Въпрос: Каква е ползата от разкриването на Твореца?

Отговор: Ако не изпитвахме желание да живеем, да доставяме удоволствие на себе си, да разберем, познаем и подобрим своето битие, то тогава не биха възникнали и въпроси.

Нуждая се от Твореца, за да ми е добре.

Въпрос: Но това не може да бъде крайната цел?

Отговор: Защо? Аз представлявам желание за получаване, нищо повече няма в мен. Следователно, не мога да мисля за нищо, освен за добро и благо. И тогава, в търсене на най-доброто, на максималното благо, аз разбирам, че съществува негов Източник – Творец, светлина. Оказва се, че съм построен по такъв начин, че когато Той ме напълва, това е и най-доброто състояние.

Тук се започва игра: за какво се напълвам? За да ми бъде добре на мен или на Твореца?

Да допуснем, че правя това заради себе си. В такъв случай моето наслаждение остава съвсем малко. Така и бебето, спретнато, нахранено и утолено, лежи неподвижно, препълнено от наслаждения – всяко движение е търсене на удоволствие, а в него сега няма никакви потребности. Дори неживото ниво е над това – то търси самосъхранение, а тук и самосъхранението е излишно.

И така, Творецът не иска да се окажем в такова състояние, тъй като това е много малка степен. И затова Той е устроил всичко така, за да не се задоволим с напълване на себе си, а за да можем да напълним Него, сякаш Той се нуждае от това. По точно, ние можем да се напълним заради Него. Това постоянно ни добавя нови желания и нови напълвания, без край, в резултат на което няма да ни напусне усещането за живот.

Ти изпитваш не голям глад, апетит и напълване, потребност и наслаждение, отново и отново. Така през теб непрекъснато протича живот и ти не умираш, не замръзваш на степента на примитивните самонаслаждения, които те изпълват до край, не оставяйки ти никакви желания.

От друга страна, ако Малхут на света на Безкрайността не бе направила съкращение (цимцум) и бе напълнила своите съсъди-желания докрай, то тя би изчезнала и би се върнала в изначалната точка – „нещо от нищото“.

Затова Творецът е създал всичко по този начин, за да можем да се уподобим на Него, да станем отдаващи. Представлявайки получаващо желание, в същото време искаме да отдаваме и се „люшкаме“ между получаване и отдаване, непрекъснато увеличавайки амплитудата. Това ни дава възможност за безкрайно развитие, и в него усещаме приключение, истинско удоволствие. При това се наслаждаваме и на глада, и на насищането; тъй като ни „гложди“ отдаването, нашият „апетит“ изначално е насочен към благото на другите. И излиза, че се наслаждавам на любовта от две страни: и от страна на съда, и от страна на свойството милосърдие.

Въпрос: Как наистина да пожелаем това?

Отговор: Тези детайли на възприятие възникват с помощта на светлината. Тя се излива върху нас в тази степен, в която и съответстваме, доколкото сме подобни на нея. А се уподобяваме на нея по пътя на работата с приятелите в групата.

Опитай се да им помогнеш и ще почувстваш съпротивление. Не се съгласявай с тези вътрешни съпротивления на отдаването; по този начин, в степента на твоите усилия, ще пробуждаш светлината, възвръщаща към източника.

От урока по „Предисловие към книгата Зоар“, 13.02.2014

[127368]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок | Add Comment/Ask Question→

 

От статията на Рабаш „Раждане и откърмване“: Човек трябва да вярва, че преди своето раждане, тоест обличането на душата в тяло, тя е била слята с Твореца, и сега жадува да се върне и прилепи към Него така, както е била допреди своето спускане в този свят.

Душата е била слята с Твореца, защото е съществувал един общ съсъд, всички части на който са били единни и съвършени. Висшата светлина ги е напълвала всички тях в еднаква големина в състояние на “Творецът и името Му са единни“.

Това е най-статичното, постоянно, устойчиво състояние, заложено в основата на цялото творение. Затова, след разбиването, което раздробило съсъда на многобройни късове, всеки от тях мечтае да се завърне към предишното единство – след като станали отделни части, те престанали да чувстват удовлетворение. Сега те непрестанно усещат недостиг.

