От трудовете на Рабаш: Управлението на Малхут се нарича „хука” (кодекс). Но тя е само закон на Тора, не самата Тора. В крайна сметка, за да заслужим Тора, трябва да приемем законите, които тя ни дава. Иначе е невъзможно да я получим. И в този момент, когато човек е приел върху себе си управлението на Малхут, тогава той се нарича „свойството Исраел“.

Ние всички сме желание за наслаждение. Това желание е като някаква планина, хълм или купчина пясък, при които няма никаква форма. Ние трябва от този „пясък”, както на брега на морето, с помощта на водата (хасадим ), да построим форма, подобна на Твореца.

Това е нашата работа. Процес, в хода на който строим тази форма от безформен „пясък”, изучавайки свойствата. Творецът ги копира и слепва от „пясък”, и този процес се нарича „хука” (кодекс). Формите, които приемаме, също се наричат „хука”.

В крайна сметка и причината, и следствието, и самите форми на отдаване, които строим една след друга, са на основата на желанието за наслаждение и всички те се съединяват заедно (тъй като в духовното нищо не изчезва), докато всичко изградено не се превърне в образ на Твореца, който ние сами създаваме.

Излиза, че творението създава Твореца. Така е написано в книгата „Зоар“. Затова всички тези велики закони, които получаваме от светлината, за да разкрием Твореца, са предназначени да ги реализираме върху себе си.

От урока по книгата „Зоар”, неделна глава, 14.06.2010 г.

Filed under: Блог на Рав Михаел Лайтман, Духовна работа, Ежедневен урок, Зоар, Тора - Няма коментари→

Зоар, глава „Ваеце (И Якоб излезе)”, п. 51:… Излиза, че тя е като лъскаво огледало, което се грижи не за това да показва нейната собствена форма, а само формите на другите, тези които я гледат или тези, които стоят пред нея.

Тя е подобна на огледало също защото цялото свойство на огледалното стъкло е в неговия тъмен цвят от другата му страна. То отразява лъчите светлина и ако беше прозрачно никаква форма нямаше да се вижда в него. Такава е Нуква – цялата и сила е в нейния Масах, който задържа светлината да не свети от нея надолу. Без Масаха в нея нямаше да има изобщо никаква светлина.

Ние четем Зоар, но не я разбираме; четем я, но не чувстваме нищо. Накрая ние трябва да стигнем до състояние, в което въпросът „За какво е всичко?” ще ни потопи в отчаяние, разочарование, във вътрешно избухване и осъзнаване, че нямаме друг избор освен да се обединим и в това вътрешно единение да разкрием за какво говори Зоар.

Няма друг начин, няма друг път. Ние трябва да преодолеем тази бариера. Има много пречки на нашия път: леност, липса на разбиране и протеста на ума заради неговата невъзможност да разбере. Обаче, нищо от това няма значение. Нуждаем се от упоритост, която ще ни доведе до състояние на отчаяние и осъзнаване, че нямаме друг избор. Ние трябва да разкрием за какво говори Книгата Зоар точно тук в нашето единство. Това, което Зоар описва се разкрива само в единството между нас.

От ежедневния урок, 13/06/2010, Зоар

Filed under: Духовна работа в група, Ежедневен урок, Зоар - Няма коментари→

Кратко съдържание на седмичната глава „Хукат”. ч.7: …И отново народът започва да се оплаква от несгодите, от това че напразно са го извели от Египет.

Заради това Творецът им изпраща множество отровни змии; и тогава народът се разкайва за това, че е роптал, искайки Моисей да се помоли за тях, за да премахне от тях тази напаст.

Мойсей се моли за тях и получава указание от Твореца, как да излезе от създадената ситуация, чрез медната змия.

По целия духовен път в човека напират въпроси и той не знае какво да прави.

Той дотолкова се превива под товара на тежестта, че вика „отровните змии”, т.е., неговото първично, заложено в основата на творението, желание за наслаждение  започва да се пробужда .

И какво помага на човека? Помага му това, че той, като че ли, създава медна змия. Тоест, той разбира и чувства, че всичко, пред което се изправя е само скулптура, а не е живо.

Ако тези змии идват отвън, те му се струват като проява на висшата сила.

