Баал а-Сулам, „Мир”: Природата е подготвила прекрасна основа в утробата на майката, така че нищо външно да не може да навреди на новия живот. Тя се грижи за всяка негова нужда като обучена бавачка, която няма да го забрави нито за момент… Като любяща майка природата му дава такива обичливи, лоялни хора, на които може да се довери, наречени „майка” и „баща”, да му помагат в дните му на слабост, докато не порасне и не стане способен да се поддържа…

Но онези, които разглеждат реалността от гледна точка на обезпечаване и запазване на съществуването, ясно могат да видят голямо безредие и объркване, сякаш няма водач или управление. Всеки прави това, което в неговите очи е правилно, изграждайки своето благополучие от несгодите на другите…

Имайте предвид, че това противопоставяне, което всеки разумен, образован човек вижда, е занимавало човечеството дори в древни дни. И има много теории за обяснение на тези две очевидни противоположности в Провидението, които се случват в един и същ свят.

От една страна, виждаме, че природата е мъдра и старателна към всяко творение. Тя развива всеки елемент успешно и внимателно. Вижте структурата на организмите, тяхната способност да растат, да раждат потомство и да взаимодействат. Всичко е изградено в интегрална форма, всеки човек има свое място и е в равновесие с другите. Ако можехме да видим балансирания свят, необезпокоявани от човешкия деспотизъм, ние щяхме да разкрием прекрасна система, която не е статична, а е идеално уравновесена за развитие.

Но ние не виждаме причините за това развитие и не разбираме защо всичко трябва да бъде точно по такъв начин. Затова не разбираме етапите по пътя. Освен това гледаме на него през призмата на егоизма и го оценяваме според нашите критерии. Затова виждаме света на обратно, сякаш обръщайки го в нашето възприятие.

Въпреки всичко, от научни изследвания ни е ясно, че за да развива видове, природата е създала, произвела и сформирала всички необходими системи, които се грижат за идеалното създание.

Но от друга страна, възниква проблем с последващото съществуващо. След като някоя част от природата порасне и „застане на краката си”, тя започва да се бори за оцеляване и за интегриране в обкръжението без родителска помощ. Това се случва с всички живи същества, но сред хората то приема най-трудни форми, защото човекът трябва да се подготви за живот в общество, което е сложно и изкуствено, изградено на множество механизми. В него се запалват завист и похот, като го тласкат да се противопоставя на другите. Другите изглеждат успешни, а той сякаш се тътри след тях, поради природата си или поради обстоятелствата.

Природата, която се грижи така добре за нас, докато растем, сега ни поставя в условия, които изискват усилия за оцеляване. Така че съществува ли Творецът или не? Ако всичко беше наред, тогава щяхме да кажем „Слава богу”. Но ако не всичко е наред, тогава какво можеш да кажеш?

Това е проблемът, който Баал а-Сулам описва, преди да говори за опитите да го разрешим.

От урока по статията „Мир”, 31.07.2011

[49845]

Filed under: Ежедневен урок, Криза, глобализация | Add Comment/Ask Question→

Нашата свобода на избора е в това да се включим в група и да получим възможност да работим против природния си егоизъм. От нея получавам стремеж за отдаване, за молба за екран и отразена светлина – в степента, в която наистина ги поискам.

Но ако не искам това, откъде да взема желание?! И затова се намираме на такова стъпало, което не се отнася към духовното, а се нарича материално! То винаги остава с мен, даже когато се изкача на последното стъпало преди края на поправянето (Гмар тикун), аз все още ще си стоя на стъпало, което се нарича „този свят”. И тук аз ще мога чисто механично, без каквото и да е желание, да се задължа да се намирам вътре в групата и да получа от нея въздействие без каквато и да било предварителна потребност.

Така обкръжението ще разкрие в мен потребността за отдаване, която ще ме накара да се уча и да участвам във всички дела. И в крайна сметка ще ме доведе до отдаване – тоест до екран и отразена светлина.

