Въпрос: Какво означава „не си прави идоли, не сътворявай кумири“?

Отговор: Идол е това, което смятам за определящо състоянието ми, живота ми: всякакви сили в природата, гръм, мълния, червени нишки – не е важно какво.

– Ох, забравих да си сложа червения конец!

– А, ето сега вече ми е добре.

Това е психологическа помощ, успокоение. Тогава аз не се нуждая от Твореца – от Него, в настояще време, а мога да се опра на всичко, каквото ми е угодно!

Но нашето развитие срива почвата под краката ни, за да можем действително да започнем да се издигаме към Твореца. Днешната криза ни води към такова състояние, когато не знаем какво ще стане с нас в следващата минута. Човек, точно като мумия, не може да се мръдне от мястото си, не знаейки какво да прави.

Когато се окажем в такова състояние, тогава действително ще поискаме тази най-скрита, най-тайна управляваща ни сила да ни се разкрие. Но като поискаме това, ние още повече ще се разочароваме, ще изпитаме още по-голяма болка, тъй като тя няма да ни се разкрие. От тези огромни страдания ще почувстваме, че ние трябва да се издигнем към нея, а не тя да слезе към нас и да ни се разкрие.

Не трябва да искаме тя да слезе към нас и да ни покаже как да действаме така, че да станем умни и да се отнасяме добре, в съответствие с това, което ни е заповядано: така обезпечи себе си, организирай така своето стопанство и всичко ще бъде добре и красиво. Не!

От всичко това трябва да видим по какъв начин ние се издигаме до Неговото ниво! Това е моя работа! Това е моята промяна. Не да изменяме света! Човек винаги иска да изменя света и Твореца в добавка. А той трябва да издигне себе си на Неговото ниво. Именно в това се състои цялата концентрация на нашето време – нейно ядро, зърно.

От ТВ програмата „Тайната на вечната книга“, 25.02.2013

[109625]

Filed under: Духовна работа, Тора | Add Comment/Ask Question→

 

Баал а-Сулам, „Мир в света“: Всяко нещо се оценява не по това, как изглежда в определен момент, а по степента на своето развитие. Всичко, което съществува в реалността, и добро, и лошо, дори най-лошото и пагубно, има право на съществуване. Не трябва да изтребваме и унищожаваме напълно която и да е част – трябва само да я поправим и възвърнем към Източника.

От тук могат да бъдат направени далеко отвеждащи изводи. Всичко, което се случва ежесекундно в света, произлиза от единствения Източник – от Твореца. И поправям само собственото си възприятие, собственото си виждане. При това, поправям само едно направление – за да достигна изцяло и пълно отдаване. С това разкривам света все по-малко изкривен от моята природа, все по-съвършен – и виждам, че това е неговата истинска, неизменна форма.

Въпрос: Ако поправяме само нашето световъзприятие, то защо трябва да разпространяваме сред другите хора?

Отговор: Посредством разпространението искам да ги доближа до целта. Тъй като по същество, това са части на моята душа. Целият свят са части на душата ми и аз провеждам двояка работа с тях: от една страна, им нося светлина, а от друга страна, създавам условия те да се сближат с мен. Главното е, че благодарение на тези две действия – пряко и „задкулисно“, „алтернативно“ – ние се обединяваме и в крайна сметка си връщам всички части на своята душа.

Ето как трябва да гледам на света, включвайки неживата, растителната и животинската природа. Цялата действителност е същност на душата ми, единно желание. То и сега ми се разкрива, тъй като по определение аз не мога да усетя нищо, освен него. Желанието е моят „чувствителен материал“ и трябва само правилно да проявя неговата реалност. Точно над това работя – над поправянето на собственото си възприятие.

Как? Според принципа „Възлюби ближния като себе си“. Защо? Защото сега частите от моя егоизъм, изкривяващ картината на света ми, ми се струват далечни, често отвратителни, противоположни и аз трябва да поправя своето възприятие.

И така, в крайна сметка, поправям само себе си. Затова Баал а-Сулам пише, че дори глупавите неща не трябва да се унищожават, а поправят. Сега те са глупави, ненавистни в очите ми, а когато поправя своя поглед, отношението си, те ще станат добри и полезни за мен.

Невъзможно е да се поправи каквото и да е в света, освен себе си. Вече виждаме, че това носи само вреда. И от тук трябва да разберем, че всички поправяния, всички положителни изменения се осъществяват именно в нашето отношение.

Дори ако виждам пред себе си най-зловредния сред хората, аз трябва да поправя себе си, за да престане той да нанася вреда. Можем да унищожим някого само ако той иска да прекрати моето действие по самопоправяне, т.е. да ме убие. Тъй като той не ми оставя друг изход и в такъв случай това също е поправяне. Но засега имам друг изход, трябва да действам, да работя над поправянето, за да бъде изтребено злото в света.