Но когато човекът изгражда същото сам, става му ясно, че това не е висша сила, а само игра на въображението и че всичко това е дошло при него като глупава пречка, възникваща в самия него.

Затова, веднага след като Мойсей изваял медната змия, проблемът се разрешил. И така народът на Израел се избавил от тази беда.

Така Тора ни показва различни начини за защита и поправяне. „Медната змия”, това е много интересен метод за овладяване на нашите „зли желания” – егоизма, когато ти изграждаш в негов противовес същото и разбираш, че това пред теб  е само въображаем образ.

Ти го виждаш защото сам изграждаш този „идол”. Това може да се нарече „трудова терапия”. Така човек се избавя от този проблем – пробуждането на „змията” в него. Разбира се, всички тези действия са вътрешни.

Въпрос: от една страна е казано: „Не си създавай кумири”. А тук именно Творецът заповядва на Моисей да създаде идол…

Отговор: Вярно. Понякога така постъпваме с децата си. Ние специално ги караме да правят нещо, за да престанат да се страхуват. „Хайде заедно да отидем при кучето и ще видиш, че няма нищо да ти направи! ”

Пред теб се появява някакъв образ и ти мислиш, че той е дошъл свише, от Твореца, че змията символизира висшата сила, която властва над теб.

Но Твореца казва „Не! Направи сам същото, и ще видиш, че си го направил ти, че всичко е в твоето въображение, че ти рисуваш  змията, която стои  пред теб.

Пред теб всъщност няма нищо, само така ти се струва. И ако ти направиш този „идол”, то ще видиш, че в него няма нищо, че във всички тези отровни змии, като че ли идват и те плашат, няма нищо, освен това, което сам си вложил в тях. Ти си ги създал, а не силата свише. Изгради го и ще видиш, че това е така.

„Медната змия” това начин за лечение, който позволява правилно да се отнасяме към егоистичното желание.

По седмичната глава от урока Зоар,14.06.2010 г.

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок, Зоар, Тора - 3 коментара →

Въпрос: Защо на човека му дават прекалено много разум свише, така че неговите разсъждения превишават неговите дела и ги отменят, лишавайки го от възможността да се предвижва?

Отговор: На човек му се дава толкова много разум, за да не бъде животно! Животното има разум точно толкова, колкото му е необходим за живота и то не греши.

А на човек му се дава разум в излишък, за да греши, за да прави планове за бъдещето, за да има егоистични намерения и наред с това разум, за да се стреми към по-висока степен, да се развива и да страда. Защото страданията ни тласкат напред.

В човек се пробужда допълнително желание – точката в сърцето пробужда в него неудовлетвореност: «Кой съм аз? Защо живея? Какво са животът и смъртта?» – животното не пита за това.

Ти нали не се оплакваш, че са ти дали всичките тези въпроси, вместо да си живееш спокойно, като животно?

Проблемът не е в излишъка на ум, а в това, дали човек позволява на земния си разум да властва над него и да не му разрешава да действа.

Ако действието не се съгласува с разума, то разумът печели и преустановява действието.

Ние трябва да се включим в групата, да установим добри отношения, да си «купим другар» – това се нарича действие, както е казано: «ще направим». А след това «ще чуем» – ще постигнем степента Бина.

Защото с действието, ние привличаме светлината на поправянето Бина и тя ни влияе, и ни дава свойството отдаване.

Но, ако разумът възпира човека да действа – той не може да се промени.

От урока по статия на Рабаш, 14.06.2010

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Кабалистичната група това е висшият АХАП, Малхут включващ в себе си много други души, чужди за мен. Аз съм нисшият, който трябва да се присъедини към тях със своята точка в сърцето. Ако отменя своята точка относно Висшия, тя се обръща в моите Галгалта ве-ейнаим и получава форма за сметка на Висшия.

Висшият дава всичко за нейния растеж – всички души, целия свят на Безкрайността, целия съсъд на общата душа.

Искате ли да станете духовен обект (парцуфим), прилепете се към Висшия. Неговият АХАП ще стане светът, който ще разкриете. Доколкото съм се прилепил към висшия АХАП, дотолкова моята точка започва да расте, за сметка на частта на АХАП. Да се прилепя означава да приема неговата власт над себе си, както обяснява Баал Сулам в статията „Свобода на волята”.

