водещия на тези групи?

Проф. М. Лайтман: Това всъщност е най-главното. Да преподаваш теория, знаете добре, е много по-лесно, отколкото да организираш хората и да провеждаш с тях практически занятия и в тези занятия да довеждаш хората до изводи, които възможно не са очевидни, а които хората в групата сами намират, определят, чиято методика “изобретяват” сами за себе си за личната промяна. Когато те, чрез обединение започват да усещат, че групата представлява нещо като майстор, който формира от тях нещо абсолютно различно. И те, неочаквано, дори с някаква възхита долавят до каква степен могат да се променят. Това, което им се е струвало напълно невероятно, изведнъж става обикновено. Което не са искали да приемат, изведнъж се възприема и то достатъчно лесно. Дори нещо, с което не са съгласни, изведнъж неволно им се показва в различна светлина. Тоест те започват да изучават ролята на средата и нейното въздействие върху човека. Това е доста неочаквано разкритие за човека: до каква степен той зависи от средата, до каква степен той може да манипулира със себе си благодарение на средата. Ние си мислим, че като ходиш на курсове за отслабване, за анонимни алкохолици, пушачи, че това е същото… Не, не става дума за отвикване от някакъв определен навик или за училище по бални танци… Тук се има предвид да се формира от теб абсолютно различна личност, не да бъдеш “преформатиран” така че да харесваш поредното нещо, в същия егоистичен аспект, а да ти се даде съвсем различен поглед, различна природа, различни закони на поведението, на интеракция между хората. Това е доста неприятно за човек, във всеки случай доста неочаквано, той не очаква нещо подобно от себе си: че толкова лесно би могъл да се преформатира с помощта на заобикалящата среда. Обкръжението е готово да му помага в това и ако то действа по определена методика, тогава на тях им е ясно какви трябва да станат, а не какви са или са били. Тогава се случва едно конкретно взаимодействие в групата, когато хората играят заедно и тази съвместна игра просто като на театър създава от тях съвсем други хора. При това те си остават в ролята, която изпълняват. Това е като цяло, но разбира се тук има много “но”. Дали ролята, която те започват да играят в групата остава завинаги, за постоянно, както е постоянната памет на компютъра? Или тя е временна и може да се сменя с други най-различни свойства и функции? Това зависи от настройката на човека и от настроя на групата и дали тези групи ще си останат като стимул за постоянно въздействие върху хората. Надяваме се, че ще стигаме до такова съгласие вътре в обществото, в държавата, в народа, когато всички ще разберат, че никой няма да може да се промени сам, а с подобна промяна те биха могли да променят света, защото светът е във възприятието на човека, той е отражение на самия човек. Затова именно трябва да се води тази игра в “бъдещето”, за да може то да се превърне в настоящето. Както казва Козма Прутков “Ако искаш да си щастлив, бъди”. Оттук следва, че инструкторът трябва да е психотерапевт, трябва да се ориентира и разбира хората, да има голям опит, да е вещ във определени формули на поведение, на изменения, на реакции – те трябва да се намират в неговия професионален багаж. Трябва да разполага с определени сценарии с правилни “входове” и “изходи” за всяка ситуация, трябва да разбира какво да прави с хората, какви реакции може да очаква и да разбира много ясно какъв трябва да е изходният резултат. В това число, когато работиш с групата, с възрастни хора, трябва в процеса на заниманията да формираме от тях инструктори. Човекът по принцип е инструктор на самия себе си. Когато той взаимодейства с останалите, то се получава, че всички инструктират един друг и себе си. Работата е много конкретна, двустранна, във взаимно партньорство и макар, че отначало има инструктор, възпитател, преподавател, методист, работещи съвместно и с групата, но в резултат групата копира цялата им методика, цялата верига от предстоящите промени, цялата програма, всичките закони на поведението, на интеракцията. Така че всеки човек, преминал през групата, ще стигне до това, че дори да не са станали възпитатели или инструктори, то могат да го прилагат върху себе си, върху други, активно да взаимодействат с други, абсолютно ясно да разбират как могат под въздействието на групата да се променят. Ако човек попада в каквато и да е случайна обстановка, той точно усеща как трябва да се държи, за да я организира по начин, при който да може да влияе върху нея, да я промени в аспект и тя да влияе правилно върху него, тоест да може винаги правилно да работи със заобикалящата среда, да я превърне в инструмент за себе си и в групата, върху която той въздейства. (more…)

Filed under: Интегрално възпитание - No Comments→

Въпрос: Какво позволява на силата на мисълта да изведе човек от неговата природа? Защо потенциалът на нашите общи мисли е по-силен от нашето естество?

Отговор: Намираме се в природата на неживото, растителното и животинското ниво, не повече. Нашите желания, като цяло, са устремени към храна, секс, семейство, пари, почести, власт и знания. Това е моето естество.

От друга страна, от обкръжението получавам сили, отнасящи се към по-висока, духовна степен. И ако в обкръжението се възцари общата мисъл, тя ми оказва стопроцентово въздействие.

Днес тези явления вече се проявяват: мислите странстват по света, подобно на вируси, предавайки се от един на друг. Те не просто ”витаят във въздуха”, те са част от свързваща връзка, която още не усещаме, въпреки че тя обхваща всички нас с леки възли.

По-рано, на предварителните етапи на развитие, взаимовръзката между нас е била слаба, а сега цялата мрежа все повече проявява своето въздействие.

И като следствие, засега ни е необходимо електронно общуване: мобилни телефони, SМS-и, и-мейли, видео конференции, социални връзки… Все още не сме проникнали в дълбочина, не сме стигнали до самата мрежа, но вече откликваме на нейните позиви и се доближаваме към взаимна комуникация. Ето в какво е коренът на съвременните технологии на общуване.

В същото време скоро ще оставим и тях, защото тази връзка ще ни покаже тяхната вреда. Нима има някакъв смисъл в днешните връзки, в безсмислените разговори: ”Здравей, как си…”? Нашето желание расте, всеобщата свързваща връзка се проявява все повече – и в един момент ще поискаме много по-качествена връзка. Тогава хората ще изхвърлят това, по което се увличат днес. Те ще общуват помежду си само при настояща необходимост, и обратно, ще се откажат от ”електронните приказки” в търсене на друг канал, намиращ се над обикновения словообмен. Те ще поискат вътрешна връзка.