Затова човек изгражда около себе си обкръжение, рамки, различни кръгове – в степента, в която иска да се развива духовно. И тогава той може да работи без всякакво желание, без всякаква потребност и даже да изпитва отхвърляне. Но ако му е даден някакъв начален стремеж към духовното, той трябва да се присъедини към общество, което да сформира в него потребност за отдаване.

И затова, както е написано в книгата „Зоар”, даже учениците в групата на Раби Шимон преди самото начало на ученето усещали ненавист един към друг. Никой от тях не е желал отдаване и всеки е чуствал, че не понася групата и другарите си. В такова състояние, всъщност, те идват на урок – като изсъхнали, мъртви зърна. Идват чисто механично, без сърце и разум.

След това сядат и започват да се учат, също механично отначало, без всякакво настояване в сърцето. Започват да говорят – и лъжат, защото никой не иска обединение, то не е необходимо на никого. Но ние започваме отдалече и постепенно за сметка на разговорите и учението привличаме светлината, възвръщаща към източника, която ни променя.

Тази далечна, обкръжаваща светлина осветява желанието ни да се насладим – такова егоистично и разбито, и малко помалко го променя. Вътре в него отново започва да се пробужда точката в сърцето – все повече и повече и така човек започва да възкръсва от мъртвите.

Така „Зоар” описва тези велики кабалисти, намиращи се на стъпалата ГА”Р на света Ацилут и по тази причина съумяли да напишат такава книга за нас. Но всеки път преди това те изпитвали огромно падение. Раби Шимон преди самия край на поправянето се усетил паднал до нивото на Шимон, обикновен търговец на пазара, изгубвайки изцяло духовното си постижение.

Обаче благодарение на това, че са се намирали в този свят и са усещали неговите материални желания, тоест физическите тела, те са могли да се прегърнат, да се съединят, да се впечатлят един от друг с прост разговор от „уста в ухо” – на нивото на най-низкото духовно стъпало, в реалност, където не е останало никакво духовно отдаване.

Но в него се намира особена, велика сила, такава, че можеш да започнеш отново от нулата да изграждаш връзката си с духовния свят – за сметка на връзката с желания, намиращи се на такова ниво, когато ти се струва, че са просто материални тела. Така се пробуждаме, за да се издигнем още по-високо – докато не достигнем до целта на творението, до края на поправянето.

И само когато достигаме окончателното поправяне, всичките предишни стъпала, включително и стъпалото на този свят, се навиват като килим и се присъединяват към Малхут на света на Безкрайността за сметка на финалното действие, което се нарича ”зивуг Рав паалим у-мекабциел” – великото сливане. И тогава цялата реалност се връща в Безкрайността.

Но до тогава ние ще съществуваме в усещането на този свят, на най-ниското стъпало на духовната стълбица, защото без това никога няма да можем самостоятелно да извършим духовно действие. Затова човек сам определя доколко иска да се издигне към светостта по стъпалата на духовната стълбица – от стъпалото на този свят, напълно откъснато от духовното и затова предоставящо му винаги свободата на избора за влизане в духовното.

От урока по статия от книгата „Шамати“, 29.07.2011

[49670]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Зоар | Add Comment/Ask Question→

В творението през цялото време се променят две контрастни състояния: тъмнина и светлина, отдалечаване и приближаване, противоположност и сливане, обратната форма и нейното подобие. През такива обратни състояния преминава нашия път и същността винаги е една – ние с Твореца ли сме или сме ”против”? Разликата е само в това, на какво ниво на осъзнаване на своето състояние се намира творението.

Отначало преминаваме през тези състояния неосъзнато – и това се нарича ”неживо” ниво на развитие. След това започваме по малко да ги разбираме – на ”растително” ниво. След това някак си се самоопознаваме, но още не знаем относително Кого и как се променяме – това се нарича ”животинско” ниво. И когато разбера вече, че се променям относно Твореца и съответствено на Него – това вече е стъпалото на човека.

