Да умножаваме любовта към другарите

Следва да се умножава любовта към другарите, защото не е възможно да се постигне постоянна любов по друг начин, освен чрез сливане, в съединяване чрез здрави връзки, а това може да стане само ако се стремите да унищожите егоистичното отхвърляне, наричано „любов към себе си“, което ви разделя.

Ако двама вървят право един срещу друг, те се устремяват един към друг по една линия, която включва двете техни, взаимно отричащи се линии, и стигат до средната линия, която включва двете линии едновременно.

А когато почувствате, че се намирате на бойното поле със своя егоизъм, всеки ще усети нуждата от помощта на другаря, без която силите му постоянно отслабват – когато разбират, че трябва да спасяват своя живот, всеки забравя за себе си, и мислят заедно, свързани от една мисъл: как да преодолеят врага.

[79515]

Не отлагай поправянето за утре

В стремежа си да се издигнем над егоизма, за да съответстваме на природата, на нейното свойство на отдаване и любов, трябва да се пазим да отлагаме поправянето си „за после“. Към това ни подтиква нашият егоизъм, съпротивявайки се на нашето усилие да го намалим. А този, който отлага своето поправяне от „днес“ за „утре“, ще открие едва години по-късно грешката си чрез отсъствието на напредък.

Причината за такъв пропуск е в пренебрежението към усилията за любов към другарите, към необходимото и достатъчно средство за поправяне на целия ни егоизъм.

Необходимо ни е да осъзнаем каква велика сила се крие в единството на групата и във всеки от другарите, защото имаме работа не с другарите и с групата, а с великата сила на природата, насаме с която се намира всеки от нас, и само илюзията на заобикалящия ни свят и на неговите части ни обърква и скрива от нас великите сили и свойства на природата, нейната система на управление, която кара всеки от нас да постигне свойството на отдаване и любов.

И ако съединим нашите сили в това, да виждаме във всеки представител на природата, тогава в събранието на братята, в любовта и дружбата, ще разкрием силите, променящи ни по подобие на висшата сила на природата.

[79150]

„Колко хубаво и приятно е братя да седят заедно“

„Колко хубаво и приятно е братя да седят заедно“ – това са другарите, които седят заедно, не отделяйки се един от друг. Първо, те изглеждат като хора, които враждуват помежду си и желаят да се убият един другиго. Но после се връщат към братската обич. И тогава възкликват: „Колко хубаво и приятно е братя да седят заедно“. И така достигат подобие със системата на интегралната природа и започват да й съответстват. А в своята обща любов разкриват същината на природата, нейното съвършенство и вечност.

[79361]

Да напълним сърцето си с обич

Ако независимо от всичко останало отхвърлим всички измислени дейности и мислим само за това, как да съединим сърцата (желанията) в едно сърце (желание) от любов, за да покрие тя всички недостатъци, които ни се струват такива, спазвайки условието „Възлюби ближния както себе си“, тогава ще разкрием единната система на природата и нейната сила и любов, които ще напълнят нашето общо желание (сърце).

[79242]

Сърцето на групата

сердце - группа Въпрос: Какво e „сърцето на групата“?

Отговор: Сърцето на групата са общите желания, които могат да бъдат във взаимна и предана връзка помежду си. И сега те могат да използват заедно този егоизъм, над който всеки един се е издигнал, и да пренесат тези желания в жертва. Тоест у тях се е появява работа в Храма, в техния общ дом, в общото желание. А там вътре, в сливането помежду си, те разкриват сливането с Твореца.

Самото сливане между другарите е съсъд, а като обобщение на всички тези съединени желания се проявява сливането с Твореца. Както е казано: „По Твоите действия ще Те познаем“ – в съсъда се разкрива светлината.

От урока по „Предисловие към книгата „Паним Меирот“ , 11.09.2012

[88147]

Желания, подчиняващи разума

конгресс, группаВъпрос: Какво се разбира под образа „Адам“: мисълта или визуалния образ?

