В днешно време неувереността в утрешния ден става все по-забележима. Развили сме високи технологии, психологически методи за промяна на обществото и човека, инструменти за управление на човешките маси и за тяхно объркване – и при всички тези знания и постижения в науката за това, как да управляваме човека, ние не властваме над самите себе си.

Тъй като всеки следващ ден за нас е с въпросителен знак. И това е основният проблем, че човек не властва над своето бъдеще: дори над най-близкото, над следващия миг.

Възможно е да не усещаме нужда от такава власт, защото сме свикнали ден след ден да живеем без такова знание за бъдещето. В действителност, това е голяма трагедия. Тъй като, ако знаехме, сигурно бихме били уверени в това, как да се отнасяме към бъдещето, това би ни избавило от всички погрешни действия спрямо самите нас и природата. Това би ни издигнало на следващото стъпало на развитие.

Тук възниква въпросът: способни ли сме на това? Знанието ни за бъдещето – това означава яснота по въпроса за живота и смъртта, отношението към децата и тяхното възпитание, което трябва да им дадем, да ги насочим как да си изберат специалност, как да създадат семейство. Това би ми позволило да разбера, струва ли си изобщо днес да се ставам от леглото или не.

Такова виждане и усещане за бъдещето би ни избавило от многобройните проблеми. Не бихме се въвличали от множеството действия, които в крайна сметка не водят до никаква полза, а само до вреда. Тъкмо обратно, бихме използвали това време за нещо полезно.

Целият проблем е в нашето отношение към бъдещето. И тъй като не знаем как да се докоснем до тази точка, ние се чувстваме нещастни. Подсъзнателно човек се захваща за мига, като животно, при всичкото си желание да разбере бъдещето. Усещането на това  несъответствие между ”аз искам” и ”аз съм неспособен” унижава човека и го превръща в още по-жалко създание от обикновеното животно.

Животното просто живее, както живее, а като му дойде времето – умира. То не се замисля върху живота и смъртта, действа инстинктивно. Обикновените хора се отнасят към живота по същия начин, без да си задават въпроси за бъдещето и за тяхната реализация. Но човек, който се е издигнал поне малко над ежедневието, замислящ се за съдбата си, изграждащ планове, надежди за светло бъдеще, вижда доколко това не е в негова власт.

Много човешки знания са посветени на този стремеж за разкриване на бъдещето, за прогнозиране на явленията, в краен случай, на времето. С това се занимават психологията, философията, политикономията, икономиката. Но всички тези икономически прогнози и многочислени графики в крайна сметка не отговарят на реалността.

Намесват се някакви неочаквани фактори: войни и отношения между държави и хора, които не могат да бъдат предвидени предварително. Цялата човешка история, в резултат на която ние сякаш натрупваме опит и поумняваме, изобщо не ни помага за бъдещото ни развитие. И това ни довежда до още по-голямо отчаяние, представящо ни бъдещето още по-тъмно и неизвестно.

Ние по мъничко осъзнаваме колко сме незначителни и нещастни. Нанотехнологиите се развиват до такава степен, че ни предоставят необикновени възможности, да изграждаме от молекулите всичко, каквото пожелаем, започвайки от храната. И в същото време, тази власт се разпростира дотолкова, доколкото ни е дадено в ръцете. А въпросът за бъдещето си остава тъмен: За какво и защо? Дори да удължим живота си до 200 години или до 500, бъдещето си остава не по-малко плашещо ни, отколкото днес.

Още като деца сме питали: ”Какво е това животът и смъртта? Какво е днес и какво е утре?”. Пораствайки, ние забравяме тези въпроси, отвлечени от тях от хормоните, учението, кариерата. Но каквато и да е продължителността на живота ни, ако в нея има нещо неизвестно и следващият миг не може да бъде предсказан, то това задрасква човешката ми същност.

