Баал а-Сулам, “Мир в света“: Ако някакъв елемент от действителността ни се струва лош и вреден, значи самият той свидетелства за това, че се намира все още на преходен етап на своето развитие. Не трябва да се счита за лош и да се поставя под съмнение, тъй като това не е от мъдрост.

Става дума за мислещи хора, а не за тези, които не знаят къде са, защо и за какво. За разлика от тях, хората, желаещи да изследват себе си и природата, достигат до извода, че ние живеем в свят, който търпи развитие, започвайки от Големия взрив и до днешни дни. На неживо, растително, животинско и човешко ниво идва постепенният напредък от по-прости към все по-сложни и по-сложни форми.

Като следствие, ние не можем да си извадим оценка за нито едно нещо, нито едно създание, нито едно действие, нито един случай. Защото ние не знаем какво ще излезе от него накрая. Само когато плодът на дървото узрее напълно, ние разбираме, че това е сочна и сладка ябълка, готова да ни наслади.

Тогава разбираме за какво тя е преминала всички преходни етапи и как да я използваме. Но да се узнае за всичко това може само ако се спазват всички промеждутъчни форми, дочака се до края, види се финалната форма и се открие нейната промяна.

Ако ние все още не сме достигнали финала на своето развитие, дори на неживо, растително и животинско ниво, то не трябва да говорим сякаш вече знаем какво става. Защото която и да е вещ се претегля и оценява само по крайния резултат.

Всичко се разбира чрез опит. Мъдрецът не вижда в бъдещето, а съди на основата на преминатия път. Затова е казано: “Никой не е толкова мъдър, колкото опитния“. А значи, в света няма нищо лошо или добро – всичко е необходимо. Всяко нещо е назначено на мястото си в подходящото време, по неговата си причина и необходимост – и чак на края ние разкриваме, че точно така всичко е трябвало да бъде. Само на финала ние можем да си изведем оценка за каквото и да е.

Това се отнася до всички части на реалността и още повече до нас самите. Само на края на развитието ние правим изводи и си съставяме мнение на своя сметка: кои и какво сме ние, и за какво.

А засега от тези изследвания ние набираме опит и се учим от собствените си грешки. На нас вече ни е ясно, че в природата не трябва да се унищожава нищо, защото ние не разбираме причините за тези или онези явления. По-рано човекът е искал да  промени природата, да я “огъне“ под себе си и това все още го има.

Ние трябва колкото се може по-малко да се намесваме в природата и да проявяваме към нея максимално внимание – с други думи, да огранизаваме своя разум и да я използваме само в границите на необходимото по аналогия с животните. Защото в този свят, в своите тела ние сме подобни на тях. И затова не трябва да вземаме от природата повече, отколкото е нужно за телата ни. Тогава ще се развиваме правилно в природата, без да ѝ причиняваме зло.

В предисловието към книгата “Паним меирот“ Баал а–Сулам обяснява, че дори и външните мъдреци като Платон и Аристотел са предупреждавали да се пазят научните знания от масите, тъй като хората ще започнат да развиват технологиите и да добиват и получават от природата повече, отколкото е нужно за телата им, докато не опустошат Земята.

И затова ние трябва да пребиваваме в хармония с природата, така че да се развиваме правилно в нейното обкръжение.

От урока по статията „Мир в света“, 01.05.2011

[41906]

Filed under: Ежедневен урок, Криза, глобализация - Няма коментари→

Въпрос: Какво е духовна нужда?

Отговор: Духовна нужда е усещането в мен за недостиг на стремеж към другаря, към Твореца. Това е усещане за това, до колко аз все още не съм свързан с вътрешната система, която си представям като наше общо желание, обединено сърце „като един човек с едно сърце”.

Измъчвам се от това, до колко все още съм отдалечен от това състояние и от разкриването на Твореца в това общо сърце. Точно за това трябва да бъдат всичките ми страдания. И аз трябва винаги да се опитвам да проверявам и да виждам доколко се стремя към това и доколко желая по-бързо да го постигна.

Очевидно, обкръжението трябва да ми помогне да го направя. То трябва да се пропие от атмосферата на общото духовно търсене, където ние всички просто се погубваме за тази цел. И това няма никаква връзка с това, което се случва в ежедневния ни живот в нашия свят. Това е много дълбок вътрешен стремеж и вътрешен начин да проверим човека и групата.

От урок по статия на Рабаш, 28.04.2011

[41670]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Необходимо е да разберем, че ние сме пред Твореца, силата, която е добро и прави добро, и че няма никой освен Него. Какво ще Го помолиш? Той се отнася към теб с добро на 100%и не се променя. Какво ще го помолиш –  да се отнася към теб 101 % добре?

Нашата молба към Твореца се счита за развитие на сетивните ни органи. Следователно, чрез подреждане на желанията ни, постоянно оформяйки ги в по-правилна форма, ние достигаме състояние, в което трябва да познаем Твореца в цялата Негова пълнота, Неговия истински вид. Това се счита за молитва, след която ние опознаваме Твореца.

Ние не искаме никакви действия от Него. В крайна сметка, Той е „един, единствен и единен” и „няма никой освен Него”. Може да се каже, че Той действа постоянно или че изобщо не действа, докато ние живеем в Него и това е то; Той не се променя. Всичко зависи от това, как ние виждаме Твореца.

По този начин, да се моля на иврит означава да „съдя себе си”. Ние съдим себе си или се променяме и благодарение на нашата вътрешна промяна, усещаме нова, друга реалност. Следователно, ние винаги говорим от името на желанията (Келим), докато Светлината, или Творецът, е в абсолютен покой.

Ето защо, молбата към Твореца отразява единствено до каква степен аз съм се поправил и съм придобил нов орган на възприятие, в който достигам до разкриване на „Няма никой освен Него, Той е добър и прави добро.” А от самия Творец никога не изхождат никакви действия.

От урок по статия от книгата „Шамати“, 26.04.2011

[41540]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок, Молитва, Намерение, Творец - Няма коментари→

Когато чувстваме, че изпадаме сякаш в зимен сън и е трудно дори да си мръднем ръката, трябва да разберем, че Творецът нарочно ни устройва такова състояние. Той иска вместо лично пробуждане, да ни доведе до общо, да започнем заедно, взаимно да се безпокоим един за друг и да разбера, че ако не пробудя останалите, сам няма да се пробудя.

Защото доколкото мога да пробудя другите – това се и нарича мое «Аз». Не моята лична персона – тя все едно е животно, а това допълнително пробуждане, което мога да привнеса в общата мрежа – то и ще се нарича мое духовно «Аз», мой духовен съсъд (кли, желание).

Тази степен на пробуждане, която ще внеса там, вътре в тази система, а не вътре в себе си! В себе си аз нищо не чувствам.

Тоест сега аз напредвам към създаване на своя духовен съсъд. Творецът специално е организирал за мен това състояние, дава ми усещането, че ако остана сам, нищо няма да се получи. Той сякаш говори: Не вярваш – тогава опитай! Десет пъти, сто… Аз имам време, Аз ще почакам, докато не «завият синовете на Израел от тази работа».

Само ако окажа нужния натиск върху останалите, ако настоявам и общото желание/съсъда се вдъхнови от това – това ще бъде и мое желание, в него ще почувствам духовния свят – това духовно напълване, което те цялото са го получили от мен.

От урока по „Учение за Десетте Сфирот““, 27.04.2011

[41850]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

От книгата „Вратата на намеренията”, глава „Песах и изхода от Египет”: В нощта на Песах Зеир Анпин пораства до най-голямото състояние  и затова в тази нощ се разкрива толкова огромна светлина, която е по-голяма от светлината на Шабат.

