От статията на Рабаш „Върни се, Израел, към своя Творец„: Защо Творецът е наречен лечител на разбитите сърца? Защото най-важното в един човек е „сърцето“ – съсъдът, получаващ цялата святост свише. Но ако този съсъд е разбит, то всичко, с което го пълнят, изтича навън. Ето защо ако сърцето е разбито, тоест се намира под властта на егоистичните желания, в него не може да влезе никаква светлина или тя цялата ще стане нечисти сили. И това се нарича „разбито сърце“.

Докато сърцето не се почувства разбито – Творецът не помага на човек. Защото дотогава няма на кого да помогне. Сърцето се разбива отведнъж, но ние го поправяме на малки парченца и това е голямо облекчение за нашата работа. Тъй като не трябва да прилагаме големи усилия, за да поправим всичко наведнъж: от своето днешно егоистично състояние право до света на Безкрайността.

Вместо това, можем да извършим поправянето на стъпки, на малки порции, сякаш пренасяме по една монета от царската съкровищница от едно място на друго.

И все пак ни е трудно да направим първата крачка, защото това означава преминаване към противоположно намерение: от егоизъм към отдаване. И затова няма да се случи, докато не разберем своите желания, намерения, докато не отделим желанието от намерението, докато не разберем какво можем и какво не, къде сме ние и къде не сме.

Трябва да направим всички тези разяснения, за да определим точно какво се нарича разбиване на сърцето, какво именно трябва да се поправи? За да си изясним това понятие отнема време. Тъй като забравяме за групата, забравяме за другите, за това, че желанието трябва да бъде общо. Всеки започва да мисли за себе си, за това какъв е той отвътре. Но това съвсем не се отнася до разбитото сърце.

Сърцето е разбито, защото не може да се съедини с ближния. Само в това се състои неговото разбиване, но ние изобщо не мислим в тази посока. Опитваме се да си представим неговото лично разбиване. И отнема много време, за да видим това правилно. Но веднага след като това се случи, ни става ясно, че това е много прост и конкретен проблем, който трябва да поправим.

Нужна е много работа, за да разбере съсъдът, че в него не може да има нищо лично, а само общо: че той е само част от вътрешността на общия съсъд и част от вътрешността на светлината. Но веднага щом диагнозата е поставена, вече не е необходимо да каним лекар – веднага ще видим как на същото това място идва поправяне и напълване.

Затова е много важно да достигнем обща мисъл, едно общо усещане, за да може всеки да се почувства в полето на силите на взаимното поръчителство. В противен случай, всички наши търсения водят до неправилното място. Ние търсим в себе си, вместо да търсим между нас и по такъв начин губим всичките си сили напразно.

От подготовката към урока, 13.02.2013

 [100324]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок | Add Comment/Ask Question→

 

Светът върви към пълно преформатиране. Постепенно ще изчезнат всички излишни специалисти, производства, ще остане само насъщното и необходимото. Ние преживяхме пика на потреблението, спестяванията. Мнозина вече не ги интересува модата или модерните стоки. Те престават да усещат, че това им приповдига настроението, предизвиква уважението или възхищението на околните. Всичко това вече е минало.

Нашият егоизъм вече се развива не само количествено, но и качествено, води ни към съвършено различно състояние – към ново качество на живот, когато на физическото ни тяло му е необходимо само онова, което ще му е полезно и приятно: малко спорт, правилно хранене, нормално семейство. Постепенно се завръща усещането, че тъкмо това не ни достига, че в непрестанната надпревара сме загубили всичко.

Новата интегрална система, която по неволя ни прави интегрални, в хемостаза с природата, предизвиква необходимост да оставим само най-необходимите производства и търговски връзки. Естествено е, че във връзка с това ще нараства безработицата.

За прехрана, обувки и облекло за всички са необходими 10% хора от цялото човечество. С какво ще се занимават останалите?

Ето тук на преден план излиза методиката за интегрално обучение, тъй като човек ще се нуждае да развива и по-нататък своите социални, правилно затворени връзки, докато цялото човечество не се уравновеси и не стане хармонично интегрално общество.

