От „Въведение в книгата Зоар“, глава „Водачът на магарета“, п. 78: Водачът на магарета е зараждане (ибур) на душата на праведния, който идва, за да помогне на тези, които вървят по пътя на Твореца, да излязат от своето стъпало и да се издигнат на по-важно стъпало, подобно на водачите на магарета, които превозват хора от едно място на друго на техните магарета.

Тогава и праведникът също пада от своята предишна степен и достига до зараждане на нова степен, както душата, която идва да му помага. Тъй като стадият „зачеванене“ означава изчезване на светлината мохин.

„Знай, че това се отнася до всяко ново стъпало, тъй като във всеки един момент, когато човек трябва да получи нова степен, той трябва да достигне до изчезване на предишните мохин, сякаш никога не е имал каквато и да е степен, започвайки наново да придобива Нефеш, която се нарича „зародиш“, а след това светлината Руах, състоянието „кърмене“.

„И затова, сине мой, отправяй се и стани водач на магарета“ – защото доколкото нищо от предходната степен не трябва да бъде продължено, ти е нужно ново зачеване, наречено „водач на магарета“.

Не трябва да съжаляваме, че всеки път се налага да започваме работа отново, от такова място, на което сякаш вече сме били, но се връщаме отново и отново. Ако на човек му се дават състояния на падения, това са точно симптопи на напредък! Тоест, не просто го изхвърлят в материалния живот, а му дават да усети, че е паднал. Това означава, че той е завършил предишната степен и сега започва нова, която все още не му достига, за да напълни съсъда си.

 От урока ”Предисловие към книгата Зоар”,16.02.2014

 [127602]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок, Зоар - Няма коментари→

Въпрос: От една страна, виждаме, че човек е част от природата, и всичко, което се случва в нея, оказва влияние върху него. Но от друга страна, се поставяме на върха на цялата пирамида като венец на сътворението, като нещо по-висше, стоящо над цялата природа.

Различаваме се от другите създания с разума си, с мъдростта, със способността за планиране и развитие. В нас има някаква особена добавка, която я няма в нито една друга част от природата. Какво място все пак заема човекът в природната система?

Отговор: Човекът без съмнение е неразделна част от природата. Тялото ни принадлежи към животинското ниво, всичките му системи са подобни на тези на животните и в тях няма нищо особено. Точно така раждаме деца и се грижим за тях, както всяко животно.

Човекът започва там, където възниква неговата мисъл, образование, сила на разума, интелект, развиващ се през поколенията. А заедно с разума се развиват чувствата, осъзнаването на това, къде се намирам, кой съм. Тези въпроси се събуждат във всяко поколение, но всеки път в едно по-ново качество.

Много голяма роля тук играе образованието. Освен естественото природно развитие, ние също така се развиваме сами с помощта на специално изградени системи, предавайки научното познание и опита от поколение на поколение. Това не е просот опит за оцеляване, който животните предават на малките си.

Човек предава на своите деца мъдростта си, научното знание, мирогледа. И затова ставаме най-силните и сме способни да развиваме такива оръдия, които не са достъпни на животните. Маймуната не е успяла да използва нищо друго, освен пръчката – човек обаче изобретява най-хитрите инструменти.

Животното е напълно управлявано от природата на ниво инстинкти и не пита откъде идват заповедите, на които то се подчинява. Човек обаче може да пита: защо нещо се случва по даден начин и възможно ли е то да се направи по някакъв друг? Той търси как да излезе от различните неприятни ситуации и да достигне по-голям комфорт. Сякаш той се ръководи от същия принцип, както и животно. Но животното действа инстинктивно като машина. И макар че в човека също са заложени много много инстинкти и навици, предавани от поколение на поколение, от родители към деца, неговата особеност е в това, че той се учи непрекъснато.

Човек се учи от обкръжението, което има много силно влияние върху него, и се променя в съответствие със средата. В него живее стремежът да напусне мястото си, да се развива, да завоюва нови пространства, да се чувства властващ, разбиращ, със сила използващ всичко, намиращо се около него. Обаче виждаме, че ако човек действа по този начин – съгласно с желанието си, той е принуден постоянно да се спасява от злото, което сам си причинява. Като резултат, той се оказва най-нещастен, независимо, че стои над цялата природа.

