Човек много греши, ако невярно си представя общата картина на действителността. В нея сметката се води не с отделния индивид, а с единния механизъм, какъвто е той всъщност.

Всички ние сме едно цяло, и не съществуват никога единични молитви, а има само молитва на множеството за общата система, която е невъзможно да се раздели на части.

И затова човек трябва постоянно да работи срещу своята въображаема обособеност, срещу целта, която му се струва лична.

Той трябва непрекъснато да се бори с пречките, рисуващи пред него разбитата действителност, вместо единната душа, пълна с висша светлина, според закона за подобие на свойствата.

Ако човек не коригира отклонението от истинската картина – тогава, разбира се, неговите действия са лоши и неправилни. Те само го карат да описва все нови кръгове, докато не открие грешка в диагностиката на истинското положение на нещата и не дойде до истинската молитва.

Цялата ни работа е да различаваме погрешността, отклонението от това, което съществува в действителността. Ние се вслушваме в думите на кабалистите или сами се опитваме да си представим действителността, за да открием разминаването, над което трябва да работим и да молим за поправяне.

Ние трябва да си представяме единството на Исраел, Тора и Твореца, да се стремим да изпълняваме съветите на кабалистите. Това е необходимо, иначе се отклоняваме от истината и попадаме във властта на лъжата, без дори да го съзнаваме.

От урока по статия от брошурата за Песах“, 14.04.2011

[40698]

Filed under: Възприемане на реалността, Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Общата душа "Адам" - Няма коментари→

Въпрос: Външният свят създава множество пречки за вътрешната работа. Защо той все пак е необходим?

Отговор: Ако ти не би бил свързан с външното общество, ако ти не беше “разпръснат“ сред хората, твоето поправяне би заело много повече време, стотици години.

Отвън на теб ти разкриват пластовете на твоето собствено егоистично желание,  все още много далечни от поправянето. Хората, с които ти работиш и се сблъскваш в живота, техните желания и намерения – това всичко са “слоеве“ от твоите желания, които още не са достигнали до етапа на поправянето.

Нима не съществуват извън теб? Не. Ти виждаш себе си. Те изобщо не са странични – в теб са всичките тези свойства, изглеждащи ти чужди хора.

Няма нищо извън човека. Трудно се съвместяват различните ракурси, те никак не се съчетават в единно изображение – и така ще бъде дотогава, докато ние не встъпим в духовния свят. Но все пак когато ти се стараеш да си представиш единството на противоположностите, това ти помага по пътя. Объркванията сами по себе си са голямо поправяне. Не се страхувай, да се объркваш: всички части се събират заедно, а после светлината ги съединява.

От урока по статията от брошурата към „Песах“, 14.04.2011

[40688]

Filed under: Възприемане на реалността, Духовна работа, Ежедневен урок - Няма коментари→

За хората Песах е исторически празник, свързан с излизането от Египет: „Някога сме били роби, построили за Фараона няколко града и пирамиди, а след това сме се освободили”.

Но в действителност ние не празнуваме датата от календара на историята. Защото днес ситуацията е много по-лоша от тогава.  Достатъчно е да сравним положението на народа на Исраел в Древния Египет със сегашното му състояние – и веднага ще се втурнеш да целуваш ръцете на Фараона, само и само да те пусне да се върнеш обратно.

Евреите живеели в земята Гóшен – най-благодатния край на Египет, с най-плодородните земи и охранени стада. Прави каквото искаш, защото Фараонът не само властва, но и те пази. Никой няма с пръст да те докосне – каците са пълни с месо, мрежите – с риба, а в хранилищата има плодове. Ти си „роб”, само защото трябва да слушаш Фараона. А това означава: действай така, както ти заповядва твоят егоизъм и нищо повече.

Евреите живеели добре и неслучайно роптаели пред Моше: „Къде са месото и рибата, лука и чесъна, които ядяхме в Египет!? Беше ни добре, къде ни заведе?