Отговор: Под образа „Адам“ се разбират две части: желанията и мислите, т.к. ние се състоим от сърце и разум.

Трябва да се разбере, че желанията ни са първични, те диктуват хода на нашите мисли. А мислите в нас се развиват според желанията.

Както се казва в поговорката „колкото повече те бият, толкова по-умен ставаш“, защото желанието да се измъкнеш от страданията развиват човека и той става по-находчив, по-умен, търси възможност или по някакъв начин да се избави от страданията, или да се напълни с желаното. Затова разумът, колкото и да е висок и уважаван от нас, е само слуга на желанията и е предназначен само да ги обслужва.

Но ако е така, значи трябва да си поставим някакви по-високи желания. Тогава и нашият разум ще се приповдигне, за да ги достигне. Да предположим, че в група от десет човека искаме да се издигнем до такова ниво, че да имаме едни и същи желания – над телесните и материалните.

Материалните желания, всичко, отнасящо се до нашия живот, оставяме вкъщи. В момента, в който групата се събере, влезе в помещението, студиото, класната стая, които могат да се нарекат лаборатория – край. Вратата се затваря, няма никакъв външен свят, има ни само нас, сякаш летящи с някакъв звездолет неизвестно накъде и за колко дълго време. За нас сега не съществуват понятия нито за време, нито за проблемите от този живот – нищо.

Задаваме си друга цел – как да извадим от всички нас онази структура, която се нарича „Адам“.

Какви желания можем да имаме? – За сливане, за всеобщо съединяване, защото се стремим да се превърнем в едно цяло.

Тъй че разбираме, че тази структура ще бъде подобна на Природата, която днес все повече и повече ни се явява като нещо интегрално, цялостно, единно. Тъй че ще се чувстваме по-добре и по-комфортно.

Ще започнем да разбираме тази Природа. Ще започнем да я четем. Тогава, ако ще гледаме на природата, изхождайки от тази единна, интегрална система, която създаваме, ще започнем естествено да я възприемаме, инстинктивно да я следваме, и ще видим, че трябва да се организираме по съвсем друг начин дори на своето еснафско, материално ниво.

Нека да си зададем такива желания, т.е. да поискаме да се издигнем над себе си, въпреки всичките ни земни пориви и надежди.

Трябва да се извисим, да увеличим нашето общо интегрално „нещо“ над всичко останало и земно. В това трябва изцяло да се подкрепяме взаимно.

Oт беседата за интегрално възпитание, 02.03.2012

[87850]

Основното е да се ускори времето!

каббалист Михаэль ЛайтманТрябва да изградим системи, които постоянно да пробуждат групите. Ако е казано, че разликата между човек, който напредва със собствена скорост, и човек, напредващ като животно, което пробуждат отвън, е в това, че човекът ускорява своя темп на развитие – колко пулсации във всеки един момент той обработва, колко той напредва, колко стъпки прави за една минута, то на нас ни е възложено единствено да пробуждаме сами себе си по всякакъв начин.

Както казва Рабаш, ако сега извикат, че ти гори къщата, ти няма да седиш и вяло да поклащаш с глава, няма да останеш да подремнеш още няколко минути. А ще скочиш и ще хукнеш да се спасяваш.

Разбира се, това състояние ни се струва нереално. Защо? – Защото зависи от обкръжението. Ако обкръжението е спокойно – дори и да желая да се пробудя, аз идвам тук – и заспивам. Какво да се прави… Не мога да се съпротивлявам на тази атмосфера.

Затова всичко зависи от обкръжението – как човек ще се пробуди. Ако той не се пробуди, ще напредва по обикновения път, когато му дойде времето (беито). Цялото ни поправяне е чрез ускоряване на времето. За всеки човек са определени състоянията, в тях промяна не може да има. Изменението става за сметка на подготовката на човека. Тъй като състоянието е разкриване на решимо (на информационен ген). Ако решимото се разкрива и искам да го реализирам, да се издигна, да го превърна в стъпало, то трябва да бъда подготвен за това. А ако не съм готов, то решимото идва, отхвърля ме или ме отделя. Тогава следващия път ще ми се наложи да направя две крачки, по-следващия път – три и така всеки път се озовавам във все по-голямо отделяне и изоставане.

