Баал а-Сулам, “Предисловие към книгата Зоар“, п.67: Когато човек от народа на Исраел предпочита своята вътрешна част – “Исраел“, пред външната – “народите на света“, тогава действията му довеждат до това, че народът на Исраел се издига в своето съвършенство все по-високо и по-високо, а народите на света, външната част като цяло, признават и ценят ролята на народа на Исраел.

Въпрос: Съществува вътрешно и съществува външно – това ми е ясно. Но какво означава “предпочитат“ едното пред другото?

Отговор: Има тяло и душа. “Тяло“ не във физиологичен смисъл, а на степента човек, се нарича получаващото желание. Но всъщност какво е това човек?

Отново и тук се няма предвид физическото тяло. Ръце имат и маймуните, крака имат и петлите. Човек се издига над своето животно чрез способността да се пробуди за постигането на Твореца. Намирайки се първоначално на нивото на животинския свят, той придобива добавъчен потенциал – желание, с което може да тръгне към търсенето на Източника.

Ето такава странна “маймуна“ с открити за развитие хоризонти.

– Какво търсиш в гората? – я питат останалите маймуни. – Да не си загубила нещо?

– Братята свои търся – им отговаря тя. – Искам да намеря Баща си.

– Но ето го твоят баща!

– Не, аз търся моя Източник. Липсва ми нещо в живота, искам да знам защо и за какво живея на този свят. Дали работата се ограничава до бананите, или съществува и още нещо. Без това не мога!

– Без кое?

– И аз не знам! Трябва да има смисъл. Живота ми е безвкусен, “няма мая“ в него.

– Опитай тези банани, много са вкусни!

– Не, имам още едно желание, освен за прехраната.

Ето това “добавъчно“ желание и наричаме “Човек“ (Адам), тъй като тази вътрешна потребност е насочена към това да станем подобни (доме) на Твореца, на Неговите свойства, на Неговата природа.

И маймуната започва да търси. Тя не знае и не разбира нищо засега, все още търсенето ѝ е облечено в егоистично развитие.

Такова развитие е устремено към това да заработва повече, да преуспява повече, да има повече. Този процес отнема стотици хиляди години: възниква селското стопанство, след това промишлеността, социалните връзки се усложняват, постиженията не могат да бъдат преброени, и все пак маймуната никога няма да се почувства напълно доволна, удовлетворена.

В плетеницата на нейните желания се таи порив да почувства Твореца. Но засега той не е явен, сякаш е скрит под няколко слоя одеяния – другите желания. На нея ѝ се струва, че влечението ѝ е към нови земи, континенти, че търси знание за света и неговите закони: “Какво има там, в небето? Какво има в земите недра? Какво има в сърцето на приятеля?“ Тя развива науката и техниката, но това са само етапи по нейния път, езикът на еволюцията, както тя го разбира.

А зад всички свои напразни опити, зад науката и философията, зад най-новите технологии, всъщност тя желае да разкрие Източника на действителността.

Така, с времето, маймуната става все по-странна и вече нарича себе си “човек“, докато един ден досега скритото в нея желание не започне да се проявява по-отчетливо. Тогава тя започва да търси някакви властващи сили в природата, впуска се в мистика, астрология, тайнства, търси около себе си някакви знаци, приписва чудодейни свойства на едни, или други явления и предмети и си създава всевъзможни теории за тяхна сметка, но в резултат и тук не намира нищо.

Но през това време, нейното дълбоко скрито желание малко помалко излиза по-нагоре, очертава се все по-добре. И изведнъж, сред хиляда развити маймуни, се разкрива една, на име Адам. Сякаш по случайност родителите му са го кръстили точно така. И той, в своето утвърдило се голямо желание накрая разкрива Висшата сила, която поражда цялата реалност, и всичко, което е в нея.

Този човек се нарича “първи“ (Адам Ришон) понеже той пръв е придобил Човешки образ, подобие с Висшата сила и благодарение на това е разкрил Твореца.

След него в същото направление тръгнали и други. На протежение на двадесет поколения преди Авраам на някои се отдало да стъпят на Човешкото стъпало…

И така, в този вид маймуни е заложена тяга към разкриването на Висшата сила. Всъщност към нея все още ги съпровожда егоизмът. Те търсят по-добър живот и откриват различни средства за това, защото вътрешният позив е все още скрит.

Както ние караме децата да се занимават с полезни неща, прикривайки ги в привлекателни форми, за да напредват в необходимото направление. Така и маймуните – посредством развиващия се в тях егоизъм, малко помалко пристъпват към въпроса за смисъла на живота, подтиквани от проблемите, разочарованията и т.н. Така става напредването.