В това се състои цялата историята на развитието ни, изградена на постоянните противоположности: на нашето полюсно различие или съответствие на Твореца. Всички тези състояния вече са заложени, обединявайки се във веригата на причината и следствието, която трябва да изминем.

Няма какво да добавим към тези състояния освен своето осъзнаване. И накрая започваме да осъзнаваме, че този процес е насочен към определена цел. Сами се стремим да я опознаем и достигнем, да разберем какво става с нас и какъв е този филм, в който живеем. И тук вече се появява свободата на избора ни да участваме в този процес осъзнато и по собствено желание – да се стремим към онази същата цел или да и се съпротивляваме.

В наши дни цялото човечество навлиза в този много интересен етап на развитие, на който трябва да достигнем осъзнаване и да участваме в него, сякаш искаме да го ускорим или не. Трябва да намерим начин сами да участваме в този процес, да влияем на неговата скорост, да изразяваме съгласието или несъгласието си със състоянията, през които преминаваме.

Ако отнеса всички състояния към реализацията на замисъла на творението, вътре в което се развивам, то с това ускорявам развитието си, защото то зависи само от осъзнаването на моето състояние. И колкото повече се подтиквам да разбера кой съм аз по отношение на Оня, който ме развива – тази единствено съществуваща извън мен сила, т.е. развивам своето участие – толкова повече укрепвам своята независимост, собствената си мисъл, разбиране, желание.

С това създавам своето ”аз”, раждащо се вътре в творението – целта, за която е предназначен целият този процес. И финалната точка е да усетя силата на замисъла, в който се намирам, и да се прилепя към него. А нашата самостоятелност е в това, да помолим тази висша мисъл да ни разкрие каква е възможността за нашето лично участие в тази работа.

От урока от статия по книгата ”Шамати”, 01.08.2011

[50048]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок | Add Comment/Ask Question→

Въпрос: Как трябва да се прояви моята потребност за поръчителство?

Отговор: Тя се проявява в теб като разтърсваш останалите, разбуждаш ги вътре в себе си, а не с думи. Думите всъщност омаловажават смисъла. Цялата ни работа се върши отвътре, а не отвън. Важна е степента, в която се опитвам да събудя другаря вътре в себе си, така че заедно да се отправим към поръчителство.

Ние не го постигаме със свои собствени сили, а изискваме разкриването от Твореца. В крайна сметка, поръчителството е силата на Твореца, която ни свързва един с друг. Сами не можем да прокараме нишките на съединение и да извършим отдаване един на друг. Нищо не ще работи освен разкриващата се между нас светлина.

Днес ние сме свързани чрез омраза. Но ако светлината се настани между нас, ние ще се обединим в любов и отдаване. Общото отдаване, където Твореца запълва пространството на нашите взаимоотношения, е и поръчителството.

Ние трябва да се стремим към него, въпреки че не можем да го постигнем сами. Всичко ще се реализира от тъмнината, ако действително желаем да разкрием поръчителството заради Твореца. И заради Твореца означава заради свойството на абсолютно отдаване.

От урока по статията „Поръчителство”, 26.07.2011

[49336]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Поръчителство | Add Comment/Ask Question→

Цялата група и цялото човечество първо строят „права форма” (йешер). Аз съкращавам своето желание за наслаждение, изграждам екран и с част от това желание продължавам да работя с вяра над знанието, в отдаване, във връзка с останалите.

Но в определени желания аз не мога да работя в отдаване на останалите и ги използвам само за свое собствено благо. Така, аз просто съкращавам тези желания. Аз искам да събера себе си в една „линия”, да се насоча в една посока – към отдаване.

Затова аз изграждам „линиите на връзка” между себе си и останалите – правилната система за общуване. Ако след цялата своя работа аз успея да обърна своето желание за наслаждение в отдаване, напълно да го прехвърля извън себе си и да го използвам да отдавам на другите, това показва, че съм изградил образа на даващ извън себе си. А самият аз се превръщам в „кръг”.