Въпрос: И все пак, защо разказваме на хората за интегралната методика, така сякаш искаме да ги убедим в нещо?

Отговор: Защото по такъв начин убеждаваме, поправяме себе си. На кого обяснявам методиката? На части от своята душа. При това, аз не поправям себе си, а само им давам средство, за да могат те да поправят себе си. А за мен това е самопоправяне.

Трябва да си представяме система, в която мои части се намират в мен и затова именно така мога да ги поправя. Не ги унищожавам, не ги потискам, а с меки обяснения им предавам методиката на поправянето. Грижа се за тях според това, доколко те са способни да я използват, а там, където не са способни, създавам условия те да се сближат с мен. Но не ги привличам насила, не налагам послушание. Тъй като нас ни разделя само злото начало – точно него трябва да поправя. С други думи, правя така, че те да се доближат до мен все повече и повече, независимо от взаимното отблъскване. И по такъв начин ги възвръщам към Източника.

Ние трябва да обмислим тази картина. Лошото подбуждение се е внедрило в единното желание, разбило го е на късчета и ги е разпръснало на различни страни. И сега, когато вместо принадлежност към общата цел, ние изпитваме противоположното, ненавист, трябва да разберем как обръщаме това разбиване в единение, в нова мощ на нашето единство. Трябва да разберем защо именно така пристъпваме към поправяне – съхранявайки уникалността на всеки. Тъй като трябва да браня егоистичното желание. То е като „ангел на смъртта“, който ще се превърне в „чист ангел“. Без него цялото творение нищо не струва.

От урока по статията „Мир в света“, 09.06.2013

[109564]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок, Разпространение на методиката | Add Comment/Ask Question→

 

Да нямаш други богове, освен Мене. Не си прави всякакви образи на това, що е горе, и това, що е долу на земята, и на това, което е във водата и по-ниско от земята.

Не им се кланяй и не им служи; тъй като Аз съм Богът твой всесилен, Бог – ревнивец, наказващ за вината на бащите децата до третото и четвърто поколение, онези, които Ме ненавиждат, и творящ милост на хилядите поколения, любящите Ме и съблюдаващите заповедите Ми. [Тора, Изход, Итро, 20:3-20:6]

Заповедите се смятат за основа на целия човешки кодекс, на човешкото съществуване. Те са приети от всички религии, от всички общества като основа на човешкия всеобщ живот. Но работата е в това, че в кабала те имат съвършено друг смисъл.

”Не си прави други Богове, не си прави никакви ваяния” – това е най-неуловимата заповед.

Тоест Аз съм Единствен! Аз съм Безтелесен. Мен не можеш да ме изобразиш, в никакъв образ не можеш да си ме представиш, да ме усетиш с чувствата и разума! Аз не ви давам никакъв повод! Мен не може да ме сложиш в джоб, да ме изправиш в ъгъла, да ме закачиш на стената, да си направиш от Мен амулет или някакъв знак – нищо!

А при човека не е така. Той е като малко дете, което хваща някаква играчка и цял месец не се разделя с нея. Тя го успокоява.

Човек влиза в храма, моли се, изповядва се и се успокоява: ”Всичко ще бъде наред, всичко ще е добре”. Това за него е като лекарство, предпазващо го от всякакви проблеми: социални, семейни и т.н.

А тук ти нямаш нищо! Ако не можеш да си Го представиш, то няма към кого да се обърнеш. Ето в това е проблемът. Излиза, че за обикновения човек от нашия свят Бог не съществува. Той не може да си Го представи, нито да Го почувства. Тъй като това се явява някакво свойство на отдаване, любов, нещо, което няма форма, което изпълва всичко, и в същото това време – е нищо. Къде да разкрие това? Той трябва някак си да Го почувства! Няма нищо!

Затова Бог, онази Висша сила, за която всъщност става дума в Тора, ние по никакъв начин не можем да си Го представим, да си Го въобразим и да сме в контакт с него. За тази цел трябва да се закачим за нещо, към нещо да се обръщаме, някак да си Го представяме.

Въпрос: Защо ми прекъсват всички връзки? Човек сякаш е закачен за въздуха… Защо?

Отговор: За да Го откриеш на съвършено друго ниво, да се издигнеш на Неговото стъпало. Тогава ще започнеш да усещаш онова, което по-рано не си усещал, и да определяш онова, което преди не си могъл да определиш, защото в теб ще се появят нови органи за усещане, наричани ”петте сфирот”.

