Ние съществуваме в нашия свят и всеки човек усеща себе си като живеещ в определено общество, в заобикалящите го условия.

Наблюдавайки другите, виждаме, че хората се раждат, живеят и умират – и така поколение след поколение. Ако не виждах никого, нямаше да знам какво се случва в този свят, има ли някакъв процес на развитие – не бих забелязал този процес.

Представете си, че човекът съществува сам. Няма с кого да сравни себе си и дори не знае, че расте, че става по-възрастен. Просто живее, без да забелязва промените в себе си: „Това съм аз”.

Но когато е заобиколен от хора, човекът започва да се сравнява с другите и тогава забелязва процеса на развитие. Като в огледало, той вижда себе си спрямо другите: „Този човек е по-голям, аз съм малък. Значи, аз също ще порасна и ще стана голям!”.

Тоест, намирайки се в общество, виждаме процеса, през който преминаваме по жизнения си път и започваме да си задаваме въпроси за целта на своето съществуване, за смисъла на живота.

Науката Kабала обяснява, че смисълът на съществуването на човека в този свят се състои в следното: намирайки се във връзка с други хора, той е видял, че този живот преминава и от него няма никаква полза, и че независимо от това как живее – добре или зле – краят за всички е един и същ.

И затова процесът на нашето развитие не се ограничава само със земната плоскост.Ти можеш да се издигнеш над нея в по-вътрешно, по-висше измерение – в духовното.

Зад всички кръгообороти на земното развитие, което виждаме, има някаква сила, привеждаща в действие цялата материя и ти можеш да се свържеш с тази вътрешна сила, отъждествявайки себе си с нея, да опознаеш целия процес, който управлява, да разбереш какво я движи, какво иска тя от тази материя и накъде я води.

Тогава ще разбереш своята съдба, своето предназначение, защо са ти дали такава възможност – да придобиеш връзка с тази сила, управляваща цялата реалност, какво постигаш с това.

На човека се разкрива желанието, дава му се шанс да научи тайната на живота и съществуването, причината и целта на всичко случващо се в реалността, възможност да разреши проблемите на живота и смъртта.

За да привлека силата, привеждаща в действие целия материален свят, да я опозная, да се свържа с нея – именно за това съществува книгата „Зоар”, първоизточникът.

Ако се съединя с тази книга – не просто я чета, а придобивам вътрешна връзка с нея – тогава там разкривам, в нея се срещам и започвам да опознавам силата, даваща живот и управляваща цялата реалност, целия свят, в който се намирам.

Този вътрешен двигател, привеждащ всичко в действие, започва постепенно да ми се разкрива. В началото, зад цялата материя разкривам силата, която движи всичко. А след това започвам да откривам връзките, която тази сила създава между частите на материята, взаимодействието на силите, стоящи зад тях. После започвам да разкривам още по вътрешния източник, от който идват всички тези сили – от една сила, една мисъл, наречена Замисъл на творението.

Зад множеството сили, стоящи зад всички части на материалната реалност, започва да ми се разкрива една сила, една мисъл. И тогава, цялата тази реалност, която ми се разкрива като произтичаща от същата мисъл, от Замисъла на творението – всичко това, заедно се нарича „Творец” – от думите „Иди и Виж” (на иврит „Боре” – „Бо”/Иди и „Ре”/Виж). Ти идваш и разкриваш цялата реалност в нейния външен вид – както я усещаме сега, и в по-вътрешната й форма, наречена духовен свят – двете реалности заедно. Разкриваш цялото съвършенство на творението – тук и сега.

Книгата „Зоар” е написана, за да ни разкрие цялата тази съвършена реалност. Така трябва да се отнасяме към нея. След това ще разкрием, че „Зоар” съвсем не е книга, а особена система, наречена „Kнигата „Зоар””. „Зоар” е онази висша светлина, онази сила, която идва към нас от своя висш източник. „Зоар” е „висше светене”, спускащо се към нас.

Затова, четейки „Зоар”, установяваме връзка с тази висша система. Това е като жива книга – тя ни въздейства. В нея има особени сили, защото е свързана и с мен, и със света, стоящ зад материята – света на силите. Тази книга служи като адаптер, като посредник между мен и силите, стоящи зад природата.