Това засяга целия свят, тъй като с останалите нямаме никакви сметки. Ако те не са получили пробуждане за духовното, точка в сърцето, способността да ускорят развитието си, то на какво ще реагират те, за какво ни е да ги пробуждаме…?

Затова на тях им действа общата светлина, предизвикваща кризите, всевъзможните проблеми и беди – във всеки народ, във всяка част на човечеството, а също и във всеки отделен човек, в неговия частен живот. Но това не се нарича лично управление. Личното управление е, когато има връзка между човека и Твореца.

От урока по книгата „Зоар“, 12.08.2012

[85313]

Пределите на егоистичната интеграция

каббалист Михаэль ЛайтманЧовек е социално същество. Казано с други думи, той зависи от всички, а всички зависят от него. Но това се разкрива постепенно.

Цялата история на човечеството всъщност е разкриването на социалната ориентираност на човека. Слизайки от дървото, той е живял в семеен, племенен социум, а след това последователно е разширявал своите граници. От една страна, в него се е развивал егоизмът, отделяйки го от останалите, и се е утвърдил в сосбствените си придобивки: свой дом, свое поле, камили, коне, овце, слуги…

А от друга страна, човек ставал все по-зависим от другите: един е бил ковач, друг е обущар, трети шивач, четвърти земеделец и всички те били зависими един от друг на човешко ниво, на ниво обмен на стоки и услуги. Независимо, че действително човек нищо не желае да дава, а иска само да взема.

Така са започнали да се въртят колелата на глобалния механизъм – от безизходица, независимо, че никой не е изгарял от желание да съгласува с останалите своите действия. През цялата история социалното развитие е вървяло по тези две линии: на все по-голямата взаимозависимост и на все по-голямото егоистично изолиране. Хората са се ограждали с градски стени, с държавни граници – докато този необратим процес не се оказа в задънена улица: благодарение на големия егоизъм, всички ние сме зависими един от друг. Ето какво се разкрива в наши дни, на полета на двете тенденции, започнали от незапомнените времена на човешкото развитие.

Днес нямаме избор: изцяло сме ”вързани” един за друг и изцяло се ненавиждаме един друг. Макар все още нито едното, нито другото изцяло да се е проявило, трябва да го осъзнаем. Всъщност, това се разкрива посредством висшата светлина, възвръщаща ни към Източника, когато се стараем да се обединим помежду си, за да се издигнем към Него, насреща Му.

Да допуснем, сега пристъпваме към всеобщо, мащабно, човешко обединение. Какво ще ни даде това? След като видим първите преимущества, ще забележим също, че сме много далече от него и че сме пропити от злоба. Тъй като доброто и злото се измерват едно спрямо друго. И затова всеки път, като се устремяваме към доброто, към единството, ще показваме все по-новото зло – това се нарича ”войната на Гог и Магог”…

По принцип, нашият общ механизъм функционира и сега, ако погледнем на него от друго стъпало на анализа. Колелата се въртят, детайлите работят. Цялата работа е в това, съгласен ли си с действията на тази машина, в зависимост от това, доколко те ти се разкриват? Тъкмо така е желателно да се разглежда ситуацията – от малко по-зряло ниво.

От урок по статията ”Мир в света”, 10.09.2012

[88075]

Да идем при Фараона – 2

Откъс

Виждаме, че има хора, които дълго време прилагат усилия в постигането на другарска обич, но все още не са достигнали състоянието на общата обич към природата, към нейното свойство на отдаване и любов. В другарската обич те могат да разкрият незначителен напредък, но в любовта към природата не виждат никакъв прогрес. Обаче и в другарската обич има стъпала.

Да предположим, че любовта към природата е трети етаж, а любовта към другарите е втори етаж. Вторият етаж включва в себе си поправяния на егоистичната природа на човека, след което той ще може да усети любовта към цялата природа.