А до тогава: ”Какъв Бог? Няма такова нещо”. Разбира се, има някаква природа, която ме управлява, води ме напред, нещо прави: кара ме да живея, да чувствам, да раждам, ръководи ме с помощта на обкръжаващото ме общество, а след това ме погребва, и това е всичко.

Аз специално заострям вниманието ви, показвайки, че човека няма никаква връзка с Твореца и с Тора. Затова е казано, че Тора е чиста, защото никой все още не се е докосвал до нея нито веднъж.

Тора е учение, духовна механика, която е напълно откъсната от хората! Това, че сме я приели в качеството на всевъзможни красиви правила на човечеството, като юридически закони  – това е добре. Без това щяхме да бъдем варвари!

Но още веднъж подчертавам, че тези правила и закони нямат никаква връзка с истинското съдържание на Тора. Трябва да разберем, че не в това се състои нейната сила, нейната истина, нейната сърцевина. Съвършено не е в това, което ние правим в нашия свят, а е в това, да ни накара да се издигнем на следващото стъпало, където ще разкрием Твореца, и на нас не ни трябва Той да е явен, облечен в някакъв образ или явление. Ние се издигаме към такива органи за усещане, където нямаме нужда от образи, тъй като излизаме извън себе си!

Затова заповедта ”не си прави други богове” се явява като първа, основна. И всяка следваща заповед (те не са просто така написани в определен ред) определя нейното изпълнение, определя всичко останало.

Ако не можеш да я изпълниш, всички останали са без значение. Те не те водят към целта. Тази първа заповед трябва винаги да е пред теб. Заради нея ти изпълняваш всички останали.

От ТВ програмата ”Тайните на вечната книга”, 25.02.2013

[109450]

Filed under: Духовна работа, Заповеди, Тора | Add Comment/Ask Question→

 

Баал a-Сулам, „Мир“: Всичко е дадено в залог, и мрежата е разпъната над всички живи, лавката е отворена и търговецът дава назаем, и книгата е отворена, и ръката записва, и всеки, който желае да вземе назаем, нека дойде и вземе. А лихварите  обикалят неизменно, всекидневно, и изискват от човека с негово и без негово знание, и имат на какво да се опрат.

Когато ми омръзне процеса, през който преминаваме, аз често си казвам: ”Какво от това, войникът спи – службата си върви. Бързо или бавно, все едно, аз напредвам към целта. Така че, в краен случай ще почакам – какво да се прави, ако силите не стигат…” Тъкмо тук се намира моментът за избор.

Когато имаме сили да работим – ”това не се брои”. Ако горя от желание, ако преобръщам планини, давайки с това пример за целеустременост на всички, ако обичам всички, обединявам се с всички, то работя с горивото, което са ми дали.

И обратно, ако се намирам в ”безсъзнателно” състояние и не ми е до нищо: ”Да става каквото ще става. Каквото за всички, такова и за мен. Светът се върти, и аз с него…”- това също ми е дадено отгоре.

И затова и двата случая ”не се записват на моята сметка”. Съобразяват се единствено с онези, които идват, за да ”вземат назаем”, които прилагат усилия, дори най-нищожните, но самостоятелни. Само тези малки ”възбуждания” се вземат под внимание.

Хората от този тип ”желаят да вземат назаем”. Те се съобразяват с хазяина и когато взимат нещо от лавката, вземат назаем, обещавайки на хазяина да заплатят съответната цена – с помощта на този заем да постигнат крайната цел. За тях е казано: ”Всеки желаещ да вземе назаем, да дойде и да вземе”.

„Обърни се към Мен, и Аз ще платя” – казва Творецът. Но за тази цел трябва да се поддържа връзка с Него – и тогава между нас има договор, съглашение: Той ми дава сили, благодарение на които аз работя на 100%. И само за това моля, желаейки Той да се облече в мен и да извърши нужните действия.

Въпрос: Проблемът със заема е в това, че трябва да се връща…

Отговор: Аз не връщам този заем, а го реализирам на място, „без да се отдалечавам от касата“,  което се зачита като върнато.

Въпрос: И все пак, необходимостта от разплата предизвиква в мен тревога…

Отговор: Това е в случай, че вземам заема от едно място, а го харча на друго. Тук идвам при хазяина и му казвам: ”Аз искам да изградя твоя дом, но затова се нуждая от строителни материали, работници и други средства”. Всъщност това не е заем, тъй като ще изградя дом за Него. Аз моля за това, което не ми достига, за да изпълня неговата ”поръчка”.

Въпрос: А какво ще се случи, ако това не се осъществи?

Отговор: Ще се получи. Защото получавам плана за работа, сили, разум, чувство – накратко казано, всичко необходимо за успех. ”Направи ме такъв, какъвто трябва да бъда – казвам аз. – Чрез мен направи всичко, което трябва”. Ето, това е заемът на Твореца – душа, която се облича в мен и решава всичко.