Затова трябва да се отнасям към тази книга като към средство за разкриване на Твореца, на всеобхватната реалност.

От урок по  книгата „Зоар”, 11.03.2011

[37803]

Filed under: Възприемане на реалността, Духовна работа, Ежедневен урок, Зоар | Add Comment/Ask Question→

 

От писмо № 57 на Баал а-Сулам: „Всичко, което може да се постигне, било то малко или голямо, се постига само със силата на молитвата.

А цялата работа, която сме длъжни да извършим, е необходима само, за да разкрием нищожността на собствените си сили… Защото само тогава сме достойни да излеем пред Твореца истинската молитва.

Затова, длъжни сме да положим всички усилия, за да постигнем отдаването, както е казано: „Направи всичко, което е по твоите сили!”, макар да не виждаш никакъв резултат с очите си.

Но в мига, в който вече се препълни чашата на твоите усилия, ще настане време за молитва. А дотогава, ако някой казва, че не е полагал усилия и е намерил – не вярвай!”

И в нашия свят виждаме, че хората невинаги настояват за своите искания. Има детски молби, когато детето крещи за всяка дреболия, която му се струва много важна, а ние не обръщаме внимание, защото знаем, че желанието му скоро ще премине.

В същото състояние се намираме и спрямо целта на творението. Дори, когато вече малко или много си изясним какво означава, трябва все по-точно да насочваме себе си към нея, за да не се намесят никакви странични цели. Тази цел трябва да се окаже в самия център на всички наши интереси, стремежи, на всички желания и намерения, които могат да се пробудят в нас.

Сякаш виждаме целта, прицелвайки се с оръжие, насочвайки го точно в центъра – само отдаването на Твореца, чистото отдаване на Даващия, който не се нуждае за себе си от нашето отдаване. Така че цялото наше отдаване да бъде само заради отдаването, без оглед на самите нас и на кого се каним да отдаваме.

Ние искаме да разкрием самата сърцевина на отдаването и да се прицелим в този център, желаейки само да отдаваме и да не получаваме никаква изгода за себе си – нито пряко, нито косвено, по някакви алтернативни пътища. Но към този стремеж е нужно да добавим всички онези сили, които допълнително трябва да разкрием, и които се намират в нас – в недрата на душата ни, цялата дебелина (авиют) на нашето желание.

И ако се настроим така, че всеки миг, във всяко състояние, да бъдем точно прицелени в средата на целта, с всички вътрешни сили, които разкриваме в себе си в това състояние – това означава, че правилно сме се настроили към целта и нашите желания ще стигнат до нея.

Всеки път е необходимо да се връщаме към такава концентрация върху целта, както е казано: „Исраел (стремящият се към Твореца), светлината и Творецът са единни”. И тогава действително съединяваме заедно всички средства, причината и целта. За да могат всички части на нашата душа и целта, тоест нашето поправено състояние, каквото си го представяме, и всички средства за неговото постигане, всичко това да се съедини в едно състояние. И тогава то ще се разкрие.

Затова молитвата в духовното е равнозначна на самото действие, тъй като тя прави всичко, което в действителност е възможно да бъде направено. Всички части на мирозданието са вече приготвени и чакат само участието на човека. И единственото възможно действие от негова страна, е да присъедини към това мироздание себе си, светлината и онова поправяне, което иска да постигне.

И целият този механизъм се привежда в движение посредством действието, което се нарича „молитва”.

От урока на тема „Какво е молитвата“, 09.03.2011

[37666]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок, Молитва, Намерение | Add Comment/Ask Question→

 

Въпрос: Как да се научим да съгласуваме своите вътрешни движения с книгата „Зоар”?

Отговор: В сравнение с другите кабалистични източници, всъщност е лесно да направим това със „Зоар”, защото скоростта и четенето на текста са такива, че всичко, което трябва да направите, е да почувствате как „плувате” заедно с нея.

„Да плувате заедно с нея” означава, че се опитвате много спокойно, както е написано „Словата на мъдреците са чути в спокойствие”, без всякакво съпротивление, да бъдете заедно с авторите на „Зоар”, подреждайки своите вътрешни движения според звучните и слова. Ако пропуснете няколко думи, ако не ги чуете, то не се притеснявайте, а продължете със следващите слова. Така плавате по течението като дървена тресчица по вълните, повтаряйки всеки оттенък на водата.