За какво си спомняме на този празник? Нима тогава сме били заобиколени от ненавистници, както е сега? Напротив, възползвали сме се от всички блага, а властта на Фараона ни е защитавала от враговете. В своята страна той ни е позволявал да живеем както искаме – на отделна територия, според собствените си закони. Какво лошо има в това, в сравнение с настоящата ситуация?

Днес, както пише Баал а-Сулам, ако евреите можеха да се преселят в други страни, в Израел нямаше да остане почти никой.

Трябва да разберете: Египет се превръща в затвор, когато се замислиш за духовното изгнание, когато не ти достига Твореца. Ако не е необходимостта от духовно спасение, Египет, сам по себе си, е земя, в която текат мляко и мед. Тук имаш всичко, освен Твореца, освен отговора на въпроса за смисъла на живота. Всичко останало е в изобилие – живееш царски живот, но не ти достига само едно: „Искам отдаването и любовта към ближния”.

Когато започнеш да искаш точно това, тогава ще видиш Египет като изгнание. Само това го няма тук – любовта към ближния. И ето, излиза, че празнуваме Песах в памет на хубавия живот в Египет, а не за спасението, от което никой няма нужда. Защото да излезем от Египет означава, да захвърлим всичко, което имаме, освен любовта.

Усещаме ли в себе си изгнанието? Напротив – хората не разбират за какво става дума. А любовта към ближния трябва да стане единственото ти желание. Моше иска от Фараона:

– Пусни моя народ! Искам да напусна!

– Какво не ти достига, Моше? Израсна в ръцете ми. Остани принце египетски. Защо правиш революция? Заради любовта към ближния ли? Да не си полудял!

Само в края на пътя Египет става за нас страна на изгнанието. А дотогава имаме достатъчно от всичко, освен отдаването.

Излиза, че празнуваме в чест на това, че някога не ни е достигала любовта към ближния. Само ако можехме действително да го обясним на народа и да покажем истинското положение на нещата в наши дни. Нима днес сме съгласни да оставим сития живот заради любовта към Твореца, към ближния, към другарите, заради взаимното отдаване, взаимното участие? Близо ли сме до това? Заслужено ли празнуваме празника на освобождението!

Защото става дума за освобождаването от егоизма, когато той има всичко, а аз искам да избягам от това, ненавиждам изобилието, не го искам. Не ми е нужна обилната храна, нито безопасността, нито комфорта и здравето – нищо. Готов съм да се задавя с водата в Граничното море или да изсъхна от жажда в пустинята, само и само да се измъкна от оковите.

Така че искаме ли да бъдем на свобода?

От урок по статия на Рабаш, 13.04.2011

[40588]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок - Няма коментари→

Въпрос: По какви признаци можем да определим, че човек напредва в изучаването на книгата „Зоар”?

Отговор: Не е важно какви книги изучавате, защото освен книгата „Зоар”, ние изучаваме и „Талмуд Есер Сфирот”, и статии, и писма на Баал а-Сулам и Рабаш, които обясняват как да напреднем към единство между нас и към общо учене. Те ни помагат правилно да се организираме. След като се организираме помежду си в учебна група, ние започваме да изучаваме същинската кабала.

Целта на учебната групата в кабала е не за изучаване на материалите, а да се стремим чрез тяхното четене  да реализираме „сгула”, т.е. да пробудим въздействието на светлината върху себе си от по-висше стъпало. Ако по време на ученето ние желаем светлината да се разкрие вътре в нашето единство, тогава чрез това усилие изграждаме по-високо стъпало и така нашето усилие предизвиква появата на това стъпало.

Но ако учим само за да разберем материала, тогава не изучаваме Тора. Това е така защото Тора се отнася имено към нашето усилие и проявяващото се в него ново стъпало.

Затова напредването в изучаване на първоизточниците („Зоар”, книгите на Ари, ТЕС) се определя от силата на стремежа за разкриване на следващото стъпало вътре в себе си, а не от желанието просто да знаем материала.

Няма напредване в разбирането или натрупването на знания, защото докато не  усетим висшия свят, всички наши мнения са неверни.