Аз вече не съм в линия, а във всички свои желания, във всички посоки и възможности аз се стремя да обезпеча другите без да правя различие, без да избирам дали да дам на някого повече, а на друг по-малко.

Всъщност, има много различия и проверки, но аз не проверявам своите възможности, защото аз съм „кръг”, вече не съм ограничен. Но по отношение на мен, те все още не са кръг; затова аз мога по различни начини да им давам повече и повече. И така до края на общото поправяне, когато всичко се обединява в сливане, наречено „зивуг Рав паалим у-мекабциел” и се превръща в кръг (игулим).

С други думи, „кръгът” е състояние на младенец, който все още не се е развил и се намира в ръцете на своята майка. И той няма никакви отговорности освен да отменя себе си. Така Малхут на света на Безкрайността се отменя пред висшата сила, висшата светлина, която я изпълва, и затова има „кръгла” форма. Тя дори остава в сливане, но само благодарение на висшия.

Но в самия край, в състояние 3, когато отново се върнем в Безкрайността, ние изграждаме сами този „кръг”. Затова правим съкращение на изначалното състояние, създаваме за себе си място за работа и в него изграждаме идеалното състояние – сами, вместо Творецът. За това е казано: „Победиха Ме синовете Мои”.

От урока по „Учение за Десетте Сфирот”, 25.07.2011

[49220]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок | Add Comment/Ask Question→

Съобщение (от The Independent): Националната статистическа служба на Британия се опита да измери феномен, който до сега е бил запазен само за поети и писатели на песни… индекса на щастие…

„Всички възрасти са съгласни, че, като оставим на страна мимолетните наслаждения, има свята тройка, когато става дума за това, колко добре се чувстваме и къде живеем: добро здраве, изправни отношения и задоволителна работа.”

Коментар: За всички хора в света щастието се свежда до задоволяване на следното:

–      Три телесни желания, изхождащи от „животинското” тяло (храна, секс и семейство (приятели));

–      Три „социални” желания, възникващи под влияние на обществото (богатство, власт или слава и знание).

Проучвания във всяка страна могат да определят как жителите и виждат щастието, защото всеки има гореспоменатите шест желания. Но във всеки човек те са изразени в определена пропорция, а във всеки народ – в специфична пропорция за дадения народ.

Има друг вид хора, които освен тези шест желания, имат по-висше желание да разкрият смисъла на живота – неговия корен, Твореца. Задоволяването на всички други желания ги интересува само доколкото е необходимо за тяхното съществуване.

[49691]

Filed under: Здраве, Криза, глобализация | Add Comment/Ask Question→

Нашето общество е общество на свръх-потребителите. Свръх-потреблението – прекалено, превишаващо нормалните нужди, вредно за човека, водещо до рязко намаляване ценността на употребяемото, е станало норма за широките маси. Жителите на всичките развити държави са свръх-потребители, не е свободен нито един човек.

При това, то не говори за добро ниво на живот. Свръх-потреблението е свързано с неговата противоположност, с непотребността. Парадоксалното е в това, че то лишава не само другите, но и самите свръх – потребители. Човечеството свръх –  употребява, без да усвоява и  лишавайки се, боледува, скучае и умира, защото свръх – употребява. Свръх – употребявайки, човек не получава важното за самия себе си и лишава от жизнено необходимото другите, кара ги да не употребяват. Монополът на развитите технологични страни не позволяват на другите държави да обезпечат собственото си население дори с най-необходимото. Лакомията на развитите държави се превръща в глад за Африка и Латинска Америка.

Информационните потоци заставят населението на цели държави да поглъщат информационния боклук, като ги лишава от необходимите им ценни знания. Многобройните агресивни комуникации не им позволяват да общуват с близките си. Планини от стоки ги лишават от възможността да си изберат необходимото, като им натрапват сурогати. От тук възникват всички болести – както телесни, така и душевни.