И ако правилно си въздействаме един на друг, можем дори днес да използваме свързващата ни връзка. Нали душите са разбити по отношение на себе си, а не по отношение на Малхут в света на Безкрайността. И се стремим именно към нея, така че в какво е проблемът? Нека Малхут да е скрита от нас с множество завеси, екрани – това не означава, че не се намираме в нея. Доколкото пробуждаме общата връзка, дотолкова можем да я задействаме.

Това и правим с помощта на взаимното поръчителство. И затова то ни е необходимо за поправяне. Сякаш ни предлагат: ”Готови ли сте ясно, правилно и адекватно да използвате свързващата всички връзка за отдаване? Като цяло този подход се нарича ”поръчителство”.

Днес както никога човек е близо до запознаване с тази връзка, близо до активно, осъзнато участие в нея, което ще му позволи да стане подобен на Твореца. Нали ”Творец” – това е всеобщата мрежа, пълна с безкрайна взаимовръзка. Така Той ни се разкрива.

Ако поискам по-рано да разкрия тази връзка, то сам ”пробуждам зората”, старая се да добавям усилия и чувствам все по-голяма отговорност за целия свят, за цялата действителност, чак до Твореца. А ако не съм се подготвил, не съм се устремил напред, връзката със своето разкритие застава срещу мен. В това е различието между ”пътя на Тора” и ”пътя на страданието”.

Въобще, цялата тази мрежа с всички видове връзки, с всички светове, с всички детайли на възприятието, с всички етапи на разкриване наричаме ”Тора”. Със своето поръчителство ние я активираме, подбуждаме към по-голямо разкриване, и това се случва с всеки.

От урока по ”Предисловие към книгата Зоар”, 12.03.2013

[102669]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Поръчителство - No Comments→

Въпрос: Защо когато се заговори за празника Пасха, казваме: „Помни изхода от Египет“? Имало е и други изгнания: от Вавилон, Гърция, Рим – но ни напомнят именно за изхода от Египет. В какво е смисълът му?

Отговор: Египетското изгнание е коренът на всички изгнания. Всички останали изгнания като че ли се наслагват върху него. Това изгнание е най-трудното, основополагащо. Човек се издига над егоизма си и за първи път осъзнава, какво е това духовен свят, какво означава да почувстваш свойството отдаване вместо свойството получаване, с което се раждаме и в което съществуваме.

Възприемаме света чрез чувствата си, които постоянно желаят да се наслаждават и да извличат от всичко полза за себе си. Повратът в сетивните органи, когато започвам да „излизам от себе си“, да се отъждествявам със света, да отдавам на другите, да усещам себе си извън тялото, за да може сърцето ми да се намира там, се нарича изход от Египет. Всички останали изгнания вече се случват извън мен.

От програмата “Кабалистите пишат. Изход от Египет”, 04.03.2013

[103664]

Filed under: Духовна работа - No Comments→

Европейски конгрес. Урок №2

Въпрос: Какво означава да разкриеш Твореца?

Отговор: Творец (Боре) означава: ”ела и виж” (бо – ре), т.е. разкрий.

А как може да се постигне това? Само чрез сближаване. Да допуснем, че имаме 10 различни човека. Ако постепенно изградите от тях един човек – като един човек с едно сърце, то стигате до там, че в обединението ставате единни, едно цяло. И тогава разкривате Твореца – ”ре”, означава ”разкриване”.

Тоест Творецът се разкрива в общото кли/ съсъд, в неговото ново свойство. Вие сами създавате Твореца, вие сами Го изграждате в себе си. От двадесет, тридесет хиляди точки – не е важен броят на точките, създавате едно единно цяло.

Ако допуснем, че от 40 човека образувате структурата ”като един” – това е Творецът. С други думи, съчетавате множеството в едно и то ви дава усещането за Твореца. Ние усещаме Твореца само в такъв вид и затова Той се нарича ”бо – ре”, Боре.

Всичко се усеща само в свойствата ни. Сега ние усещаме света в своите егоистични свойства. Но ако ги променим от разрушени, разбити свойства на интегрални, на едно, единно цяло, тогава ще усетим този интеграл, това единство. Тъкмо то се нарича Творец.

Въпрос: Разкриваме ли Твореца на 99%?

Отговор: Разкриваме Твореца, за да доставим удоволствие на всички, които се намират извън нас. Това може да се разкрие само в свойството отдаване и затова работим за връзка помежду си над егоизма на всеки от нас.

Когато всеки от нас се издига над себе си, излиза извън себе си, то се обединяваме в едно общо, единно духовно тяло, наричано ”парцуф”.

В него и разкриваме единството, което се нарича Творец.

От 2-ри урок на Европейския конгрес, 22.03.2013

[103502]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Конгреси и събития, Творец - No Comments→

Въпрос: Вечерта на Пасхалния Седер е особена нощ за народа на Израел. Счита се, че в тази нощ този народ се е родил и е започнал нов път. Действително, с какво е толкова специална нощта на изхода от Египет?

Отговор: Човек започва да усеща, че намирайки се в Египетското изгнание, в робството на своето его, което се нарича ”Фараон”, трябва да излезе от неговата власт, да избяга, но не може. Той започва вътрешно да крещи, повече не може да издържа на такъв живот. Влага усилия относно групата, обкръжението, учителят, книгите. Чувства се в истински затвор, в тъмнина.

Постепенно навлиза в такова състояние, което се нарича ”Египетската тъмнина”, нощта на изхода от Египет. Това е нощ, пълна с тъмнина, и в него не остава никаква надежда, никакъв шанс в живота. Той чувства, че не е способен да продължи да живее в своя егоизъм, ненавиждайки всички останали, и не е по силите му да се отнася добре към другите.

Старае се да заобича приятелите, да заобича ближния както самия себе си, но вижда, че е обратното, става все по-лошо и по-лошо. Фараонът е в него, неговият егоизъм все повече се укрепва и ожесточава. И накрая човек пада, виждайки, че няма никакви шансове да се измъкне от това робство.

Преминава през много тежки вътрешни състояния, които накрая се акумулират общо: всички негови опити да избяга от егото си, да се издигне над него, и всички победи на неговия егоизъм, показващи на човек колко силно Фараонът го държи отвътре. Той се оказва право в центъра на противоборството на две сили: от една страна, задушаван, човекът излиза на свобода, а от друга страна, егоизмът виси в него и не му позволява да избяга.