Развиваме се под натиска на своя егоизъм, който го няма при животните. Животните действат въз основа само на инстинктите си, а човек има свобода на избор: какво и как да направи. Излиза, че във всяка жизнена ситуация имам възможност да постъпя добре или лошо спрямо другите, винаги, разбира се, изхождайки от собствената изгода. Обаче трябва добре да проверя какво именно е благо за мен. Защото човек се отличава от животните още и по това, че обладава разрушителна сила и е способен да вреди на самия себе си.

Силата на разрушението – това е властта на нашия егоизъм. И човек е длъжен да изпълнява заповедите на тази сила, дори и разбирайки, че тя го обрича на много труден живот. Той е принуден да се подчини на това вътрешно устремление. Виждайки, че стои на прага на война, той все пак не може да се спре и е готов да умре, защото егоизмът му е по-силен от инстинкта му за самосъхранение.

Животното никога не може да тръгне срещу инстинкта си за самосъхранение. Спасявайки се от преследване на лъвове или вълци, женската е способна дори да изостави малките си, да ги остави да бъдат разкъсани. Природният инстинкт ни казва, че по-големият и по-здрав индивид е по-важен от малкия и слаб, затова първостепенната задача е да се спасиш. Природата задължава животно да постъпва така, подчинявайки се на инстинкта на продължаване на рода. Докато човек може да действа съвършено различно. Майката е готова да рискува своя живот, само и само да спаси децата си, което е напълно несвойствено за животните.

Животно просто се бори за територията си, за храна и за продължаването на рода. Щом усети, че е по-слабо от противника си, веднага се оттегля без какъвто и да е срам и угризения на съвестта. Тези чувства при животно просто не съществуват, а съществува нормален инстинкт, все едно работят сили, а не биологични тела. Те просто измерват коя сила е по-голяма, като по-слабият й се подчинява. А човек е готов да воюва за „правда“, „справедливост“, „истина“, но това са само проявите на неговата гордост, на неговия егоизъм. Той трябва да докаже правотата си и чрез това ще реализира усещането си за човешка личност.

Нашите тела с нищо не се различават от телата на животните. Човекът в нас – това са нашите гордост, завист, честолюбие, именно те ни отличават от света на животните. Затова мястото на човека в природата не е такова, каквото е при останалите й неживи, растителни и животински части, и ние инстинктивно се отделяме от останалите. А освен това, ние можем да властваме над останалите части на природата: да убиваме животни, да ги заключваме в клетка, да ги правим домашни любимци, да ги отглеждаме и да ги използваме за храна. И отгоре на всичко, напълно се разпореждаме с растителната и неживата природа, смятайки себе си за нещо, стоящо над цялата природа.

Но ако погледнем човека, виждаме, че той се откроява със завистта си, жаждата си за власт и уважение, които нямат отношение към животинските инстинкти и затова го издигат над останалите. Но при всичко това, човек също е управляван от природата. Защото ако не знам, какво ще се случи в следващия миг, това ме поставя в редицата на обикновените животни. Ако не властвам над бъдещето си дори за един следващ миг, значи вече подпадам под властта на природата.

Затова ми е нужно да видя: кой съм в действителност – управляващ или управляем? Изглежда, че мога да управлявам някакви нива, намиращи се под мен. Но нямам власт над себе си и над човешкото общество, управляван съм отгоре! Тоест дали са ми възможност да властвам над неживата, растителната и животинската природа, а над самия себе си и над това, което е над мен: над съдбата и бъдещето ми – нямам власт, напълно съм управляван.

В това се състои цялата трагедия на човека, който изглежда толкова силен и преуспяващ в делата си, има развити чувства, разум, съзнание, мощни средства. Достигнали в развитието си такова ниво, изведнъж разкриваме, че не можем дори да докоснем най-главното.

От 305-та беседа за новия живот, 23.02.2014

[128375] 

Filed under: Образование, Развитие на егоизма - Няма коментари→

Баал а-Сулам, „Предисловие към книгата Зоар“, п.65: Съществува обратен ред на светлините и съсъдите. Сред съсъдите първо израстват високите, и затова в практическите заповеди първите поколения се поправили повече от последните. А между светлините първо излизат ниските, и затова последните поколения се поправят чрез тях повече, отколкото първите.

Въпрос: Какво се подразбира под „практически заповеди“?

Отговор: Това са заповеди, които изпълняваме помежду си на физическо ниво, доколкото нашите намерения още не са изявени достатъчно. Ние нямаме достатъчна дълбочина на желанието.