”Аз искам единствено да чувствам, да съм сигурен, че Ти се обличаш в мен и извършваш цялата работа. Тогава нека остане и нещичко от мен. Аз искам изцяло да съм слят с Теб, но без да загубя своето аз”. С други думи, искам да усещам в себе си собствената добавка и това все пак се нарича ”заем”, а не пряка работа на Твореца.

По такъв начин, обличащият се в мен заем ми позволява сам да разбера по-добре всичко, което не ми достига, за да бъда като Него и да извършвам работа със 100% възвращаемост. Първоначално ми дават да разбера, че съм получил 100 долара, а съм изработил за десет. Но постепенно повишавам своите показатели по стъпалата на стълбата, която води към стопроцентова самореализация в отдаването.

Въпрос: Трябва ли да взема този ”заем”, или мога да мина и без него?

Отговор: Откъде да взема тези сили? Казано е: „подбудите в човешкото сърце са глупави още от юношеството му”. Аз имам само един малък и развален материал – желание, стремящо се към егоистичните наслади на нашия свят, а трябва поетапно да получавам голямо развалено егоистично желание и последователно, постепенно да го реализирам. И моля на ”заем” само едно – Творецът да се облече в мен и да извърши работата. Аз искам да действам точно и съгласно  Неговата воля – по собствено желание. И само така мога да постигна успех.

Въпрос: В какво се състои моето усилие?

Отговор: Да се съглася с това. Аз трябва да се съглася и тогава да помоля – което не е толкова просто.

От урока по статията ”Мир”, 07.06.2013

[109354]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок, Молитва, Намерение | Add Comment/Ask Question→

 

„Възлюби ближния като себе си“ – раби Акива е казал, че това е великото правило на Тора.

Трябва да разберем, че „великото правило на Тора“ – това е основният закон на природата, който обхваща цялото мироздание. При правилното му тълкуване, ще видим, че всичко съществува единствено благодарение на този закон за любовта към ближния като към себе си.

Взаимовръзката между каквото и да е, е възможна само посредством особена сила, която предоставя възможност и даже задължава различните чак до противоположност части – дори и частици, поле, елементи на живи клетки или хора – към обединение. Тази външна сила – замисълът на творението – въздейства върху тях, задължава ги на взаимовръзка, вследствие на което частите не се отделят една от друга, а постепенно се сближават, построявайки съвместно все по-сложни системи нежива, растителна, животинска, човешка, а след това и духовна природа.

Всичко това заедно – и има правило в Тора: „Възлюби ближния като себе си.“ Тора всъщност е система, която съществува между Твореца и творението. И нейният закон е „любов към ближния като към себе си“.

„Ближен“ е този, който е напълно противоположен на мен, подобно на това, както ние сме противоположни на Твореца. И все пак, законът на любовта действа в системата, задължавайки ни да нагаждаме връзката помежду ни, защото не можем да съществуваме един без друг на всички нива.

Този закон на поетапна интеграция се реализира без участието на творението – по пътя на еволюционните процеси в неживата, растителната и животинската природа, а също така и на аналогичните нива на човешката природа. Тук универсалният закон определя, диктува всичко и творението се оказва под „пресата“ на развитието.

Но на висшето ниво на човешката природа, творението започва да заимства, да приема върху себе си реализацията на този закон. То открива, че принципът на любовта към някого – било то различен и даже противоположен, е законът на живота. Та нали без връзката, между творението и Творецът не би имало нищо. Осъзнавайки важността на взаимовръзката, определяна като „любов към ближния“, творението започва да я реализира по собствено желание, дори в началото и да открива, че всички останали части не са сходни с него, че са му чужди,  противоположни на него.

Като цяло, цялата ни работа се състои в това, да реализираме този закон. Но първо трябва да го изучим, да анализираме как действа на творението. Та нали цялото развитие, започвайки от Големия взрив, въпреки че ни се струва като процес на разпад и разединение, в действителност представлява постепенно съединяване на всички части на творението – дотогава, докато на материята не й се наложи да осъзнае основния закон на природата и да го изпълни по своя воля.

По такъв начин, самото творение асоциира себе си с Твореца и тогава заедно те достигнат до основополагащия принцип: „Възлюби ближния като себе си“.

От урок по статия „Любов към Твореца и твоаренията“, 28. 05. 2013

[108504]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок | Add Comment/Ask Question→

 

Има два принципа. Хилел е казал: ”Не прави на другия това, което е ненавистно на теб”, а раби Акива е казал: ”Обикни ближния, както себе си”.