В края на краищата, тези две сили достигат пика на своето противостояние, и човекът, оказал се между тях, усеща ужасна тъмнина. Това състояние и се нарича нощта на изхода, Египетската тъмнина. И тогава изведнъж чува зов от тази тъмнина: ”Ти трябва да излезеш! Можеш да го направиш! Можеш да се издигнеш и да избягаш от своя егоизъм – сега и веднага, в полунощ, тоест от най-тъмното състояние. Не взимай със себе си в новото състояние нищо, освен тези вещи, които може би ще са ти нужни само за отдаване, съединение, любов.”

В такъв случай човек е готов да излезе и избяга от своя егоизъм, иска да се издигне над него. Това се нарича неговото духовно раждане.

От програмата ”Кабалистите пишат. Нощта на Пасхалния Седер”, 04.03.2013

[103509]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група - No Comments→

Доколкото отменям себе си, своето его, моето старо ”Аз” изчезва. Но вместо това, придобивам цялата система, която става моя. И не потъвам в тази система сякаш изобщо повече не съществувам. В замяна на себе си, купувам всички!

Започвам да чувствам, че всичко, намиращо се в системата – това са мои желания, мои намерения, моят живот. Живея в тази система. Убивам своето егоистично желание и затова започвам да усещам желанието на Системата, нейният разум, действащите в нея сили.

Не мога да се намирам едновременно под две власти: или съм в собствената си власт, или във властта на обществото и Твореца – една от двете. Затова ми е необходимо да издигна своите желания от световете БЕ”А до съединение с Малхут от света Ацилут, Шхина.

Световете Брия, Ецира, Асия (БЕ”А) – това са желанията ХАБА”Д – ХАГА”Т –НЕХ”И, намиращи се под парса. Отначало издигаме своите желания от света Бриа в Ацилут, след това желанията от света Ецира – в Ацилут, след което от Асия – в Ацилут. И съответно, в нас се появява състояние на зародиш, отглеждане, узряване.

Така се издигаме в Малхут на света Ацилут, издигаме се с вяра над знанието. Всичко, което се намира извън мен, е отделено с граница, парса, зад която се намира светът Ацилут. А под тази парса – световете БЕ”А, които се наричат “отделени” от светостта. В тях чувствам своето “Аз”. Но всъщност не съм аз, а разбитите съсъди, които някога са били съединени, а след това паднали и затова сега са представени в този вид.

От урока по статията ”Даряването на Тора”, 20.03.2003

[103367] 

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - No Comments→

От беседа на трапезата в Германия преди началото на конгреса

Въпрос: Как можем правилно да работим със следващото стъпало? Какво е това следващо стъпало? Как да се доближим до него, да го намерим, да го видим, да го разкрием? В какво се състои разликата между самото стъпало и онова, което се разкрива в него?

Отговор: Нашият свят е усещането за егоистичното ни разделяне, взаимното отблъскване. В такова състояние на взаимно отчуждение възприемаме всичко: един друг, неживата, растителната и животинската природа. И тава състояние се нарича ”наш свят”. С други думи, особено егоистично да притегляш всичко към себе си само заради самонаслаждаването, с това разделяме единния духовен свят на мънички дози и го възприемаме като обекти от неживата, растителната и животинската природа в нашия свят.

И обратно, ако започнем да съединяваме тези обекти заедно и да се отнасяме към тях като към едно, единно цяло, то ще започнем да усещаме следващото стъпало – висшия свят.

За да можем да открием как по друг начин да използваме обкръжаващото ни пространство правилно, ни е дадена групата. И накрая се получава, че ако се обединим помежду си, опитвайки се душевно да се обединим и си представим нашето обобщено желание, в мислите ни като едно желание, една, единна мисъл, като едно сърце и един разум, то по такъв начин изобразяваме пред себе си духовния свят. Така и малкото дете се стреми да заприлича на възрастните.

С този си стремеж привличаме върху себе си висшата светлина (Ор макиф), която поправя разделящия ни егоизъм и по такъв начин образува следващата степен, връзката между нас – АХАП на висшето стъпало.

Така се присъединяваме към следващото стъпало, само чрез нашето взаимодействие. И тогава започваме да усещаме циркулиращото поле между нас, енергията, вълните.

Проблемите между нас ще нарастват все повече, силите на отблъскване ще се проявяват все повече, а ние трябва тъкмо обратното, да се издигаме над тях и през цялото време да се съединяваме помежду си, докато отрицателните, отблъскващи сили на противодействието, от една страна, и силите на нашето взаимодействие, от другата страна – тези две противоположни сили не достигнат нивото на първото духовно стъпало. И тогава то ще се разкрие в средната линия.

И така, духовният свят се проявява във връзката между нас, при условие, че се издигаме над отблъскващите сили търпеливо, постоянно работейки над обединението, докато не се издигнем до нивото на първото духовно стъпало.

Тези натрупвания от стъпала, когато се опитваме да се съединим независимо от постоянните проблеми в групата – това е времето на вътреутробното развитие, което трябва да извървим.

И тогава се раждаме. Какво казват на новороденото, появило се на този свят? На добър час!

От беседа на трапезата в Германия, 21.03.2013

[103439]

Filed under: Възприемане на реалността, Духовна работа, Духовна работа в група, Конгреси и събития - No Comments→

Европейски конгрес. Урок №1

Въпрос: Как да стигнем до усещането за необходимостта да изпълним своето предназначение и да достигнем до обединение?

Отговор: Това изучаваме във всички статии на Баал а-Сулам и Рабаш за обединението в групите: за какво е необходимо това. Това засяга и човека спрямо групата, и групата спрямо всички останали.

Светът днес го изисква. Световната криза ни задължава. Ако я нямаше, нямаше да мислим за това.

Някога групата ни наброяваше 30–40 човека. Занимавахме се в една малка къщичка и ни беше добре. И това беше само преди 15 години и аз мислех, че така ще бъде винаги.

Но в края на 90-те години на миналия век изведнъж светът започна да се променя. При нас дойдоха твърде много хора и бяхме принудени да се преместим в друга сграда. Хора, имащи нужда от нас, започнаха да се появяват в различни краища на света и аз посещавах 11-те по-големи града на Америка и изнасях лекции.

