Творецът е създал желание за наслаждение като ”нещо от нищото” и го е развил в 4 стадия под въздействието на пряката светлина.

И когато това желание е достигнало до последния стадий, ставайки толкова голямо, като напълващата го светлина, предаваща му всичките си свойства, то в най-последния слой (далет де-далет, 4-а част на 4-та част) творението се е усетило като получаващо.

И това е породило, в него, такъв изгарящ срам и чувство за противоположност спрямо Даващия – Твореца, че творението съкращава себе си, отказвайки се да получава.

Това ужасно усещане, което се нарича “изгарящ Малхут” е тъмнина, която е невъзможно да се издържа.

Тя се нарича “празно пространство”, в което не може да свети никаква светлина. В тази последна точка, от 4-та част на 4-ти стадий, става съкращение, Цимцум.

Всички предишни стадий са способни да се уподобят на светлината – в тях я няма тази абсолютна, на нея, противоположност.

Но целият проблем е, какво да се прави с тази последна, четвърта част?! Не е възможно да се зачеркне и да се избавим от нея, тъй като тогава престава да съществува творението, което не се включва вътре в Твореца и е противоположно на Него с всичките си свойства.

В творението е необходимо да се съхрани тази независима точка, от 4-ти стадий – като негова основа. Тъй като, ако не е този срам, то гостът напълно би се подчинил на Домакина и би правил всичко, което той поиска (както домашното куче, предано на стопанина) – всяка нежива, растителна и животинска природа.

Но кога той се нарича ”гост” – човек, противоположен и чужд на домакина? И така именно той сам се усеща, а Домакинът му се радва от все сърце и само пита с какво още да му угоди, само на госта да му бъде добре. Той казва: ”Вземи, всичко е твое!”

Но гостът отговаря: ”Това не е мое – това е Твое!” Той е неспособен да се избави от това усещане за срам в стадия ”далет де-далет” и е задължен да го съхрани, за да не изчезне като творение.

И ако пребиваваме в Райската Градина – в чисто отдаване, в Бина – това е все още ангел, а не истински човек.

Докато не намерим вътре тази зееща празнота, която е невъзможно да се напълни, докато в нея не се разкрие целият срам, необходимостта да прикрием себе си с ”облекло” – потребността от изправяне – до това време човек не е готов за своята мисия.

И за да помогне на човека, от него излиза и се отделя неговата жена – жената Нуква, ”създадена от реброто му”.

Именно тя разкрива тази празнота и заедно те (Зеир Анпин и Малхут, Адам и Хава-Ева) усещат необходимостта от облекло – отразената светлина, намерението, заради отдаване, както гостът по отношение на Домакина. И за сметка на това могат да постигнат поправяне – да действат само заради отдаване на Домакина и да преобърнат срама в достойнство и почит.

Това е сложно и дълго пътуване. На всеки в света е известен този разказ за Адам и Ева, но никой не подозира, че под него се скрива…

От урок по статията ”Предисловие към ”Паним Меирот””, 13.07.2010

Filed under: Ежедневен урок, Кабала | Add Comment →