Да поговорим за срама – едно много високо понятие присъщо само за човека. Колкото и да предизвикваш срам сред представителите на неживата, растителна и животинска природа – реакция няма да има, защото в тях този корен не е заложен. Белези на срам се забелязват само на човешкото стъпало в нашия свят – и то, не при всички.
Тъй като човешкото стъпало се подразделя на пет нива на развитие и само на последното от тях се появява достатъчно ”нараснало” желание – голям егоизъм, позволяващ ни да усещаме голям срам.
Всичко отнасящо се до предходните нива, Баал а-Сулам описва като жалони по пътя. Някои са готови да причиняват някакво зло пред лицето на останалите без да изпитват срам. Други пък малко се срамуват или се опасяват, и затова предпочитат да вредят скрито. Трети, наистина се срамуват, вече без страх, че ще бъдат наказани, но се примиряват със срама си и се оправдават за случващото с познатите на всички разчети: ”Така му се пада”, ”Аз имам право”, ”Всички така правят” и т.н.
И само хората притежаващи големи егоистични желания, познали големия срам, започват да работят с това свойство. С пробуждането на точката в сърцето те пристъпват към духовната работа и достигат вече до другия срам, който не лежи в плоскостта на нашия свят, а на много по-високо ниво.
В нашия свят аз се срамувам да получа незаслужено, незаплатеното от мен. С такава ”блага придобивка” не мога да се примиря. Тъй като по правило, не е сложно да се изясни от кого идва благото и дали то ми се полага?
А с духовния свят имам проблем: не виждам от кого получавам даровете и затова не се срамувам. Отначало трябва да разкрия Даващия, Корена, от където идва всичко, а това изисква още много сметки. Например: ”Трябва ли да заслужим неговото благо?” ”Ако той Ме е създал, то се подразбира от само себе си, че трябва и да ме издържа?” Друг вариант: ”Аз не съм заслужил помощта, но от безизходност, ще платя по-късно… ” Накратко, в духовния свят, както и в нашия, ние вървим по стъпалата на срама.
Но всъщност срамът е основата на творението. Заради него Малхут на Безкрайността е направила съкращаване и е инициирала по-нататъшното развитие, за да се сравни в крайна сметка с Твореца. Срамът е източник, отправна точка, пробуждаща ни към подобие по свойства с Твореца, разплащайки се с Него да Му върнем дължимото и да престанем да получаваме повече подаръци, както преди.
Баал а-Сулам ни дава такъв пример: Богаташ среща на пазара приятел бедняк, води го в къщи и му предоставя всичките си блага. Беднякът чувства, че богаташът му помага от цялото си сърце, без да се скъпи, наслаждавайки се на това отдаване. Обаче, получавайки наготово това изобилие, в същото време беднякът косвено получава чувство за малоценност и срам, който го изгаря отвътре и става нетърпимо. Цялата работа е в разрива между получаване за себе си, от една страна и отдаването на богаташа, от другата страна. Законът е такъв: когато се чувствам получаващ, а не като даващ, това ме кара да изпитвам срам.
Това усещане е толкова голямо, че Малхут на Безкрайността се е решила на съкращаване и че ще получава блага от Твореца само според подобието по свойства, и само заради отдаването. И само в този случай тя ще почувства целесъобразността от получаването. При това, смисълът не е в неутрализирането на своя срам – напротив, тя започва да го цени. Благодарение на страданията, които той предизвиква, тя може да направи друг разчет, насочен към съответното отдаване към Твореца.
Срамът не предотвратява просто получаването, не те кара да съкращаваш своя егоизъм и да получаваш заради самото получаване, избягвайки страданията, но ми разрешава да премина към постоянно отдаване. И затова ценя срама. Казано е: че чувството е приготвено само за извисените души. В духовния свят на човек му е хубаво и полезно да го изпитва, понеже срамът става за него средство, помагащо за осъзнаване на необходимостта от отдаване, и желание за разкриването на Твореца. И тогава работата вече не е в егоизма и в срама като такива – просто посредством тях мога да се уподобя наистина на Твореца и да стана отдаващ. Нека си останат в мен предните фактори: получаващото желание и срама, но като необходими условия, над които мога да надстроя отношението си към Твореца и да вървя към сливане с Него.
Срамът се развива заедно с желанията и ги разширява, обогатявайки ги с множество детайли на възприятието. Това го забелязваме и с нашия свят: Творецът е създал единствено първичната точка на желанието, а всичко останало се е развило благодарение на празнотата – усещането за разлика между творението и Твореца.
Тора ни разкрива, че Адам е изпитал прилив на егоистично желание, което се описва като появяването на Хава (Ева) редом с него. Той се е обединил с това желание, което се нарича „вкусил от дървото на познанието“, т.е. получил е напълване – и тогава се е усетил гол, лишен от одежди и се засрамил от това.
Творецът сам ни дава пример: Той е създал одежди за Адам и Хава. А по-нататък, като следствие, всички оджди ги обличаме вече самите ние. Техният корен – е в отразената светлина: ако пожелаем, то можем да вземаме от него пример и да формираме свои собствени одежди. И всичко това – е не просто, за да не се срамуваме, а за да се уподобим на Твореца и с това да Му доставим удоволствие.
Ние рядко използваме понятието срам. В нашите първоизточници това се среща епизодично. Но всъщност, ние винаги се опираме на това усещане за разкъсаната връзка между творението и Твореца. Срамът – с една дума е ”трегер”, лост, онази точка от която творението започва да се пробужда за уподобяване, сливане, както с примера за бедняка и богаташа.
От семинара, 17.06.2012
[80772]
Filed under: Без категория, Духовна работа, Ежедневен урок -
Няма коментари→
Въпрос: В какво конкретно се състои нашето обединение?
„Зоар“ е светлината, възвръщаща към Източника. Така се нарича книгата „Зоар“ (висша сияйност, светлина). Да се насладим с тази светлина можем само при условие, че сме в състояние да я привлечем и сме в подобие по свойства с нея.
Могат да се намерят много алегорични примери, отразяващи процеса на духовното приближаване. Например, часовникът с махалото, люлеещо се ту в едната посока, ту в другата: едната половина прави човекът, а другата половина – Творецът.
Днес семейните отношения като такива не съществуват.
Въпрос: