От урока на Рабаш: “Човек трябва да се учи, въз основа на това, което вярата му налага. А не защото другите го наричат праведник и му дават с това сила, вдъхновявайки го за работа. Тъй като тогава се оказва, че тази сила се основава на гордост и чест, а не на вяра – т.е. вместо на светостта, на егоизма.“

Следователно, трябва да бъдем много предпазливи към външното одобрение. Напротив, ако обкръжението пренебрегва човека – това е просто подарък свише. Това му дава възможност да продължи да работи заради отдаването.

А ако го почитат, с това му дават енергия да работи егоистично, заради уважението. И колкото и да му обясняваш, нищо няма да помогне – така работи нашето тяло, нашия егоизъм.

Не е лесно да се отделиш от наградата и наказанието на обкръжаващото общество и да работиш само в една линия, насочен право към целта на творението. Но без това, всички наши усилия ще отидат в полза на нечистите сили, в полза на фараона, нашия егоизъм.

Според тази характеристика е много ясно къде се намира човек: как той се впечатлява от доброто или лошото отношение на външния свят, от това, как говорят за него. Или той не обръща внимание на това и продължава да върви по своя път, а всяка критика приема като помощ свише. И колкото повече го нападат от всички страни, толкова повече му помагат.

От подготовката към урока, 20.04.2012

[75854]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок - No Comments→

Европейски конгрес. Семинар №1

Ние не можем да бъдем едновременно и в егоистични и в алтруистични намерения, желания, цели. Това са две противоположни свойства, които взаимно се изключват. Така че, ако превъзнасям отдаването, светлината, излизането от себе си, подема над себе си, и ако все още чувствам как другарите ми ме подкрепят, ако чувствам колко това ще ме защити, вдъхнови, напълни, ако чувствам от това радост, любов, напълване – в мен не остава никакво място да мисля за себе си, аз просто се разтварям в тяхната грижа и любов.

Така че, когато хората са в това състояние, те привличат върху себе си обкръжаващата светлина. Тя постепенно ги повдига и ги довежда до това състояние. И тогава в човека задължително отмира грижата за себе си. Той съществува на земно ниво в степента, в която просто трябва да поддържа своето съществуване – не повече от това. И това условие е най-удобното за тялото ни, за егоизма ни.

Тогава всички усилия на човека задължително се оформят и натрупват само в едно направление – към отдаване. И в него – в това намерение за отдаване, в светлината Хасадим, той започва вече да усеща разкритието на Твореца, напълване, топлина. Той открива напълно различни свойства, други възможности. Те се появяват изведнъж, от нищото. Преди това той просто не ги е усещал, но сега ги разкрива.

Трябва да се опитаме да съчетаваме усилията си, като деца, които играят заедно на една игра – не един срещу друг, а заедно, и да не забравяме, че именно съвместните ни впечатления, взаимното ни проникване, свързването ни един с друг, ни осигурява силата на подем.

От 1-я семинар на Европейския конгрес, 23.03.2012

[75712]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Конгреси и събития - No Comments→

Бих искал да поговорим за това условие, което Природата поставя пред нас: ние трябва да стигнем до пълна любов между всички седем милиарда човека в света.

Наистина ли е неизменно това състояние? Можем ли да го направим? Вярно ли е, че ако постигнем макар и частичен успех, дори и само да се движим в тази посока, то отново и отново ще виждаме, че то е в наша полза, променяйки себе си, цялото обкръжение и целия ни живот към по-добро?

Природата на всеки човек, същността му е грижата за себе си. Човекът не може да мисли за нищо друго. Ако проверим, проучим всички наши действия, ще видим, че се нуждаем от енергия, за да ги произвеждаме. Дори за най-простото движение – например, когато си местя ръката от едно място на друго – трябва да изразходвам енергия. Обаче тази енергия може да възникне и да ми служи само при условие, че съм постигнал някаква печалба за себе си.

По такъв начин имаме следното условие: всяко вътрешно движение в атомите и молекулите, всяко движение на тялото, движение в чувствата и разума, изисква да видя това добро състояние, което ще се случи в края на процеса. Така се отнасям към всичко в живота си.

Някои действия изпълнявам инстинктивно. Например, сядайки на стола, не мисля каква поза трябва да заема, по време на разговор не се замислям за интонацията. В повечето случаи и действия всичко се осъществява съгласно вътрешен разчет – а вътре в мен се е загнездило егоистичното желание да се чувствам добре, да имам добри усещания. Виждам това като желан резултат от всички свои действия.

Надеждата за добро усещане всеки път действа и се утвърждава в мен в едно или друго състояние. Където и да отида, каквото и да направя, за каквото и да говоря, както и да се държа – всичко е само за да мога да получа посредством най-добрите средства – най-доброто за мен състояние. Искам да ям, да спя, да се разхождам, длъжен съм да работя, за да обезпеча семейството си и т.н. Всичко е само за да мога да получа изгода от това. По същество, в това се състои целият ми живот: как да постигна най-голяма изгода при минимум страдания и максимум наслаждение, за да напълня себе си с всичко, което е възможно.

С какво да се напълня? Това зависи от възпитанието, от въздействието на обкръжението, от скалата от ценности, която съм получил, а също от навика, който става моя втора природа: към каквото ме приучават, към такова се привързвам, дори ако е неестествено. Така живея, в много случаи в живота си правя нещо не защото така съм искал изначално, а защото обществото, родителите, възпитателите, са ме научили така. В крайна сметка аз действам автоматично, без да се нуждая от силата на мисълта.

В живота има и други неща: тях съм правил по принуда и те искат вътрешно усилие – когато убеждавам себе си, че те си струват. Да кажем – будилникът звъни и аз ставам, макар и да ми се спи много. Може би работя тежка и неинтересна работа, но все пак знам, че след изнурителния трудов ден ще се върна при семейството си, в топлата домашна атмосфера, ще мога да отдъхна, да изпитам хубаво усещане. Това усещане трябва да се заплати и затова влагам сили.

Всички мои действия, всички контакти с едни хора и отделяне от други хора, в крайна сметка също са призвани да ми създадат по-приятна атмосфера.

И така през цялото време се грижа как да се почувствам по-добре. Такава е природата на всеки от нас и тя се отнася към „живата“ степен. По същество, неживата, растителна и животинската природа постоянно се стремят към най-доброто себеусещане, към най-доброто състояние. На всички създания им се струва, че това състояние може да се балансира, че в него няма да усетят напрежение или влечение настрани, а ще пребивават в хармония с това, което им се струва по-добро в живота.

А излиза, че през целия живот аз съблюдавам „закона за най-доброто себеусещане“. Такова е условието, благодарение на което съществуваме, и егоистичната ни природа ни насочва постоянно към това.

От 13-а беседа за новия живот, 11.01.2012

[75593]

Filed under: Възпитание на децата - No Comments→