А в самото начало планирахме да се занимаваме в една малка групичка, както това беше прието при кабалистите. Но когато започна движението от страна на света към нас, и започна проявата на интерес към нас, се наложи да се променим. Затова днес вие сте при нас. Ако това беше по наша воля, ние не бихме се показали, нямаше да ни има в Интернет, нямаше да се занимаваме с разпространение, защото кабалистите са били винаги затворено общество. Но светът започна да изисква от нас, промени се неговото състояние.

Сега е същото – кризата ни задължава. Това е нещо като условие: ако не започнеш да го поправяш, то за какво ти е тогава Висшата светлина? За себе си? – В кабала, в духовното няма ”За себе си”. В духовния свят няма да получиш нищо за себе си. Затова пред нас възниква следното условие: да се обединим помежду си и едновременно да разпространяваме.

От 1-ви урок на Европейския конгрес, 22.03.2013 

 [103401]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Конгреси и събития - No Comments→

Въпрос: Казано е: ”Всичко, което подлежи на разкриване, е подобно на вече разкритото”. Какво означава това?

Отговор: Изначално, всичко стои пред теб. Всичко, което ти предстои да разкриеш, вече съществува. Раждайки се, човек постепенно разкрива в света все нови неща и му се струва, че преди това не ги е имало. Такова е усещането. Но в действителност всичко вече съществува – трябва само да приготвим своите съсъди- желания и в тях веднага ще се разкрият съществуващите очертания на мирозданието.

Изобщо, към стоящата пред нас действителност трябва само да се прибави намерението за отдаване, светлината хасадим – и тогава разкриваме съвършената реалност. Само това не ни достига.

И затова не се наемам да поправям сегашната изкривена реалност. Подготвям се да запълня със свойството вяра, със свойството отдаване, своето отношение към всичко, каквото и да било. Това всъщност е поправянето – вяра над знанието.

Съответно не трябва да се поправям вътрешно, а трябва просто да изляза извън себе си навън и да се присъединя към това, което се намира там. Всичко вече стои пред мен, а проблемът е в това, че мен все още ме няма там, отвън. Трябва да осъществя това действие, това излизане навън – и реалността ще бъде моя. Макар днес все още да не съм способен да я разкрия, тя съществува. Трябва само да си сложа ”очилата”, за да я видя.

Изграждаме своите духовни съсъди над желанието, над скверните сили. ”Фараонът” никъде не изчезва, получаващото желание си остава, при това остава в деспотичния си вид, а към края му добавят още и ”каменно сърце”. Но трябва да се издигнем над него, да вървим над него.

Съхранявам скверната (клипа), покриваща моето желание – така люспата, кората запазва плода до окончателното му узряване. Иначе този плод ще изгние и няма да достигна до края на поправянето. Изграждам цялото си отношение към реалността, за да запазя клипата на желанието ми за получаване: ”Само не изчезвай”. Моята ненавист, жестокост, завист, мързел – нека всичко това си остане. Всичко това ми трябва. Сякаш закопавам своите егоистични свойства и излизам от тях навън. И обратното, ако те изчезнат, ще остана без нищо, няма да има над какво да се издигам, да надграждам.

Въпрос: Как да изляза навън, извън себе си?

Отговор: За тази цел трябва да стигнеш до пълна безпомощност. Тогава в сърцето ти ще зейне дупка, през която ще усетиш възможност за излизане – и ще помолиш за това. А за сега не молиш, още не те е ”налегнало” до такава степен, че да намериш Твореца.

Въпрос: Как може човек да достигне до истинската молитва за помощ?

Отговор: Това се случва, когато надеждите му се разбиват напълно, но той както и по-рано стои твърдо на пътя. От една страна, трябва да се достигне до осъзнаване на злото, а от друга, до величие на целта – и да се удържа този разрив.

Първо, ми е зле, защото все още пребивавам в егоистичното състояние. Това състояние за мен е нетърпимо зло. Но проблемът не е в това, че ми е зле. Трябва да зачеркна своето ”аз” и да искам да ми бъде зле от това, че не мога да извърша отдаване на Твореца. По такъв начин, злото се проявява срещу любовта към Твореца.

И второ, осъзнавам величието на целта, която за мен е благо. Удържайки тези два края, достигам до молитвата, до молбата за поправяне.

Целта е толкова велика в очите ми, че не мога да я оставя. И постоянно се грижа да я издигам още по-високо. В резултат, имам две точки на осъзнаване: висотата на целта и злото от сегашното ми състояние. Тук е необходим натиск на групата, благодарение на който осъзнавам: величието на целта се крие тъкмо в това, да доставим удоволствие на Твореца. Тогава се замислям, как да избягам от сегашното си глупаво състояние – глупаво, защото съм отдалечен от целта.

Ето какви условия трябва да се формират в мен. За това имам всичко необходимо: група, Творец, първоизточници… Но осъзнаването величието на целта е ключ към всичко, то изпреварва (1) всички останали условия. Трябва да се съсредоточа на целта и от всякъде, от всички състояния да гледам само нея, без да откъсвам очи. И тогава, изхождайки от това, наистина ще имам нужда от група, учител, обучение и разпространение.

Тъй като краят на действието се намира в изначалния замисъл. Целта ме задължава на всичко. Устремявайки се към нея, разбирам, че не мога да се размина без обкръжението, защото ще я постигна именно сред другарите си. Осъзнавам, че не мога да мина и без учител, защото той ме държи заедно с групата на пътя и ни донася напълващата ни светлина. Осъзнавам, че не мога да мина и без книгите, защото с тяхна помощ изучавам духовната система и се пробуждам. По време на занятията се намирам в нея, и от там привличам светлината, връщаща към Източника. И накрая разбирам, че не ще ми се размине и без разпространение, защото групата е само малка част от общия съсъд на човечеството, за което също трябва да се погрижа.

Всичко произтича от осъзнаване величието на целта. Тълкувам за себе си крайното състояние, в което заедно с групата, учителя и цялото човечество ще се обединим така, че между нас да оживее духовната система. Нейните светлини ще ни свържат и напълнят един друг в единната Малхут на света на Безкрайността. И в нея ще открием Онзи, който я е формирал, Коренът, породил 4-те стадия на разпространение на пряката светлина. Ето това е Творецът.

От урока по ”Предисловие към книгата Зоар”, 13.03.2013

[102673]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - No Comments→

Днес възприемам картината на реалността в егоистичното желание, в следствие на което постоянно усещам умора и не желая да разтворя широко прозореца на своето възприятие, а някои предпочитат да се залостят. През цялото време се ограничавам, защото моето желание е много малко, много тясно.

