Въпрос: За сметка на какво се натрупва потенциала на душата?

Отговор: За сметка на паденията, когато в човека се разкрива нов егоистичен слой.  Например, аз съм се издигнал на метър, а ме хвърлят в егоизма на два метра. След това съм се издигнал в свойството алтруизъм на два метра, а падам три метра дълбоко в егото и така нататък.

За сметка на паденията, аз придобивам по-голям егоизъм и по този начин мога да се издигна още повече, но не по-високо от нивото на моето его. Ако съм бил на „минус два“, се издигам на „плюс два“; от „минус три“ на „плюс три“, но не повече.

Затова паденията са толкова важни. Трябва да ги уважаваме, да ги обичаме въпреки, че са много неприятни състояния – изключване от реалността, отсъствие на всякакви сили и т.н. Но от друга страна, са много полезни, паденията възпитават.

От урока на руски език, 10.06.2018

[235092]

Filed under: Блог на Рав Михаел Лайтман, Духовна работа - Няма коментари→

Молитвата е единственото, последното, основното средство, с помощта на което постигаме това, което искаме и сме задължени да достигнем. Защото нашата природа е желание  да се насладим само егоистично, тоест да напълним себе си, без каквото и да е усещане за ближния.

Неведнъж сме се убеждавали, че нашето желание работи непрекъснато само за собствена изгода. Нямаме никакъв шанс да излезем от него, да се променим и да станем подобни на Твореца.

Творецът има обратното желание – да обича, да отдава от себе си навън, на другите. Ние дори не можем да си го представим. Опитваме се някак да си представим, но винаги се получава неправилно.  Нашата природа не ни позволява да се облечем в желание за отдаване.

Още преди да отдаде нещо на другия, човекът прави сметка, какво ще спечели от това.  Затова, цялото му „отдаване“ е лъжливо и користно. Той може да изпълни само външно действие по отдаване, което в същността си винаги е действие по получаване.

Докато не го осъзнаем, не изследваме себе си и не се убедим, че нямаме и най-малки шансове да се откъснем от природата си и да достигнем до друга природа, минава много време, множество състояния, разочарования, така наречените „падения“.  Опитвайки се да достигнем намерение за отдаване, отново и отново се откриваме в егоизма си.

Буквално се изкачваме на планината с царския дворец и се стараем да се уподобим на царя, но всеки път се появяват жестоките стражи и не ни дават да влезем.  Ние, като че ли правим няколко крачки напред, с огромни усилия се изкачваме по планината, но царските охранители ни отблъскват обратно.

Ако след много действия осъзнавам, че имам работа с царските стражи, то започвам да мисля: „Може би това е правилната работа и доброто състояние?“. Исках да стана като царя, буквално като малко дете, което се опитва да подражава на възрастните и с това да достави удоволствие на родителите. Няма значение, че при него не се получава, с това то носи много радост на родителите си.

Може би точно така се случва между нас и Твореца и не е нужно повече? Възможно е това да е правилното действие по отдаване и няма какво повече да желая?  Още щом престана да искам, наистина ще разкрия духовното състояние.

Все пак имаме цел да се слеем с Твореца. Как проверявам, че съм достигнал крайното състояние, ако не се сравнявам с Царя, не изпълнявам действия за Негово удоволствие?

Всяко едно изменение е възможно само с помощта на сили, получени от Твореца. Той е създал желанието за наслада, а след това го е снабдил с егоистично намерение, с егоизъм. Чувстваме как егоизмът властва в нас, запълвайки цялото пространство. Очевидно е, че не е по силите на човека да промени себе си.

Човекът се оказва пред този факт, виждайки истинската форма на творението, намиращо се под пълната власт на Твореца. Единственото, което остава е молбата, молитвата.

В края на краищата, ние учим как да се обърнем към Твореца, защото, ако ни се удаде да го убедим да ни помогне, то всичко ще бъде наред. Можем да не се съмняваме в успеха.

В крайна сметка, човек стига до решението, че само молитвата ще му помогне. Това изисква от него особено отношение към творението. Цялото творение трябва да разглеждаме като една система, в която човек се учи да формира своето обръщение към Твореца. Обръщението трябва да излиза от дълбините на сърцето, от истинското вътрешно желание, без всякакви допълнителни сметки.