За да постигнат това, хората трябва постоянно да работят над себе си, изменяйки се спрямо новия обкръжаващ свят, който ни диктува своите закони. В досегашната ни история ние диктувахме на света своите желания, а сега той не ни позволява това поради ограничените ресурси, размерите на Земята и всичко останало. Все пак живеем в затворена система, без да гледаме, че получаваме енергия отвън: от Слънцето, Луната, звездите и т.н.

Настъпи времето, когато постепенно ще се превключваме за промяна на цялото човечество. Затова интегралните курсове са ”първите лястовички”, разясняващи как да се приспособим към колектива, за сега с чисто егоистичен резултат. Но с времето всичко ще бъде насочено към създаване на правилния социум.

Ако това по-рано ни се струваше утопия, защото се спускаше отгоре надолу в заповеден ред по директивите на партията и правителството, то сега достигнахме до такова състояние, когато хората сами ще разберат, че само така ще могат да се напълнят.

На човек ще му бъде дадена такава възможност за напълване, която да го избави от усещането на депресия и празнота, проявяващи се днес все повече и повече. И това не е илюзия или поредната фантазия на някой социалист или комунист – в никакъв случай! Всичко това се разглежда само от гледна точка на Природата: как тя ни възбужда, пресова, и ни подтиква напред чрез страдания. А за да изпреварим страданията, да се отделим от тях и да вървим напред, по пътя на доброто, ни трябва интегрално образование и възпитание.

От ТВ програма ”кадрови тайни”, 05.02.2013

[100592]

Filed under: Възпитание на децата, Криза, глобализация | Add Comment/Ask Question→

 

В днешния свят разкриваме, че природата ни принуждава на връзка помежду ни. И ако още ни се удава да избягаме от семейните задължения един към друг, то не можем да се скрием от обществения живот, от цялото човечество. Тъй като сме зависими един от друг. Някога хората са живели изолирано и не са били запознати с онова, което се е случвало на другия край на континента с другите култури. Днес всичко е унифицирано: култура, стил на живот.

Законите на екологията, на човешкото общество и изобщо на цялата природа ни се разкриват като глобални, интегрални, обгръщащи ни и свързващи ни в една система. Това вече не зависи от нашето желание, а се явява като изискване на еволюцията.

Озовахме сме в кръгъл свят и проблемът е в това, че по сила на егоистичната си природа човек не е готов за това. Как тогава да помогнем на човек да установи по-дружелюбен контакт с новия свят, да го разбере, да го използва правилно за да постигне на успех?

Тъй като виждаме, че сме все по-неуспешни, и вместо да подобряваме своя живот, навлизаме в глобална криза, която ни заплашва с това, че никога няма да завърши. Огромното, силно и развито човечество изглежда като малко изплашено дете, което се е загубило и не знае накъде да поеме. И всичко това се случва поради липсващата правилна връзка между човека и обкръжението, нашето неразбиране спрямо природата. За всичко е виновна нашата безчувственост и затова ние не се опитваме дори да я разберем.

Природата – това са всички закони, вътре в които ние съществуваме, промяната на климата, на времето, на човешкото общество. В света на изобилието има гладни деца – и всичко това заради липсата на връзка между нас. Ние не сме способни дори да разделим излишъците от храна, които изхвърляме напразно.

Къде може човек да се научи на правилно организиране на връзките, за да се изгладят отношенията между нас, докато не сме стигнали до сблъсъци? Как да постигнем правилно равновесие в човешкото общество, равновесие с природата, до което сме длъжни да достигнем, ако искаме да оцелеем.

На всичко това можем да се научим от семейния живот. Ако човек може да развие своята чувствителност в семейното гнездо, разбиране, правилно отношение и подход към своя партньор, с това той ще придобие нови усещания, определения, подход и разбиране към обществото и цялата природа. Той ще може да обедини всичко това в едно и да съществува в хармония с всички.

