Баал а-Сулам, „Даряването на Тора“, п.8: В света действа природен закон, според който получаващият чувства нещо като срам и нетърпение, когато получава безплатен подарък. И затова Творецът е подготвил за нас възможност сами да реализираме своята висота.

Тогава всичко, което е в понятието „сливане с Твореца“, ще бъде наша собствена придобивка, спечелена с нашия собствен труд – и ние ще се почувстваме стопани. А без това, не можем да участваме в съвършенството.

Срамът е признак, характеризиращ нашите взаимоотношения. Ако не се срамувам, то и няма какво да поправям – защото не виждам съществена разлика между себе си и Твореца. И точно затова искам да разкрия срама – да се засрамя от своето получаване в сравнение с Неговото отдаване.

Това повдига въпроса: ще неутрализирам ли срамът, ако спра да получавам?

Например, идвам у вас на гости и виждам богато отрупана маса и се отказвам от угощението: „Не-не, благодаря. Сит съм, на диета съм…“ Може ли в духовния свят да се направи така, че да се намали чувството за срам? Но по този начин показвам пренебрежение към Твореца, като че ли презирам Неговото отношение.

А и какво всъщност мога да получа? Светлината НаРаНХаЙ? Но тя съвсем не ме напълва с удоволствия в общоприетия смисъл на думата. НаРаНХаЙ е светлина, предизвикана от осъзнаване величието на Даващия. А и получавам от Него само една малка искра, която създава желанието за наслаждение. В това желание лежи само една черна точка, краят на буквата юд, а в светлината се крие искрата, която е създала тази точка. Всичко останало идва не от само напълване, а именно от осъзнаване величието на Твореца, когато Го оценявам, когато Го възвисявам в очите си. Ето защо постоянно си напомняме, че трябва да се стремим към величието.

Ако някой е велик за мен, аз, както се казва, съм готов да му нося куфара. И колкото по-издигнат е в очите ми, толкова по-тежък куфар съм готов да нося. На пръв поглед куфарът изглежда много тежък: „Защо, по принцип, го влача? Заради кого и защо?“ Но ако осъзнавам величието на стопанина му, то го повдигам като перце. За мен това е такава чест, такъв успех – да му помогна. Дори съм готов да заплатя за това право.

В крайна сметка, посвещавам целия си живот в служене на Твореца. И какво ще получа в замяна? Нищо. Тъй като всичко е въз основа на искрата и черната точка.

Въпрос: Има ли подобие на истинския срам в нашата работа?

Отговор: Да – различните видове срам пред другарите. Срамувам се те да не открият, че нищо не знам и не разбирам, че съм егоист… Това е прост егоистичен срам. А има и духовен срам, предизвикан от факта, че не внасям своя принос, не подкрепям, не издигам другарите си. Те зависят от мен, а аз се срамувам, че не мога да се справя със задачата.

Въпрос: Групата трябва ли да събужда този срам в другарите?

Отговор: Разбира се, групата трябва да събужда и да се грижи за всички, да ни вдъхва уважение към срама. Тъй като той показва недостига в желанието за получаване. Ако наслаждението и страданията са породени от напълване или пустота в желанието ни, то неговата лоша и добра страна се отразяват или в чувството за срам, или в осъзнаване величието на Твореца.

От урока по статията „Даряването на Тора“, 28.10.2012

[91407]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Баал а-Сулам, „Даряването на Тора“, п.8: В света има природен закон, според който, получаващият чувства един вид срам и нетърпение, когато получава безплатен подарък, предизвикан от благодатта и състраданието към него от страна на даряващия. От тук следва вторият закон: няма да се намери в света човек, който би могъл напълно да изпълни всички желания на друг човек, тъй като в крайна сметка няма да може да предаде на своите дарове форма и характер на самостоятелно придобити – а само това може да изпълни до края желаното съвършенство.