В този свят няма истинска радост, удовлетворение, съвършенство и не може да има. Всеки представлява само част от системата, и докато тя не стане пълна, в нея винаги ще се разкриват недостатъци, проблеми. Така ще бъде до самия край на поправянето.

Затова всяка частица, всеки човек, неосъзнато желае да се съедини с останалите. Но този вътрешен стремеж се разкрива постепенно, според степента на развитие на човека. В края на краищата, ще се разкрие тази нужда от единство, тъй като само в такава форма ще успеем да достигнем съвършенство.

Но за това трябва да спечеля войната между моя стремеж към съвършенство и единство, и моя егоизъм, който желае да властва. А това е против съединението, защото то е възможно само между равни. Затова трябва да определя какво избирам: едното или другото. Но ние не можем да разрешим тази вътрешна дилема.

До самия край на поправянето сме обречени да пребиваваме в такава вътрешна криза – от една страна, желая съвършенство, което може да се усеща само в интегрално, равно, обобщаващо съединение между всички заедно. А от друга страна, искам да властвам! Това може да бъде съединение, но вече такова, където аз управлявам, а не където всички са равни и интегрално свързани.

Ето защо човечеството се колебае постоянно ту в едната, ту в другата страна. И така ще продължава през цялото време дотогава, докато не достигнем до осъзнаването на своето зло.

От урока по статията на Рабаш 14.02.2014

[128073]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок | Add Comment/Ask Question→

 

Мнение: Забелязвате ли, че хората взеха да стават все по-раздразнителни, все по-зли? Това е навсякъде: в домовете ни, в училищата, на работните ни места, в телевизионните шоу програми, по филмите и, разбира се, по трибуните на политиците.

Много психолози и социолози са уверени, че Америка преживява епидемия от гняв. Нацията е разделена на богати и бедни, на леви и десни – и всяка година икономическата криза обостря още повече това разделение. Хората работят повече, но средният доход на семейство продължава да спада.

Американците са недоволни буквално от всичко: от личния си живот, от работата, от съседите и политиците. Всички са съгласни, че така не може повече да продължава, но не могат да се договорят как може и как е нужно. Всички чувстват, че страната се приближава към пропаст, но имат диаметрално противоположни мнения за това, как да бъде изкарана от тази пропаст. Взаимните обвинения се превръщат в спорт, напрежението в обществото расте.

Коментар: Докато не се осъзнае необходимостта от промяна на човека (защото друго няма какво да се изменя) по лош и глупав или по добър и умен път.

[128382]

Filed under: Криза, глобализация | Add Comment/Ask Question→

 

[ 83357]

Filed under: Клипове, Образование | Add Comment/Ask Question→

 

В днешно време неувереността в утрешния ден става все по-забележима. Развили сме високи технологии, психологически методи за промяна на обществото и човека, инструменти за управление на човешките маси и за тяхно объркване – и при всички тези знания и постижения в науката за това, как да управляваме човека, ние не властваме над самите себе си.

Тъй като всеки следващ ден за нас е с въпросителен знак. И това е основният проблем, че човек не властва над своето бъдеще: дори над най-близкото, над следващия миг.

Възможно е да не усещаме нужда от такава власт, защото сме свикнали ден след ден да живеем без такова знание за бъдещето. В действителност, това е голяма трагедия. Тъй като, ако знаехме, сигурно бихме били уверени в това, как да се отнасяме към бъдещето, това би ни избавило от всички погрешни действия спрямо самите нас и природата. Това би ни издигнало на следващото стъпало на развитие.

Тук възниква въпросът: способни ли сме на това? Знанието ни за бъдещето – това означава яснота по въпроса за живота и смъртта, отношението към децата и тяхното възпитание, което трябва да им дадем, да ги насочим как да си изберат специалност, как да създадат семейство. Това би ми позволило да разбера, струва ли си изобщо днес да се ставам от леглото или не.

Такова виждане и усещане за бъдещето би ни избавило от многобройните проблеми. Не бихме се въвличали от множеството действия, които в крайна сметка не водят до никаква полза, а само до вреда. Тъкмо обратно, бихме използвали това време за нещо полезно.