Моето желание е егоистично, за самонаслаждение. Да се издигне до потребността за отдаване, е възможно само за сметка на влиянието на обкръжението. Ако не беше прегрешението с дървото на познанието, на разбиването на общата душа, то никога не бихме могли да станем подобни на Твореца. Целта на разбиването е в това, че вместо едно цялостно желание, аз чувствам множество желания, които възприемам като чужди и затова мога да се впечатля от тях.

Ако завиждам на приятелите, аз се заразявам от техния пример на отдаване и по такъв начин получавам потребност да стана такъв, като тях, да се издигна над себе си. Завистта ме заставя да се променя. Потребността от промяна мога да получа само от обкръжението.

Ние изграждаме общество, в което всички помагат с пример за отдаване  така, че да се пробуди добрата завист във всеки, потребността да станеш по-отдаващ, свързан с групата. Тази потребност се нарича МАН (женски води), молитва, защото моето желание, женското свойство, Малхут, иска да се облече в намерение за отдаване, в свойство Бина и да привлича светлината, възвръщаща към източника, която извършва поправяне.

От тук се вижда, че главното е обкръжението, работата на обществото върху човека, вдъхновяващо го за отдаване и привеждащо го към обща молитва. Всички духовни състояния се достигат само с молитва, издигане на МАН, молба за уподобяване с Бина и Кетер, и независимо от природата си, желание да се наслади, да извърши действия, същността на които е отдаване.

От урока на тема „Молитва“, 28.09.2018

[234079]

Filed under: Блог на Рав Михаел Лайтман, Духовна работа, Молитва, Сутрешни Уроци - Няма коментари→

Изследване: Жителите на Съединените щати постепенно попадат в една от най-силните физически и психологически зависимости към силно действащи лекарства, наркотици и спиртни напитки. За това практически свидетелстват всички официални изследвания.

70% от жителите употребяват силно действащи медикаменти на опиумна основа и антидепресанти; 60 милиона човека редовно злоупотребяват с алкохол; 22 милиона американци не могат да живеят без марихуана, хероин, кокаин, метамфетамин, ЛСД, при 70 милиона зависими американци съзнанието трайно се изменя към по-лошо.

Те постепенно се сриват нравствено, превръщайки се в слабоволеви престъпници, готови да тръгнат на всичко заради поредната доза.

Най-страшното е това, че в близка перспектива няма дори най-малък шанс за оздравяване на нацията.

От една страна, крупните фармацевтични компании се развиват стремително, печелейки трилиони долари от силнодействащи препарати. От друга страна, мексиканските картели захващат все нови територии на подземния пазар на наркотиците.

Реплика: Това състояние се разпространява по целия свят, в изгода за управляващите кръгове: много по-лесно се управлява едно слабоволно и зависимо население. Хората трябва да преминат през най-нисшата точка на падение, на осъзнаване на злото и едва след това те ще бъдат готови за промяна на самите себе си. Тогава ще могат да чуят и да реализират методиката на интегралното възпитание.

[129683]

Filed under: Здраве, Криза, глобализация - Няма коментари→

От „Въведение в книгата Зоар“, глава „Водачът на магарета“, п. 78: Водачът на магарета е зараждане (ибур) на душата на праведния, който идва, за да помогне на тези, които вървят по пътя на Твореца, да излязат от своето стъпало и да се издигнат на по-важно стъпало, подобно на водачите на магарета, които превозват хора от едно място на друго на техните магарета.

Тогава и праведникът също пада от своята предишна степен и достига до зараждане на нова степен, както душата, която идва да му помага. Тъй като стадият „зачеванене“ означава изчезване на светлината мохин.

„Знай, че това се отнася до всяко ново стъпало, тъй като във всеки един момент, когато човек трябва да получи нова степен, той трябва да достигне до изчезване на предишните мохин, сякаш никога не е имал каквато и да е степен, започвайки наново да придобива Нефеш, която се нарича „зародиш“, а след това светлината Руах, състоянието „кърмене“.

„И затова, сине мой, отправяй се и стани водач на магарета“ – защото доколкото нищо от предходната степен не трябва да бъде продължено, ти е нужно ново зачеване, наречено „водач на магарета“.

Не трябва да съжаляваме, че всеки път се налага да започваме работа отново, от такова място, на което сякаш вече сме били, но се връщаме отново и отново. Ако на човек му се дават състояния на падения, това са точно симптопи на напредък! Тоест, не просто го изхвърлят в материалния живот, а му дават да усети, че е паднал. Това означава, че той е завършил предишната степен и сега започва нова, която все още не му достига, за да напълни съсъда си.

 От урока ”Предисловие към книгата Зоар”,16.02.2014

 [127602]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок, Зоар - Няма коментари→

Въпрос: Да допуснем, че познатите ми бизнесмени умеят да хитруват и лъжат клиентите си, а аз, тъкмо обратно, старая се да бъда честен и разчитам на порядъчността на другите. В резултат на това оставам без нищо и започвам да завиждам на познатите си: ”Защо не мога да се оправям с работите като тях?” Може ли да се каже, че това е клипа, скверна?

Отговор: „Скверна“ се нарича работата извършена срещу светостта, срещу Твореца – работата е много тънка.

Относно твоя пример, може да се каже: който лъже хората, в крайна сметка, лъже Твореца и се отделя от Него. Това е несъмнено.

Ако отнемам нещо от хората или Природата, която се явява Творецът, онова, което не ми се полага – това вече е началото на скверната. Какво ми се полага? Заслужавам нещо само ако работя за отдаване, ако живея, за да го постигна. В такъв случай, дори насъщно необходимото получавам, за да имам възможността да отдавам, за да се уподобя на Твореца и да Му служа. А всичко останало, което не се вписва в тези рамки, не трябва да вземам за себе си. Във всичко останало трябва да отдавам на другите.

Такъв трябва да е разчетът на човек. Той определя за себе си: ”Ето какво ми трябва за съществуване, за да мога да доставям удоволствие на Твореца”. Всичко, започващо с това решение и продължаващо по този вектор, се нарича ”святост”.

А в скверната, тъкмо обратното, ”смуча” от другите благо за себе си, без да заслужавам, а дори и без да съм се потрудил. Това се отнася и към онази част от народа на Израел, която изобщо не работи, изцяло отдала се на изучаването на Тора.

Като цяло, поради грешни изчисления по въпроса, всички затъваме в морето на егоизма и се отделяме от Висшата сила. Година след година това се задълбава все повече, и на сегашния етап започваме падение в онова, което вече сме преживели в миналите векове…

Обаче това не означава, че всички като един трябва да излязат на работа, или да живеят в лишения. Част от народа наистина трябва да седи и да се обучава, а другата част – да работи. Дори има място и за определена ”ротация”. Защо пък не? Защо да не се организира работата така, че всички да имат възможността да работят и да се обучават?

Разбира се, че и по време на Храма много хора са се посвещавали на обучение. И затова тук въпросът не е в количеството, а в качеството, в анализа. В това всъщност се явява и нашата работа.

При това, ни очаква епоха, която не изисква предишното количество работна ръка. И затова единствено се иска всичко да е правилно организирано.

И проблемът е в това, че тези две части от народа – светската и религиозната – не умеят да комуникират помежду си, да се разбират едни с други. Само в това е пречката. Понеже ако ни се удаде да намерим общ език и да се съгласуваме, предполагам, че всички биха разбрали: онези, на които им се учи, по-добре да продължават да учат.

Обаче при хората липса контакт, няма я благоприятната връзка, липсва конструктивното общуване – затова пък има взаимна ненавист и от двете страни. И затова не ни достига правилен анализ на ситуацията.

В действителност, на държавата не са и необходими нито войници, нито още работна ръка. Търсенето на работна ръка с всяка следваща година ще намалява, а съвременната армия ще се нуждае от технологии, а не от хора.

И затова сегашният конфликт в Израел е предизвикан от политическите имигранти. Силите, стоящи зад тях, преднамерено разпалват страстите.

А от друга страна, сериозният проблем с религиозната аудитория се състои в това, че тя не може да установи правилен контакт със светската част и да обясни своята позиция. Религиозният сектор не встъпва в диалог, страхувайки се да приеме външната култура. Но отсъствието на такъв диалог води до гражданска война.