По времето на Древния Вавилон между тях започнали раздори. Ситуацията се изострила дотолкова, че всички възроптали: “Искаме да познаем нашия Цар!“ Това вече били много развити маймуни, на които били необходими стотици хиляди години развитие, докато не достигнали до вик в желанието си да се запознаят с Висшата сила. Те вече не били примитивни идолопоклонници, построили си пирамида. Кулата им се издигала към небесата и всъщност те правели вече духовни действия – работели със силата на Природата, независимо от това, че било по егоистични подбуди.

С една дума, в онези времена маймуните поискали да разкрият Висшата сила, само не знаели как да го направят. Въз основа на много-хилядолетни тенденции, технологично и социално развитие, те искали да продължават пътя, но се сблъскали с кризата. Тъй като по този начин е невъзможно да бъде разкрит Твореца.

Тук трябва да се подчертае: те живеели достатъчно скромно, имали достатъчно храна, а усилията си насочвали в постигането на Висшата сила, в нейното овладяване.

И може да се каже, че започвайки с Вавилон, маймуните в нещо се приближили към Човешкия облик. В тях нещо се променило, устремило се в направление към Източника, към Висшата сила.

От този момент започнала разработката на методиката за нейното постигане, тъй като това би ни позволило да разберем истината. И няма значение дали тя е приятна или не, удобна или неудобна. Аз не търся удобство, аз искам да знам.

Но да бъде продължен този път водещ към постигането е възможно само посредством още по-голям егоизъм. Следователно, трябва да се премине към следващия етап.

Вавилонската “добавка“ към егоизма позволила на малка част (около пет хиляди от три милиона) да го овладеят, да се издигнат над него, да станат Галгалта ве-Ейнайм и да се присъединят към Авраам. Докато по-голямата част не успяла да се справи със своя егоизъм, забравила за целта на живота, за “кулата до небесата“, т.е. за търсенето на Висшата сила, паднала под петата на себелюбието, и започнала да се разпръсква по целия свят и да се установява материално.

Така, разрасналият се егоизъм ги разделил на две части: вътрешна и външна. Този процес продължава и до днес: малката част, домът на Авраам, “Исраел“ се развива и поправя себе си, а голямата част, АХАП, само трябва да придобие готовност за поправяне, но тя не е способна на това със собствените си сили и го реализира само чрез поправената Галгалта ве-Ейнайм. Ето защо светът също трябва да премине през големи кризи и разочарования, за да успее в края да се включи към Галгалта ве-Ейнайм и да бъде готов да я поддържа.

Тогава, както е казано от пророка Йешайау, “народите“ ще поемат „синовете на Исраел“ на своите плещи и ще ги занесат в Храма. На това те са способни, но на самата реализация – не. Именно Галгалта ве-Ейнайм се явява преходното звено между АХАП-а, “народите на света“ и Висшата сила.

Така, заедно, тези две части и ще достигнат да пълно поправяне.

Как маймуната ще предпочете вътрешното пред външното? Тя си задава въпроси за целта и смисъла на живота: “Защо правя това? Защо живея? За какво развивам промишлеността, науката, културата, образованието, политическата система? Защо откривам нови земи? Защо летя в космоса?“

Днес поне половината от населението на света изпитва отчаяние в една или друга степен. Огромно количество хора приемат антидепресанти, леки наркотици, алкохол и т.н. Всичко това са признаци на безсилие, на безпомощност. В крайна сметка, човек няма отговор на дълбокия въпрос: „Защо живея?“.

Хората не осъзнават това, те просто чувстват опустошение. Лиши ги от телевизия, отдели ги от медиите, които им мътят главите, отдалечи ги от всичко, с което насила ги тъпчат, запълвайки свободното им от сън време – и какво остава?

Принуждават хората да работят много, въпреки че в действителност това на никого не е нужно и по този начин умишлено ги отвличат от главния въпрос, пробуждан от самата природа. Защото този въпрос е много опасен: днес той като кибрит може да разпали световен пожар.

Просто никой не иска да го чуе – хората се страхуват от болката, която ще им донесе. Задай им го – и целият им живот ще се превърне в един болезнен спазъм. На кого е нужно това? Хубаво, ако тук и там мога да намеря поне някаква утеха, а за какво ми е тотално отчаяние?

Затова биха те убили – отвори отново въпроса за смисъла и ще отвориш такава болка в тях, за която няма лекарство.

Какво ли не прави човечеството, за да избегне тази болка! Туризъм, мода, кино и телевизия, развлечения – безбройни “алтернативи“. Прави всичко, което е изгодно на душата, само не се докосвай до тази болка, за която отговор няма!

И въпреки това, въпросът за смисъла се пробужда, независимо от работата на най-добрите политически технолози и прочие специалисти за неговото потушаване. Усилията им не се увенчават с успех, тъй като вървят в разрез с целта на творението.

Само че хората още трябва да се “поварят“, да “узреят“ вътрешно. И разбира се, това зависи от широкия достъп до методиката на поправяне. Методиката, която носи на света не самия недъг на безсмислеността на битието, а готово лекарство срещу него, забележителен живот, проникнат от чувството за вечност и съвършенство, безгранично извисяване.

От една страна, тя предоставя ясно обяснение на сегашната ситуация: защо това става и как по принцип да бъде поправено положението; а от друга страна, обезпечава с ясна методология за практическо поправяне, която веднага дава практически резултати.

От урока по „Предисловие към Книгата Зоар“, 03.03.2014

[129005]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Криза, глобализация - Няма коментари→

От статия на Баал а-Сулам „Предисловие към Учението за десетте Сфирот“, п. 128. Човек, който не страда с обществото, не се удостоява да види утешението на общество, тъй като не може да ги наклони към оправдаване и да види тяхната утеха. И затова никога няма да се удостои с нивото на праведник.

Изобщо невъзможно е да напредваш, ако не съпреживяваш страданията на обществото, тъй като всяко стъпало трябва да бъде съвършено. Затова човек няма избор, освен да стане съпричастен към страданията на обществото. Това се случва на всяко стъпало, за да се достигне до състояние на праведник и на пълен праведник.

В тези състояния също има много нива. Целият съсъд е разделен на много части и във всяка от тях трябва да се достигне до стъпалото на праведник, а след това и до пълен праведник. Затова човек трябва да се подготви за това желание, за необходимостта от напълване, т.е. със страдание. Хората се стремят към отдаване, но не могат да направят това и търсят начин да привлекат светлината, възвръщаща към източника. И човек трябва да попие всички тези желания от самото начало.

От нас се изиска да изпълним правилото възлюби ближния не при построяване на Храма, независимо, че то олицетворява именно този съсъд, дом на светостта – а при даряването на Тора. Пита се: ”Готови ли сте да направите това?” Не ”способни“ ли сте, а именно ”готови” ли се на това? Тогава, напред!

Това означава да се проникнеш от страданията на обществото, защото желанията на ближния трябва да усетиш като свои. Но тук има една тънкост, тъй като ние прихващаме от ближния не точно неговите желания за прехрана на семейството, за власт, пари, знания, независимо че съпреживяваме заедно с тях и усещаме тяхната болка, защото това е важно за тях на тяхното стъпало. Но ние трябва да разшифроваме това от нивото, на което сме, и да разберем, че причината е в недостига на светлината, възвръщаща към източника, в недостига на висша светлина в техните желания.

Техните желания изискват поправяне, и затова усещат различни проблеми: болести, проблеми с децата, всякакъв вид неприятности. За всичко, като цяло, вината е в недостига на светлина. Ние от нашето стъпало разбираме това и присъединяваме тяхната молитва към нашата (МА”Н). Всъщност, това означава съпреживяване със страданията на обществото.

Възниква въпросът, как можем да се проникнем от техните духовни желания, ако те все още не се стремят към духовното, а жадуват само за материално напълване? Да допуснем, аз се намирам на 50–то стъпало, но публиката не се явява като непосредствен мой долен парцуф и не се намира на 49–то стъпало. Мога ли да видя тяхното желание на 49–то стъпало?

Работата е в това, че ние виждаме желанието на публиката на онова стъпало, където сами се намираме, доколкото всички стъпала вече съществуват. И затова аз, от своето място, мога да се проникна от желанията на обществото на същото това стъпало. Това означава, да издигна желанието на обществото на своето ниво. Затова дори пълният праведник може да се впечатли от страданията на обществото, намиращо се на материално ниво, дори преди периода на подготовка, преди ”ло лишма”. Тъй като всички състояния вече съществуват в духовния свят.

От подготовка към урока, 05.03.2014

[129115]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок, Молитва, Намерение, Разпространение на методиката - Няма коментари→

Въпрос: През цялото време слушам, че Творецът е добър и носи благо, но за сега не усещам това. Тогава как да пребивавам в радост?