Затова трябва да изминем този процес на изграждане на семейните отношения, а след това на всеобхващащото общество, и на цялото човечество и цялата природа. И тук не е възможно да се избира: да живея в семейството или не, с един партньор или с друг, с деца или без деца. Става дума за проблемите на цялото човечество. Всички изследвания свидетелстват за това, че връзката между нас е основният проблем, който се нуждае от решение. Ако се науча правилно и с чувство да се отнасям към съпругата си – към тази най-близка за мен система, с това аз ще си осигуря правилен подход към целия живот, към цялото земно кълбо. Тоест семейните връзки ме учат как да постигна успех във всички области и се явяват ключ към всеки успех.

При това, природата е устроена така, че аз не мога да постигна такъв резултат, изграждайки приятелски отношения с приятелите си по риболов или почерпка – това трябва да е връзка между съпруг и съпруга. Само в семейството  мога да изгладя всички остри камъни и да изградя тънките нюанси на приятните и неприятните свойства на характера и възприятията си. Затова съпругата се нарича ”помощ срещу мен” – ако не я виждам срещу себе си, не мога да се възползвам от нейната помощ, за да изградя самия себе си.

Ако искаш да се изградиш правилно, за да разбереш света и да преуспееш, трябва да създадеш инструменти в семейния живот. Затова нежененият човек не е пригоден за ръководни длъжности – той не е способен на правилна връзка със света. По тази причина, често при назначаване на отговорна работа се изисква да бъдеш женен.

От 40-та беседа за новия живот, 25.07.2012

[100545]

Filed under: Възпитание на децата, Криза, глобализация, Мъжът и жената | Add Comment/Ask Question→

 

За голямо съжаление, човек често се бърка в определенията, какво е това ”усилие”, и изразходва много енергия за действия, които с нищо не му помагат за напредването му в духовното разкриване, които да доставят удоволствие на Твореца. Той от самото начало се натоварва със всякаква тежка работа, но с това той води борба с вятърни мелници, с измислени, а не с истинските врагове, със силите, които му пречат.

Тъй като да разкрие пречещите му сили съвсем не е просто. Те са много близко до човека, и той не може да ги види, приемайки ги за свои. Те до такава степен се долепят до него, че го карат да си мисли, че това е неразделна част от него самия. Той не е в сила да ги откъсне от себе си, за да разбере, че това са негови врагове, неговите ненавистници. Както е казано: ”Враговете на човека живеят в неговата къща”.

Най-важното е да съзреш и да разгледаш своите ненавистници, преграждащи пътя към Твореца. А когато човек започне да си изяснява това и все повече да се доближава до истината, той вижда, че всичко, каквото има – са враговете му.

На него не му остава нищо от самия него, от съюзниците, на които да може да разчита и да очаква поддръжка по избрания път, използвайки тяхната помощ в чист и правилен вид. Всички най-близки сили му се разкриват като негови противници. Едни негови желания, мисли, свойства сега му се надсмиват, други преднамерено му поставят препятствия, усложнявайки предстоящия му път, но при това изкусно се маскират сякаш му помагат. Трети го отслабват с това, че затормозяват напредъка му, слагайки пръчки в колелата, внасяйки сила, действаща против него и водеща го до спиране. Така те действат срещу човека под различни маски, пречейки му по всякакъв начин, пряко и косвено, с голяма хитрост и с предателско вероломство.

Накрая, човек открива, че не може да се опре на нито едно свое свойство, желание или мисъл. А на чия помощ тогава да разчита, с кого да върви напред? Излиза, че няма с кого! И само ако се обърне с помощта на точката в сърцето към групата, от там да вземе правилните мисли и сили, ще има опора по пътя.

Той се обръща към групата от своята точка в сърцето, тъй като това е единственото чисто нещо в него. Затова той се старае да използва само нея относно приятелите си, разбирайки, че няма какво повече да им предложи, освен тази искра. Той се пази да се обърне към тях с всякакви други мисли и желания, сякаш е болен, и се страхува да не зарази и останалите със своите вируси.

И тогава в отговор той ще получи от обкръжението всичко, което притежават останалите за правилно напредване към целта. Тъй като при своя самоанализ той вече си е изяснил какво трябва да бъде истинското възприятие, включващо единствено правилните свойства, приети от обкръжението. За сметка на това, обкръжението се превръща в ”Свято общество” (”хевра кадиша” – име на погребална компания), помагаща му да погребе всичките си природни, егоистични мисли и желания, и да получава от обкръжението, а всъщност от Твореца, нови свойства.