Висшият АХАП е моята среда, към която се прилепям и получавам от нея като зародиш от майка си всичко: кръв, кислород, минерали, така че от моята точка в сърцето израства духовният организъм. Този организъм ще е подобен на това, което съм получил от висшия АХАП, от групата, но въплътен в моята точка, моят духовен ген, т. е. той ще е общ за нас двамата. Така детето в нещо прилича на баща си и майка си, а своята основна рамка получава от Твореца.

Аз анулирам себе си пред групата и я задължавам да се грижи за мен. Така е и бебето спрямо майка си, за да получи от нея цялата грижа и храната, то я задължава да направи всичко това.

Аз предавам себе си на Висшия като внасям в него своето желание, искане да стана тази част, в която се съединяват дясната и лявата линии и реализират действието отдаване.

И колкото повече аз правя това, колкото повече семето се анулира пред майката, и я задължава да го отгледа, толкова и тя в отговор се грижи за него.

От урока по статията „Въведение в коментара Сулам”, 14.06.2010 г.

Filed under: Блог на Рав Михаел Лайтман, Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Краткото съдържание на неделната глава „Хукат”, ч.1: Народът на Исраел продължава своите странствания из пустинята и пристигат в Кадеш, намиращ се в пустинята Цин, където народът започва да се оплаква от липса на вода.

Моше и Арон се обръщат за съвет към Твореца, и Той им указва: пред очите на всички, да поискат от скалата да им даде вода. Но вместо да поискат от скалата, те удрят по нея.

Това предизвиква гняв у Твореца, и Той произнася своята присъда и тя е, че те трябва да умрат в пустинята и да не бъдат сред онези които ще въведат народа в земята на Исраел.

Въпрос: Ако Творецът ни дава точка в сърцето, и сам ни превежда през всичките тези състояния, тогава защо се гневи?

Отговор: Разбира се, Творецът от самото начало ни създава всичките тези проблеми.

Той ни подлага крак на всяка крачка, и няма никой друг.

По най-жесток начин, в началото Той извършва зло, след това крещи, наказва ни, после ни предлага: „Добре, направете го по-друг начин, на вас ще ви бъде по-добре”. Но и в това „по-добро” състояние, отново ни прави нещо още по-лошо – отново ни наказва.

Защо се гневи Той? Този гняв е поправянето. Това означава, че човекът усеща вътре в себе си поведението на Твореца, тъй като така е устроен човекът.

Ние не можем да съотнесем това с Висшата сила, с произтичащото в Нея. Защото в Твореца не се случва нищо, Той се намира в абсолютен покой.

Но, тъй като ние, още не се намираме в напълно поправено състояние, нашата реалност се разделя на „Аз” и „извън мен”, „Аз” и „заобикалящият ни свят”, „Аз” и „духовния свят”, „Аз” и „Творецът”.

Но, като че ли всичко е външно за мен – а в същност това съм Аз, само че, засега ми се струва, че то се намира отвън.

Затова, цялото поведение на Твореца, което се проявява в мен, в различни форми – това са моите свойства, чрез които си представям Него.

Ако аз поправя себе си, тогава ще видя, че от Твореца струи само любов и нищо друго освен любов.

Но засега, моите външни желания не са поправени – те ми дават усещане или за злия свят, или за злия Творец.

От урока „Зоар” от неделната глава, 14.06.2010

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок, Зоар, Творец, Тора - Няма коментари→

Има психологическа бариера по пътя към духовната цел. Ако искам да постигна отдаване, не трябва да питам за нищо – само как да отдавам.

И това е отдаване – не в определенията на егоистичния ми разум и днешното ми желание.

Тоест, не бива да искам нищо от онова, което ми е понятно сега, защото то ще бъде противоположно на истинското отдаване, на духовното състояние.

Когато премина в това състояние и получа това духовно свойство, там вече ще започна да проверявам себе си с новия си разум и новото си сърце – да чувствам и разбирам в желанията за отдаване.

Но, ако искам да знам за отдаването, намирайки се в егоистичните си желания – това няма да стане. Затова първият етап се нарича „преминаване на махсома“ (бариерата пред духовния свят).

Това означава, възприемане на свойството отдаване като отделяне от всичко, което се случва сега в моите желания.