Отговор: Ние сме свикнали да се радваме тогава, когато усещаме, че ще спечелим. Ако егото всеки момент е печелившо, за мен това е удобно, хубаво, топло, приятно: парите се трупат на сметката ми, постепенно прерастват в голям капитал – и аз се наслаждавам. Слава Богу, всичко е наред, скоро ще изляза в отпуск и ще се отправя на морско пътешествие, на круиз, в събота ще играе любимият ми футболен отбор – има радости в живота!

Това наричаме ”радост”, но това е наслаждение в егоистичното желание: или от настоящето, или от бъдещето. Така живеем. Ако не усещам наслада от настоящето, или не очаквам от бъдещето, съм готов да умра. Човек не може да съществува без наслади – ако не сега, то поне в бъдеще, в някоя надежда. Иначе по-добре смърт отколкото такъв живот.

Въпросът е: как можем да се радваме в състояние, когато много желаем духовно разкритие, но няма такова? Ако сега го няма, то всичко зависи от надеждите ни за в бъдеще, от това, дали съм уверен, че в крайна сметка ще има такова. За сега е ясно, че нямам нищо! ”Съдията разполага само с онова, което виждат очите му”, и аз виждам, че не съм разкрил духовния свят, не го разбирам и не го усещам.

А уверен ли съм, че ще го разкрия? Ако се намирам в група и групата проектира върху мен своята увереност, че вървим към разкритие и непременно ще го постигнем, то аз ще съм радостен! Другарите ми предават своята увереност в успеха. Без това не бих напредвал, аз просто ще спя по цял ден, за да не страдам от това, че и днес нямам никакво наслаждение и че в бъдеще не се очаква. Да умра не мога, остава само да спя – поне нищо да не усещам.

Именно това се случва с човек. Такава е природата и нищо не може да се направи. Въпросът е как да се борим с това, как да пробудим обкръжението, за да ни повлияе и да ни направи радостни и пълни със сили? За целта трябва да ценим другарите и да бъдем свързани с тях. А освен това, трябва всички заедно да пробуждаме обкръжаващата ни светлина, за да ни пробужда постоянно и да ни вдъхновява. И тогава аз не просто ще се вдъхновявам от думите на хората, но чрез тях ще получавам светлина свише.

Тази висша светлина се нарича ”вяра”. Вярата е сила, която аз мога да приложа, въпреки че няма да получа нищо в замяна. Струва ми се, че това е невъзможно, но светлината ще ми подейства и ще ми даде способност да постъпвам така. Това се нарича сила на вярата. Да отдавам, без да получавам в замяна – не съм способен на това съгласно своята природа! Но светлината ще ми даде такова свойство и тогава ще мога. И тогава радостта ми няма да бъде свързана с напълването на моите желания. Както е казано: ”Щастлив е онзи, който е доволен от своя дял”.

А какъв е неговият дял? Нали няма нищо? Но той е щастлив. Може би е луд или глупав? Не, той наистина е богат и щастлив! Богаташите не се чувстват щастливи, тъй като постоянно преследват по-голямо богатство – а той не. Това се нарича да се чувстваш богат и щастлив. Не му трябва нищо повече – представяте ли си колко прекрасно е това усещане?

Нито един милиардер не усеща нищо подобно. Всички те искат все повече и повече пари. Те са най-бедните! Ако на обикновения човек не му стигат 1000$, то на тях не им стигат милиони, милиарди. Кой от нас е по-бедният, кой се нуждае от повече? Тоест всичко зависи от обкръжението и от отблясъците на обкръжаващата светлина.

От урока по „Въведение в науката кабала (Птиха)“, 05.03.2014

[129162]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Всички мислят, че към „предприятието“ се отнася тази работа, която изпълняваме през деня, а към груповата работа – нашето съвместно учене или занятията ни вечер. Но това не е правилно.

„Предприятието“ е всичко, което се отнася към издаването на материали, медия, подготовката за различни мероприятия, физическата и материалната работа.

Ако сега готвим ядене за съботната трапеза – това се отнася към предприятието! Защото там има шеф готвач, има отговорни и има изпълнители. И няма значение дали те са доброволци или работници, които получават заплата.

А групата, това е единение на идеята, където всеки отменя своя егоизъм, готов е да се обедини с останалите, за да достигне духовното състояние.

Ние се обединяваме, за да издаваме вестници, интернет сайтове, телевизонни програми и прочие. Всички тези действия по своя характер са групови, но за постигане на резултат, всички трябва да се съгласят да се съединят в пирамида: началник-подчинен, както във всяко предприятие, за да изготвят даден продукт.