Разпалвайки с тяхна помощ искрата в сърцето си, той започва да изгражда своя съсъд. Това означава, че той избира силите и желанията на обществото, на всички останали и така достига до първото си поправяне.

Докато човек не подмени всичките си качества със свойствата на обществото, той не ще може да изгради съсъд за своята душа. Това трябва добре да се разбира, защото ние знаем, че желанието за наслаждаване не се унищожава и не се променя. Но човек извършва съкращаване на желанието за наслаждаване, което е притежавал изначално –  неговото природно проявяване и форма. А получавайки желания от обкръжението, той придобива своите първи девет сфирот – свойства за отдаване. Според това, доколко се самоотменя, той получава свише качества, замествайки онези, които са излезли от употреба. Така на мястото на съкратеното желание, той получава нов съсъд.

От урок по писма на Баал а-Сулам, 11.02.2013

[100501]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок | Add Comment/Ask Question→

 

От писмо на Баал а-Сулам (№57): В този миг, в който се препълни чашата на положените от теб усилия, идва време за молитва. А до този момент вярвай в казаното от мъдреците, че е невъзможно да получиш духовно разкритие без да положиш усилия.

Когато стигнеш до техния предел, твоята молитва ще е пълна, Творецът ще и отговори със цялата своя щедрост, точно както обещават мъдреците: „Вярвай, че си положил усилия – и си намерил!”. Защото дотогава ти не си способен на такава молитва, която да бъде чута от Твореца.

Целият този свят, всички висши светове, всичките им степени, спускащи се отгоре надолу, цялата наша работа в този свят е предназначена за това, да достигнем искания лост, молитва, зов към светлината, към Твореца, за да извърши Той нашето поправяне. А наше задължение е само да разкрием в себе си потребност за това поправяне, и в нея да няма никаква облага за нас.

Потребността от поправяне включва в себе си няколко компонента. На първо място, е необходимо да се разбере в какво именно се състои неизправността и какъв вид поправяне и е нужно. След това трябва да осъзная, че сам не съм способен да извърша това поправяне и че само Творецът е този, който може да направи това. И Той ще го стори само в случай, че аз действително чувствам, че точно това не ми достига и поискам от Твореца помощ.

Излиза, че този лост включва в себе си множество съставни. Само за сметка на особена работа и нашите упорити старания да я изпълним съгласно съветите на кабалистите, за сметка на такива дълги, тежки и изморителни усилия, ние достигаме това фундаментално разбиране, лежащо в основата на всичко, което се нарича „молитва” – първият зов и първият контакт с Твореца.

Всичко е устроено така, че не ни е необходимо да правим нищо, освен да подготвим себе си за тази молитва. Във всички действа висшата светлина, а ние, творенията, сме способни само да разкриваме в себе си потребност от поправяне. Затова човекът, учението, групата, всичките ни действия, целият свят, всичко съществуващо около нас – тези съставни са необходими, за да изработим правилен зов към Твореца от страна на творението, на който светлината трябва да отговори.

Ясно е, че „кравата иска да храни телето даже повече, отколкото самото теле желае да суче”. Не по-малко, съгласно порядъка на степените, това желание свише не може да започне да действа без предварително желание отдолу. Затова ние сами активизираме висшата светлина и привличаме към себе си това въздействие, и няма на кого да се жалваме. Не бива да твърдиш, че и сега викаш и се молиш. Това е пълно неразбиране, ако предполагаш, че си способен да се молиш преди да се е родила молитвата, изградена в резултат от твоите усилия.

Необходимо е да се разберат множество неща, за да придобиеш желание, способно да пробуди светлината.

Та това не е молитва, прочетена просто по молитвеник, в който е указано къде е необходимо да плачеш, а къде – да се радваш. Необходимо ни е да достигнем до молитвата, излизаща от самите дълбини на сърцето. Точно работата в сърцето се нарича молитва.