Същото е характерно и за развитието на човечеството: с времето ние все повече преминаваме от физическа работа към умствена, към все по-деликатни сфери, към наномеханика, нанотехнологии, биология и т.н.

Това вече е работа на ”тежките” съсъди с голяма ”дебелина” на желанието. Когато и се съпротивляваш, на твое разположение се оказва цял един спектър от светлини, съответстващи на текущите ”дълбини” на егоизма. И ти започваш да работиш със светлините, с намеренията, с тънки и мощни инструменти, с една дума, като с лазерни лъчи вместо с подръчни материали. Дори самата мисъл става средство, позволяващо промяната на света – ние вече сме близко до това.

А по-рано, при малка дълбочина на желанието, ние нямахме възможност да проникнем във вътрешната част на света и да проявим неговите съставни. Без голямото зло начало, ние не можехме да подразделяме, сортираме и да управляваме.

По такъв начин, има работа в действието, и има работа в намерението. Първата се провежда в Галгалта ве–Ейнаим, а втората – в АХАП. Докато съсъдите са ”прозрачни” в нулевата, първата и втората степен на авиют, преобладава практиката – с други думи, намерението в такива условия се наричат ”действие“, и за това е казано: ”Всичко, което е по силите ти –  направи го”. Тази работа също не е за ръцете, но намерението засега е малко и не е подкрепено с голяма дълбочина на желанието и не е изложено на съпротивление. Аз още не изграждам намерения, противоположни на онова, което се разкрива в мен.

От друга страна, постоянното намерение ”оседлава” мощното получаващо желание на третата и четвъртата степен на авиют. Там се крие истинският егоизъм, срещу когото трябва да работя – вече не ”на дребно”, както по-рано.

Едно е когато малкото дете, макар и да не иска, се извинява на майка си, и друго, ако предложите това на петнадесет годишен тийнейджър, който вече се чувства голям и се сблъсква със силно вътрешно съпротивление. Такава е разликата между действието и намерението, а също така и между забраняващите повелителните заповеди.

Въпрос: В този смисъл, какво представляват самите ни физически действия в групата: дежурствата и т.н.

Отговор: Тези действия въпреки всичко се оценят в зависимост от намерението. Казано е, че заповедите не се нуждаят от намерение, т.е. от правилно намерение за отдаване. И въпреки това, всичко се оценя съгласно намерението, още егоистично, но целенасочено.

”Искам да достигна Твореца.”
”Какво означава това?”
”Не знам. Да стана добър.”
”Но да бъдеш добър означава да действаш за отдаване.”
”Искам да действам за отдаване!”

Изобщо, понятие си нямам, какво е това отдаване и го искам само на думи – но това вече е достатъчно, за да бъда включен в поправянето.

От урок по ”Предисловие към книгата Зоар”, 27.02.2014

[128528]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Заповеди, Молитва, Намерение - Няма коментари→

И чул народът тази лоша вест, и се потопил в скръб, и никой повече не слагал своите украшения. [Тора, „Изход“, „Ки тиса“, 33:4]

Да се движиш по духовния път – това означава да напредваш в абсолютна тъмнина. Но още щом човек остави своя егоизъм, тъмнината веднага се превръща в светлина, а ако отново се потопи в него, отново се връща към тъмнината.

При това, тъмнината във всички наши чувства, определения, направления мигновено се усеща като обърканост, неуправляемост, изчезване насочеността към целта. Но именно по този начин можем да достигнем свойството отдаване.

Естествено, сега не усещаме свойството отдаване, не можем да си представим откъде идва то, по какъв начин човек се издига до него. На нас ни се струва, че просто заменяме едно свойство с друго, макар че това изобщо не е така. Как може човек, намиращ се в егоизма, да пожелае свойство, противоположно на неговата изконна природа? В това се състои основният проблем, който никой не може да разбере.

Как мога да поискам свойството отдаване и любов, когато се намирам в противоположни свойства? Даже ако поискам, това ще бъде заради себе си. Затова движението към целта се извършва в тъмнина, без Твореца, и именно затова е необходимо сам да намеря как да обърна тъмнината в светлина.

Работата е там, че това състояние вече се намира в мен. Но как да направя така, че всичко противоположно на моя егоизъм да се усеща като светлина? Как да се преинача, да се преобърна? Как да достигнем свойството отдаване, ако изначално не можем да го искаме, защото всичко, което искаме, го искаме за себе си?