От урока по книгата „Зоар”, 12.04.2011

[40443]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Зоар - Няма коментари→

Ние сме егоисти и можем да правим само това, което е важно за нашето его. Как да се избавим от него?

Затова ние изпълняваме препоръките на кабалистите. Имаме две възможности:

1. Да напредваме под ударите на нашата природа, да се развиваме от безизходност, докато все пак не пожелаем да се избавим от страданията. Но постоянното бягство от злото е дълъг и много тежък път.

2. Като се възползваме от увеличителното стъкло на разума, без да чакаме ударите да започнат. В статията „Същност на религията и нейната цел” Баал а-Сулам обяснява, че можем да повишим своята възприемчивост и ясно да разпознаваме знаците по пътя, което се нарича да разбереш от половин дума. Тъй като мъдрият вижда това, на което другите не обръщат внимание.

Някои записват мъдрите съвети, но не ги пропускат през сърцето си. Има всякакви случаи, всеки си има своя „съдба”. Доколкото човек чуе това, което му се казва, дотолкова и ще напредне, ако е готов да направи разлика между егото си и духовния път, ако правилно тълкува същността на изгнанието и избавлението и е готов да отстоява своето, макар то да е неприятно за егоизма му.

Човек работи, за да извиси в очите си важността на подема над егоизма, независимо , че това му доставя болка и му се струва като загуба. Всеки път той проявява нови неща и с всеки нов щрих загубата на егоизма вече не е тягостна в сравнение с откриващото се духовно постижение. И тогава отново добавят въглени в гърлото на себелюбието му – до следващия подем.

От урока по статия на Рабаш, 13.04.2011

[40594]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок - Няма коментари→

През целият ни път нашата тояга постоянно или се превръща в змия, или отново става тояга, опора в духовния път. Тоест вървим или по-ниско от знанието и в знанието, или с вяра над знанието.

И когато отново се повдигнеш след като си паднал и си започнал със своя разум да съдиш какво е добро за теб, трябва да се предпазиш от това, връщането към вярата над знанието също да не бъде егоистично решение, към което те задължава разума.

Иначе се получава, че вървиш с вяра под знанието, а не над него, намирайки се вътре в знанието ти падаш още по-долу.

Това е много фино и остро изясняване, пробождащо сърцето ни, и трябва да умеем да гледаме истината в очите, за да не се отдаде на Твореца да ни разиграва и да ни заставя да паднем. Тъй като ние трябва да хванем „змията“ за опашката и да я повдигнем от земята, за да се превърне отново в тояга, а не да паднем под бремето на тези състояния, под тежестта на тази змия.

Нужно е време, за да може в човек да се наложат тези понятия и да започне да разбира дали се намира в такава работа или не, прави ли такива изяснения или не. Работата с „тоягата“ и „змията“ е вече работа на самия егоизъм, когато човек се намира между  двете влияещи му сили: Фараона и Твореца.

И всичко зависи от това, какво ще направи той с тоягата – ще я изпусне ли на земята или ще я вдигне – така той ще строи своя собствен духовен съсъд (кли), своето „Аз“.

И това не означава да бъде просто добър психолог и да умее да излезе от себе си и да погледне на себе си отстрани, за да повярва. Това все още са просто психологически прийоми, а не вътрешна духовна работа.

Тук става дума за такива изяснявания, които стават в човека, който е установил някакво отношение между Твореца и самият себе си. От тези две точки той започва да строи Фараона и Твореца, а самия себе си – посредата.

И тогава ще може да се бори с любовта към самия себе си, която така стремително го увлича, и благодарение на своята ненавист към това егоистично свойство да се издигне над своя егоизъм.

От урока по статия от книгата „Шамати“, 13.04.2011

[40551]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок - Няма коментари→

Въпрос: Какво да правя, ако не съм евреин и не празнувам Песах?

Отговор: Тогава празнувай, какъв е проблемът? Защо да не можеш да имаш отношение към това? Нали се отнасяш към „Исраел” – към желанието, устремено право към Твореца (яшар-Ел).