Няма значение дали хората получават заплата или не, в какви часове работят, готвят трапеза в центъра или снимат телевизонна програма.

Ако ти си началник и ми казваш какво да направя, аз подчинения съм длъжен да го изпълня. Въпреки че първоначално доброволно и на равни начала сме взели решение да се съединим.

Тоест във всичко, което правим, приемаме върху себе си доброволно различни задължения, всеки според възможностите си, но също така приемаме задължението да съблюдаваме порядък, дисциплина и йерархията на подчинението.

Излиза, че всички вътрешно сме равни, група (форма на кръг), а външно в отношенията началник-подчинен (пирамидална форма). Но всичко се съединява в едно.

Съединението на предприятието е когато се обединяваме, за да реализираме връзката между приятелите в рамките на предприятието.

Ние съхраняваме йерархията, защото искаме да съхраним своето съединение. Желанието ми да бъда в групата ме задължава да се подчинявам на йерархията, и аз скланям главата си и слушам този, който е поставен да бъде началник.

Да кажем, днес са ме пратили да работя на кухнята и аз изпълнявам това, което ми заповядва бригадира. Въпреки че аз може да съм по-умен и по-способен, но приятелите са решили, че работим по график на дежурства и аз идвам на дежурството си, и там ние не сме приятели.

Аз трябва да се вдъхновявам за работа, получавайки гориво от групата, но да работя така, както е прието в предприятието.

Въпреки че човек е дошъл след основната си работа за няколко часа с желание да участва, той в това време става работник на предприятието, все едно че работи на заплата, защото той е дошъл, за да получи духовен напредък или материален – няма значение. Той получава напълване и не е важно в каква форма!

Но хората, неясно защо, отделят едното от другото и се удивяват, защо изискват от тях – та нали ние сме приятели в групата? Не! Ние сме работници на духовния фронт! Ние сме на работа при Твореца.

[19451]

Filed under: Духовна работа в група, Разпространение на методиката - Няма коментари→

Въпрос: Защо е казано, че душата е съвършено отделена от Твореца и в същото време е подобна на Него по свойства? Съгласно духовния закон, ако те имат еднакви свойства, то трябва да са едно цяло.

Отговор: Душата, това е желание за получаване, а не желание за отдаване. Защо тя се нарича отдаваща? Независимо, че това е желание за получаване, то изпълнява действия, с които се уподобява на желанието за отдаване.

Макар че вътре стои вълк, отвън изглежда като че ли е овчица. Сега всичко зависи от това дали този вълк ще си облече овчата кожа или ще я свали – по свой избор и желание.

В света Ацилут всичко е бяло беленичко, същинска овчица. В света Брия вече се забелязва, че това е вълк, но такъв, който иска да бъде овчица. И той действително се държи като овчица. Но все пак се вижда, че там вътре е вълк.

Тоест, засега това е духовен свят, душа, отдаване, но вече се появява такова предупреждение, че тя не се намира в сливане с Твореца. Появява се нещо, което ги разделя – този същият вълк, седящ вътре, егоизмът.

В света Ецира е още повече, там желанието за наслаждение вече няма власт над себе си. От положителното остава това, че е съединено с Твореца, зависи от Него, напълно е във властта Му. Творецът определя всичко, което се случва, а аз нищо не съм способен да реша сам. Нямам сили, слаб съм, инструмент съм в Неговите ръце. Вълкът все по-ясно осъзнава, че е вълк и изпитва все по-голямо вътрешно съпротивление, но се сдържа.

Ако се върви в противоположната посока, отдолу-нагоре, и се издигам в света Ецира, който съответства на малкото състояние (катнут), то аз постигам, че съм малък. Има по-високи стъпала, които са по-добри от мен, а аз засега съм в такова състояние. Оказва се, че има положителни и отрицателни моменти.

А в света Асия, съвсем… Осъзнаването на това, че на нищо не съм способен, ме води в състояние на зародиш. Само се затварям, напълно се предавам във властта на висшето и нямам ни най-малък шанс да се уподобя на него, освен във вид на една точка.

От урока по „Въведение в науката кабала (Птиха)“, 04.03.2014

[129098]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок - Няма коментари→

Filed under: Интегрално възпитание, Клипове - Няма коментари→

Въпрос: Много ми е близко вашето обяснение за мястото на човека, в резултат на своето егоистично развитие, оказал се по-ниско и по-нещастен от всички същества в природата. Поглеждайки към своето куче, аз му завиждам за живота му: то не се измъчва с никакви въпроси и няма никакви проблеми. Единствената му грижа е да се нахрани.

В същото време, когато човечеството се бори за своето оцеляване, то не си задава въпроси за смисъла на живота. И тъкмо сега, когато сме достигнали до някакво относително благополучие и не се борим за парче хляб, изведнъж изниква въпросът: ” За какво ми е цялата тази игра, която се нарича живот?”

Излиза, че цялата ни мъдрост, развитие, разум не струват нищо, защото не получаваме отговор на този основен въпрос. Какъв трябва да е следващият етап на нашето развитие? Можем ли да видим бъдещето си?

Отговор: Ако има въпрос, неудовлетворено желание, недостиг да видим бъдещето, то видимо сме способни да намерим и отговора. В историята дори е имало хора, способни да предсказват бъдещето. Интересното е, че бъдещето вече съществува! Въпросът е само в това, ще можем ли да се свържем с него?

Щом се развиваме посредством програма, заложена в природата, то видимо бихме могли да я разкрием, да я прочетем, почувстваме. Тъй като тя вече съществува в природата, като баланс на сили. Астрофизиците, изучаващи космическия живот, също казват, че цялата Вселена е една мисъл. И това са прекалено материални хора, учени, естествоизпитатели, и все пак те заявяват, че ние се намираме в поле на мисли.

В природата е заложена програма за развитие, на която се подчиняваме. Ние сме продукт на тази програма и цялата ни еволюция преминава по нейния сценарий. Тази програма управлява баланса на силите в природата, в резултат на което елементарните частици са се съединили в обекти и тела и така се е развила цялата Вселена, започвайки от Големия Взрив и до ден днешен.

Как тогава да разкрием този скрит пласт на природата? Известно е, че основният и по същност единствен закон на природата, определящ всичките ни усещания, разбирания, възприятия, е законът за подобие по свойствата. Законът за подобие гласи следното: ако усещам нещо, то е само защото това свойство под някаква форма съществува и в мен самия.

Ако виждам жълт, червен, бял цвят, ако чувам някакви звуци, усещам различни вкусове, ако нещо различавам в своите усещания, това означава, че в мен присъстват същите тези сили, същите свойства, както в наблюдаваното явление. Тъкмо по тази причина аз мога да го усетя. Едното определя другото – вътрешният ми модел съответства на външната картина.

Убеждаваме се в това по примера с нашите деца, които не забелязват много от нещата в този свят, докато не им ги обясним, покажем, не им помогнем да ги усетят, опитат на вкус. Излиза, че е възможно да развием усещане за бъдещето вътре в себе си.

Можем да познаем бъдещето, ако изучим каква природа се намира над нас. Ако цялата Вселена е една голяма програма, както в компютър, и ни въздейства една мисъл, един замисъл, то ще трябва да се приближим до него, да разберем неговите планове за наша сметка. Как можем да се свържем с него? Какви органи за усещане, вкусове, сензори, разсъждения ще ни се наложи да придобием, как да подготвим разума и сърцето си, т.е. желанията и мислите, за да усетим бъдещето?

И тук се сблъскваме със сериозен проблем. Тъй като природата, ако говорим за нея като за висш замисъл, който поддържа нашето съществуване и властва над нас, е напълно интегрална, кръгла, взаимно свързана. Тя не се разпада на отделни елементи: нежива, растителна, животинска, човешка, на отделни цветове, звуци. В природата всичко се съединява в едно единно цяло, неразривно свързано помежду си.

Човек, в резултат на своето развитие на планетата Земя, също постепенно разкрива все по-тясната взаимна връзка между всички. Независимо, че за нас тя не е желана и всеки би искал да се скрие в соя ъгъл, за да не го безпокои никой. Но така не  става, и ние с всеки изминат ден разкриваме все по-голямата зависимост между всички и зависимостта на всеки от всички.

Дори научните дисциплини все повече се преплитат помежду си. Навсякъде действат едни и същи закони, едни и същи действия и отношения, само че под друга форма и по тази причина разделяме: закон за твърди тела, течности, газове, плазма. Всъщност, при природата няма никакви разлики – само ние ги подразделяме на отделни раздели: биология, зоология, механика, електротехника, изучавайки всеки предмет по отделно. Ние просто не сме способни да обхванем всичко в едно цяло, цялата тази интегрална форма заедно.

За да разберем поне малко природата и да можем да я управляваме, ние я разделяме на отделни предмети. Но вече съществуват много направления, свързващи няколко предмета заедно, като например, моята първа специалност: биокибернетика. Създаваме все повече такива съвместени науки, тъй като разбираме, че всичко е единно.