Всичко, което е в Зеир Анпин на света Ацилут, се предава надолу към душите. Ако ние, тук долу, не поискаме и не пробудим ЗА, той остава в своето постоянно малко състояние – ВАК, а Малхут е само малка точка. Когато в ЗА е само светлината на ВАК – Хасадим, Малхут няма нищо, тъй като тя има получаващи желания и не може да се напълни само със светлината Хасадим.

Затова това е подготвително състояние, което все още няма нищо общо с каквото и да е духовно действие. Всички други състояния се определят от това, до колко високо ЗА може да се издигне (по наша молба) над малкото състояние.

Процесът, през който преминаваме по време на изхода от Египет, от това да сме роби на желанията, които се намират под Парса, не е прост и не съответства на обичайния ред на работа: шест „делници” последвани от седми „ден”, Събота. Събота е устроена „в подобие с бъдещия свят” и, в съответствие с духовната работа, която се изпълнява през шестте „работни дни”, ни носи „пробуждането свише” и неговия резултат – поправени желания.

Но изходът от Египет е „нощ”, а не ден като Събота. Това е знак, че се разкрива много голяма светлина Хохма, без да е покрита от светлината Хасадим. Затова това се усеща не като светлина, а като „Египетска нощ” – огромната светлина Хохма, която не може да ни освети.

Ние непрекъснато се намираме в океан от светлина и или не можем да изградим връзка с нея (и тогава просто не я чувстваме, точно както сега), или можем да се приближим към светлината и да придобием точно същото свойство, което тя има. Тогава, според закона за подобие на формата, ние ще можем да я усетим. Ако аз също съм в отдаване, както светлината, то между нас се появява общо усещане, което се счита за разкриване на светлината, на Твореца пред творенията.

А може да има и обратно състояние, в което аз не чувствам, че се доближавам до светлината, до отдаване, а напротив – чувствам, че се доближавам до получаване, моята противоположност на обединение. Това не се отнася до просто материално получаване, а точно до липсата на обединение на душите, което ме кара да чувствам тъмнина. Това има духовно значение.

Ние винаги се занимаваме с това, което е над животинското ниво, тоест с вътрешната работа, която дава „положителен” или „отрицателен” плод, и човек усеща промени или като разкриваща се светлина, или като разкриваща се тъмнина. Но в най-лошия случай човек въобще нищо не чувства, което означава, че той изобщо не работи. Същността на историята на Песах е необичаен ред (седер) на получаване на светлините, които ни пробуждат и ни извеждат от Египет.

От урок по книгата на Ари „Вратата на намеренията”, 21.04.2011

[41131]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Въпрос: Всички наши намерения ли отиват направо в устата на Фараона, напълваме ли го?

Отговор: Всичко зависи от намеренията. Фараонът е особена сила – егоизмът, който се разкрива срещу светлината. Това е резервоарът за егоизма, желанието за получаване, което трябва да построим.

В мъдростта кабала няма „Фараон” без „Исраел”, т.е. стремежът към Твореца в човека, който работи, за да се обедини с другите и да достигне до отдаване. Така, в зависимост от големината на стремежа към отдаване, човекът изгражда Фараона, развива неговите желания (келим) в себе си, от които по-късно той бяга, а след това и поправя, получавайки по този начин възнаграждение.

Цялата работа в Египет се състои в изграждане на Фараона, правейки го велик, властен и богат, т.е. израствайки своя егоизъм от малката точка на своя естествен егоизъм до статуса на Твореца. В крайна сметка, какво ни дава целият този егоизъм? Дава ни желание за храна, секс, пари, слава и знания, малкият егоизъм в нашия свят, материалното его, което няма никаква връзка с духовното. Земното его дори не се нуждае от поправяне.

Започвайки работа върху нашето обединение, ние откриваме съпротива, отчуждение, безразличие към нашето единство. Всъщност това е разкриване на злото, но само ако човек го вижда по този начин. В крайна сметка, той може да каже, че не може да се обедини с останалите и че тази работа не е за него преди дори да я е започнал. А някои я започват, но отслабват, падат и „умират в земята на Египет”.