Създаваме всякакви уреди, разширяващи погледа ни към света: телескопи, микроскопи, радио-приемници – и откриваме реалността, много по-разнообразна, отколкото онази, която усещаме сами. Но дори и този отрязък от действителността, попадащ в полезрението ни, се опитваме да съкратим и ограничим.

Накрая се уморявам и се затварям, докато не умра. Умирам, защото съм съгласен със смъртта, искам да съкратя своите инструменти за възприемане. Омръзва ми тази картина и постепенно угасвам заедно със залеза на живота си. Ето какво се случва с желанието за получаване.

От друга страна, започвайки формирането на желанието за отдаване над него, аз се разтварям и откривам реалността, намираща се извън мен, извън егоизма. Това е вечна реалност и тя започва да ми дава жизнена сила. Сега дори и тялото ми по естествен начин да умре, аз живея на друга територия, намираща се се над времето и пространството. И там получавам светлина, изливаща се отвсякъде.

В нашия свят се преместваме от едно място на друго, където виждаме някаква действителност. Но ако се движех със скоростта на светлината, то в следствие изкривяване на пространството, щях да видя реалността, обкръжаваща ме от всички страни. При това, проблемът не е в моето зрение, самата светлина би достигала до мен така. Аналогично на това, излизам от ”праволинейното” възприятие и встъпвам в окръжността, в обкръжаващата ме светлина (О”М).

Точно така съкращаваме времето. Тъй като при това пространството и времето ”се нулират”, и аз не просто получавам светлина отвсякъде, а започвам да възприемам цялата действителност, намираща се в окръжностите, и се издигам над времето. Сега за мен то не съществува, просто го няма. Няма повече промеждутъци между ”днес” и ”утре”, няма пролуки между два мига – получавам всичко по равно от всички посоки, всичко взаимно се компенсира, анулира се, и аз постоянно пребивавам във всичко, в целия комплекс, в неразделната реалност на Вселената.

От урока по ”Предисловие към книгата Зоар”, 19.03.2013 

[103240]

Filed under: Възприемане на реалността, Духовна работа, Ежедневен урок - No Comments→

Идваме от мястото на разбиването, започвайки от желание, което не разбира какво представлява отдаване, святост, духовност. Строим тези разбирания постепенно, в течение на много време. В крайна сметка, думите не се изменят: и в началото, и в края на пътя остават все същите думи: отдаване, любов, но всеки път според степента на напредване, в тези думи човек чувства по-голяма дълбочина, по-точна форма.

Сякаш взимаш един плод, покрит с многослойна обвивка и постепенно го почистваш слой след слой. И едва в самата сърцевина, вътре, под десетките обвивки се намира самият плод. Точно така почистваш и обвивките на думите, чувствайки все по-силно какво означава всяко понятие, какво стои зад всяка дума.

А когато се прояснява една дума, едно понятие, благодарение на него и другите стават по-ясни. Защото всички са свързани заедно. Така човек постепенно започва да желае да разбере за какво пишат кабалистите.

По някакъв начин вече започва да разбира това с разума си, но все още без да усеща реално. И от това в него се поражда много силна потребност за постижение! Той оглупява според степента на напредъка си. Тъй като, ако не би се стремил да разкрие духовния свят, ако няма ярко изразена, горяща точка в сърцето си, той би се учил чрез ума си и затова би напредвал по този ясен, „едностранен“ път, воден от разума.

Ако в него действат едновременно и сърцето, и разумът и той развива своя духовен съсъд, то винаги ще е объркан. Ще чувства, че губи остротата на възприятията си и разумът му не се увеличава според степента на обучението, а пропорционално нарастват само чувствата.

Разумът става следствие на чувствата. Колкото повече се развиват чувствата, духовният съсъд, който се определя от усещанията, от желанията, само в тази степен работи и разумът на човек. Тоест той става много „примитивен“, а не високо интелектуален, обичащ да разсъждава умно и да философства. Той е умен само в тези рамки, в които чувства сърцето му. И това означава да бъдеш мъдър чрез сърцето си, тъй като именно сърцето задължава човек да бъде умен и то само на нивото на сърцето и никъде другаде.

И какво хубаво има в това, тъй като човек губи остротата на ума си и целият е погълнат от вътрешните си преживявания, стремейки се да развие сърцето си, иначе ще остане в мъгла и ограничен. Тъй като получава всичко чрез духовния си съсъд, чрез усещанията си. А човек, ръководещ се от усещанията, не се смята за много интелектуален в нашия свят.

Накрая това смутно състояние ще го принуди да побърза и да развие чувствата си, тъй като той разбира и усеща голямата си ограниченост. Ясно му е, че разбира само това, което сърцето усеща. А сърцето чувства много малко и то в много егоистична и примитивна, едностранна и тясна форма.

Затова на човека не му остава избор – той разбира, че трябва да разкрие сърцето си. Той попада под огромен натиск, който се усилва, благодарение на завистта му, на страстта, честолюбието, тласкащи го към духовно разкриване на сърцето. Положението му е безизходно, защото Творецът му разкрива всички други форми на развитие.

Той сякаш оглупява: губи способността си да чува, да чувства. Има хора с остър ум, разбиращи от политика, от наука, от разни сделки, а той става много прост, ръководещ се само от движението на сърцето. В нашия свят това се нарича животинска степен, а човек се нарича този, който се ръководи от разума. Но това ограничение принуждава човек с всякакви средства и на всяка цена да разкрие сърцето си, да развие духовния си съсъд. Иначе се чувства изгубен поради това, че не разбира какво е това отдаване.

От урока по писмо на Баал а-Сулам, 27.02.2013

[102749]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок, Изучаване на кабала - No Comments→

В мен има ”Виртуален принтер”, който ”разпечатва” моята картинка за света. С други думи, в мен е заложена програма, която ме превежда в действие ”и ми рисува” света. А всъщност той не съществува – всичко се намира вътре, в усещанията, но програмата им придава ”външния” ефект.

Въпрос: Какво ще стане, ако ние с другарите решим мислено да се концентрираме и да създадем единна реалност и обща взаимна връзка?

Отговор: Това също се прави от програмата, посочваща ми групата, в която работя. Просто ми се струва, че се намирам сред другите хора и че заедно вземаме решенията. Моите вътрешни свойства се проектират в някакви образи, хвърлят сянка от различни форми, но всъщност те не съществуват.