Реплика: И все пак стените се разрушават, и външното влияние прониква вътре…

Отговор: Но това не води до контакт или до взаимно разбиране. Стените се рушат не по наша воля, а по заповед на времето…

Страните трябва да се обърнат една към друга и да започнат съвместен анализ. Тъй като нашите проблеми са замесени в едно „тесто“.

Не случайно в САЩ няма конфликт между светската и религиозната власт – те нямат обща ”каса”, нямат обща армия, нямат горещи точки на съприкосновение, нямат търкане, че едните живеят за сметка на другите, или че не се разбират помежду си.

А в Израел народът е разединен, разцепен, и с това продължаваме разрушаването на Храма. Всъщност и двете страни участват в този процес, включително и онези, които изучават Тора. Те наричат светската част ”развалените деца”. Но ако това са деца, то те изискват топли грижи. Нима Тора не споменава това? Нима в дадения случай тя да не изисква щедро сърце, грижовен подход, а не дрязги и раздори?

В крайна сметка, това ни отслабва и ни води към крах…

Въпрос: Какво бихте казали сега на религиозната част от народа?

Отговор: В техните очи аз съм нелегитимен. И затова нямам какво да им кажа. А и няма на кого…

От урока по „Предисловие към Книгата Зоар“, 20.02.2014

[127860]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок - Няма коментари→

Духовните съсъди се състоят от желания за наслаждаване, а също така и от съкращаване на желанието, от екрана и намиращия се в него срам. Срам, защото не мога да обърна себе си към отдаване, страхувам се от всяко свое състояние да се свържа с Отдаващия.

Когато се издигам от падение, от усещане на злото, тогава виждам, че то не е било толкова лошо. Разбирам, че това падение е вид подготовка за нов подем. Започвам да обичам и ценя това предходно състояние, да благодаря за него, защото без това спускане сега не бих се издигнал.

Това ми помага да оценя своето издигане още по-високо, защото то е дошло, за да поправи бившите пороци. И затова поправям този подем със своето ново отношение към него и от този опит се уча и в бъдеще. Сега знам, че трябва да се подготвям за момента, когато отново ще дойде падението, за да мога по възможност да го контролирам и да се издигна над знанието.

В състояние на подем имаме малко възможности да се издигнем с вяра над знанието, но за това ще ни помогне падението. Тъкмо паденията са най-ефективните състояния за издигане, а не подемите.

Работата на човек е в това, да благодари за миналото и с това да се подготви за бъдещето. Всеки миг трябва да се говори, че всичко случващо се до този момент, какъвто и конфликт да се е случил между другарите, каквото и да се е случило – всичко това е направено от Твореца, освен Когото, никой друг не съществува. Трябва да припишеш всички тези ситуации на разкриването на Твореца спрямо теб от Неговата обратната страна, ако си преживял падението, или от лицевата Му страна, ако си изпитал подем.

А за в бъдеще – трябва да сме готови за всичко, каквото и да се случи. Това се нарича преданост на душата. За този момент се подготвяме в групата, благодарение на своя принос в нея, в поръчителството, в помощта, която се възвръща към самия човек.

Всичко зависи от готовността на човека. Ако седим и нищо не правим, то няма да усещаме никакви падения или подеми, а само лека промяна в настроенията. Ако се подготвяме за връзка с другарите, то ще можем да управляваме скоростта на своя напредък и да виждаме в положителна светлина всичките си хубави състояния: и подемите, и паденията.

Много по-трудно е да се отнесем целенасочено към подема, отколкото към падението. Защото по време на подем се намираме под впечатление от наслаждението, което ни зашеметява, не ни разрешава да го анализираме, да контролираме желанията си.

Докато при падение, самото желание те кара да търсиш изход, дори спасение. Затова е казано, че ”Фараонът е доближил синовете на Израел към Твореца”. Желанията, разкриващи се в падението, в изгнанието, страданието и злото – тъкмо те приближават човек към целта. А по време на подем напредваме не особено много.

От урок по статия на Рабаш, 02.04.2013

[104233]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Въпрос: Как да постигнем толкова силно желание към духовното, че то да ограничи всички останали желания на тялото?

Отговор: Във всеки от нас има ”613” желания, които трябва против своето разбиране да настроим към величието на любовта и отдаването, обединението, взаимното поръчителство. Всичко, което е зад пределите на моите лични интереси, трябва да стане по-важно за мен, отколкото егоистичните желания на тялото ми.