Пред мен стои съвършено неизпълнима задача: да намеря тази точка, която не възможно отрано да разпозная, усетя и разбера. Защото ако разбирам какво е това, то вече не съм в егоистичното свойство!

Затова се устремявам към нея само благодарение на своята точка в сърцето, но и това устремяване е егоистично, защото то се намира в окупацията на моите егоистични желания.

В това се и заключава тайната на взаимодействие между нас и Твореца (светлината), когато Той работи над нас и ние се обръщаме към Него, но през някаква непреодолима преграда.

Между тези две нива съществува много интересен, неведом за нас ход, който никак не ни се удава да открием. Но ако внимателно вървим към целта с дадените ни средства, то той постепенно се появява. Средствата за напредване включват групова работа, желание за привличане на поправящата светлина, стремеж за обединение помежду ни. Всичко това постепенно разкрива в нас някакво направление, но все пак, то си остава тайна.

Виждаме, че днес в света едва ли някой си представя как може да промени своята природа. Тези, които макар и малко разбират природата на човека, знаят, че за нас самите е невъзможно да направим такава трансформация. Затова този процес се нарича „чудото на изхода от Египет“.

Когато човек напълно осъзнае, че не може да промени себе си, и в същото време, посредством своите действия вече здраво е свързан с Твореца, той разбира, че само Творецът може да направи това. В мига, в който достигне до тази точка на разрив между себе си и Него, тогава Творецът съединява всичко.

Движението към духовното може да се направи радостно само с осъзнаване важността на целта, която съответното обкръжение дава на човека. Без взаимна поддръжка и поръчителство е невъзможно тя да бъде постигната.

Материалистичната психология говори за това, как да успокоим човека, как да го изведем от депресията, а нашата методика – как да расте в радост. Наистина, в депресия ти не можеш да направиш нито една крачка напред. Всички тъмни състояния човек трябва да обърне в светлина, иначе не може да ги преодолее.

Тора ни разказва за тънките състояния, които преминаваме, изменяйки своята изконна природа с помощта на светлината, възвръщаща към източника.

От ТВ програмата „ Тайната на вечната книга“ , 16. 09. 2013 г.

[128494]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Тора - Няма коментари→

Въпрос: Каква е ползата от разкриването на Твореца?

Отговор: Ако не изпитвахме желание да живеем, да доставяме удоволствие на себе си, да разберем, познаем и подобрим своето битие, то тогава не биха възникнали и въпроси.

Нуждая се от Твореца, за да ми е добре.

Въпрос: Но това не може да бъде крайната цел?

Отговор: Защо? Аз представлявам желание за получаване, нищо повече няма в мен. Следователно, не мога да мисля за нищо, освен за добро и благо. И тогава, в търсене на най-доброто, на максималното благо, аз разбирам, че съществува негов Източник – Творец, светлина. Оказва се, че съм построен по такъв начин, че когато Той ме напълва, това е и най-доброто състояние.

Тук се започва игра: за какво се напълвам? За да ми бъде добре на мен или на Твореца?

Да допуснем, че правя това заради себе си. В такъв случай моето наслаждение остава съвсем малко. Така и бебето, спретнато, нахранено и утолено, лежи неподвижно, препълнено от наслаждения – всяко движение е търсене на удоволствие, а в него сега няма никакви потребности. Дори неживото ниво е над това – то търси самосъхранение, а тук и самосъхранението е излишно.

И така, Творецът не иска да се окажем в такова състояние, тъй като това е много малка степен. И затова Той е устроил всичко така, за да не се задоволим с напълване на себе си, а за да можем да напълним Него, сякаш Той се нуждае от това. По точно, ние можем да се напълним заради Него. Това постоянно ни добавя нови желания и нови напълвания, без край, в резултат на което няма да ни напусне усещането за живот.

Ти изпитваш не голям глад, апетит и напълване, потребност и наслаждение, отново и отново. Така през теб непрекъснато протича живот и ти не умираш, не замръзваш на степента на примитивните самонаслаждения, които те изпълват до край, не оставяйки ти никакви желания.

От друга страна, ако Малхут на света на Безкрайността не бе направила съкращение (цимцум) и бе напълнила своите съсъди-желания докрай, то тя би изчезнала и би се върнала в изначалната точка – „нещо от нищото“.