Целият проблем е в нашето отношение към бъдещето. И тъй като не знаем как да се докоснем до тази точка, ние се чувстваме нещастни. Подсъзнателно човек се захваща за мига, като животно, при всичкото си желание да разбере бъдещето. Усещането на това  несъответствие между ”аз искам” и ”аз съм неспособен” унижава човека и го превръща в още по-жалко създание от обикновеното животно.

Животното просто живее, както живее, а като му дойде времето – умира. То не се замисля върху живота и смъртта, действа инстинктивно. Обикновените хора се отнасят към живота по същия начин, без да си задават въпроси за бъдещето и за тяхната реализация. Но човек, който се е издигнал поне малко над ежедневието, замислящ се за съдбата си, изграждащ планове, надежди за светло бъдеще, вижда доколко това не е в негова власт.

Много човешки знания са посветени на този стремеж за разкриване на бъдещето, за прогнозиране на явленията, в краен случай, на времето. С това се занимават психологията, философията, политикономията, икономиката. Но всички тези икономически прогнози и многочислени графики в крайна сметка не отговарят на реалността.

Намесват се някакви неочаквани фактори: войни и отношения между държави и хора, които не могат да бъдат предвидени предварително. Цялата човешка история, в резултат на която ние сякаш натрупваме опит и поумняваме, изобщо не ни помага за бъдещото ни развитие. И това ни довежда до още по-голямо отчаяние, представящо ни бъдещето още по-тъмно и неизвестно.

Ние по мъничко осъзнаваме колко сме незначителни и нещастни. Нанотехнологиите се развиват до такава степен, че ни предоставят необикновени възможности, да изграждаме от молекулите всичко, каквото пожелаем, започвайки от храната. И в същото време, тази власт се разпростира дотолкова, доколкото ни е дадено в ръцете. А въпросът за бъдещето си остава тъмен: За какво и защо? Дори да удължим живота си до 200 години или до 500, бъдещето си остава не по-малко плашещо ни, отколкото днес.

Още като деца сме питали: ”Какво е това животът и смъртта? Какво е днес и какво е утре?”. Пораствайки, ние забравяме тези въпроси, отвлечени от тях от хормоните, учението, кариерата. Но каквато и да е продължителността на живота ни, ако в нея има нещо неизвестно и следващият миг не може да бъде предсказан, то това задрасква човешката ми същност.

Така стигаме до откритието, че съществува сила по-висша от човешката, която управлява човека и човешкото общество, еволюцията. Разбира се, че ние не създаваме сами историята, както някои обичат да казват. Съществува програма за еволюцията на човека, която се задвижва все по-интензивно, секунда след секунда, сравнявана с еволюцията на неживата, растителната и животинската природа.

И ние сме подвластни на тази програма на еволюцията така, както и животните. Ние само реализираме желанията си, мислите, които се пробуждат в нас всяка секунда – разкриваме ги в себе си съгласно някаква висша програма и сме принудени да ги изпълняваме.

Излиза, че в природата има някаква скрита програма, действаща относно цялото неживо, растително и животинско ниво в света, а също и по отношение на човечеството. Независимо, че човешката програма видимо се отличава от онази, действаща в останалата природа. В крайна сметка, в своето развитие ние все пак достигаме до въпроса: ”За какво живеем?”, а животните – не.

Този въпрос: ”В какво се състои смисълът на моя живот?” ни безпокои все повече и повече. Аз мисля, че този въпрос вече е в центъра на човешкото общество и подсъзнателно човек се върти около него, правейки всичко, само и само да разбере, за какво той живее. Или в крайна сметка се опитва да изтрие този въпрос от своето полезрение и да не го забелязва повече, съществувайки днес, както вчера, а може и утре – без да си трови живота с липсата на отговора на този въпрос.