В древността, когато науката все още не е била дотолкова развита, учените са притежавали универсални знания във всички области, например, Леонардо да Винчи. Всеки от великите хора е бил мъдрец, философ, тъй като философията е включвала в себе си всички знания за природата. Но в последствие така сме развили познанията си за природата, че един човек вече не е бил в състояние да усвои всичко това. А след това се е стигнало до разделяне на отделни предмети. Но по същество, това е една система.

Затова си струва да се научим да чувстваме, да усещаме, да знаем, какво е заложено във висшата програма, която ще управлява живота ни в дадения момент, в утрешния ден, през следващите години. Познавайки я, ще можем да научим, какво ще се случи с нас след смъртта ни. Тъй като нашето съзнание, чувства, знания няма да умрат заедно с белтъчната маса на тялото, когато то престане да съществува. Това е друга материя – това са сили, които не изчезват. Ще разберем за живота извън тялото, ако станем интегрални, като цялата природа, и започнем да се доближаваме до нейната програма.

За тази цел трябва да развием в себе си интегрален орган за усещане, за да може целият свят, цялата природа, всички хора, да се обединят в една единна система и да не останат никакви разлики помежду тях. Ако изградя своето възприятие така, че аз и всички останали се обединим в едно, то изведнъж бих се почувствал живеещ в много по-високо измерение, спрямо днешното. Аз ще усещам програмата на природата, нейните сили, посредством които тя ни управлява всички заедно.

Може би се страхуваш, че ще загубиш себе си като се свържеш с останалите? Но знай, че тъкмо за сметка на това ще започнеш да опознаваш самия себе си.

От 305-a беседа за новия живот, 23.02.2014

[128934]

Filed under: Възпитание на децата, Криза, глобализация, Развитие на егоизма - Няма коментари→

Filed under: Интегрално възпитание, Клипове, Криза, глобализация - Няма коментари→

Въпрос: Защо кабалистите в миналото умишлено са скривали своите занятия с кабала и вътрешната част на Тора?

Отговор: Работата е там, че тогава все още не е бил завършен периодът на смесване на желанията, на свойството отдаване и получаване, и затова не е имало на кого да се разкриват тези знания.

Егоистичните и алтруистичните свойства започнали да се смесват след разбиването на Храма. Този процес е трябвало да измине пълен цикъл, да допуснем, от две хиляди години или малко по-малко, доколкото поради такива големи трагедии като Холокоста е станало съкращаване на времето.

След като смесването е завършило целият свят е започнал да се структурира по нов начин, да проявява своята глобалност, и човечеството започна да я усеща. По-рано не е било така.

Глобалността се проявява в природата, а не в човечеството. Свикнали сме да казваме, че човечеството е взаимосвързано, но то е свързано само чрез природата, която ни управлява глобално. Ние съществуваме в нея като малка топка в голяма сфера, и тази сфера ни въздейства интегрално. А самите ние почти не усещаме глобалността, тя и не ни е нужна; не е нужна на егоизма. Той не може да работи с нея по никакъв начин.

Затова, когато е приключило смесването на всички съсъди и е започнало структурирането на света, цялата структура се е събрала, и сега започваме да усещаме нашето вътрешно съпротивление на обкръжаващата ни сфера.

С всеки изминал ден тази сфера се структурира все повече и повече и ако по-рано тя е била свързана на неживо, растително и животинско ниво, то сега това е на човешко ниво. И ние с нашето егоистично, пост-индустриално развитие започваме да и оказваме съпротивление.

Докато научно-техническото развитие на човечеството продължаваше, това ни беше в полза, но от средата на ХХ век ние започнахме не просто да се насищаме, а да се пресищаме, и при това, по напълно неефективен начин. Защото това на никого нищо не дава. Даже ако някой е натрупал милиард долари, те са записани на банковата му сметка и се подмятат по света като излишен баласт. А човек, за да получи тези милиони, е повредил милиарди тонове природни ресурси и с това е нарушил баланса на природата.

И така, от средата на миналото столетие е започнала всеобщата криза, тоест съпротивлението на човечеството на обкръжаващия го свят, на системата на управление. И именно в това време ние трябва да пристъпим към нашето поправяне сериозно.

Сега ние едва започваме да поставяме основите на практическото приложение на Тора като метод за поправяне на света.