Затова нищо няма да помогне, освен положените усилия съгласно съветите на нашите учители. По този път ние изграждаме в себе си правилна потребност за сметка на обкръжаващата светлина. С всяко свое действие ние пробуждаме малки проблясъци, които постепенно изграждат нашето желание и го довеждат до такова състояние, в което то е пригодно за поправяне.

От урок по писмо на Баал а-Сулам, 12.02.2013

[100308]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Молитва, Намерение | Add Comment/Ask Question→

 

Баал а-Сулам, „Статия по завършването на Книгата Зоар“: В духовното времето за даряване е отделено от времето за получаване. Отначало Творецът дарява нещо на получаващия, но с това му предоставя възможността само да получи.

Въпрос: Как да забележим тази възможност и как правилно да я използваме?

Отговор: Тази възможност има няколко признака и първият от тях е, когато не ме оставят на мира. Защото ако аз не се пробуждам, то каква е тогава тази възможност. Пробуждам се обикновено само в кафенето, в бара, или когато гледам футбол по телевизията… Нима аз мога да се пробудя поправен, ако цялата ми природа е егоистично желание за наслаждение? И затова ме пробуждат с помощта на бедите – насочени, точни, особени, качествени.

Просто човечеството, за хилядите години развитие, е получило предостатъчно удари от съдбата. Ако всички те се бяха събрали в едно поколение от дълголетници, можеш ли да си представиш какво жалко зрелище биха представлявали? Ето защо се прераждаме от поколение в поколение – за да достигнем до качествените удари.

Днес аз имам храна, облекло, жилище. Всеки от нас живее по-добре от царете живели преди 500 или хиляда години. Хладилник, климатик, кола, микровълнова печка, обществен транспорт – такива са атрибутите на съвременния живот. Целият свят е пред мен. А още неотдавна, в исторически мащаб, дори Европа е изглеждала иначе: хората са живели при ужасни условия и са практикували немислими за днешното време социални отношения.

Е, излиза, че сме относително обезпечени. Но нещо все пак не ни достига. Какво?

Радост, цел в живота? Поражда се такъв парадокс: имам всички блага, но не получавам никакво удоволствие от живота.

По-рано всичко беше тъкмо обратно: дайте на човек килограм хляб за деня и той не би поискал нищо друго. Имайки това ”щастие”, той би прекарал целия ден в бездействие. А днес хората лежат опустошени от изобилието. Ето какво са качествените удари. Изоставени кърмачета, разбити семейства, страхове и вълнения, бъркотия – какво само не прави човек, за да избегне всичко това, но няма къде да избяга.

А от друга страна, целият свят днес е ”стегнат” в една мрежа, и ми се налага да преживявам за Ню-йоркската фондова борса, за реколтата в Европа, за дъждовете в далечните райони, за конфликтите в чуждите страни…

Бъдейки свързан с всички и зависещ от тях, аз постоянно изпитвам натиск и безпокойство, просто съм принуден да се грижа за онова, което се случва с другите хора.

В крайна сметка, всички ние изпитваме особени, насочени нещастия, които формират в нас въпроса: ”Защо страдам?”. Баал а-Сулам е формулирал този въпрос малко по-различно: ”Как да се наслаждаваме от текущото или кого аз наслаждавам?” И отговор няма – ето в какво е бедата.

Изобщо, текущият период е ”обратната страна” на епохата на Месията. Преди всичко, трябва да разкрием желанието, необходимостта и след това светлината идва през задния вход, през ”черния вход”- а аз трябва да я обърна така, че тя да свети отпред. За това Рабаш пише в статията ”Включване на свойството милосърдие в свойството на съда”: висшият ми се струва с нещо отблъскващ и мрачен дотогава, докато не се издигна ”над знанието” и не започна да го разкривам, да се приобщавам към него. Аз се обръщам, ставам противоположен на себе си (или на него в моите очи) и тогава ние с него се обръщаме лице с лице.

Но засега светлината ми свети от обраната страна, и тя предизвиква бедите, от които аз постепенно преминавам към верния подход и изграждам в себе си съсъд. Така ние сме преминавали всички стъпала, всички исторически етапи. Всяко едно състояние, пише Баал а-Сулам, се съхранява, докато не стане нетърпимо – тогава ние го разрушаваме и изграждаме нещо ново.