Първият принцип се отнася към Бина, която се дели на две части:

• Едната е неутрална – за нея главното е на никого да не навреди. Постоянно следя за себе си да бъда “добро момче”, сякаш се ”извисявам над земята”, не привличайки към работата своето его. Нямам риза? Но и не трябва. Изобщо, живея в ”в гората”, далеч от всички и с никого нямам допир. Така следвам принципа ”не прави на другия това, което е ненавистно на теб”: избягвай нанасяне на каквато и да е вреда на ближния – точно така, както ти не искаш да претърпиш вреда от тях. Такива са първите три сфирот на Бина.
• Това ме води до ”продължаване на фразата”, към седемте долни сфирот на Бина, към съсъдите за получаване. Сега проверявам себе си по въпроса за “недомерването”: възможно е в нещо да лишавам ближните? Може би не спомагам за това благо, което биха могли да получат? Това още не засяга моя ”основен егоистичен капитал”, още не съм готов да се откажа от нещо свое, но вече чувствам необходимост от съдействието на другите. При това, не поправям своето получаващо желание, а вече добавям нещо към желанието за отдаване. Благодарение на предварителния етап на поправяне, започвам да разпознавам възможността за благо на ближния: ”Ето с това той може да спечели и ще му донесе полза…” И аз спомагам за тези възможности. Такъв е преходният етап, който ще ме доведе до истинското отдаване.

А засега, какво е това – още не е истинско отдаване, не е самоотричане заради ближния. Например, за последния месец съм спечелил пет хиляди долара, а за нормален живот са ми необходими две хиляди. Възниква въпрос: ако следвам принципа ”не прави на другия това, което е ненавистно на теб”, трябва ли да отдам на ближния три хиляди долара?

Отговор: не. Тъй като аз не работя с получаващите съсъди, не действам с тях, а изцяло съм в свойството милосърдие (хасадим) и само спомагам за благото на другите. Имам добро сърце, готов съм да помагам на ближния, но не за своя сметка. По такъв начин, работя с егоизма на нулевото, първо и отчасти второ ниво на авиют (”дебелината” на желанието), но не в желанията на АХАП, които се отнасят към второто, третото и четвъртото ниво.

Горната част на моя съсъд, моето общо желание за наслаждение, представлява съсъди за отдаване (248 желания), а долната – съсъди за получаване (365 желания). Съсъдите за отдаване се намират в състояние хафец хесед (Х”Х), в свойството милосърдие и желаят да отдават заради отдаване, а долните съсъди получават заради отдаване. Съответно, в първата част провеждам ”очистване”, а във втората – поправяне, уподобяване с Твореца по свойства. Тук вече формирам своето човешко подобие – човешкия образ, подобен на Твореца.

Като цяло, това е поправено желание с алтруистично намерение и се нарича ”душа”.

Така, принципът на Хилел се отнася към горната част на съсъда, а принципът на раби Акива – към долната. Разбира се, в който и да е случай, аз работя със своя егоизъм и трябва да го преодолявам. Но работата съгласно първия принцип не изисква от мен да търпя загуби, да се лишавам от своето състояние и в това е нейното принципно различие.

Важно е да се помни, че става въпрос за човек, който иска да се слее с Твореца (С) и затова се задават въпросите: ”Как да достигна сливането? Как да вляза във висшия свят, в духовното?”. Тези въпроси отначало обръщат човек в съсъдите за получаване, в лявата линия, а след това водят до решението – към принципа на Хилел. После това решение отново го насочва надолу и позволява да работи със своето егоистично желание.

    

Този път е описан в примера за не евреина, който отишъл при мъдреците за съвет. Отначало той моли Шамая да го научи да обича ближния, както себе си, но получава отказ, тъй като е невъзможно целта да се достигне внезапно. Тогава отива при Хилел и го моли да му обясни цялата кабалистична методика, докато той “стои на един крак”, т.е. да опише средството за придвижване с едно правило. В отговор Хилел формулира принципа ”не прави на другия това, което е ненавистно на теб”, т.е. разяснява какви действия са нужни.

По такъв начин, съгласно закона на творението, принципът за сливане с Твореца се подразделя на две части:

• ”Не прави на другия това, което е ненавистно на теб.”
• ”Обикни ближния, както себе си.”

И ако напредвам последователно, съобразно този порядък, то в резултат достигам любовта към Твореца.

Въпрос: Следвайки принципа ”не прави на другия това, което е ненавистно на теб”, извършвам материални действия. Как да съчетая правилното намерение с тях?

Отговор: И в нашия свят, и в духовния, и в нормалния живот, и сред другарите действа винаги този принцип. В каквото и обкръжение да се намирам, трябва да стоя на нивото на това обкръжение и да се старая да постъпвам така, както бих искал да постъпват с мен. Съответно, в групата се ръководя от желанията на другарите и тяхната цел, а на работата съобразявам своето отношение с желанието на колегите. И така навсякъде.