Затова цялото развитие, което ни се е случило за последните години, е необходимо за изясняването на този въпрос. Човечеството все повече се стреми към това. И ако това не се случи, то човечеството напълно ще деградира, повсеместно ще се разпространят наркотиците, антидепресантите, семействата ще продължат да се разпадат, хората ще загубят вяра в бъдещето и няма да искат да имат деца. Ако няма ясен отговор за утрешния ден, то и днешният не струва нищо! Затова човек ще се старае да изживява всеки ден така, че да страда по-малко, т.е. ще глътне някакво хапче, за да се потопи в полу дрямка и така да приключи живота си.

Тоест, въпросът за смисъла на живота все повече се пробужда в човечеството и чака отговор. Тъй като някъде през 70-те години на ХХ век, т.е. преди около 50 години, човечеството се е развило до такова ниво, че теоретически може да обезпечи всеки спрямо нуждите му. Човек се избави от страха за насъщния. Ако някъде не достигат някакви продукти, то това е от липса на достатъчна организираност. Но по същество, цялото човечество произвежда стоки в достатъчен обем, за да осигури цялото земно кълбо.

Никога до сега в историята не е имало токова състояние. Хората винаги са живеели подобно на животните във вечно търсене на прехрана за днешния и утрешния ден. Ако днес някъде не достигат продоволствията, то това е поради липса на ред, на взаимна помощ, на правилна връзка между нас. На практика, може да подсигурим всеки. Но тъкмо в най-развитите държави проблемите са и най-големи, свързани с нежеланието на хората да живеят.

Всичко е в упадък: културата, образованието, науката – никъде в нищо не става обновяване. Няма устрем напред, няма мотивация. Младото поколение е наистина нещастно поколение. А нали вече не се борим за самото оцеляване и задоволяване на животинското тяло. Ние не можем да отговорим на човека в нас на въпроса: Какво ни носи бъдещето, за какво живеем? Излиза, че животното е нахранено, а човекът няма отговор на своя въпрос и няма и да го получи. Затова се спускаме до животинското ниво и някак си преживяваме. Хората не желаят да се учат, не искат да работят, задоволявайки се с минимума за съществуване, и така съществуват.

Тази тенденция се отразява на съвременна култура и образование. Затова, ако питаме за мястото на човека в природата, то е най-неблагонадеждно, по-лошо от цялата нежива, растителна и животинска природа. Човек се спуска по-ниско от всички останали – такъв се оказа крайният резултат на нашето развитие.

От 305-а беседа за новия живот, 23.02.2014

[128446]

Filed under: Възпитание на децата, Криза, глобализация, Развитие на егоизма | Add Comment/Ask Question→

 

Въпрос: Как избирам, в името на какво действам: заради своя егоизъм или в полза на обкръжението? Тъй като понякога егоизмът ме обърква и ми внушава, че общата полза съвсем не е в това, към което ме насочва обкръжението.

Отговор: Тук няма място за въпроси. Ако групата е решила, то така трябва и да бъде. Казано е: ”Имат очи, но няма да видят”. Как можеш да вярваш на очите си? Ако групата ми казва какво трябва да правя, то аз мога да направя семинар, но в крайна сметка трябва да се съглася с решението на групата.

Същото това правило важи и за отношението учител – ученик, както е казано: ”Възпитавай отрока според пътя му”. Ако сме приели някакво решение за нашия път, то аз се придържам към него и не мога да избързвам напред. Свише няма да ми позволят да разкрия повече от това.

Съгласно мнението на групата означава съответно с нейното желание, решение, гледна точка. Аз не мога да съдя групата и себе си. Дори в собствената си преценка ще сбъркам и през цялото време ще си правя неправилни изводи. Тук не може да има никакви съмнения.

Въпрос: Откъде човек да вземе тази сила, ако му се струва, че групата сякаш бърка.

Отговор: Разбира се, че през цялото време ми се струва, че групата не е права. Но аз не трябва да приемам такива мисли. Разбира се, че си мисля, че всички грешат, а аз съм прав. Но ако Творецът ме е довел в групата и е казал: ”Вземи я за себе си”, то аз трябва да приема тази съдба. А как да я взема, ако не съм съгласен с мнението на обкръжаващите ме? Иначе какво означава включването ми в групата, връзката ми с другарите?