Затова Творецът е създал всичко по този начин, за да можем да се уподобим на Него, да станем отдаващи. Представлявайки получаващо желание, в същото време искаме да отдаваме и се „люшкаме“ между получаване и отдаване, непрекъснато увеличавайки амплитудата. Това ни дава възможност за безкрайно развитие, и в него усещаме приключение, истинско удоволствие. При това се наслаждаваме и на глада, и на насищането; тъй като ни „гложди“ отдаването, нашият „апетит“ изначално е насочен към благото на другите. И излиза, че се наслаждавам на любовта от две страни: и от страна на съда, и от страна на свойството милосърдие.

Въпрос: Как наистина да пожелаем това?

Отговор: Тези детайли на възприятие възникват с помощта на светлината. Тя се излива върху нас в тази степен, в която и съответстваме, доколкото сме подобни на нея. А се уподобяваме на нея по пътя на работата с приятелите в групата.

Опитай се да им помогнеш и ще почувстваш съпротивление. Не се съгласявай с тези вътрешни съпротивления на отдаването; по този начин, в степента на твоите усилия, ще пробуждаш светлината, възвръщаща към източника.

От урока по „Предисловие към книгата Зоар“, 13.02.2014

[127368]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

От статията на Рабаш „Раждане и откърмване“: Човек трябва да вярва, че преди своето раждане, тоест обличането на душата в тяло, тя е била слята с Твореца, и сега жадува да се върне и прилепи към Него така, както е била допреди своето спускане в този свят.

Душата е била слята с Твореца, защото е съществувал един общ съсъд, всички части на който са били единни и съвършени. Висшата светлина ги е напълвала всички тях в еднаква големина в състояние на “Творецът и името Му са единни“.

Това е най-статичното, постоянно, устойчиво състояние, заложено в основата на цялото творение. Затова, след разбиването, което раздробило съсъда на многобройни късове, всеки от тях мечтае да се завърне към предишното единство – след като станали отделни части, те престанали да чувстват удовлетворение. Сега те непрестанно усещат недостиг.

В този свят няма истинска радост, удовлетворение, съвършенство и не може да има. Всеки представлява само част от системата, и докато тя не стане пълна, в нея винаги ще се разкриват недостатъци, проблеми. Така ще бъде до самия край на поправянето.

Затова всяка частица, всеки човек, неосъзнато желае да се съедини с останалите. Но този вътрешен стремеж се разкрива постепенно, според степента на развитие на човека. В края на краищата, ще се разкрие тази нужда от единство, тъй като само в такава форма ще успеем да достигнем съвършенство.

Но за това трябва да спечеля войната между моя стремеж към съвършенство и единство, и моя егоизъм, който желае да властва. А това е против съединението, защото то е възможно само между равни. Затова трябва да определя какво избирам: едното или другото. Но ние не можем да разрешим тази вътрешна дилема.

До самия край на поправянето сме обречени да пребиваваме в такава вътрешна криза – от една страна, желая съвършенство, което може да се усеща само в интегрално, равно, обобщаващо съединение между всички заедно. А от друга страна, искам да властвам! Това може да бъде съединение, но вече такова, където аз управлявам, а не където всички са равни и интегрално свързани.

Ето защо човечеството се колебае постоянно ту в едната, ту в другата страна. И така ще продължава през цялото време дотогава, докато не достигнем до осъзнаването на своето зло.

От урока по статията на Рабаш 14.02.2014

[128073]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Мнение: Забелязвате ли, че хората взеха да стават все по-раздразнителни, все по-зли? Това е навсякъде: в домовете ни, в училищата, на работните ни места, в телевизионните шоу програми, по филмите и, разбира се, по трибуните на политиците.

Много психолози и социолози са уверени, че Америка преживява епидемия от гняв. Нацията е разделена на богати и бедни, на леви и десни – и всяка година икономическата криза обостря още повече това разделение. Хората работят повече, но средният доход на семейство продължава да спада.

Американците са недоволни буквално от всичко: от личния си живот, от работата, от съседите и политиците. Всички са съгласни, че така не може повече да продължава, но не могат да се договорят как може и как е нужно. Всички чувстват, че страната се приближава към пропаст, но имат диаметрално противоположни мнения за това, как да бъде изкарана от тази пропаст. Взаимните обвинения се превръщат в спорт, напрежението в обществото расте.

Коментар: Докато не се осъзнае необходимостта от промяна на човека (защото друго няма какво да се изменя) по лош и глупав или по добър и умен път.

[128382]

Filed under: Криза, глобализация - Няма коментари→

[ 83357]

Filed under: Клипове, Образование - Няма коментари→