По такъв начин и нашето общо решение и моето вътрешно съпротивление – всичко това се определя от програмата. И има само една възможност за корекция – ако зная за нея и за изобразената от нея реалност, искам да ги обединя в едно, да ги съединя. В този случай се издигам на нивото на Програмиста и разбирам защо ми е приготвил всичко това.

От една страна, започвам запознанството си с природата, а от друга, виждам какви ”картинки” рисува във въображението ми. И поправяйки въображението си с нейна помощ, аз ги събирам и обобщавам. По пътя преминавам през различни пречки и поправяния и в резултат опознавам разума на Програмиста, замисъла на творението. Това е всъщност желателният ефект от целия процес – да се присъединиш към целта на творението.

Въпрос: Това означава ли, че Програмистът иска ние да пребиваваме постоянно в двата свята: във въображаемия и в реалния?

Отговор: Нужно е самите ние да познаваме целта на творението. Защо? За да се отнасяме с уважение  към Него.

Но егоизмът ме дърпа надолу, настоявайки да си почина, да поспя. И ако искам да се пробудя, имам само една възможност – да използвам тази програма, обкръжението и всичко, което е свързано с него, но при условие, че се настройвам да уважавам Програмиста. В кабала това се нарича: да Му доставяш удоволствие.

Въпрос: Как да съчетая тези две координатни системи?

Отговор: Трябва просто да бъда заедно с другарите си. Защото сега те ми се виждат като други хора, намиращи се извън мен. А след това ще почувствам, независимо от това, което виждам сега, че те са в мен, че те са мои – мои любими, взаимно свързани, слети в едно. Тогава във взаимоотношенията между тях ще разкрия Източника, Твореца. И всичко това ще бъде като едно цяло.

От урока по ”Предговор към книгата Зоар”, 19.03.2013

[103178]

Filed under: Възприемане на реалността, Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - No Comments→

Изследване: Когато една вещ стане наша, тя се преобразява. А ако някой поиска да я купи, я оценяваме по-високо от това, което човекът е готов да предложи. Веднага след като нещо стане наше, започваме да го оценяваме по-високо, отколкото другите хора. Затова ни е трудно да се разделим със старите вещи.

Затова някои магазини позволяват да се вземе някоя вещ „за малко” – те знаят, че в момента, в който почувствате една вещ своя, нейната цена ще ви се стори не толкова висока.

В обикновения живот търговията протича под натиск, защото продавачите са принудени да продават на, както им се струва, занижена цена – иначе продуктът ще се развали и няма с какво да заплатят наема. Но ако върху тях нямаше такъв натиск, щеше да им е трудно да отстъпят в цената, да се разделят със своята „вещ”.

Реплика: Така действа нашият егоизъм. Много по-болезнено се усеща загубата, отколкото пропускането на възможността за получаване на нещо равностойно. Това е така, защото егоизмът включва вещта в „своите” владения, а „своето” има по-голяма стойност от тази, която има „извън себе си”.

[103186]

Filed under: Криза, глобализация, Развитие на егоизма - No Comments→

Въпрос: Казвате, че ”духовно” е, когато ближният е по-важен за мен, отколкото самият аз. Как може да искаш това? Нима там няма нищо друго?

Отговор: Да, тъкмо това е духовното. Нещо повече: дава ти се всичко, каквото си пожелаеш, освен да отдаваш на ближния – и ти въпреки това, избираш само него.

Работата е в проявяването на съсъда–желанието. Никой от нас не иска действия, които са над нашата природа. Просто се променяме и тогава откриваме, че свойството отдаване е важно не в егоистичен смисъл, а само по себе си.

Не отчиташ действието на светлината, връщаща към Източника. А между впрочем, тя въздейства на човека, и човек се променя. При това се променя така, че вече няма някогашния разум и някогашното чувство – всичко се превръща в противоположно, в ново.

И затова трябва да предоставяме на светлината възможността да си върши работата. Да и дадем да поработи, открий и се и се подложи на нейното въздействие. Тя се намира отвън, обкръжава ни – нека се докосне до теб, до твоите желания, които сега скриваш от нея. След като тя се захване за работа, ще видиш как всичко се променя.

Понеже се намираме в невероятно мизерния, ”точков” свят, сме ограничени в рамките на времето, движението и пространството. Това просто е ужасно, но ние не разбираме случващото се. Огромни разстояния ни разделят, разделят нашите разбирания, усещания, постижения. И те са се образували заради нашите желания, които са обърнати към собствена изгода.

И обратно, желанията, пребиваващи в отдаване, се включват едно в друго. Ако всички желаем да дарим на всеки добро, то се събираме в една точка и там между нас вече няма разстояние, там анулираме този свят. Представи си го без разстояния, без време: светлината се лее от всички страни. По Айнщайн, ако се движиш със скоростта на светлината, то виждаш не само онова, което е пред теб. Светлината сякаш идва при теб от всякъде, а понятията време и пространство изчезват…

Днес просто не разбираме, че живеем в едно мъничко, нищожно измерение, живеем и умираме, сами не знаейки къде, надарени с разум и чувства, но в същото време, се намираме на самото дъно. За това, позволи на светлината поне малко да се излее върху теб. Понеже ти дори не си представяш какви свойства притежава тя. Това не е просто отдаване, това е друго измерение, в което важността на другите не предизвиква такова объркване. Очаквай светлината да те избави.

От урока по ”Предговор към книгата Зоар”, 18.03.2013 

[103097]

Filed under: Възприемане на реалността, Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - No Comments→

Въпрос: По какво се отличава духовният срам от този срам, който изпитваме във всекидневния живот?

Отговор: Житейският срам е егоистичен срам поради това, че не искам да пострада моята гордост. Духовният срам възниква вече след съкращение, когато не се грижа за себе си, не се срамувам от своите природни свойства. Преживявам по съвсем друг повод.

Необходим ми е срамът! Сам го търся в своето духовно развитие, защото той ми дава огромни сили! Ако сега в нещо се посрамиш, то представи си, как ще се разгорещиш, каква сила ще ти предаде това, подвижност. Вече няма така спокойно и сънено да седиш на място, както сега, а ще започнеш да се суетиш, докато не изгасиш този срам. Още една седмица ще се вълнуваш по този повод, докато, накрая, няма да можеш да се успокоиш.