Така трябва да позволим на своите свойства, желания и усещания да плуват заедно с текста на „Зоар”, да бъдат на повърхността на водата, опитвайки се да подобават на това течение, да се опитваме да намерим вътре в себе си тези свойства и желания, които „Зоар” описва. Но ние трябва да ги търсим много просто и лесно. Най-важното е да позволим на това течение да премине през нас. В крайна сметка, ние сме просто един съсъд, кли, в което трябва целият този поток от думи да влезе.

Когато четем „Зоар”, ние не се опитваме да активираме разума или да направим вътрешни определения. Дори там, където „Зоар” разказва за технически, научни термини, използвайки езика на кабала, ние трябва да се опитаме да пропуснем текста да премине през усещанията вместо през разума, т.е. да се опитаме да слушаме своите собствени чувства и впечатления, да се стараем да усетим как всяка дума отеква вътре в нас, независимо от езика, който „Зоар” използва.

От урока по книгата „Зоар”. Предисловие, 09.03.2011

[37566]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок, Зоар, Изучаване на кабала | Add Comment/Ask Question→

 

Рабаш, Даргот Сулам, статия 535 „За партньорството”: Мъжът се труди и носи пари в дома, а жената взима парите, и нейната работа лежи в това да купи храна и да я приготви, уверявайки се, че блюдото ще бъде вкусно. Тогава те и двамата са щастливи и задоволени. Ако жената готви вкусна храна, тогава мъжът има апетит и има сила да отиде да работи и да донесе пари в къщи.

Аналогично, ако краката отиват на улицата, а ръцете купуват храната и дават питателни вещества на мозъка, тогава мозъкът има енергия да мисли.

Така е устроена самата природа, въпреки че в наши времена много неща се случват по различен начин. В крайна сметка, ние трябва да станем подобни на природата. Без значение колко се опитваме да избягаме от нея, ние трябва да се върнем обратно към нея. Очевидно е, че няма да се върнем към примитивния живот в пещерите, а и освен това, днес няма да има достатъчно пещери.

Същността е в това, че всеки пол трябва да получи подходящо поле за дейността, за която то е предназначен – в духовното усещане и в материалното му изражение. Всичко идва от духовния свят и затова трябва да учим неговите закони, за да може да се обърнем към материалния свят според тях. В духовното има два парцуфим: мъжки и женски. Женската част е носител на желанието, „домът” и „съсъдът”, който трябва да бъде приведен в ред. Но това изисква сила, която носи мъжката част.

Къде трябва да пребивава тази сила? В какво трябва да се въплъти? Как трябва да се прояви? Отговорът е в женското свойство. Разкриването на мъжкото свойство в жената са домът, децата и всичко, свързано със семейството.

Затова, ако разделим мъжките и женските функции, дори и във всеки поотделно, и ако умело подредим всички неща по техните места, тогава спечелваме време и скорост на развитие, съкращавайки бедите и стремейки се към целта по добрия път.

Струва си да се учим от природата. В крайна сметка, ние не можем да избягаме от нея. Ние сме просто малки частици от цялото. Ако знаем това и не го забравяме, без да се опитваме да подскочим над главите си, ако действаме в точно съответствие с природата, тогава ще достигнем до идеалното състояние.

Относно това ние трябва да разберем, че нашето неправилно функциониране е резултат от егоизма. Ние преднамерено сме обърквани, за да имаме възможност да потърсим правилната форма на своите действия в живота без да се превъзнасяме сякаш сме се издигнали над природата. А иначе ние се намираме под властта на природата и също така сме горди от това да служим на егоизма.

Нашата работа е най-вече да направим анализ: кои и какво сме ние, къде се намираме, къде отиваме, какво ни контролира и мотивира, и какво трябва да постигнем? Веднъж разграничили тези основи, ние можем да основем правилния начин да контролираме себе си – от висшето и от сами себе си. Тогава ще достигнем до подобие с висшия образ. Ние трябва да използваме имено този образ, за да се научим как да изградим живота си тук, долу.

Работата не е в модата и не е в нравите на епохата. Природата има свои закони и действително си заслужава да ги следваме.