По същество Творецът не е способен сам, без наше участие, да покрие, да компенсира срама ни. Ние трябва да преминем самостоятелно стъпка по стъпка, разкривайки своите недостатъци и да ги поправяме. Разбира се, за поправяне ние използваме Неговата сила, но този цикъл е необходим:

• откривам своята малоценност;
• проблемът се разкрива не в мен, в моето отношение, а в сравнението с отношението на Даващия;
• сам определям, какво са недостатъци по отношение на Него;
• търся как да поправя недостатъка си, как да го компенсирам;
• и тогава моля Твореца за сила за поправяне;

И така, това действие се състои от множество компоненти и е незаменимо – то трябва да премине през човека както подобава. Няма друг избор: той трябва сам да изпита и да премине състоянията по пътя си – макар прибягвайки до помощта на Твореца, тоест, Висшата сила, светлината, но участвайки във всяка стъпка и във всяко решение.

Невъзможно е да получиш от някого подарък, да му се насладиш и да почувстваш, че той е твой. Винаги остава срама пред даващия. В нашия свят този проблем е решен с помощта на скриването на Твореца, което ни дава възможност да Го разкриваме само до степента, в която ние сме в състояние да понесем срама.

Творецът е мистериозен, а срамът се проявява само до степента, доколкото аз съм готов да се уподобя на Него, за да се справя в своето получаване. Колкото повече напредвам, толкова по-фино, по-деликатно е възприятието ми – и тогава аз съм готов за разкриване на срама. В някои отношения той е подобен на това, което се случва в нашия свят…

От урока по статията „Даряване на Тора“, 28.10.2012

[91415]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок - Няма коментари→

Баал а-Сулам, ”Даряване на Тора”, п.7: Човек, използващ и употребяващ труда на друг човек за собствено облагодетелстване, се страхува да го погледне в очите, защото това го унижава до загуба на човешкия му облик.

Но онова, което изхожда от съвършенството на Твореца, не може да има какъвто и да е недостатък. И затова Той ни е предоставил възможност сами да заслужим желаната висота, благодарение на собствената ни работа върху Тора и заповедите.

Творението противостои на Твореца със своите вътрешни свойства – с егоистичното си желание и едноличното самовластие. А на това може да се противопостави само срамът, предизвикан от недостатъците на собственото ”АЗ”.

По същество, тези два детайла от възприятието се сливат в едно и това е напълно достатъчно, за да се доведе творението към поправяне. Тъй като човек е готов на всичко, само и само да не усеща недостатък поради срама в своето получаващо желание. Способни сме да преживеем срама само ако можем да го покрием с нещо, да го заличим, да скрием загубата. Нека желанието да е оскъдно на първите нива, но не и на четвъртото – защото това веднага принуждава човек да сложи край на текущите състояния, да прекъсне усещането за срам, без каквито и да е приказки, с всички възможни средства.

Като правило, компенсираме недостатъците, като се учим на това от обкръжението си. Цялата система е изградена на този принцип, за да може в преобърнатите три линии по някакъв начин да се справим със срама. Но по своята същност, това е велико усещане, приготвено за висшите души.

Въпрос: Как срамът се отнася към сливането, което трябва да достигнем?

Отговор: Срамът и обединението, страховете и тревогите, любовта и ненавистта – всичко това  по същество са компоненти на сливането.

В него всеки от тях приема максимално разгърнато и възвишено участие.

От урок по статията ”Даряване на Тората”, 24.10.2012

[91103]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок - Няма коментари→

Баал а-Сулам, ”Даряване на Тора” п.8: Един богаташ довел в къщата си човек от пазара. Хранил го и го поил, и всеки ден му подарявал злато, сребро и скъпоценни камъни, и всеки път му давал двойно повече от своите дарове. Накрая богаташът попитал бедняка: ”Кажи ми, изпълниха ли се вече всичките ти желания?”

Беднякът му отговорил: ”Все още не са се изпълнили всичките ми желания. Щеше да бъде много добре, ако цялото това имущество и всички тези скъпоценности бях спечелил аз, подобно на теб, вместо да получавам милостиня от твоите ръце”. Богаташът му казал: ”Ако е така, то все още не е създаден такъв човек, който да удовлетвори желанието ти.”