Ти ще бъдеш готов на всичко, само да отстраниш причината за срама, и няма да се успокоиш, докато всичко не се върне на своето място. Ако някой човек е станал виновник за преживения срам, ще направиш всичко, за да му отмъстиш. Има хора с повече или по-малко избухлив характер, но всеки изпитва примерно едни и същи чувства.

Въпросът е, мога ли да достигна до такова състояние, когато лично на мен това никак няма да ми влияе, а целият ми срам ще бъде, доколко аз не се жертвам за обществото, не вземам в него участие, не добавям това, което трябва да внеса, и свръх моите задължения? Само от това да се срамувам.

Как само бихме укорявали някой друг: ” Не се ли срамуваш?” Тоест бихме му показвали, че не взима под внимание останалите. От тази точка започвам своето поправяне.

И тогава всички мои частни лични свойства изобщо не се вземат под внимание, нали това е животински характер. Нима сте видели, животното от нещо да се притеснява? Срещнали ли сте котарак, който би почервенял заради откраднатата сметана, оказвайки се хванат?

Животното няма за какво да се срамува. Но човекът в нас, който започва да се гради, му е срамно. Срамът се отнася именно за него, човек преживява за това, отдава ли на другите, добавя ли блага за всички, изпълнява ли своето предназначение в общата система.

От урока по ”Даряване на Тора”, 18.03.2013

[103039]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок - 2 Comments →

Мнение (А.Михайлов, експерт в Центъра на политико-икономически изследвания): Икономиката вече отдавна работи в условията на висока безработица. И е възможно високата и растяща безработица да стане постоянно явление. Но безработицата означава социална и финансова деградация на милиони хора. Преди са процедирали, разпределяйки икономическия ръст до нивото на пълна заетост. Как да се реши проблемът, като е невъзможно да има заетост за всички? – Има два основни метода:

– да се разпредели безработицата по хоризонтал за сметка на съкращението на работния ден без да се съкращава заплащането на труда;

– увеличаване на празничните дни и отпуската;

–  обезателно отделяне на полагащите се 2-4 седмици в годината за образование и повишение на квалификации;

– съкращаване на работната седмица, преминаване към четиридневна работна седмица.

Реплика:  Необходим е нов поглед върху живота – безработицата се дава не за работа и отдих от нея, а за подем на следващата степен от нашето развитие, в пълна взаимовръзка между всички да се разкрие свойството отдаване, а след това и любовта, в която се усеща съществуването извън себе си, т.е. извън усещането за време и пространство. В това състояние природата ни дава усещането за криза.

[103189]

Filed under: Криза, глобализация - No Comments→

Нашите желания се разделят на две групи:

– „животински” – насочени към храна, секс и семейство;

– „човешки” – насочени към пари, почести и знания.

Във всеки случай, и едните, и другите желания се отнасят към този свят и в тях няма нищо духовно.

По-ниската група желания на този свят могат да бъдат наречени „лични” желания, а по-високата – „социални”. На върха, всички ние сме едно семейство. Във всеки случай се стремим към това.

Въпрос: Кои желания пораждат сред нас сплетни и злословие?

Отговор: Като цяло, желанието за почести, власт.

Въпрос: И как да се борим с това, за да станем едно семейство?

Отговор: Грубо казано, да затворим уста и уши, да опазим сърцето. В това се състои и работата. Никой не иска от другия да бъде поправен, но трябва да разберем необходимостта от поправяне и да искаме и поне да се устремим към това желание. Защото ако желанието го има – от страна на светлината няма да има забавяне. А засега, както се казва, отправям „молитва, предхождаща молитвата” – искам да желая.

Въпрос: Как моите лоши мисли за някого разделят семейството, което искаме да изградим?

Отговор: Това е все едно да пробиеш дупка в общата лодка. Достатъчна е една дупка, за да потопи всички. Нещо повече, даже ако не добавям своите усилия, своята поддръжка, това вече е вреда. Трябва с всички сили да искаме да бъдем едно семейство. В него няма красиви и грози, умни и глупави, добри и лоши. Творецът ни е събрал и трябва само да се обичаме един друг. Всички са прекрасни, всички са умни, всички са добри, всички са любими.

Въпрос: Нашата група представлява един парцуф. Съществува ли в него аналогично разделение на желанията?

Отговор: Ако ние заедно представляваме един парцуф, то всички наши частни желания са смесени помежду си, включени едно в друго. Като цяло, работим над общия разчет и, изхождайки от него, всеки получава друг парцуф, не такъв, както по-рано. Благодарение на това, във всеки тези желания се съчетават по нов начин. Така се смесваме в мислите и получаваме мощен импулс за издигане – както в негативно, така и в позитивно отношение.

Въпрос: Какви са материалните, минимално необходими желания в групата?

Отговор: Няма откъде да получа нови, духовни желания, ако не се включа в група и не започна да приемам от другарите нов „шаблон”, нова форма. Други варианти нямам. Изобщо, в напредването ние постепенно формираме общ парцуф, който включва, обхваща всички заедно.

Малхут на света Ацилут сама по себе си е точка, в която няма нищо, пусто място, където влизаме и се включваме един към друг. Всеки се старае да работи за другите, и тогава в нас има обща молба за поправяне (МАН).

Да допуснем, събрали са се пет човека, и у всеки има част, желание, готово за обединение с другите. Малхут на света Ацилут съединява всички тези части, грижи се за тях, помага им да съкратят всичко останало и изгражда от тях едно общо желание, засега нереализирано. Тя и повдига екрана за получаване, който в резултат обхваща всичко. И от този екран в отговор всеки получава толкова, колкото е вложил.

По този начин, всичко работи съобразно желанието. По тази схема въздействат невроните в мозъка, клетките в тялото, синапсите, с всяко действие, състоящо се от различи съчетания, и т.н. Принципът навсякъде е един: да се акумулира общо желание, да се отработи и преустрои за следващо действие. Всяко състояние, всеки миг по този път не прилича на предишния, и по този начин поправяме всички желания.

От урока по „Предисловие към книгата Зоар”, 17.03.2013

[102957]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - No Comments→

Съобщение (http://on.wsj.com/XAnnlS): На срещата на върха на ЕС в Брюксел европейските лидери обещаха да направят един от основните си приоритети борбата срещу безработицата. Тя сега е на рекордни нива в много страни. Вярно е, че лидерите на ЕС не са решили как правилно да подобрят положението на пазара на труда, защото това може би означава, че трябва да се откажат от спестяванията.