Аз не мога да имам обективно мнение, защото за всичко съдя според недостатъците си, според своя егоизъм. Но другарите също си правят егоистични изводи и може да са се учили много по-малко от мен, по-малко да разбират, но ако те имат общо мнение, съм длъжен да се съглася с тях. Това е моето обкръжение, в което трябва да израстна, а не мога да порасна в самота. Трябва да приема тяхното мнение като мнение на майка, на майчино лоно, на което трябва да съответствам. А висшата сила ще завърши тази работа.

Обкръжението е същата онази форма, спрямо която трябва да работя, да разбия своя егоизъм и да го превърна в отдаване. Затова е казано: „Възпитавай отрока съгласно пътя му“, т.е. трябва да се има предвид, какъв е неговият път, какво е неговото желание, как той се движи, какво иска, и от това да се ръководим. По друг начин просто не може.

Иначе, относно какво отменям себе си? Творецът не е редом с мен. През цялото време групата ще ми служи за Творец – все повече и повече. Затова е казано, че от ”любов към творението се достига до любов към Твореца”, тъй като формирайки се относно групата, чрез нея започвам да виждам Твореца. Формата на групата съответства на формата на висшия.

Трябва да се изяснят и обсъдят всички въпроси, да се посъветвате с учителя, но след като решението е прието от групата, аз съм длъжен да се отменя пред тях. Никога не може да се случи така, че някой да се отдели с претенциите си и да спечели от това. Напротив, той си отива и изчезва. Защото цялата ми правота не струва и грош, всичките ми желания и мисли нямат никаква ценност, ако не се отменя пред групата. Само затова са ми изпратени те.

И силата за преклонение пред групата аз също получавам от групата. Чрез нея получавам светлината, възвръщаща към Източника. А вътре в мен самия естествено няма никаква сила. Но тогава вече разбирам, че моите празни моментни мисли и желания, а също и мислите и желанията на групата са ми изпратени единствено за да използвам светлината и да се прелипя още повече към нея.

Зародишът не се нуждае от самата матка на майката, а от силата, която преминава през нея и формира неговото тяло, правейки го подобен на висшия. Висшият – това не е матката. Матката е само временното средство за приближаване към висшия, да отменя себе си пред Него. Но с това аз не разкривам Неговата форма.

Вече по-късно, когато получавам светлината, възвръщаща към източника, аз изграждам себе си, раждам се и продължавам да раста. Така изграждам човешкия си образ и по своята форма разкривам кой е висшият. Сам по себе си, Творецът няма форма. Моята поправена форма ще е Неговата форма, ”И ще се нарека с името на Твореца”.

От подготовка към урока, 14.02.2014

[128083]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок | Add Comment/Ask Question→

 

Интервю на руски журналисти с ръководителя на Международната академия по кабала, професор Михаел Лайтман

Украйна днес е свързващо звено, като мост между Европа и Русия. Но обединението на Русия и Европа не се харесва на  Америка, и тя прави всичко, за да не се случи това.

Части от интервюто

Украинският процес  няма да бъде спрян и той много прилича на ”Арабската пролет”. Става дума за управляван, подготвен предварително процес, вписващ се в общата тенденция на егоистичното развитие на човечеството.

***

Като цяло действат две сили: Едната е устремена към обединение, другата – към разединение. Първата сила се опитва да създаде общ пояс Европа – Русия – Китай, също и Япония. Но това с нещо противоречи на желанията и бляновете на американското правителство. То е против. При реализиране на по-лошия сценарий, това противопоставяне може да завърши с война.

***

Текущите тенденции няма да дадат добри резултати. Нито в една държава това не е довело до нещо добро. Простите граждани се оказват роби. И силата, която ги управлява, ги води на първо място към хаос. Същото беше подготвено и проведено в Близкия Изток.

***

Нищо не се случва от само себе си. Америка действа срещу Европа. Тъй като Европа се обедини, за да може да противостои на Америка, не като напълно независима, но като някакво самоопределение.

Днес има нужда Европа да се обедини с Русия посредством Украйна. По такъв начин, Украйна се оказа горещата точка – без нея обединение няма да има. Съставена от две части – прозападна и проруска – тя може да стане нужният ”мост”.