Не е възможно да се очистиш от чувството за срам с каквито и да е външни действия. Единственият начин е получаване заради отдаване.

Въпрос: А нима състоянието хафец хесед (желаещ милосърдие) не неутрализира срама? Защо да се срамувам, ако желая само да отдавам?

Отговор: Да допуснем, ти си ми донесъл подарък, а аз ти казвам:

– Знаеш ли, този подарък не ми е нужен. Не обичам такова нещо. А и за какво са всички тези грижи, ако не ми трябва нищо? Остави ме на мира със своите подаръци.

– Но толкова много се старах, толкова дълго търсех, исках да ти направя добро и да изразя любовта си…

– Нищо не ми трябва. Не трябваше да идваш.

Или изхвърлям човека зад прага, ненавиждам го, или между нас няма никаква връзка и от моя страна няма никакъв зов за поправяне. А това означава, че това съвсем не е състоянието хафец хесед.

Всъщност става дума за моето желание, а не за знаците на любов, които обкръжението ми оказва. Като се намирам в състояние хафец хесед, т.е. желаейки само да отдавам, съм готов да получа от вас целия свят. Донесете ми го, аз имам нужните съсъди. Ще приема всичко с радост и любов, с безкрайно наслаждение – и при това ще остана ”желаещ милосърдие”.

Тук цялата работа е в моите желания, а не в проявата на връзката ми с останалите. Твоят подарък не ми е нужен лично, или много го желая, но се издигам и го приемам, но не заради себе си. Изкачвам се на нивото хафец хесед и още по-високо – и го получавам в съсъдите за отдаване, в отговор на това да ти доставя удоволствие.

Въпрос: Но нали целият се отдавам и се посвещавам на целите на творението…

Отговор: Да, в това състояние нищо не ти трябва, и все пак получаваш подарък, продължавайки да желаеш единствено милосърдие. Състоянието си остава – и покрай това работиш с допълнителни желания, постоянно добавяйки нови форми. Такава е духовната работа – многоъгълна и многослойна…

От урок по статията ”Даряване на Тора”, 24.10.2012

[91187]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок - Няма коментари→

За да развиваме  духовното си усещане се обединяваме и сплотяваме. Трябва да достигнем такова единство, което се нарича „взаимно поръчителство“. Всъщност , това е и съсъд за усещане на извънтелесен, духовен, вечен и съвършен живот.

Затова трябва да правим каквото ни препоръчват кабалистите – хора, вече преминали пътя. Те са наши учители, и затова се наричат на иврит „рабаним“ – мн. число от „рав“, т.е. „голям“ човек, пред който скланям глава, както пред опитен наставник, към когото се прислушвам.

Той е извършил преход от усещането си в този свят към усещане на висшия свят, повече от това, там е преминал множество състояния и степени, и затова може да ми помага със съвети по целия път, докато не завърша своето развитие в истинския свят. Благодарение на кабалистите откривам неговата врата, встъпвам в нея и се движа напред.

Кабалистите ни препоръчват да се обединим – и в това обединение, вкарвайки големи усилия, въпреки своя егоизъм и естествено пренебрежение, в спойката, в сплотяването между нас да търсим именно тези усещания, които презираме. Отблъсквам ближния, ненавиждам го, неспособен съм и да помисля, че с него можем да бъдем по настояще близки. Защото  кабалистите ни говорят, че трябва да бъдем като един човек с едно сърце, обединени в разум и чувства до такава степен, че между нас не бива да остава никаква преграда нито в мислите, нито в желанията.

Всичко това е до болка противоположно на природата ни. Предлагат ни такива условия, които сме готови да променяме на каквото ни е изгодно. Това ни е отвратително и всеки миг го отхвърляме, във всички направления – само да не се обединяваме. Ето да се прикрием под някакви половинчати съвети и действия, да залъжем себе си и другите, че всичко е нормално… Но не.

Да помогнат тук могат изисквания, наложени от физическо обединение: действаме всички заедно, и никой не може да избяга от своите задължения. Именно затова се намираме в този свят на нещата, не обусловени от мисли. В духовното мисълта е и действие, а в материалното те са разделени: мога да мисля за едно, да желая нещо друго, и да правя нещо трето.