Само че този път не трябва да разрушаваме и изграждаме нищо в плоскостта на този свят, а трябва да осъзнаем, ”да премислим” случващото се, да изучим текущата ситуация, да я разберем, да я постигнем, а основното – да разберем, че висшият трябва да осъществи всички промени. И не защото ние сме безсилни. И по-рано всичко е вършил Той, но без нашето знание. А днес от нас се изисква осъзнаване и затова трябва само да си направя отчет за всяко действие свише, дължен съм сам да го повикам, да помоля, да благодаря за него – и така постоянно да съпровождам всяка крачка на Висшия.

Това е ”да работиш за Твореца”: Аз Го опознавам, започвам да се сливам с Него. Такъв е последният период на нашето развитие: на всичките му етапи ние опознаваме Твореца, все повече и повече, докато не обхванем всичко. Казано по друг начин, в края ще видим, че изначално всички събития, включително и ”негативните”, Той е приготвил и осъществил, само за да Го познаем. Това опознаване е невъзможно без моето предварително участие – и относно това участие пребивавам в скритие…

От урока по ”Статия по завършване на книгата Зоар”, 11.02.2013

[100139]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок, Криза, глобализация, Развитие на егоизма | Add Comment/Ask Question→

 

Съобщение: Кризата в брака: Очакванията на съвременната жена от брака често са крайно високи и далече от реалността. През последните 40 години феминистката идеология внушава, че жените не трябва в нищо да отстъпват на мъжете. В крайна сметка идеята на сексуалната революция е неправилна: жените не могат да се отнасят към секса, както мъжете, т.е. да не се привързват към човека, с когото са били близки.

При жените при физически контакт и още повече, при секса, се отделя хормонът окситоцин, известен като „женски хормон на привързаността”, формиращ близостта с партньора.

Въпросът „защо той не звъни на следващия ден след близостта” се обяснява от простата биология: мъжете не са засегнати от този хормон, не се въвличат в отношения.

Да се иска равноправие на биологично ниво е неправилно, биологичните задачи на всеки от половете са принципно различни.

През последните десетилетия на западните жени се внушаваше, че бракът и майчинството спират жената, не и дават да се развива.

Психолозите и педагозите обръщат внимание на това, че за децата е по-добре да растат с майка и баща, така че и третото поколение да има семейство – именно така детето се учи да взаимодейства с обществото.

Очакванията на съвременната западна жена от брака са високи и далече от реалността: изведнъж се появава мъж и става допълнение към нейния живот, и те продължават да водят този начин на живот, който са водили и преди брака.

Реплика: Ако животът се гради върху познаването на законите на Природата, той ще бъде на практика безгрешен. Така че трябва само тези закони да се познават, да се уважават и изпълняват! Ако жената се привързва чрез хормона окситоцин, то мъжът може да се привърже, като бъде принуден да ухажва продължително преди първата връзка…

[100199]

Filed under: Възпитание на децата, Здраве, Криза, глобализация, Мъжът и жената | Add Comment/Ask Question→

 

В последно време често говорим за самоотмяна. И това не е случайно, аз се надявам, действително да се приближаваме към нея. Въпреки че ни движи егоизмът, ние сме длъжни да държим курс към сливане.

При сливане с висшия аз виждам себе си като част от машина и съм длъжен да се присъединя към нея с всяка клетка, всеки орган, всяка част от своето тяло, така че открито да се влея в нейната работа.

Аз имам „глава“ т.е собствено разбиране, длъжен съм да отменя всички свои мисли, сметки, желания. Единственото ми наслаждение, единственото намерение и желание е да се вградя в тази машина. Позволявам на всичко да премине през мен, но първоначално не участвам в това. Правя всичко така, сякаш ме няма. Позволявам да ме задействат на сто процента, позволявам не просто да ми кажат какво трябва да направя, а да ме приведат в действие. Ето това е самоотмяна.