Ако човек разделя вътрешните и външните желания така и се насочва в посока от себе си навън, за сега това е достатъчно. Всяка секунда трябва да се проверяваме отново и да се опитваме да се задържим в същото направление на мислите.

В крайна сметка, навикът става втора природа и за сметка на приложените от мен усилия, към мен се спуска светлината. Още малко усилия – и още малко светлина. От такива мигове започвам да се изграждам, защото ”Няма другo поправяне за човек, освен да се устремява към всички бъдещи мигове, така че да са обвързани и насочени към Неговото велико име” – още и още малко. Тъкмо от такива ”изходи” (от Циона) и излиза Тора.

Защото когато усещам, че съм излязъл от правилното намерение, у мен се поражда желание да се върна и искам светлината, възвръщаща към Източника, която се нарича Тора. Излиза, че тъкмо от Циона, от такива видове (ециот) се ражда Тора: не от подемите, а от паденията, изходите от правилното намерение.

Така, през цялото време прибавям още една и още една ”буква”, докато през мен не премине цялата книга Тора.

От урока на Рабаш, 29.10.2012

[91918]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Молитва, Намерение - Няма коментари→

Въпрос: Какъв съюз сключваме, който ни позволява да продължим в това време, когато в нас пропада желанието?

Отговор: Съюз, сключен заради бъдещето – това е като спортна тренировка за бъдещи резултати на съревнование. Защото искам да добия там висок резултат, и затова сега се тренирам.

Това са  изкуствени упражнения:  вдигам летвата, скачам, за да се засиля и да извърша някакво действие, заради което сега тренирам. Поради това изпълнявам упражнения, с които имитирам бъдещо състояние, защото, когато то дойде, да мога добре да го издържа.

Така постъпват в армията и навсякъде, където искат да възпитат човек и да го подготвят за особени действия, и затова имитират реална ситуация, използват въображение. И човек знае, че сега участва в учебни маневри, които са пряко свързани с реалността и близки на тези ситуации, където попада в истински бой.

Това също се нарича сключване на съюз – работа в името на бъдещето. Само нашият Съюз се отличава с това, че ние искаме да се свържем с висшата сила, към която сега се чувстваме близки. Заради това изпълняваме упражнения, обучаващи ни да не се откъсваме от нея дори и в такива състояния на отделяне, които ще дойдат после.

Не съществува минало, настояще и бъдеще. Нищо не привличам от миналото време – всичко се намира в мен сега, в настоящето. Но ако днес се готвя за това време, когато ще дойде падението, то получавам възможност по-добре да отстоявам.

Сам съм построил модел на това състояние и предварително съм извършил упражнения: какво ще бъде, ако към мен не слезе светлината възвръщаща към източника и няма да има сила да ме подкрепя. Как тогава мога да я изисквам и да действам така, сякаш тя е в мен.

Такъв съюз сключвам и с приятелите, и с Твореца – тоест със силата, която ме оживява и поддържа, силата на духовния живот. Сега тази сила ме удържа и ми дава възможност да слушам и да уча, но може да дойде ден, когато няма да мога да отида на урок, да участвам в него, да напредвам и задавам въпроси. И тогава искам, тази сила, която сега се е приближила до мен и ме е вдъхновила за учението – да остане с мен и отново да ми помага!

Тренирам за бъдещето, точно така, както всеки спортист или човек, мислещ за своето утре и готвещ се за предстоящо действие. Това не е договор, записан на хартия, но ти проиграваш в себе си тази ситуация, сякаш ти предстои някъде да отидеш, с някой да се договориш и нещо да направиш, и затова по-рано изчисляваш, как да отидеш, какво да кажеш и как да се държиш. Ти предварително се поставяш в подобно състояние.

Но особеността на духовния съюз е в това, че ти го сключваш в момент, когато си пълен със сили – в разчет на бъдещо състояние на пълно безсилие, опитвайки се да привикнеш към него.

От урока по статия на Рабаш, 26.10.2011

[58781]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Във всяко състояние на подем трябва незабавно да си представиш състоянието на падение. Защото, ако ти можеш да направиш това, означава че си в подем вече по-дълго от един миг. Нищо повече не е необходимо!