Затова, искам свойство над своя разум: искам да знам как да получа това свойство, но не зная какво представлява то.

Нямам никаква връзка с него, никаква допирна точка, никаква проверка – приемам го такова, каквото го дадат свише.

Като че ли, такова отношение не подхожда много на сериозния, развития, умния човек. Напротив!

Именно хората с развито чувство, разум и разбиране на всички процеси, през които преминаваме, проверяват своя егоизъм и виждат, доколко изцяло сме в негова власт и робство. Затова разбират, че нямаме друг изход, освен да се издигнем над него,напълно откъсвайки се от своите сегашни желания и от егоистично ограничените чувства и разум!

Затова по време на урока, аз моля само за въздействие на светлината върху мен – не е важно, какво ще направи тя с мен.

Аз съм като новородено, което не разбира нищо, намирайки се в ръцете е на своята майка, и е съгласно с всичко, което тя прави с него.

Такава преданост към висшето и самоотдаване трябва да постигна: моля, излекувай ме! И освен за това – не моля за нищо повече.

От урока по Книгата „Зоар”, 02.06.2010

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок, Зоар - Няма коментари→

Проблемът е в това, че човек винаги се стреми към познание и не може да разбере, че успехът идва само тогава, когато е над  знанието – в духовния съсъд на вярата, отвъд разума. Само там ще се разкрие истинското знание.

Дори изучавайки сега статиите на Рабаш за групата, стараейки се да построим по тези принципи нашето интернет – общество, ние желаем хората, да се занимават колкото се може повече с тях.

А какво ще разберат – това не е толкова важно. Важното е през деня човек да ги прегледа още веднъж.

И нека да се  обърка, да не  разбере нищо, да проклина всичко това и едновременно да го желае – важното е, през цялото време, той да е с прочетеното.

С това той ще привлече светлината, възвръщаща го към източника, която ще промени неговите желания, и тогава той ще разбере!

Разбирането – това не е самата цел! Целта е да извършваме правилните действия, който ще ни приближат към отдаването.

Ние не се учим за да придобием знания – ние се учим как да се променим! Иначе това щеше да е много лесно, както му се иска на нашия егоизъм – да захапе още и висшия духовен свят.

Но цялата Тора (кабала) ни е дадена само за да поправим нашето егоистично начало – тя работи обратно, срещу него.

Не ти да напъхаш ръцете си в духовното, а духовната сила на поправянето влиза в теб. И  ти трябва да желаеш и да чакаш тази поправяща сила. Тя се нарича твоят Машиах.

Разбира се, трябва да се работи с тези статии в групата: да се прави план, да се правят кратки конспекти, да се извеждат закони и определения, принципи, на основата на които ние ще изградим своя устав.

Но главното е самият труд. А резултатът ще е следствие от тази работа, а не просто от разбиране.

Всичко ще зависи от това, доколко ние ще поискаме това да се случи. Това се нарича молитва (МАН) .

Затова работата по статиите се явява необходимост – но работа не за придобиване на знания, а работа за тяхната реализация.

От урока по статия на Рабаш, 14.06.2010

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Творец - Няма коментари→

Въпрос: Как да  проверя, че се придвижвам по пътя на светлината, а не по пътя на страданието?

Отговор: Признак за това е радостта. Написано е, че „радостта е следствие от добрите дела”.

Ако съм свързан с другите,  винаги съм част от здравото общо тяло и получавам от него сили и вдъхновение. Те постоянно циркулират в нашия общ организъм, преминават от един в друг и затова никога не падам и не се разочаровам!   Дори не се чувствам уморен. Разбира се, че мога да почувствам  физическа умора , но не и душевна.

През цялото време получавам от останалите нови желания и нови допълнителни напълвания, които протичат без да спират от тях към мен и от мене към тях. Затова в такова състояние човек спира да усеща какво е това падане или подем. За него всичко се превръща в едно цяло.

Всъщност денят започва от вечерта, но аз не усещам товакато тъмна нощ. Чувствам го като подготовка към следваща степен. Нужно ми е сега да се запася с апетит, да погладувам, за да мога след това да съм по-възприемчив към постиженията.