И тъкмо от това американците се страхуват много. Защото тогава ще изникне единно геополитическо пространство, включващо и арабските държави, тогава Америка ще изгуби целия свят. Затова за нея най-важното е да не позволи на Украйна да стане свързващото звено между Европа и Русия.

***

На това поприще се сблъскват много егоистични сили от различни държави и местният егоизъм, подгряван отвън, върви към разрив на връзките.

Ако силите, управляващи процеса, вдигнат народа, то Украйна ще тръгне към разединение. Неслучайно днес се оголват тези големи исторически противоречия, които не са били поправени и са дремели вътре, докато ”циреят” не се спука…

***

В крайна сметка, трябва да осъзнаем, че егоизмът е основният ни враг. Заради него не можем да достигнем до съглашателство, не можем да се избавим от кризите. Егоизмът е нашата природа и той ни ”погребва”.

Днес светът не намира нужната точка на съединение, независимо от горчивия опит на отминалите войни на миналия век.  ”Златният век” приключи, а решение няма. На всички им е ясно, че трябва да бъдат интегрални, подобно на Природата, че спасението е само в единството, в съвместното решаване на проблемите, но на практика дори Европа не е способна на това, независимо, че е създала единно пространство.

***

Трябва да се издигнем над егоистичната си природа и наистина ние имаме нужните инструменти за това. Само тогава ще можем да решаваме глобалните, интегралните проблеми във правилна посока, сближавайки се, във взаимна връзка. Така или иначе, в това е нашето бъдеще.

А днес нашето противопоставяне на силите на единната Природата се изразява в разпада на семейството, в конфликтите с различен произход. Проблемът е в това, че ние позволяваме на нашия егоизъм да ни управлява.

И в това се крие историческата необходимост – защото ние трябва да осъзнаем злото на егоизма. Само тогава ще достигнем до извода, че трябва да поправяме себе си, че проблемът е във всеки от нас, във всичките седем милиарда, и никъде другаде.

Затова само издигане над проблема, над нашата обща беда, само обявявайки война на егото, като на най-злия ни враг, ще ни позволи да се обединим и да създадем съвършено нов свят.

***

Правилният метод за търсене на бъдещата форма на държавата, народа, света е взаимното обсъждане, без да се страхуваме от обиди и претенции, без да се връщаме обратно в миналото. Против този общ подем към взаимно разбирателство ще са безсилни всякакви щурмоваци. Тъй като истинското обединение ни придава сила, която се намира на едно ниво над обичайния егоизъм.

Тъкмо по такъв начин ние действахме в Израел през 2011 година, когато американците се опитваха да инициират подобен процес, въвличайки в него масите.

Добрата народо-освободителна, анти-егоистична армия  прибягва не до оръжие, а до кръгли маси, зад които седят всички страни без изключение и решават проблемите си съгласно анти-егоистичната методика.

***

Ние сме тотално свързани помежду си в единен свят. И колкото да си ”играем” на поли-технологии и всякакви други игри, нашата връзка единствено расте, проявявайки все по-голяма взаимна зависимост между хората, народите, държавите, а така също и нашата зависимост от обкръжаващата ни среда.

По същество, ние се намираме в затворена сфера, която ни въздейства от всички страни на принципа на единството. Но нашият егоизъм се противопоставя на това. Тъкмо обратното, той ни разединява, разкъсва ни на части. По такъв начин днес е налице антагонизмът на Природата и нашето естество.

И затова Природата ни води към интегриране с жестоки методи. Цялата история на 20-ти век свидетелства за това.

***

Днес, искаме това или не, вече не може да играем в протекционизъм. Добрата взаимовръзка не е само красив лозунг, а насъщна необходимост, произтичаща от всички изследвания, факти. Светът е интегрален, а ние не. Това означава, че трябва да ни променят.

[128304]

Filed under: Интервюта, Криза, глобализация | Add Comment/Ask Question→

 

Мнение: Учените твърдят, че за да се чувстваш щастлив, трябва да имаш петима доста близки приятели. Такива, с които не само поддържаш тесен контакт, но и споделяш душевните си преживявания, несгодите, а също така споделяш приятните жизнени моменти, имаш общи интереси и еднакво хоби.