Поставям себе си в ситуацията на ближния и по такъв начин отмервам своето отношение към него. И това вече е отдаване. Защото на себе си аз не желая зло – значи и на ближния, несъмнено, ще донеса благо.

Това е повече от упражнение, това вече е действие, поправяне. И не е важно, че действам егоистично. Иначе не може и да бъде, моите действия винаги произтичат от егоизма, но при такъв подход те привличат към мен светлината, възвръщаща към Източника, и тогава се променям. Затова е казано, че сърцето тегли според делата. Отначало действам съгласно това, което е казал Хилел, а след това идва светлината и ме поправя.

Въпрос: Тогава може ли да се каже, че критерият за моето напредване се явява степента на любов към ближния, която придобивам?

Отговор: Разбира се. А как иначе? Защото духовните степени се различават именно по степента на отдаване, на любовта.

Въпрос: За последните 4-5 години съумях да проумея само, че съм глупав. Единственото, което мога, е да се старая да не нанасям вреда на другите. Не повече от това…

Отговор: Ако мислиш за това, как да не нанасяш вреда на другите, то вече си преминал дълъг път. Самото съгласие с тази мисъл, която седи в главата ти, вече е голямо постижение.

Въпрос: Всъщност, отдаването заради отдаване също е егоистично. Тъй като в крайна сметка, желая благото на другите само защото желая благо за себе си. Всичко това само ми обезпечава много по-комфортен живот…

Отговор: Тогава защо човечеството до този момент не е приело този принцип? Работата е в това, че е противоположен на нашата природа, която изисква на другите да им е зле. Виждаме как цели държави се замесват в глупави конфликти, в основата на които е елементарната гордост. Това коства огромни ресурси, милиарди вложения, голямо количество нерви и беди и не само това.

Като цяло, светът действа егоистично и в него нищо не трябва да се нарича ”отдаване заради отдаване”.

Въпрос: Предполагах, че ”отдаването заради отдаване” е нещо наивно, отвлечено. Какво е всъщност?

Отговор: Това е действие, насочено против желанието, против моя егоизъм. То изисква аз да се принизя, да почувствам другия, да застана на неговото място, ”да премеря” себе си с него, а него – на себе си. Тук е нужно много дълбоко разбиране на психологията.

Принципът ”не прави това, което е ненавистно на теб” съставя половината от цялата методика, половината от поправянето на душата. Осъществявайки го, излизам на нивото на парцуфа Аба ве-Има в света Ацилут и получавам светлината хасадим. А в нея присъства лекото осветяване на хохма, защото отменям своя егоизъм.

За да не нанеса вреда на другия, трябва да спирам себе си, да работя над себе си. Правя му услуга – но не за моя сметка, не отдавайки своето състояние, а отстъпвайки и съгласявайки се за негово благо. В нашия свят тези действия се представят като щедри и великодушни и ни се струва, че можем да ги възпроизведем като алтруистични.

Така или иначе, при верен подход те постепенно, с помощта на светлината, възвръщаща към Източника, ме водят по пътя. С всеки път моето желание да отдавам расте и въпреки че преследвам своята полза, търся възнаграждение, но светлината по малко ме води към истинска отплата.

Повтарям: трябва да осъществяваме действия, след действията идва светлината, а след светлината идват промените. Отначало изчиствам всички свои съсъди от егоистично намерение. Така дори моите лоши действия минават в разряд грешки. След това вече пристъпвам непосредствено към поправяне, строейки своето човешко подобие от чисти ”материали”.

И така, не прави на другия това, което е ненавистно на теб. В това се заключва цялата методика и ако застанеш на този път, той ще те заведе до целта.

От урок по статията ”Любов към Твореца и творенията”, 30.05.2013

[108808]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок | Add Comment/Ask Question→

 

Въпрос: Във всеки човек има психологическа матрица за възприемане на лидера. Когато човек вижда някого, стоящ „отделено“ от групата, той психологически го възприема като нещо отделно. Явява ли се открояването на фанатични лидери следствие от това, че така ги възприемат масите? Как може да стане хармоничен преход, за да може не фанатиците и не управителите, а именно мъдреците да идват на власт? Тоест, в психологическата матрица на хората те трябва ли също да бъдат лидери?

Отговор: Да. За това са необходими две условия. Първо, мъдрецът трябва да разбира какво му е необходимо, за да стане лидер, или даже, в някакъв смисъл, диктатор на своята идея и да я наложи на обществото, в името на неговото благо.