А освен това, можеш да празнуваш този празник в чест на това, че някога е имало група кабалисти, преминала целия път на поправяне, която се  разбила, за да ни помогне днес отново да се издигнем. Празнувайки Песах, асоциираме себе си с тази група – не с народа, а именно с групата кабалисти.

Всеки, който иска да се измъкне от сегашното си състояние към духовния свят, трябва да уважава и цени тази група, която е проправила пътя и е написала за нас книги с инструкции, с помощта на които можем да вървим напред. Ние честваме нашите учители, без каквато и да е връзка с националната принадлежност. Принадлежим на тази група, искаме да сме причастни към нея.

А после, когато излезем в духовния свят ще открием, че сме заедно с тях, че нашата група – това не са само другарите от целия свят, но и те също. Главно те – всички кабалисти от всички поколения, отказали се някога от Вавилон, за да застанат на духовния път. И ние сме в тяхната група.

От урок по статия на Рабаш, 13.04.2011

[40579]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Въпрос: Нашият свят е мнима реалност и въпреки това кабалистите се отнасят към нея много сериозно. Защо?

Отговор: Защото ние растем в нея, в нея действаме. Въпреки че тази реалност е въображаема, ти си длъжен да я приемаш сериозно и да я изграждаш така, сякаш реално съществува.

Представи си, че се присъединяваш към децата и играеш с тях по най-сериозен начин, истински, както го правят те. Децата тичат, стараят се да съберат нещо, карат се заради играчките – това е животът за тях. И ти участваш в техния живот, помагайки им да съберат неговите части, за да могат да растат бързо и правилно в този „пясъчник”.

Това изисква много сериозно отношение. Необходими са големи усилия, за да се отгледа дете в нашия свят. Точно по този начин човек трябва да се отнася към себе си – към онова духовно дете, което расте в него. Тук не трябва от нищо да се отказваме – аз се грижа за себе си, за семейството, за децата и родителите, за всички материални нужди. И макар илюзорността на всичко да е очевидна – това не е важно.

Картините на материалния свят се рисуват в моя мозък от егоистичното желание. Него аз не мога да поправя, тъй като се намира на неживот ниво. Дори великият кабалист раби Шимон е трябвало да се храни, да пие, да си осигурява приходи, да се грижи за учениците. Може би си мислиш, че са витаели в облаците, без да мислят за семействата си и за прехраната?

Този свят е част от моето израстване, „включително и зъбоболът”, както казваше Рабаш. Разликата е само в това, че трябва отново и отново да се устремявам нагоре, към отдаването, към духовния свят. А кабалистите имат друг проблем – да се държат сериозно в детския пясъчник. Те са длъжни да го направят. Ето защо се отнасяме отговорно към възпитанието и другите сфери на материалния свят. Човек е длъжен да обезпечи всички свои насъщни нужди.

Материалното изчезва от нашите усещания едва в края на поправянето, когато няма повече нужда от тази игра на въображението.

От урок по статия на Рабаш, 12.04.2011

[40484]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок - Няма коментари→

Кабалистите ни съветват да не умуваме, защото целият наш ум е егоистичен и може само да ни спре, а да хвърляме повече сили  в действията.

Разбираемо е, че в мислите и желанията си аз ще остана в моя егоизъм, а с действието мога да извършвам отдаване. И нека да отдавам, защото възнамерявам да получа изгода за себе си, защото иначе нищо не бих отдал.

Но ако извършвам такива действия, каквито ме съветват кабалистите, значи в това вече има духовна добавка. Това вече не е само заради самия себе си, но е възможно да даде също и някакъв духовен резултат, за който аз не мога да мисля направо. Това работи по такъв „обиколен път”.

Тоест, нашето напредване не става направо. И с всяка работа, която извършваме, ние строим прекрасни градове за своя егоизъм, които се обръщат в бедни градове за Исраел („яшар-кел” – вървящият „право към Твореца”).