От ТВ програмата „Тайната на вечната Книга“, 11.09.2013

[127261]

Filed under: Духовна работа, Разпространение на методиката, Тора - Няма коментари→

От статията на Баал а-Сулам „Съпреживяващият страданията на обществото“ (Плодовете на мъдростта): „Така, както мери човек, така отмерват и на него“, тоест неговото желание винаги се напълва съгласно размера на съсъда, на неговия вътрешен обем – нито повече, нито по-малко.

Затова работник на Твореца, който не е съпричастен към страданията на обществото, а чувства само своите лични потребности, има малък съсъд за светлина и не може да приеме общото разкриване на Твореца, което се нарича утешение на обществото, защото не е подготвил съсъд за общото получаване, а само за своето частно.

Но този, който е съпричастен към обществото и усеща неговите беди като свои собствени, се удостоява да види разкритието на Шхина в съвършенство, тоест утешението на целия Израел, защото неговият недостатък се явява общ недостатък. А разкрилата се светлина се явява обща.

И затова е казано: „Праведниците нямат покой“. След като светлината се разкрие съгласно потребността и стремежа на праведниците, те постоянно прилагат усилия да задълбочат и разширят своя съсъд, така че да доставят наслаждение на Създателя, като разширяват границите на отдаването.

Получаващият съсъд е ограничен, докато отдаващият съсъд няма граници. Всичко зависи от човека. Доколкото се старае да разшири своя съсъд за отдаване, той получава помощ свише. Ако наистина е заинтересован от такова поправяне и използва за това всички средства, с които разполага, то винаги ще успее да увеличи своя съсъд, тоест потребността от отдаване.

Съгласно тези усилия на него му въздейства светлината, възвръщаща към източника, и поправя неговия съсъд: подготвя го, а после го напълва. Затова е казано, че „За праведниците няма да има покой нито в този свят, нито в бъдещия“, няма да има нито на тази степен, нито на следващата, и винаги ще има възможност за напредване.

Ключът към напредването, неговата основа, е съпричастността към страданието на обществото. Допълнителни желания, потребност за отдаване, може да се получат само от обкръжението. Няма откъде другаде да се вземат, а от обкръжението може да се черпи съвършено неограничено, и благодарение на това човек да напредва.

Въз основа на това може веднага да се прецени, как човек вижда напредъка в духовния живот. В наши дни това се отнася за всички: за мъже и за жени.

Смята ли човек, че ще напредне само чрез учене, или с всички сили ще участва в разпространението, в живота на общността, като се съединява с групата. Ако нищо от това го няма, то разбира се той няма да може да натрупа потребност за отдаване, да стигне до молитва и да получи готов съсъд. А светлина има в пълно изобилие и затова тя веднага напълва съсъда, когато той възникне.

Баал а-Сулам пише че „Така, както мери човек, така отмерват и на него“. Така че човек сам си отмерва, доколкото той се стреми да се намира в желанието за отдаване, да се напълни със светлина. Всичко зависи само от него, от подготовката на неговия съсъд.

Съпричастието към страданието на обществото – това е ключът към разкриването на Твореца.

В статията „Даряването на Тора“ Баал а-Сулам пише, че само когато синовете на Израел започнали да бъдат съпричастни един към друг в Египет, те станали един народ, страдащ от тежката работа в робство на Фараона. Фараонът приближил синовете на Израел към Твореца с това, че ги заставил все повече да страдат и поради това те се обединили. Така те видели, че само благодарение на своето единство могат да се спасят и да излязат от Египет. Само по такъв път човек получава правилно желание.

Излиза, че имаме напълно неограничени възможности за напредване, доколкото целият свят се нуждае от поправяне. Винаги ще имаме възможност да отдаваме на широката публика, като все повече и повече се занимаваме с разпространение без всякакви ограничения. Ние ще приемаме от хората техните желания и всеки път ще вървим пред тях, за да сме техни учители и за да им служим. Така ще напредваме към все по-голям съсъд за отдаване.

Трябва да сме загрижени само за едно: как да се пропием от допълнителни желания от обкръжението – близко или далечно, докато накрая не включим целия свят в нашия съсъд. Такава е тенденцията за поправяне на всяко разбиване, тоест изпълнението на всички заповеди. Всичко се реализира само чрез формиране на потребност за отдаване.

Виждаме, че в наше време целият свят, заедно с нас вътре в него, вече е устроен така, че да се разкрие необходимостта от взаимно отдаване. Така даваме място на Твореца да се разкрие, като с това му доставяме удоволствие. Всичко това ще се случи пред нас.

От подготовката към урока, 25.02.2014

[128267]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→