Тази нощ не е толкова тъмна, както си мислим. Тази тъмнина вътре в егоизма  е времето за изграждане на духовния съсъд (кли). Ако в земния живот през нощта спим, то в духовния – през нощта усърдно работим. Ние творим, сътворяваме и строим себе си! Това е както през нощта да направиш колата, за да пътуваш с нея на сутринта.

Не мислете, че в духовното „нощ”  това е сън откъснат от реалността. Аз се откъсвам от предишната реалност, за да придобия нова. И аз я строя с вярата във висшето знание.

В „полунощ” се извършва сливане (зивуг) на „аба ве има“ (ивр. – „баща и майка“), за да се създадат нови желания (келим). Аз трябва да работя в тъмнина, защото тъмнината скрива от мен старите желания (тъй като аз повече нямам нужда от тях и трябва, от тях да се издигна на нова степен). Тя скрива и новите желания, за да започна да ги търся, да ги присъединя към себе си и да разбера къде са и защо.

Както играем със своето дете, приготвяйки му играта, но после то само трябва нещо да направи! Играчката трябва да е на части (като лего, кубчета), а не предварително цяла. Тъй като то само трябва да я събере  –  такава е и нашата духовна работа „през нощта”.

Затова този, който е здраво свързан с обкръжението, не усеща при падане откъсване от духовния път. Обратно, чувства, че му е дадена възможност за работа и увлекателно приключение, както на дете, което природата тласка към развитие и затова то обича такива игри: да може да събира и строи.

И ако обкръжението ни тласне към такава игра, както децата ги тласка природата, то ще се чувстваме като на вълнуващ поход. Но ако обкръжението не ни дава такова вдъхновение, не ни се иска да играем, както е при болно дете, което не е получило такова желание от природата и затова изостава в развитието си.

От урока по книгата „Шамати”, 11.06.2010 г.

Filed under: Блог на Рав Михаел Лайтман, Духовна работа, Ежедневен урок - Няма коментари→

Въпрос: Какво е това творение, за което през цялото време се говори в кабала? Ние творения ли сме или не? С какво започва творението – това особено желание ли е, особено състояние? Например кравата, котката, кучето творения ли са или не? В крайна сметка те съществуват, но не притежават свободна воля, в такъв случай могат ли да бъдат наречени творения? Но ако е така, един къс желязо също е творение? А ако творението е само това, което притежава свобода на волята, то ние можем ли да се наречем творение? Може би творение е само този, който познава Твореца, общува с Него, взаимно отдават един на друг? Тоест творението е мярка за подобие на Твореца?

Отговор: Творецът и творението съществуват заедно в едно желание. Творението отдава на Твореца, а Творецът на творението. И двете страни взимат решения. Творението съществува ако възприема Твореца и е повече или по-малко такова съобразно степента на подобие на свойствата с Него. Творението не е управляем робот, който е изцяло във властта на Твореца.

Затова творението започва със съединяването на Малхут с Бина, когато Малхут се издига в Бина и я принуждава да се отвори или затвори. Това показва, че има още някой, освен Твореца, който извършва действия.

Затова е налице цялостен процес, благодарение на който се ражда независимо, стоящо до Твореца, творение. Съвсем не е просто да се приеме силата на любовта и отдаването от Бина, или силата да се отрече егоизма. Също толкова трудно е да се издигнеш до Бина и да я съкратиш, казвайки: ”Не ми давай повече нищо, аз не съм в състояние безкористно да получавам!”

Аз искам да получа и не мога, тъй като това ще доведе до моята духовна смърт. Ако получавам ще престана да бъда независим, т. е. ще умра като творение. Във Висшето има всичко, за което жадувам, но аз моля да не ми се разкрива и да не ми се дава нищо. Съкращавам Го, за да не ми дава нищо.

И тогава, когато съм съкратил Висшия, започвам постепенно да му се разкривам. Аз сам регулирам приемането на светлината: как, колко и кога, и придобивам многостранно напълване, постигайки образа на творението в подобие на Твореца.

Това не мога да направя сам. Трябва да натрупам желания от групата и сила от светлината, която да ни върне към източника и да ни даде възможност да станем подобни на Твореца.

От урока по статията „Предговор към коментара Сулам (ивр. – стълба)”, 09.06.2010 г.

Filed under: Блог на Рав Михаел Лайтман, Духовна работа, Ежедневен урок - Няма коментари→