Така стигаме до откритието, че съществува сила по-висша от човешката, която управлява човека и човешкото общество, еволюцията. Разбира се, че ние не създаваме сами историята, както някои обичат да казват. Съществува програма за еволюцията на човека, която се задвижва все по-интензивно, секунда след секунда, сравнявана с еволюцията на неживата, растителната и животинската природа.

И ние сме подвластни на тази програма на еволюцията така, както и животните. Ние само реализираме желанията си, мислите, които се пробуждат в нас всяка секунда – разкриваме ги в себе си съгласно някаква висша програма и сме принудени да ги изпълняваме.

Излиза, че в природата има някаква скрита програма, действаща относно цялото неживо, растително и животинско ниво в света, а също и по отношение на човечеството. Независимо, че човешката програма видимо се отличава от онази, действаща в останалата природа. В крайна сметка, в своето развитие ние все пак достигаме до въпроса: ”За какво живеем?”, а животните – не.

Този въпрос: ”В какво се състои смисълът на моя живот?” ни безпокои все повече и повече. Аз мисля, че този въпрос вече е в центъра на човешкото общество и подсъзнателно човек се върти около него, правейки всичко, само и само да разбере, за какво той живее. Или в крайна сметка се опитва да изтрие този въпрос от своето полезрение и да не го забелязва повече, съществувайки днес, както вчера, а може и утре – без да си трови живота с липсата на отговора на този въпрос.

Затова цялото развитие, което ни се е случило за последните години, е необходимо за изясняването на този въпрос. Човечеството все повече се стреми към това. И ако това не се случи, то човечеството напълно ще деградира, повсеместно ще се разпространят наркотиците, антидепресантите, семействата ще продължат да се разпадат, хората ще загубят вяра в бъдещето и няма да искат да имат деца. Ако няма ясен отговор за утрешния ден, то и днешният не струва нищо! Затова човек ще се старае да изживява всеки ден така, че да страда по-малко, т.е. ще глътне някакво хапче, за да се потопи в полу дрямка и така да приключи живота си.

Тоест, въпросът за смисъла на живота все повече се пробужда в човечеството и чака отговор. Тъй като някъде през 70-те години на ХХ век, т.е. преди около 50 години, човечеството се е развило до такова ниво, че теоретически може да обезпечи всеки спрямо нуждите му. Човек се избави от страха за насъщния. Ако някъде не достигат някакви продукти, то това е от липса на достатъчна организираност. Но по същество, цялото човечество произвежда стоки в достатъчен обем, за да осигури цялото земно кълбо.

Никога до сега в историята не е имало токова състояние. Хората винаги са живеели подобно на животните във вечно търсене на прехрана за днешния и утрешния ден. Ако днес някъде не достигат продоволствията, то това е поради липса на ред, на взаимна помощ, на правилна връзка между нас. На практика, може да подсигурим всеки. Но тъкмо в най-развитите държави проблемите са и най-големи, свързани с нежеланието на хората да живеят.

Всичко е в упадък: културата, образованието, науката – никъде в нищо не става обновяване. Няма устрем напред, няма мотивация. Младото поколение е наистина нещастно поколение. А нали вече не се борим за самото оцеляване и задоволяване на животинското тяло. Ние не можем да отговорим на човека в нас на въпроса: Какво ни носи бъдещето, за какво живеем? Излиза, че животното е нахранено, а човекът няма отговор на своя въпрос и няма и да го получи. Затова се спускаме до животинското ниво и някак си преживяваме. Хората не желаят да се учат, не искат да работят, задоволявайки се с минимума за съществуване, и така съществуват.

Тази тенденция се отразява на съвременна култура и образование. Затова, ако питаме за мястото на човека в природата, то е най-неблагонадеждно, по-лошо от цялата нежива, растителна и животинска природа. Човек се спуска по-ниско от всички останали – такъв се оказа крайният резултат на нашето развитие.

От 305-а беседа за новия живот, 23.02.2014

[128446]

Filed under: Възпитание на децата, Криза, глобализация, Развитие на егоизма | Add Comment →