ЕС е разделен на две части: Северна Европа призовава да се спестява, а Южната – да се откаже от спестявания. Евро служителите се опасяват, че в страните, които страдат от висока безработица, социалното напрежение ще се увеличава все повече, а на изборите все повече гласове ще отиват за опозицията. Европа е изправена пред “социален бунт.”

Реплика: Не е възможно да се борим с безработицата, тя не е причинена от спада в търсенето, а от промяната на човешките желания. Не може повече да се стимулират хората да правят ненужни покупки. Техните желания се променят качествено, а не само се увеличават. Епохата на консуматорското общество си отива, дори без да е била развита в целия свят. Кризата не е една задънена улица, а движение напред, към ново състояние на човечеството.

Приятели, дали да не се обърнем към правителствата на ЕС с обръщение, да разгледат нашето решение на проблема? Защото всички правителства следят материалите във виртуалните мрежи. В противен случай пред нас стоят социални бунтове на масите, и действия на техните правителства, които никак дори няма да доведат към по-добро.

[103117]

Filed under: Криза, глобализация - No Comments→

От статия на Баал а-Сулам (“Плодове на Мъдростта”): Когато се размножили 70–те души от коляното на Яков до 600 000 души, всичко се върнало към източника, и било необходимо да се събере цялото стадо, за да се отмести камъка, закриващ кладенеца. А ако не достига силата макар и на един, то отслабва цялата обща сила.

Това означава, че всяка част е необходима на цялото, а всеки, който е бил включен в общото, но го е напуснал, не излиза просто сам по себе си, а нанася голям ущърб на цялото. И в това е смисълът на общата молитва: забранено е на човек да се откъсва, да се отделя от останалите и да моли за себе си, дори и за да достави сам удоволствие на Твореца, вместо да се моли за всички заедно.

Тъй като отделящият се от обществото и молещият се за себе си не само не гради, а обратно, разрушава душата си, обличайки се с бронята на гордостта. Човек трябва да отдаде всичките си сили в полза на общото във всичките си молитви към Твореца и работата. Тъй като такава е природата на общата светлина, напълваща всяка част при условие, че тя отменя своето лично съществуване и не усеща себе си.

Трябва да помним, че всички мисли, които ни идват, са ”помощ от противостоящото”, предоставящо ни възможност да се укрепим и развием за негова сметка. Трябва да се издигаме над всяка пречка и още по-силно да се присъединяваме към усещането за общо семейство: ”като един човек с едно сърце”.

Тези мисли не трябва да ни напускат, това усещане, че ние всички принадлежим към едно семейство. А общото усещане за едно семейство всъщност е усещането на Твореца, който се възцарява помежду ни, вътре в нас при условие, че постоянно се стремим да усещаме своето единство, без да обръщаме внимание на пречките.

В това се състои работата ни. Трябва да си напомняме един на друг за нея, а още по-добре ще е, ако се стараем това да става мислено. Сами да задържаме тази мисъл и да се стараем мислено да въздействаме на всичките си другари и на целия свят, акцентирайки на вътрешните действия. Това е задачата ни за текущия период, която трябва упорито да изпълняваме, докато не постигнем успех.

В това се състои смисълът на израза: ”Израел, Тора и Творецът са едно цяло” – стремящите се към разкриване на Твореца (яшар – ел) и връзката между тях, използвайки всички съвети на кабалистите за достигане на съединение, в което Творецът ще се прояви.

Затова, дори най-светлата молитва, с най-добрите намерения, но не за обществото и не за благото на всички, като едно цяло, а от човек, отделящ се от останалите, не само че не помага, а и вреди! Трябва да разглеждаме обособяването и отделянето, а още повече намерението, като най-недопустимото поведение, най-голямата пречка и да се постараем да я изкореним заедно с корените и.

От подготовката към урока, 17.03.2013

[103028]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Молитва, Намерение - No Comments→

Според напредъка си, човек започва да усеща, че духовното се намира извън неговото тяло, във всичко, което го обкръжава: в неживата, растителната, животинската природа и в хората. Това е онзи свят, онази област, към която трябва да се научим да се отнасяме с любов, със загриженост, като към велика ценност, за да стане за нас важен целият свят, намиращ се извън нашето тяло.

Усещането за съществуване във физическото тяло възниква единствено във въображението ни, благодарение на съвкупността от действащите върху нас сили. И затова усещаме, че сякаш живеем вътре в материалното тяло. А ако в човек се появи желание да живее извън своето тяло, във всичко, което го обкръжава, това вече е потребността да усети душата си.

Започвайки работа върху това, човек вижда, че цялата работа трябва да се съсредоточи върху правилното обкръжение, тъй като само от там може да получи помощ и поддръжка. Такова обкръжение, като представител на външния свят е групата, която може да реагира спрямо мен, притегляйки ме към себе си, помагайки ми да изляза извън себе си, навън.

И тогава възприемам групата като свой спасител, хвърлящ ми спасително въже, за да ме измъкне, като от кладенец. Вече не се свързвам с тялото и желая да изляза навън, а след това се хващам за въжето. А групата, другарите, намиращите се отвън, извън мен, ми помагат да се отскубна от това тяло.

Така работейки взаимно, помагаме на другите поред да се извисят и излязат навън. Тъй като само зад предела на кожата си, над личните си интереси, човек започва да усеща, че групата не е събрание на някакви си хора, а святата Шхина, в която се облича Творецът.

Тялото се състои от ”клипа Нога”- такава част, която ми осигурява свобода на избора, и ”змийска кожа” – най-силният егоизъм, дърпащ ме назад, за да приложа правилно и достатъчно усилие, стараейки се да се отскубна.

С помощта на желанието си да се отскубна от своя егоизъм, от любовта към самия себе си, от мисълта за собственото си благо, да се измъкна зад пределите на своята кожа и да мисля за групата, другарите, света, аз пробуждам силата, идваща от групата, от учителя, Твореца, които ме спасяват от този затвор. Всичко това се случва за сметка на взаимната работа в групата, с учителя, книгите, благодарение на обучението, разпространението – на всички средства, в които се облича силата на Твореца и ми помага да изляза извън себе си.

От урок по книгата ”Шамати”, 13.03.2013

[102824]

Filed under: Възприемане на реалността, Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - No Comments→