От беседата за жените, 07.03.2011

[37352]

Filed under: Ежедневен урок, Мъжът и жената | Add Comment/Ask Question→

 

Баал а-Сулам, „Учение за Десетте Сфирот”, част 1, „Вътрешно съзерцаване” , гл.6, п.34: „Цялата същност на понятието време в нас не е нищо друго освен усещане на движенията.

Тъй като материалният разум в нас представя и предава форма на определено количество движения, усещани едно след друго, той ги преобразува в представа за определено „време”.

По този начин ако човек и неговото обкръжение се намираха в абсолютен покой, понятието време нямаше да е известно на никой.”

Ако, раждайки се в този свят, веднага получавахме друго обкръжение, тогава щяхме да станем други създания. Затова, сегашното обкръжение ни прави такива, каквито сме.

Човек се състои от две части. Едната от тях е „животинска”. В нея няма нищо осъдително – това е просто стъпало на развитие. Често сравняваме някого с животно, за да подчертаем неговата „приземеност”, безчувствие – но това не е непременно вярно. На своето ниво животните се намират в подобие с природата и нямат недостатъци.

Така че онази наша част, която се отнася към животинското стъпало, действа и възприема своята реалност, съгласно собствените си свойства, собствения си „пулс”. Този „пулс” отброява всеки миг.

Човек има вътрешен биологичен часовник, свързан с Луната и Слънцето, с движението на Земята, със смяната на годишните сезони и с много други фактори, свързани с природата на биологичния организъм, а също и с космическата природа на системите на небесните тела.

Всичко това ни дава усещането за време, движение и пространство. Именно в тези координати съществува нашето тяло.

А освен това, извън каквато и да е връзка с него, в нас съществува друга реалност, наречена „душа”. Тази част е скрита от нас – не я откриваме отвътре. Тя може да се прояви само като зародиш, като „точка в сърцето” – все още не е самата душа, а само възможността да я открием. С други думи, точката в сърцето е средство за разкриване на душата. Благодарение на нея можем да стигнем до втората, по дълбока част от себе си.

Науката кабала обяснява, че духовните парцуфим се изграждат по скалата „външно-вътрешно”. Нашият външен парцуф е същото това „животно”. Тук става дума не за плътта, а за усещането на собственото битие в този свят – битието в психологически, физиологичен, социологичен, семеен, емоционален смисъл. С други думи, нашето „животно” не е просто тяло, а същество, усещащо себе си като човек в материалния свят.

А след това в него започва да се пробужда по-висок, духовен образ и скоростта на развитие на този образ по никакъв начин не е свързана с онова, което се намира долу. Той няма отношение към нашата нервна система, към нашите свойства и манталитет, към нашето възприемане на света и към самия външен свят. Духовният образ в нас е нещо съвсем различно. Той е противоположен на цялата материална действителност и е отделен от нея. Има собствен ритъм на развитие, свои причини да се развива.

Сега, заради тази своя вътрешна духовна част, човекът трябва да призове духовната помощ, духовните средства. При това, трябва да ги намери в заобикалящия го свят, но вече чрез вътрешни сигнали.

От урока на тема „Време“, 09.03.2011

[37571]

Filed under: Възприемане на реалността, Духовна работа, Ежедневен урок | Add Comment/Ask Question→

 

Въпрос: Откъде водят началото си мерките за време: секундите, минутите, часовете, седмиците, месеците?

Отговор: От астрономията, от това как се движат Земята, Слънцето и Луната едно спрямо друго. А висшите корени са заложени в Зеир Анпин, който е разделен на шест части. Два пъти по дванадесет парцуфим съответстват на 24-те часа в денонощието. Книгата „Зоар” пише за това.

Човечеството инстинктивно е установило такава времева скала, която съответства на духовния корен. Баал а-Сулам дава аналогичен пример: в древността, един селянин видял планина и я нарекъл Маслинова. В това име има духовен смисъл, но той просто е мислил, че на нея растат добре маслинови дървета. Така работи в човека духовният корен.

Същото се отнася и за измерването на времето. Изворите му се крият във въртенето на Зеир Анпин и Малхут, в 24-те працуфим, в шестте сфирот, всяка по десет – което съответства на 60-те секунди в минутата и 60-те минути в часа. Висшата система се проектира в нашия свят като взаимодействия между Слънцето, Луната и Земята.