Но възможно ли е това в съвременните реалии на сивия и агресивен мегаполис? Разпространена е ситуацията, когато съседите по етаж не се познават помежду си и не си знаят имената, но не само това, дори не знаят как изглеждат живущите във входа. Равнодушието е продължение на безотговорността. А безотговорността е причина за различни социални беди – от бардака пред входа до бардака в страната.

Защото общество, което е лошо съединено във връзките помежду си, където съседите не общуват, а понякога се отнасят враждебно един към друг, лесно може да бъде разрушено отвън или отвътре. В такова общество хората могат лесно да бъдат манипулирани, тяхното съзнание и енергия да бъдат насочвани в неправилна посока.

Самотни, без другарска подкрепа, водени от страх и поддаващи се на паника хора лесно извършват неадекватни действия, на които при други житейски ситуации никога не биха се поддали. В такова общество ценността на човешкия живот рязко пада. Защото това е животът на непознат за мен човек, дори може би и настроен враждебно към мен. Недоверието и страха, както знаете, водят до агресия.

Такова общество може лесно да бъде доведено на границата на гражданска война. В такива моменти хората не само физически, но и емоционално стават беззащитни, дезориентирани и затова лесно управляеми. Това е много опасна ситуация, когато до теб няма другар, съсед, към когото да се обърнеш за съвет, за помощ, просто да си поговорите и да се усетите в безопасност, да се усетите като част от добросъседския свят.

Реплика: Само системното интегрално възпитание, основаващо се на подобието ни с Природата, е способно днес да създаде връзки между хората, усещане за общност, да ни доведе до нова връзка, до едно единно желание, в което да се пробужда усещането за висшия свят.

[128122]

Filed under: Възпитание на децата, Криза, глобализация | Add Comment/Ask Question→

 

Въпрос: Какво ако напредвам по-бързо, отколкото жена ми?

Отговор: Грешен подход. Напредването на мъжете и жените се различава по своя характер, по „стил“ и сравнението е неуместно.  В творението жената изпълнява съвсем не това, което мъжът.

Понякога можете да намерите общ език, но като правило – не. Започнете заедно да четете която и да е статия или да слушате урок и ще видиш, че тя мисли малко по-различно от теб, като че ли насочва темата на друга страна, гледа от друг ъгъл. В крайна сметка, тя достига до същите детайли на възприятие, но начинът, подходът, анализът са много различни.

Вие можете да  обсъждате заедно общи въпроси, но за  по-специалните трябва  да се отчита текущото ниво…

Въпрос: Виждам, че моите и нейните впечатления се допълват взаимно от различни страни. Но в същото време, на нея и се налага да отдава много време и усилия  на детето…

Отговор: Такова е поправянето на жените. Тя се грижи за децата сякаш за сметка на собственото си поправяне и разпространение. В действителност обаче нейното поправяне се осъществява именно така, и тя е длъжна да бъде майка.

Някои си задават въпроса: може би трябва да се откажа да имам деца и да се отдам на учене,  разпространение, поправяне на душата? Не. Жената трябва да поправя душата си чрез грижата за децата, заедно с тях, според времето и желанието, оставащи след това.

И затова, ако има възможност да се ожени, тя трябва да го направи, за да роди деца и да се грижи за тях. Макар да и се струва, че без това тя е в състояние да направи толкова много и да премине много по духовния път. Може, но това не е пътят  на поправянето.

Въпрос: Трябва ли жените с деца  да са „сравняват“ с жените без деца, които повече се отдават на учене и разпространение?

Отговор: Не.  Ако жена  с деца, според възможностите си,  участва в учене или друга наша дейност, тя преминава поправяне в пъти повече от жена, която „се въздържа“ от деца в името на кабала. Такова „въздържане“ не помага.

Ние с вас не разбираме това, че този свят е изграден в съответствие с духовното. И ако в него, в нашия живот тук ние внасяме духовност, това ни носи поправяне. Ти не се издигаш до следващата вече духовна степен, ако не си заложил нейното начало в този свят. И затова трябва да се женим, или омъжваме, да имаме деца и с това да започваме напредъка си.