Трябва да излезе от тясното си пространство, да се спусне до такова ниво, че обществото да го разбере, и да започне да работи в широки кръгове на обществото. Той трябва да създаде малка група от единомишленици, ученици, които ще могат да проповядват неговите идеи.

Всъщност това са същите тези пророци, които идват в света и пророкуват, т.е. проповядват идеите на мъдреца. По принцип ние вече някога сме наблюдавали това в историята при възникването на религиите.

От една страна, това е сериозна, голяма работа, която трябва да проведе мъдрецът. От друга страна, той може да работи само при особена подготовка на обществото, в което трябва да се прояви социална, еволюционна необходимост, говореща за това, че обществото се нуждае от предлаганите от него знания.

Затова мъдрецът и обществото трябва да се пресекат: обществото трябва да „разбере“ предложенията на мъдреца, неговата концепция, като необходима за оцеляването. И тогава ще стане тяхното съвместно взаимодействие: обществото е съгласно да се учи при мъдреца, да бъде „под него“ или под неговите ученици.

И това зависи не от хората, а от нашето еволюционно развитие. Затова нашето развитие и се нарича кризисно, защото то е съвършено непрогнозируемо от нас и става неочаквано, разрушавайки нашия предишен начин на живот.

Скоро ще видим как ще лъснат противоречията между това, което е възможно, и това, което всъщност има в човека и в цивилизацията. В свят, пълен с изобилие, ще има глад. При безграничните възможности да бъде здрав, целият свят ще е болен. Независимо от наличието на огромни източници на енергия, ще страдаме от техният недостиг и т.н.

Объркано, обезкървено от междуособици и всевъзможни проблеми, обезсилено, на неспокойното човечество ще е непонятно: „Защо се случва това с нас? Към какво ни води всичко това?“. Но от друга страна, в него постепенно ще възниква вътрешен въпрос: „За какво съществувам? В името на какво страдам?“.

Така сме устроени в своето еволюционно развитие, че нашите вътрешни желания постепенно се трансформират, и в крайна сметка в човечеството възниква въпросът за разкриване на смисъла на живота. Затова нашият следващ етап се явява познанието, разкриването на смисъла на земното съществуване и съществуването на цялото мироздание.

В такъв случай на обществото няма да му е трудно да определи кой може да го ръководи – човекът, който ще напълни живота им със смисъл. И тогава се появява мъдрецът със своите пророци, ученици, ръководители, възпитатели, които като лидери на обществото ще могат да организират човечеството. Тази група, подобна на библейският Синедрион, ще стане духовният връх на света.

От ТВ програмата „През времето“, 18.03.2013

[108847]

Filed under: Възпитание, Интегрално възпитание | Add Comment/Ask Question→

 

Учителят стои отпред, вижда далеко напред и направлява учениците. Но ако ученикът има собствено мнение за своето развитие и поправянето на света, то той сам вече си е учител. Той не може да остане като ученик и да смята, че учителят бърка в посоката на развитие. Той няма да може да получи от учителя духовното постижение – максимум той може да получи теоретични познания. По такъв начин не се изучава Тора, т.е. средството за постигане на свойството отдаване.

Обучение се нарича връзката с висшето, с помощта на всевъзможни действия. Това изобщо не зависи от умствените способности, тъй като е казано, ”ученето става не с ума”. За сметка на връзката с учителя, ученикът ще получи от него силата на отдаване.

Силата на отдаване се предава по вътрешния канал, тъй като това не е философия и не е теоретическа наука. Затова всеки може да получи тази сила: и най-глупавият, и най-умният. Нейното предаване зависи само от това, доколко човек изпълнява необходимите действия по отношение на обкръжението: унижава себе си и възвишава учителя, обединява се с групата, за да могат всички да се свържат с учителя, който за тях представя доста високо стъпало, и получават поправянето от него. Това се случва на всяко стъпало.

Ако ученикът се изкачва, учителят се издига заедно с него, а ако ученикът се спуска, разбира се, че и учителят се спуска. Тъй като това не е истинското състояние на учителя, а такъв, какъвто той се възприема от ученика, от постигащия човек.

Когато човек идва да се учи, отначало той нищо не разбира. Трябва да се почака, докато той започне да се ослушва. И това може да му коства няколко години. Но когато започне да чува, групата трябва да му помогне, защото това може да продължи десетки години. Другарите трябва да му обяснят, че няма друг начин, по който да получи духовното постижение по друг начин освен от човек на човек, при условие, че между тях съществува физически контакт, т.е. може да се види, чуе, усети, разбере кой влияе и на кого, изпълнявайки някакви действия, взаимодействия. Така се е случвало с всички поколения до ден днешен, и не може да бъде променено, защото отразява духовните корени.