Оттук произлиза и деленето на месеци и години, а също така и мерките, за които няма астрономичен аналог: седмицата, седмата година, петнадесетата година и т.н. Всичко произлиза от духовния свят.

От урока на тема „Време”, 09.03.2011

[37596]

Filed under: Възприемане на реалността, Ежедневен урок | Add Comment/Ask Question→

 

Ние с всички сили се стремим да изпълним макар и някакво практическо действие на отдаване и да видим обкръжението си като отдаващо и съвършено, искаме да се принизим пред него и да възприемаме другарите си като най-великите хора на поколението, за да получим чрез тях възможност да стигнем до Твореца.

Но колкото по-силно се стараем да направим това, толкова повече разкриваме, гледайки това обкръжение, че го искаме само егоистично, за да спечелим от тях и да използваме всички заради себе си.

Тези възможности се разкриват пред човека постоянно. Той разбира и моментално разпознава, колко му се иска да използва обществото за своите интереси.

Това са най-хубавите мигове – разкриването на истината. И ако човек е готов да ги изтърпи и да върви напред без да се рови в тях, а да продължи пътя си по посока на отдаване на обкръжението, все повече ще разкрива своето желание.

Ще види, че при всичките си опити, независимо от старанието да действа заради отдаване, да отдава на обръжението и чрез тях да разкрие Твореца, да отдава на Него – всеки път в отговор се разкриват мислите на „разбития му егоизъм” и противоположните намерения, т.е. налице са всички симптоми на разбитото сърце.

Само в степента, в която човек се стреми към отдаване, към „святост”, му се разкриват проявленията на нечиста сила, която властва над него. И няма какво да се прави, това разкриване ни трябва. Ако егоизмът се разкрие толкова силно на човек, че той го възненавиди и не иска да остане в него – именно това ще бъде молитва.

После нищо не трябва да иска – това ще бъде вече изкуствена молба. Молитвата е усещане в сърцето. Ако човек чувства колко силно страда от егоистичните си наклонности, които му пречат да използва средствата, които трябва да го доведат към отдаване на Твореца – това вече е достатъчно. С това, той вече става близък на Твореца.

Получава се обратното! Той е по-близо до Твореца именно тогава, когато разкрива, че сърцето му е разбито и противоположно на Твореца.

От това трябва да се разбере, че нашата работа е противоположна на работата на религиозния човек, който се чувства съвършен, вдъхновен и възвишен.

В кабала всичко е наопаки – пътят към Твореца минава през разбитото сърце, когато установяваме, колко сме противоположни на Него. И именно от тази бездна на падението, призовавайки Твореца, ние разкриваме, че в нас има точка на контакт, на съприкосновение с Него.

Затова и радостта, и отчаянието идват едновременно, поддържайки се едно друго и съединявайки се заедно – и тогава Творецът се разкрива, като резултат от обединяването на тези две противоположности в едно.

От урока на тема „Какво е молитва”, 09.03.2011

[37557]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок, Молитва, Намерение | Add Comment/Ask Question→

 

Въпрос: Доколко способността да се концентрираме в нашите мисли и намерения по време на урока зависи от всички, които се занимават заедно с нас по целия свят? Съществува ли такава глобална зависимост?

Отговор: Какво означава взаимна зависимост? Ако гледам на цялата реалност като на части на моята душа, тогава от никого не съм зависим. Само в степента на моето отношение към тях, на желанието ми да ги пробудя, тези мои части се пробуждат.

Аз не гледам тяхното външно поведение, а ги пробуждам отвътре и от същото ниво на вътрешна връзка с тях получавам в отговор възбуждане. Всичко зависи от погледа ми към света – или като към материална реалност с множество тела, или като към земни свойства на хората, или като към тяло на моята душа, нейния парцуф/строеж.

Тогава виждам не външни образи, съществуващи тук, а частите на моята душа, която аз трябва да поправя. Аз – това е намерението, което трябва да предам на тези желания и свойства, за да ги настроя в правилната посока.

А какво означава, да завися от тях и да се пробуждам с тяхна помощ? Аз ги пробуждам – и в отговор пробуждам себе си. Това възбуждане, сякаш става чрез външната система, но цялата тази система е моя.