Ти вече си получил такова впечатление, направил си ”запис” (решимо), а ако го продължиш по-нататък, то започваш егоистически да се наслаждаваш на това състояние. Получава се, че ти вече не го управляваш, не го насочваш правилно, така, както е било, когато си влязъл в него – а просто започваш да получаваш наслаждение от него, обръщайки го по посока на егоизма си.

Ако състоянието на подем продължава повече от един миг, а ти си разбрал това и не мислиш да добавяш нищо към него – то тогава трябва да го възприемаш като падение. В духовното, ако ти не добавяш, а се оставяш на това време, на този миг, на тази височина – ти се превръщаш в нула. В духовното се отчита само ускорението, а не скоростта.

А духовното се намира в групата – там, където се достига единството, защото вътре в нашето единство ние разкриваме Твореца. Излиза, че трябва през цялото време да проверяваме себе си по отношение на това единство. Ако аз добавям в групата впечатления за нейната важност заедно със собствената си нищожност, спрямо нея, важността на целта, духовната работа, Твореца, разкриващ се в нашето единство – тогава аз действам в правилното направление.

Да допуснем, че аз съм прилагал усилия в това направление и съм съумял да достигна някакво осъзнаване относно духовното, свойството отдаване, почувствал съм нещо и съм разбрал по моментното си състояние. Но аз не мога да остана в това състояние повече от миг, след като почувствам, че съм го постигнал в чувствата и в разума. Защото в следващия миг аз започвам да се наслаждавам, заради самия себе си – за това, че съм разбрал и съм почувствал, че нещо съм постигнал. Това всичко ще бъде егоистично.

Затова още в следващия миг, трябва незабавно да добавя желание от своя страна – да търся още повече! Но откъде да взема такава потребност през цялото време да се стремя към повече, за да не се отпусна съгласно желанието си да се насладя, позволявайки си забавяне и почивка и извличайки удоволствие от постигнатото?

Рабаш пише, че ако човек почувства в себе си състояние на подем, той трябва незабавно да започне да търси неговото обяснение в книгите, в статиите, да прониква нататък с тези нови, постигнати от него сега желания, и все по-дълбоко да постига това състояние. Той прави това, за да може да получи от тук допълнително желание, което ще позволи да се повдига нататък.

Защото, ако не се повдигаме – ние падаме! Невъзможно е да се пълзи по ”равна пътека”, в духовното това не съществува. Както е казано: ”Нито един миг не прилича на друг!” Аз съм длъжен да направя така, че всеки следващия миг да е по-висок от предходния.

От урока по статията на Рабаш, 12.05.2011

[42876]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група - Няма коментари→

Всемирен конгрес “We!”, Ню Джърси, урок №8

Необходимо е да се разбере, че “хиляди пъти пада и се вдига праведника“. Невъзможно е да се разминем без падения, тъй като чрез тях, ние придобиваме потребност, стремеж към духовното.

Колкото повече работим по време на падението, за да се измъкнем от него, колкото повече се стараем със собствени сили да се вдигнем, толкова повече съкращаваме числото на подемите и паденията. Аз събирам всичко  в едно падение и подем.

И още един намек: нужно е да се постараем през падението да видим подема. Но не трябва да се забравя, че падение се нарича състоянието, в което ние още усещаме висшата светлина, тъй като под това ниво – всичко е в безсъзнателно състояние.

Затова в падението ние трябва някак да си представим какъв ще бъде подемът, какво ще постигна аз в него, по какъв начин аз ще виждам себе си, групата, Твореца – силата, която ще се разкрие помежду ни. Няма светлина без желание/съсъд/кли. Аз трябва винаги да виждам силата на Твореца, силата на отдаване, която се разкрива между нас, вътре в нашия общ духовен съсъд, във връзката между нас.

И след това от падението, когато аз чувствам, доколко ми пречи обединението, как не го желая, противоположен съм на него, не ценя другарите, групата и себе си в нея – от това състояние трябва да си представя духовното. Защото духовното – това не е да се рееш из облаците. Духовно означава, че аз постигам силата на единение между нас, а вътре в нея – духовния свят, взаимното отдаване, възвисяването над егоистичната материя. И така аз напредвам.

От 8-я урок на конгреса „We!“, Ню-Джърси, 03.04.2011

[41835]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Конгреси и събития - Няма коментари→