Чудесното свойство на този свят се изразява в това, че със своите материални действия аз мога да зарадвам духовния си наставник, склонявайки се пред него, привързвайки се към него, да се присъединя за сметка на някаква физическа помощ и за сметка на всичко това, да получа от него духовното разкриване.

Учудваме се, как е възможно това? Но аз прилагам усилия на това ниво, на което съм способен, защото няма друг начин. За сега не знам какво е това отдаване и нямам желание за отдаване, но на физическо ниво, мога да действам и за сега това е достатъчно.

От урок по ”Статия по завършване на книгата Зоар”, 05.06.2013

[109264]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Учител и ученик | Add Comment/Ask Question→

 

Трябва да се стремим да виждаме другаря си като най-велик от поколението реално, осезаемо, както се нарича „вътре в знанието“ – защото всъщност наистина е така, а не както ни се представя от нашия егоизъм. Тъй като егоизмът винаги иска да се чувства по-добре, по-удобно и затова той инстинктивно принизява всички наоколо, за да се окаже на висота. За него главното е той самият да властва.

Затова, да приемем мисълта за необходимостта от съединение с другарите като средство за достигане на връзка с Твореца, е възможно само с вяра над знанието, тъй като ние, разбира се, не можем да се видим един друг в истинския ни вид. Само въз основа на този неголям външен критерий – стремежът на човека към една или друга цел, неговата готовност да приеме всички условия, необходими за напредване към тази цел, ние започваме да се отнасяме към него като към другар, като средство за съединение с Твореца.

По такъв външен признак решаваме да започнем работа над своето отношение към този човек. Ако той е готов на съвместна работа, то ние отменяме всички други претенции, които обикновено предявява нашето его, и започваме да се сближаваме с човека, да се съединяваме, за да разкрием осезаемо нашата връзка, а не само с вяра над разума.

Според това, как достигаме истинска, чувствена връзка, ние се приближаваме до построяването на духовен съсъд, в който се разкрива Творецът. Връзката може да възникне над знанието – когато ми се струва, че другарят ми не заслужава, но независимо от това, се свързвам с него. Използвам го като средство, нарича се период на подготовка, когато ценя другарите си не защото ги виждам извисени. Според моите усещания аз съм над тях, но вървя над своите усещания, не се съгласявам с тях и си представям другарите големи.

За да се премине от вяра над знанието в знание, т.е. допълнително да ценя другаря си, трябва да поправя възприятието си. Поправянето се състои в това, че започваме да работим над съединението ни, независимо от обратното мнение. Строим такова общество, в което всеки внушава на останалите усещане за величието на групата и целите.

Работейки заедно, ние привличаме светлината, възвръщаща към източника, и в крайна сметка от вяра над знанието преминаваме вътре в знанието и така се извисяваме все по-нагоре и нагоре. И разбира се, всяка от последните степени е все по-трудна. Отначало другарите ми се струваха, че не са нищо особено: в нещо са лоши, в друго добри. Когато е трябвало да се издигна над знанието, можех с лекота да го направя и да ги приема като равни, съратници по пътя или дори велики хора от поколението. И тяхната цел, и те самите ми се струваха важни.

Но след това става утежняване на сърцето и разкривам множество недостатъци в тях. Става все по-трудно и трудно да ги признавам за велики и да видя зад тях Твореца, да подгрявам себе си така, че никой да не забележи, освен другарите, за да станат те всичко за мен.

Всеки път става все по-трудно и трудно, докато не преодолея тези пречки и не изпълня положената ми мяра. Тогава всичките ми усилия да вървя над знанието преминават в знание, превръщат се в правилен съсъд, в който става първото разкриване на истинското свойство отдаване, т.е. човек се изпълва с усещането за Твореца.

По такъв начин, принципът на вярата над знанието винаги действа между стъпалата при подем от едно на друго. Но при построяването на нашия съсъд, ние трябва максимално да се стремим да го пренесем вътре в знанието.

От урока по статия на Рабаш, 03.06.2013

[109091]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок | Add Comment/Ask Question→

 

Съобщение (Европейски център по наркотиците и наркоманията): Никога до сега броят на европейците, употребяващи наркотици не е бил толкова висок: 85 милиона. От предозиране само през 21 век са умрели 70 хиляди. През 2012 година са открити 70 вида нови наркотични вещества.

В замяна на хероина и кокаина идват синтетичните наркотици, чиито следи трудно могат да бъдат открити. Това може да послужи като стимул за преминаване на нови видове наркотици от тези, които пушат марихуана.

Реплика: Светът ще бъде принуден да се откаже от пушенето, за да премине на наркотици. Това убива евтино и тихо…

[109205]

Filed under: Здраве, Криза, глобализация | Add Comment/Ask Question→