В резултат на това, човек става зависим от вещите и стоките, лишава се от идеали и попада под телесно и духовно робство. Обществото на свръх – потребителите е неустойчива социална конструкция, тя не е оправдана нито икономически, нито етично, нито психологически.

Процесите, които произтичат в него, са безсмислени, тъй като е безсмислено да се произвежда, за да се изхвърля, да се ползваш от него, за да останеш неудовлетворен, да общуваш, за да си самотен. А това означава, че в глобалния свят ще се намерят сили, които ще го разрушат, ще доведат социума до ново, възможно още по-неустойчиво състояние.

Източник: www.sociology.net.ru/files/Consum_Thesis.pdf

[49959]

Filed under: Криза, глобализация | Add Comment/Ask Question→

Ние трябва да организираме интегрално възпитание около всеки човек, да задължим всеки да влезе в него. Защото общата криза ще завърши с такъв голям удар, че никой няма да има работа. На нас не ни трябват тези излишни стоки, повече няма за какво да ги произвеждаме, всичко има в изобилие, светът произвежда боклук, изхвърля го и само замърсява света.

Ние изведнъж откриваме, че от седем милиарда хора, съществуващи на Земята, 80% -са излишни. Какво да ги правим?… Да ги убием?… Съществуват такива теории, че от ”излишните хора” наистина трябва да се избавим, и тогава за останалите ще има работа. Но за останалите също няма да има работа, тъй като тази война ще бъде такава, че още не е известно, ще се зарадва ли човек на това, че е останал жив.

Затова имаме много просто решение. Работата на всеки ще се състои в това, да влезе във възпитателната, учебна среда. Така както ние обучаваме нашите деца и 100% от децата да учат до 18 години – така и възрастният трябва да се обучава и възпитава през целия си живот, а да работи по 2 часа на ден, занимавайки се с поръчки и дейности свързани с обществото.

Тогава всеки човек принудително преминава вътрешни изменения. Ние не оставяме нито един човек – всеки е задължен да учи във виртуалната система: да гледа клипове, да слуша песни, да чете хумористични разкази, – всичко свързано с глобалността, интегралността, обединението, поръчителството. Всеки е длъжен да изпълнява домашните си задания, да ги изпраща за проверка, да се явява на изпити. Изпълнил ли си всичко? – в края на месеца получаваш заплата. Това е неговата работа.

Въпрос: Кой ще финансира неговата заплата, щом никой няма да работи?

Отговор: Това не означава, че никой няма да работи. Ние всички работим толкова, колкото е необходимо за нашата прехрана. Ние не произвеждаме неща, само за да си ги предаваме един на друг, а след това да ги изхвърлим на боклука, тъй като никой почти не ги употребява. Ние произвеждаме само необходимите стоки, от които се нуждае всеки, за да съществува нормално.

Да се обучаваме на това, как да живеем в рамките на необходимото за нашето съществуване, на ниво човек, в равновесие с природата, съблюдавайки нейните изисквания – по същия начин ще се отнасяме и към системата за възпитание. Тя е задължена да обяснява на всеки човек, че ако употребяваме повече от необходимото, то това ще доведе до дисбаланс с природата.

Така всеки орган на тялото получава не за себе си, а само за да съществува и помага на останалите, за тяхното обслужване. Трябва да се разбере, че ние нямаме избор, ние сме задължени да преминем към такава система. Кабалистите са говорили много по този въпрос, и ние трябва да запознаем всички с тези знания.

Беседа от новата ми книга, 11.07.2011

[49851]

Filed under: Възпитание на децата, Криза, глобализация, Разпространение на методиката | Add Comment/Ask Question→

Мнение (У. Баймуратов, академик, дир. НИИ): Концепцията за прогреса е към края си. Духовната криза на индивидите се проявява, когато материалните ценности аномално ни довеждат до нивото на смисъла на човешкия живот. Кризата на духовността се проявява в това, че индивидите се стремят към лесни пари и материални блага, днес и тук.