Това е забележително свойство на нашия свят: тук можем да започнем пътя си в духовното, още не мислейки за него истински и не желаейки го искрено. Имаме силата да възпроизведем действие, към което ни пробужда гордостта, страстта, честолюбието, завистта, срама – всичко това, което е свойствено на егоизма ни.

И затова, намирайки се в група, в крайна сметка, трябва да изпълнявам това, към което тя задължава всеки свой член. А по-нататък, благодарение на това, от безизходност, напредвам. Трябва само да се потопя в групата, да приема задълженията, да подпиша с приятелите „съюзен договор“, при всякакви обстоятелства те да задължават мен, а аз тях, те да се нуждаят от мен, и аз – от тях. Така напредваме, използвайки егоизма си.

И така, в нашия свят имаме възможност да започнем духовния път от нулата, от чисто себелюбие. Задействаме негативните му свойства, свързвайки се помежду си със съюза на взаимопомощ, и използваме всичко лошо само за съблюдаване на този съюз. При такова подреждане, ти задължаваш приятеля, а той – теб, и вие двамата се движите напред, поради отсъствие на друг изход.

Именно това видяхме, когато пристигнахме на конгрес в пустинята Арава. Оказвайки се заедно извън външни усещания, открихме, че групата може да задължи всеки да се издигне и приближи към извънтелесно усещане, когато „зад кожата на своето тяло“ човек започва да различава неведомите преди детайли, друго битие. Оказва се, че действително е възможно извън нас. Така и напредваме.

Днес можем да се обединим помежду си в този свят посредством правилни егоистични действия. Обаче сега всеки от нас е длъжен да „излезе от кожата си“ – да се издигне над собствения си егоизъм, над цялото си същество, и да се обедини с приятелите в едно цяло. Иначе казано, всеки трябва да се издигне над себе си и да премине от материална в духовната група.

Тогава се формира общия съсъд, общата душа, святата Шхина, където ще разкрием Твореца на първото духовно стъпало. Направили сме голяма стъпка към това и сме добили общо усещане – а сега трябва да укрепнем.

Строейки съсъд на поръчителство: се задължаваме да не забравяме един за друг и всички заедно да се грижим за духовния си живот. Това е и целта на днешното ни съществуване в материалния свят, цел на всички хора и на цялата ни реалност. Само благодарение на взаимната грижа ще можем да се издигнем на стъпалото на духовно единство.

От урока по статията „Поръчителство“, 20.11.2011

[61241]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Конгреси и събития, Поръчителство - Няма коментари→

Защо Творецът е сътворил душата в съвършено и вечно състояние, а след това е трябвало да „опустоши съсъда“, оставяйки го без светлина, и да скрие Себе си?

Баал а-Сулам. ТЕС, ч.1, “ Вътрешно съзерцание“, гл.1, п.6: Ако намерението за сътворение на света е било да се насладят Неговите творения, то защо е потрябвало на Твореца да създава този материален свят, мрачен и пълен със страдания? Изглежда, че и без това Той, разбира се, може да наслади душите колкото пожелае? Защо Той е довел душата в това мрачно, замърсено тяло? И отговорили на това: който получава милостиня, той се срамува да погледне в очите дарителя.

Това означава, че във всеки безплатен подарък има недостатък – срам. И за да може душата да избегне този недостатък, Той е сътворил този свят, в който се извършва работа. Сега за техния труд има бъдеще, тъй като те вземат от Съвършения възнаграждение за своите усилия и по този начин се спасяват от недостатъка на срама.

[54594]

Filed under: Баал Сулам, Заповеди, Кабалистични източници, Тора - Няма коментари→

Книгата „Зоар”. Глава ”Трума”, п.443: Съдът на наказанието в преизподнята е предназначен за четене на присъдата над грешниците. Обаче преизподнята – това е огън, горящ денем и нощем. И подобно на това, как грешниците се подгряват на огъня на злото начало, престъпвайки думите на Тора, с целия жар, предизвиквайки в тях злото начало, така ги пари огънят на преизподнята.