На пръв поглед би било страхотно, ако всички мои ученици се изключат от грижата за този свят и се посветят изцяло на духовното. Всички учат, всички разпространяват по всички фронтове, всички „в действителност“… Но вместо това, те се женят, а жените почти веднага напълно се откъсват от процеса, а мъжете трябва да издържат семейството и заедно със своите съпруги да решават редица проблеми.

Така че, това е поправянето и не може да се избяга от него. По-късно ще осъзнаете, че именно така ние изпълняваме работата оптимално, по най-добрия начин.

И напротив, тези, които отбягват брака, отхвърлят възможността за поправяне. Това се отнася и за жените, и за мъжете. Така че ако има такава възможност, е необходимо да се създаде семейство и да се живее с неговата тежест.

Така или иначе, семейството е за предпочитане, каквото и да е то, тъй като е основна част от поправянето на света. Не е случайно, че днес светът е изправен пред разпадането на институцията на семейството – в навечерието на голямото поправяне.

От урока по „Въведение в книгата Зоар“, 14.02.2014

[127454]

Filed under: Духовна работа, Духовността на жената, Ежедневен урок, Мъжът и жената | Add Comment/Ask Question→

 

Конгрес по интегрално възпитание. Семинар №5

Когато човек моли за милост за себе си, той се намира в желание за получаване и мисли само за себе си. И колкото повече се моли за себе си и се опитва да повлияе на Твореца да подобри собственото му положение, не само че не се приближава до Твореца, а се отдалечава от Него чрез пробуждане на все по-голям и по-голям егоизъм.

Всички наши мисли при всички обстоятелства отиват към Твореца, защото ние се намираме в една система; вградени сме в нея. Невъзможно е да се мисли за нещо, да се реши нещо и да се направи нещо без то да повлияе на цялата ситема. От самото начало се намираме в нея с всяка клетка в тялото, със сърцето си, с всички наши мисли и желания. Преди дори да започнем да разбираме за какво мислим и какво искаме, то вече е в системата! Ние вече сме в нея. И е така с всеки човек, с всички хора по света, с цялата нежива, растителна и животинска природа, с всичко!

Само с човека се правят напълно различни сметки, защото ни е дадена способността да влияем на цялата ситема чрез нашия избор. Следователно, когато мислите на човек са насочени към себе си, тогава системата въздейства отрицателно. И ако продължи да се моли за себе си, с това той предизвиква ужасно отрицателно пробуждане в цялото творение. Най-яркото проявление на егото е в това, когато човек иска Творецът да направи нещо за него според неговото лично разбиране и желание, без да осъзнава, че Творецът му дава най-добрата възможност за поправяне във всеки момент.

Не само че човек оказва влияние върху цялата ситема, той предизвиква огромни катаклизми в нея, което я кара да се движи назад, обратно на посоката към целта на творението, която е била активирана под формата на еволюция на цялото човечество. Моментът, когато човек се съживи и започне да мисли: „Аз, свят, творение, Творец, моето сътояние,“ той трябва да насочи себе си първо към връзка с Твореца чрез групата. В противен случай, цялото негово влияние върху системата на творението ще бъде отрицателно, и на първо място, ще предизвика неговото лично движване да бъде назад.

Така че най-добрата отправна точка за всеки е постоянното предаване на нашето въздействие към всичко, което е около нас, чрез групата. Това се нарича „молитва на многото“, защото ние искаме от името на мнозинството. Такава молитва не указва, че трябва заедно да се събере мнозинство, това няма значение.

Един човек е достатачен, само трябва да иска за мнозинството по такъв начин, че сякаш той иска за себе си. И „мнозинството“ е най-малко десет. И тогава влиянието на човек върху системата ще бъде положително и Творецът ще се разкрие в нея. Това е много просто основно правило.

От 5-ти семинар от конгреса по интегрално възпитание, 04.02.2014

[127257]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Конгреси и събития, Молитва, Намерение, Практическо обединение | Add Comment/Ask Question→