Възниква необходимостта от промяна в потребителската психология. Потребностите ни трябва да бъдат удовлетворени, не намалени, а в нормата. Но за това човек трябва сам да достигне до разбиране, какво му е достатъчно, какво е заработил вече за себе си, а сега да работи за обществото. Истина е, че за да узрее за това разбиране е необходимо да бъде духовно развита личност, ръководеща се от принципите на умереността.

[49762]

Filed under: Криза, глобализация | Add Comment/Ask Question→

В статиите ”Даряването на Тора” и ”Поръчителство” Баал а-Сулам обяснява, че правилото за любовта към ближния както към себе си е формулата за самопоправянето ни. Да се поправиш е възможно само във връзката с ближния.

И обратното, без тази връзка у теб няма възможност, няма място за поправяне. Какво може да направи човек, лишен от връзка с другите? Защото за това се е случило разбиването и за това в нас е създадено злото начало, за да опънем нишки над него един към друг. Това е всичко, което се изисква от нас.

На първия етап се обединяваме, съгласно съвета на Гилел: ”Не причинявай на другаря си това, което ти е омразно.” А след това преминаваме към съвета на раби Акива: ”Възлюби ближния като себе си.” По такъв начин достигаме края на поправянето си и реализираме в себе си това, което изисква от нас замисълът на творението.

„Тора”, т.е. методиката на поправянето, ни се дава при условие, че се съгласим да станем като един човек с едно сърце. Благодарение на тази методика и работата в групата ние можем да изискваме поправяне от Висшата сила, от светлината, от Твореца.

Всъщност процесът на поправяне може да се нарече постигане на поръчителство, т.е. особената връзка между всички души. ”Душите” – това са даващите желания в хората. Ако хората уреждат връзката помежду си, желаейки да извършат отдаване един на друг, тогава и формата на тази връзка се нарича ”поръчителство”.

Има хора по света, у които в желанията се запалва искра – зачатък на алтруистичното желание. Ако те се обединят, за да палят тази искра във всеки и във всички заедно, ако се поддържат един друг, помагат си, за да може растящите в тях сили на отдаване да ги свързват по между им, тогава те формират система, изпълняваща условието на поръчителството. В тази взаимносвързана, интегрална система всички те са като един човек с едно сърце, съгласно това условие, при което са получили методиката.

Така те достигат свойството на взаимно отдаване и в това свойство разкриват Висшата сила. Имено тя им е дала това желание, предизвикала е в него искра и е предоставила способ за поправяне, позволяващ на другарите да станат подобни на нея по свойства. Тя се разкрива в тях, точно съгласувайки се с мощта на това подобие.

И така, в общата работа по поправянето на света, част от хората се пробуждат по-рано от останалите. Тези хора се стремят да поправят себе си, достигайки обединение и поръчителство, сливане помежду си, и съответно с това – и сливане с Висшата сила. Те са устремени право към Твореца (яшар-Ел) и искат да реализират желанието си в отношенията помежду си, а също така и всички заедно пред Него. Затова те се наричат Исраел, те са особени и трябва да станат за пример, възпитателна сила за останалите.

Защото във всички останали хора тази искра, този импулс към отдаване не се проявява. Само нещастията в живота ги заставят да осъзнаят необходимостта от самопоправяне, но и тогава не могат да минат без тези, които се наричат ”Исраел”, които постигат някаква степен на връзка, които реализират методиката на поправяне. И затова в края на статията ”Поръчителство” Баал а-Сулам привежда цитат за това, че синовете на Исраел трябва да станат ”царство от свещенослужители” и ”свят народ”. Свещенослужителите нямат собствено владение, те само възпитават народа, помагат му, организират го.

Ето и ние, хората, устремяващи се към реализация на целта на творението, трябва да разберем, че поправяйки себе си към отдаване един на друг, единствено се готвим за истинската работа, за отдаване на света. В това е предназначението ни и затова са ни пробудили по-рано от останалите.

От урока по статията ”Мир”, 27.07.2011

[49747]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Поръчителство | Add Comment/Ask Question→