Но ако човек смята, че главното е да се качи на 3-тия етаж, то за него 2-рият е товар. Никак не го интересува, какво ще намери там, макар че е чул, че без поправяне не е възможно да се усети висшата сила и стъпалото на природата, но в сравнението с 3-тото стъпало 2-то е нищожно и каква всъщност е разликата в неговите очи на какво учат на втория етаж?

И всичко тава без да отчита, че му обясняват, че отначало чрез поправянията се постига обичта към другарите, а след това общата обич към природата. Но човекът не отдава никаква ценност на другарската любов, а гледа на нея като на допълнение и насилствено работи в нея, и винаги по време на събиранията чака кога ще настъпи времето за раздяла.

В такъв случай той не излиза от себелюбието и не достига любов към ближния. Любовта към другарите той реализира не от обич, а от страх, че няма да достигне общата любов към природата.

Който желае да постигне равновесие с природата, да се отнася към нея по същия начин, както тя се отнася към нас, казано на човешки език, да й достави удоволствие, което, разбира се, се казва само по отношение на човека, на неговите усещания – той разбира, че любовта към другарите е необходимо стъпало, защото само благодарение на нея той излиза от себелюбието и получава любов към ближния, след което ще може да се удостои с обща любов към природата.

В любовта към другарите явно се разкрива проверката на любовта – дали тя е към себе си или към другарите. И след като се научи на това, след като се поправи, човек вече ще може да провери себе си и да се поправя в безкористна, всеобща любов.

[73426]

Твърдината на моето спасение

Откъс

В нашия свят виждаме, че човек има желания и потребности, които касаят самия него и идват от неговите вътрешни нужди, а има желания, които човек получава отвън. Тоест ако около човека няма хора, които биха породили тези желания у него, той самият никога не би почувствал, че това не му достига, и само заобикалящите пораждат у него тези желания и потребности.

Например, дори да няма никого наоколо, човек пак ще иска да яде, да пие, да спи и т.н. Но ако наоколо има и други хора, тогава се появява понятието за срама, т.е. той е задължен да пие и да яде това, което другите го карат. И това особено се забелязва в примера с облеклото: вкъщи човек ходи с това, което му харесва на него, а когато се появява в обществото, трябва да е облечен така, както е прието там, а не по друг начин, защото срамът го принуждава да съответства на общоприетите норми.

Същото е и при промяната на вътрешната природата на човек от егоистична на отдаваща и обичаща ближния – дори и човек да има осъзнаване на такава необходимост, той няма сила да реализира своето малко желание.

Но може да увеличи и да заздрави това желание с помощта на влиянието на заобикалящите го, ако се присъедини към хората, които, както той вижда, също имат стремежа към същата цел. В такъв случай, желанието, овладяло заобикалящите го хора, поражда и усилва собственото му желание и осъзнаването на необходимостта да се промени, тогава неговото желание достига силата, необходима за достигането на целта. И не е възможно да получиш по друг начин тази голяма сила по преодоляването на своя егоизъм, освен с помощта на „любовта към другарите“.

Но трябва да се пазим да не попаднем в група с хора, които имат друга цел, които не проверяват себе си и същината на своите усилия – дали те водят към чист алтруизъм. Проверката се състои в това, всеки да получава от приятелите усещане за недостиг на алтруизъм и винаги и навсякъде да търси възможност да увеличи силата на своя алтруизъм.

Но е необходимо да се пазим да получаваме помощ и да следваме случайни и непроверени външни сили, защото нашият егоизъм е склонен да следва заобикалящите. А за да следваме алтруистичната група е необходимо винаги да вървим срещу егоизма, издигайки ценността на алтруизма.

Но истински алтруизъм означава, че човек прави всичко не заради някакво възнаграждение, а само за благото на останалите. И тук му е необходима обединената сила на групата – силата, която се разкрива чрез тяхното обединяване.

[73420]