После следва несъгласието, критиката, лошите пориви, изясняването, разочарованието, гневът… И в същото време, съм длъжен през цялото това време да отменям себе си, заради участието си в работата на тази машина. Аз се „разтварям“ в нея до незначителност и искам в мен да започне да се промъква разум и желание, заедно с това все повече анулирам себе си.

Така плодът расте в матката на майката, чрез мен преминава безкрайната светлина, но аз я приемам само в малка степен нефеш.

Зародишът отменя себе си на степен нефеш, на неживо ниво‚ на минимална „дълбочина“ на желанието. Именно затова през него може да премине всичката светлина НаРаНХай де-нефеш. Неговата работа е в разума и чувствата, в Галгалте ве-Ейнаим и АХАП‚ във взаимодействието с майчинския парцуф, и с Бина се завършва самоотмяната. Колкото и мисли и желания да преодолява, колкото и да е объркан, каквито и препятствия да се изпречват на неговия път, той продължава да анулира себе си, и благодарение на това може да бъде част от „тялото“ на майката‚ да бъде вътре в нея.

Плодът не използва себе си‚ въпреки че в него всички органи се развиват. Така или иначе те растат и работят в себеотрицание. Майката прави всичко чрез пъпната връв‚ а плодът завършва делото на отмяната‚ отказвайки се да използва всеки от своите органи. В противен случай‚ той не е готов за раждане‚ не е готов да стане пълноценно новородено, няма „човешка форма“. Затова той е длъжен да завърши работата си по самоотмяна пред висшия.

Той се движи‚ неговото сърце‚ бели дробове и всички други органи функционират правилно‚ но само в себеотрицание. Това не е просто обичайната жизнена дейност на тялото на детето, цялата му работа е свързана със самоотмяната. Иначе раждането е опасно…

От урок по „Статия за завършване на книгата Зоар“ 04. 02. 2013

[99525]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок | Add Comment/Ask Question→

 

Никой не може да ми каже какво е нужно да правя. Трябва сам да изясня и реша коя цел е фалшива и коя – истинска. Длъжен съм да поема отговорност за своите постъпки. Иначе за какво ми е даден животът?

В живота си се намирам буквално насред блато, в което има само отделни малки туфи, върху които мога да стъпя, за да не се проваля и да премина през него. И това трябва да е мое решение, никой друг не може да мести краката ми и да ги поставя на правилното място.

Ако се проваля, ще потъна в житейското блато за десетки години. И ако се случи така, трябва да разбера, че това означава, че така е било нужно да стане. Но преди това съм длъжен да направя всичко, което зависи от мен и да си изясня нещата на сто процента. А ако и след това все пак съм сгрешил и потънал за десетки години, значи така е трябвало. Сега не ми е известно, защо и за какво, но след това ще стане ясно. Както е казано за прякото и косвено управление на Твореца: „Отзад и отпред Ти ме обгръщаш”.

Въпрос: Как мога да взема самостоятелно решение, ако изцяло се намирам под влиянието на обкръжението – духовното или външното общество?

Отговор: В това точно се състои твоята свободна воля: максимално да се поставиш под влияние на духовното обкръжение, а не да ходиш с вирнат нос, смятайки себе си за по-висш от всички. Иначе няма как да получиш добро влияние.

Това не означава, че можеш да отидеш при другарите и да попиташ какво е нужно да направиш: да пътуваш зад граница, за да работиш, или не? Не бива да се оставя това да решават другите. Решението трябва да бъде резултат от твоите вътрешни изяснения, следствие на усилията, които си положил, за да се смириш пред групата, тоест пред духовното разбиране, стремежа към единство, напредъка към сливане с Твореца над знанието. Именно това е групата за теб – обща сила. И в зависимост от това, доколко се съобразяваш с това понятие, съгласно това  решаваш какво ти е необходимо в живота.

Тогава ще се огледам и няма да намеря своето тяло! То вече е изчезнало някъде в предишния живот, отдавна се е отдръпнало от моя път. Длъжен съм да му обезпеча някакво препитание и това правя. Необходимост се нарича това, че се занимавам с него само заради липса на друг избор, доколкото съм длъжен да се погрижа за него. Аз се заставям да мисля за своето животинско тяло – това се нарича насъщна необходимост. Но с всичките си останали мисли се намирам в групата, в съединението и тогава вземам правилните решения.