Ад – това е степен на разкриване на егоизма като зло, когато човек усеща себе си получаващ и огънят на срама го гори. Този огън ни принуждава да се поправим. При това, в това състояние Ад, у човека има всичко освен свойството отдаване и от това той страда. Аз имам всички блага за напълване на моя егоизъм, но не ги искам. Искам да бъда в отдаване, защото така съм близо до Твореца. Аз не искам да бъда получаващ! Това е ад.

От урок по книгата „Зоар”, 08.07.2011

[47 526]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок - Няма коментари→

Въпрос: Как решава човек, колко може да получи ”заради отдаване” и къде е длъжен да се спре? Как да бъда сигурен, че няма да сбъркам и да получа заради себе си?

Отговор: Аз вече съм получил стопроцентово усещане за срам – срещу светлината на Безкрайността, в безкрайният съсъд, безкрайно се срамувам, заради получаването, чувствайки Твореца и себе си. Вече на базата на всички тези данни мога да правя сметка. И сметката е много проста: пълно съкращаване! Нищо не искам да получа, тъй като стопроцентовият срам ме заставя да се откажа от всичко.

След това, което съм направил, аз започвам да смятам: колко мога да получа ”заради отдаване”, до какъв предел? Ако никога не съм бил в такова състояние, никога не съм го усещал, как мога да си представя, какви наслаждения ще ми се открият там?

Всички наслаждения от получаването ние вече сме усещали в света на Безкрайността. Но сега аз се приготвям да получа заради отдаване на Домакина. В Малхут на Безкрайността в мен е била само светлината Нефеш и в тази светлина, на Малхут на Безкрайността, аз съм направил съкращаване.

Но сега, когато се приготвям да отдавам на Домакина, за мен ще има много повече наслаждения: от отдаването на Него, от сливането с Него, от Неговото постигане, от подобието с Него! Ето от такова богато угощение за гостите, аз ще се почувствам в нещо подобен на Него! И как да проверя същите тези огромни наслаждения, как да им устоя, ако никога досега не съм ги усещал и нямам данни за тях (решимот)?

Сега как избирам, колко мога да отдам и по какво това се отличава от състоянието, в което е станала грешка и разбиване? За да разбера това е необходимо да си изясня по какво се различава ”главата” (рош) от ”тялото” (гуф). Как главата може правилно да планира действията, които преди това още никога не са се изпълнявали на практика?

И тук става въпрос за свръх точно изчисление. Защото ако взема от Домакина и грам повече от това, което мога да отдам, това няма да бъде отдаване! А ако аз получа от Него и грам повече от това, доколко е способен да направи екран – аз ще се разбия! Длъжен съм точно да отсека получаването си като отрежа на необходимото място!

И по такъв начин единственото желание, което е било създадено от Твореца, може да се раздели на две части: глава и тяло.

Отначало аз върша същото това действие в желанието, но с това действие се проверявам: колко мога, повече или по-малко, къде е границата. Аз се задължавам да отида и да проверя.

И когато проверявам себе си, Творецът идва заедно с мен. Ние сякаш подписваме договор и сключваме съюз. Аз казвам на Твореца, че се приготвям сега да изпълня действие заради отдаване. А Той казва: ”Така ти сега ще създадеш главата на ново стъпало? Добре, не се страхувай, Аз съм с теб!”

Затова всяка ”глава” на стъпало – това е безкрайността… Там се намира Творецът. А творението, като дете с възрастен, търси, как да изпълни действието. Все едно възрастният държи детето за ръка и го води да се учи да пише или рисува. Така се създава главата на парцуфа.

А след като съм се научил как се прави това, изпълнявам това действие в тялото,”сякаш” вече сам. И в такава форма се строят всички стъпала отгоре надолу.

От урок по „Въведение в науката Кабала“ (Птиха), 12.07.2011

[47996]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок - Няма коментари→

Въпрос: Вярно ли е, че можем да осъзнаем злото само след минаването на махсома? Какво да правя дотогава?