От урока по книгата „Зоар”. Предисловие, 08.03.2011

[37445]

Filed under: Възприемане на реалността, Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Зоар, Общата душа "Адам" | Add Comment/Ask Question→

 

Въпрос: Това е познато на всички жени: какво да направиш, когато стоиш пред пълен гардероб и виждаш, че няма какво да облечеш?

Отговор: Това е вкоренено свише. На мъжа му стига малко шкафче, а на жената цял гардероб – и въпреки това чувства, че няма нищо.

Природата на жената е природата на Малхут, която трябва да се „украсява” – да облече светлината хасадим, екрана и отразената светлина. Оттук са женските украшения в нашия свят, козметиката, кремовете, цветните дрехи и пр.

Това произтича от висшия духовен корен: посредством екрана и отразената светлина, Малхут трябва да се „украсява” и „гримира” – да се облича в светлината хасадим. Само така може да действа.

Тя отново и отново се чувства бедна. И затова е напълно естествено, когато жената няма какво да облече, въпреки пълния с вещи гардероб. Това произлиза от самата природа. Тя не е виновна, работата тук не е в глезенето. Това свойство може да бъде подтиснато от беден живот, но при първа възможност се пробужда. Случва се, жената да е съгласна да не яде, да не пие и да не почива – само и само да изглежда добре. Такава е природата на Малхут.

Въпрос: Какво да се направи? Как да се уравновеси?

Отговор: Всичко се уравновесява само в степента на нашия стремеж към целта. Съгласно своето стъпалото, своята природа, корена на душата, всеки отново и отново стига до равновесие. И тогава не е важно облеклото или грима сам по себе си – всичко се определя от целта. Ние просто използваме подръчни средства, в степента на непоправеност и поправеност на сегашното си състояние.

Ако целта се вземе на мушка – тези неща преминават в рамките на необходимото за нейното постигане време.

От беседа за жената, 08.03.2010

[37465]

Filed under: Ежедневен урок, Мъжът и жената | Add Comment/Ask Question→

 

Книгата „Зоар”. Глава „Екев”, „Разглеждане на коментара „Сулам”, п.10: „…Зеир Анпин получава мохин от ИШСУТ, единствено посредством два подема, когато в първия подем получава от ИШСУТ само светенето ВАК, тъй като не му достига келим НЕХИ, а във втория подем получава  завършените мохин.”

Въпрос: Има ли земни примери за паденията и подемите в духовното, за които говори „Зоар”?

Отговор: Например, за правилното възпитание от гледна точка на кабала, възпитателят трябва да се спусне на нивото на своите непоправени възпитаници, да се смеси с тях и оставайки самия себе си, да се включи в тях.

Когато почувства, че се е съединил с тях в непоправените им свойства дотолкова, че го смятат за техен, привързани са към него и го възприемат като своя неотделима част, той започва да действа от себе си, за да пробуди в тях различни съмнения, въпроси – да ги подтикне към такива действия, че не той да ги извади насилствено от ниското им състояние, а те сами да започнат да осъзнават злото в своето състояние. Тогава, те постепенно започват да се издигат.

В обичайното възпитание също съществува подобен метод, но възпитателят сам „измъква” своите възпитаници и по този начин не става никакво поправяне, защото не е предшествано от осъзнаване на злото.

В нашата духовна работа, поправяйки своите желания/келим, трябва преди всичко, в тези най-лоши състояния да разкрием своето зло, да пожелаем да излезем от него, да видим, че не сме способни на това и да привлечем помощта на висшето.

Тогава се удостояваме с връзката с висшето – всъщност, с излизане от състоянието на злото. Сега разбираме, защо ни е било дадено това зло и го оправдаваме. Защото, то е послужило като „гориво” за нашата  молба и връзка с висшето. Ако не беше злото, нямаше да имаме причини да се съединим с висшето. Злото става свързващото звено между мен и висшето, тъй като без това зло, нямаше да почувствам нужда от висшето.

Затова, разбиването и взаимното проникване са задължителни за разкриването на злото и за поправянето в края на стъпалото.

От урок по книгата „Зоар”, 10.03.2011

[37681]

Filed under: Възпитание на децата, Духовна работа, Ежедневен урок, Зоар | Add Comment/Ask Question→