Това обединение ме поддържа и не ми позволява да пропадна. Аз съм толкова прилепен към него, че само насила мога да се погрижа за нещо необходимо. Това може да се провери по факта, че бих бил радостен да не се занимавам със своето тяло, а на сто процента да се грижа за групата и Твореца, не оставяйки даже и един процент за себе си.

Когато започна да се грижа за животинското си тяло само по необходимост, изведнъж разбирам, че то не е мое! И тогава грижите за собственото ми тяло и за семейството се превръщат в духовна работа. Чувствал съм ги свои, докато съм получавал някаква егоистична печалба от тях. Но от необходимите занятия не получавам никаква изгода – това е просто дадена ми игра, средство за духовно развитие.

От урок по писмо на Баал а-Сулам, 04.02.2013

[100012]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок | Add Comment/Ask Question→

 

От писмо на Баал а-Сулам до учениците (№47): Захвърлете всичките си несериозни занятия и мислете само за това, как да съедините сърцата си в едно сърце… Започнете да се свързвате в истинска любов и ще видите как „небето усеща вкуса“.

Въпрос: Какво означава „несериозни занятия“?

Отговор: Несериозни занятия са всички усилия, които не са насочени към постигане на духовната цел. Това включва всяка работа в повече от това, което се изисква, за да се  удовлетворят нуждите на тялото, а всичко останало да се посвети на постигането на целта.

Всяко усилие, макар и малко да се отклонява от този път – вече е лекомислено. Тоест, просто чувстваш, че ще получиш от него печалба, но в действителност, то незабавно те изправя на пътя на естественото развитие (беито), на пътя на страданията.

 

Струва ми се, че пред мен е духовната цел (!), и ако работя за нея, ще спечеля. Полагам усилия и се възползвам от тази печалба. Ако целта е истинска, това означава, че се намирам на пътя, водещ към Твореца, работя правилно.

Но е възможно тази цел да не лежи по пътя към Твореца (!). А аз не знам правилната посока и ми се струва, че целта е истинска. И ако работя, влагайки усилията си  в нея, то в отговор, вместо да спечеля, получавам страдания, които ме бутат отзад. Това се наричат „несериозни занятия“.

Струва ми се, че едва ли не ми носят полза, и че се стремя към истинската цел. Дори материалната изгода: плът, пари, чест, знания – всичко това след редица междинни точки, в крайна сметка води до отрицание, до страдания.

Тази пресилена цел, празните проблеми, могат да бъдат много сложни и объркващи. Може би едва след 30-40 години най-накрая ще мога да си изясня, че целта е била въображаема. И това не е едно определено занимание, те могат да бъдат много. Това включва всичко, в което влагаш повече от необходимото, съществено за съществуването на тялото.

И с необходимото трябва да се занимаваш само по задължение, защото няма друг изход. А цялото ти внимание, на 100%, трябва да се фокусира в едно направление – към Твореца. И тогава, колкото и да трябва да се трудиш за семейството си – това вече ще е по необходимост, защото всички твои мисли ще бъдат заети с Твореца.

И ти не разбираш, че тази цел е решена. За теб това е под голяма въпросителна. А дори и да се досещаш за това с разума, то чувствата не са съгласни. И тогава се оказваш във вътрешна борба и не знаеш какво да правиш. Минаваш към всякакви отстъпки, прощаваш незначителни слабости, мислейки си: „Е, не е страшно, аз просто малко се разсеях.“ Скалъпените занимания имат различни образи.

Как да си изясним кое занятие е пресилено? Всичко, което не принадлежи към групата, учителя, обучението, разпространението, стремежа към единство с Твореца – всички са въображаеми проблеми! Ако всичките ти усилия са насочени към целта, то и грижите за семейството се включват в средата. И тогава ще разкриеш, че Творецът е създал най-оптималните, точни условия за теб. Е, само ако семейството ти не се противопоставя на пътя ти и не ти позволява да учиш.

От урока по писмо на Баал а-Сулам, 04.02.2013

 [100015]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок | Add Comment/Ask Question→