Отговор: Всяко стъпало има свое замерване, свои стандарти и критерии. Точно така, по различен начин съм оценявал себе си на четири, пет, шест, седем години.

Дори сега, имам възможност да осъзная злото. Физически се намирам в групата. Но дали се намирам в нея с душата си? Не. До какво ще доведе това състояние? Какво ще се случи с мен? Защото така няма да постигна духовното. Лоша работа. Жалко за пропиляното време, за живота, от който нищо няма да спечеля.

И тогава започвам да ненавиждам онова, което ми пречи да се съединя с другите – това, което ме отличава от другарите.

Разбира се, всичко се случва в егоизма, в получаващото желание, което иска да получи духовното, за да не изпусне нищо от живота. Но това ще ме отведе до правилното егоистично състояние ло-лишма и тогава, въздействието на светлината го превръща в алтруистичното състояние лишма.

Така или иначе, тук също присъства срамът. Първо се срамувам от възможното изобличаване в кражба, после забелязвам, че не си струва да крада – поне, не винаги. И в крайна сметка се променям вътрешно така, че не ми трябва нищо от никого. Искам само да отдавам. Такъв стремеж имам и се чувствам добре от него.

Прекрасно е – и именно това е лишма, в която вече е заложено желанието за отдаване, действието по отдаването. Разбира се, съществува и компенсация – хубавото усещане. Така се присъединяваме към доброто и повече от това не искаме.

А на следващия етап, светлината, дори без знанието на човека, го връща към Източника – и той действително се съединява с Добрия и Творящия добро.

По този начин, първо се присъединявам към доброто, от което аз самият се чувствам добре, а след това, преминавам към истинското отдаване на Твореца.

От урока по статията „Даряването на Тора“, 26.06.2011

[46506]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Ако Творецът, съгласно замисъла си за творението, не беше длъжен да ни издигне на най-високото стъпало на развитието, Той не би създал в нас усещане за разлика между нас и Него. Работата тук не е в разликата между даващия и получаващия. Ясно е, че Творецът е първи, Той е добър и твори добро, Той е Абсолют и Даващият бъдеще, Той ни е създал получаващи ”по принцип”. И разбира се, ние не усещаме никакъв срам, получавайки от Него. Какво срамно има в това да получаваш от Даващия? Нали Той такива ни е създал?

Срамът произтича изключително от създаденото от Твореца чувство за разлика, за разрив между нас и Него, вследствие на което ние започваме да усещаме изкривяване в получаването. Това условие се проектира и върху нашия свят, където ние изпитваме неловкост, получавайки наслаждение от Оня, с когото се намираме в особени отношения, които го поставят по-горе от нас по статут.

И тук също има проблем. В сравнение с духовното, при нас това се случва в обратни форми и предизвиква въпрос: мога ли аз да отстраня срама? В духовното е тъкмо обратното. Моят въпрос е следния: до колко аз мога да увелича срама? Понеже той става за мен инструмент за анализ, средство за осъзнаване на злото.

Както ние разбираме, освен осъзнаване на злото, на нас друго не ни трябва. Всичко останало се осъществява от висшия свят. В какво се състои това зло? Работата не е в това, че аз по природа се явявам получаващ. Не, аз осъзнавам злото, откривайки колко силно се различавам от Твореца по свойства.

И това усещане, това осъзнаване аз много искам да усиля – та нали то ме кара, подтиква към това изискване за поправяне. Такова изискване ние наричаме ”Вратата на сълзите”. Става дума за необходими детайли на възприятието, които се събират в мен, докато аз накрая не закрещя от осъзнаването на злото, нямайки сили да изтърпя разрива между мен и Твореца.

И така, злото не е просто разлика между получаващия и Даващия. Ясно е, че Творецът е Даващ, а аз получаващ. Този ред се запазва на всичките стъпала до края на поправянето и по-късно. Проблемът е в осъзнаването на вътрешното, качествената разлика между моето Аз и Неговото свойство. Това е, което предизвиква в мен срама.

От урока по статията ”Даряването на Тора”, 26.06.2011

[46518]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок - Няма коментари→