И тук се крие още едно допълнително препятствие. Ако аз работя за Фараона, строейки градове за него, но видя, че едновременно, постепенно достигам свойствата  отдаване, вяра, любов, единство, съединение, като „допълнителни резултати” от своята егоистична работа – тогава все още би било хубаво и разбираемо! Аз щях да знам, че надявайки се на егоистичната изгода, постепенно ще придобия желанието за отдаване.

Но не става така! Аз не само не придобивам желание за отдаване – аз виждам двойна загуба! В своето его виждам, че съм спечелил прекрасни градове – и не съм ги искал, но не съм имал избор. А за Исраел, който е в мен, съм загубил двойно – вместо това да напредна, аз съм получил бедните градове.

Ако заедно с прекрасните градове на Фараона, израснеха такива прекрасни градове и за Исраел – би разцъфтял успешен духовен „бизнес”, то тогава добре. Но няма нищо такова! Аз виждам, че моето его, моят Фараон е спечелил – а моят стремеж към Твореца е загубил и само ме е отделил от Него.

И тогава се обърквам и смайвам – що за път е това?! За сметка на какво ще мога да се приближа към отдаването? И тук лежи  крайъгълния камък, който може да спре човека от пътя.

Защото от тази точка нататък, човек трябва да напредва  с молитвата – със своя вик към Твореца. Той ще разбере, че сам няма да може да воюва с Фараона и да се избави от бремето на робството, а тук е необходима трета сила.

Преди не е чувствал потребност от Твореца и затова е забравял за Него. Той е мислел, че това е нещо съпровождащо, добавъчно, разкриващо се в самия край на пътя – но не го е считал за първа необходимост. А от историята с Моше виждаме, че Творецът му казва : „Да отидем при Фараона” – Творецът сам му се разкрива чрез горящия храст. Тоест от страна на човека все още съществуват огромни препятствия, пречещи му да се свърже с Твореца и да се обърне към Него, за да работят заедно, като партньори, против Фараона.

От урока по статия от книгата „Шамати“, 12.04.2011

[40427]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок - Няма коментари→

Книгата „Зоар“. Глава “Итро“. Статията “Двете перли“, п. 533: Това са две перли и екран между тях. В горната перла няма цвят и няма вид в разкриването.

п. 534: Малхут се нарича “перла“ (маргал́ит), тъй като тя се държи за НЕХИ на Зеир Анпин, който се нарича “нозете“ (рагл́аим). Поради подемът на Малхут в Бина, Бина също се нарича “перла“. И тя е – горната перла.

Съществува стълба със стъпала от света на Безкрайността до нашия свят. Това е стълба със 125 стъпала. В горната половина на всяко стъпало се намира долната част на по-горното , а долната част на всяко стъпало се потапя в по-долното стъпало.

Горната половина на най-висшото стъпало– това е светът на Безкрайността, а неговата долна половина се намира вътре във по-низшето стъпало.

Получава се, че във всяко стъпало има обща част между горното и по-низшето стъпало, в която тези две стъпала се съединяват в едно.

Горната част на всяко стъпало се нарича Галгалта Ейнайм (Г“Е), а долната му половина – АХА“П. Като сума те съставляват 10 сфирот, но по такъв начин, че в низшето стъпало се намира АХА“П на висшето, а на него се облича Г“Е на това низше стъпало.

Излиза, че горната част на всяко стъпало като сбор има 10 сфирот, които образуват висшото и низше стъпало заедно. И така – на всяко стъпало.

В общата система на душите ние всички сме свързани заедно – всичките седем милиарда души.

Излиза, че всички части на моята душа се намират във всеки, и ако аз се съединявам с тях правилно, то всичките техни части се намират в мен – или като Г“Е, или като АХА“П-и. Аз включвам в себе си всички – това е моят духовен съсъд. И Г“Е, и АХА“П-ите аз съм задължен да получа от всички. А кой съм самият аз? – Точка в сърцето, от която  съм започнал пътя.

От урока по  книгата „Зоар“, 08.04.2011

[40421]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Зоар, Общата душа "Адам" - Няма коментари→