Но има и такива, които издържат, благодарение на разбирането, че няма друг изход. Те се придържат към пътя отново и отново, въпреки че виждат, че продължават да губят, опитват се с всички сили да се обединят със своите приятели, да подсилят групата, но въпреки своите усилия, те виждат, че нищо не сработва. А напротив, те изпитват желание да критикуват приятелите и въобще да ги премахнат от своя поглед. И отново те преодоляват този изблик на егоизъм.

Така всеки път всичко, което човек е спечелил, всички негови усилия са консумирани от неговото его, Фараона, който пораства и се радва. Самият човек изгражда тези свойства в себе си, но чрез свои собствени усилия. В крайна сметка той достига до състояние, в което не може повече да понася своя егоизъм – това е когато той получи всичките съсъди, желания, на Фараона.

С други думи, Египетското изгнание започва с работата на човек към обединение с приятелите. С какво се удостояват Исраел след бягството от Египет, когато Творецът ги освобождава от него? Те се удостояват с обединение на планината Синай (планината на ненавистта), всички като „един човек с едно сърце”, дори и да е само за един миг, докато изваят „златния телец” и отново паднат. Но тези падения са от различно естество сега в златото, което са носели от Египет, „Египетските съсъди”, които са взели със себе си, за да ги спасят и да ги поправят.

И все пак, какво са искали те по време на всичките тези години на изгнание? Те са искали да създадат единство между себе си, което най-накрая са достигнали в планината Синай. Без тези ежесекудни усилия да устоят планината Синай, „400 години на Египетско изгнание” не ще премине.

От урока по книгата „Зоар”, 21.04.2011
[41115]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Зоар - Няма коментари→

По пътя към духовното възниква въпроса: какво става с нашите вродени свойства?

Един човек е с добър характер: той обмисля, умен е, сговорчив е, виждайки, че работата си струва, веднага се включва в групата, привлича светлината и върви напред. А друг – ненавижда всички, нищо не иска да прави, ленив е, накратко – държи се като лошо момче. Но той не е виновен, такъв е създаден.

Какво да направим? Хората са различни: глупави, съобразителни, нерешителни, талантливи, бързи, бавни, надменни, властолюбиви и т.н. Качества много и във всеки в различна комбинация. Творецът ми е дал определен комплект свойства и аз нямам власт над тях. Това не е бил мой избор, аз не поставям отметка в списъка.

Тогава къде е моята свобода на волята? Къде е равенството в духовния път? Къде е общата степен на избора? Къде е шансът, предоставен на всеки? Не стига че сме различни в това, че съдбата към едни е добра, а към други сурова. Понякога в хората възникват такива проблеми, че да не дава бог.

А уж свободата на волята трябва да се основава на равните възможности. Къде е това равенство на стартовото начало и по нататък по пътя? При нас всичко е съвсем не така.

В отговор на това Баал а-Сулам обяснява защо творението трябва да се развива именно по такъв начин. Работата е в това, че ние изхождаме от крайното, съвършено състояние. Казано е: «краят на действието е заложен в изначалния замисъл».

Творецът сякаш казва: «Аз искам да видя всички точно в такова състояние». Той изведнъж е създал това финално състояние, където ние се намираме в цялото си великолепие и съвършенство.

Как да направим така, че сами да достигнем до него? Затова от крайното съвършенство се простира обратен път – назад от него, в този свят.

И нека видим тук множеството «пропуски» и «слабости», нека всички сме различни, нека всеки си има своя съдба и свой набор от качества – всичко това се е случило и «развило» от финалното, съвършенно състояние.

Интересно защо все пак ситуацията се е получила именно така? Защо аз не съм принц Уилям, чиято сватба целият свят следи днес? Изобщо защо от съвършенството са произлезли толкова несъвършени състояния с безчет извратености?

На тези и други въпроси Баал а-Сулам отговаря в статията «Свобода на волята»

От урока по статията „Свобода на волята“, 29.04.2011

[41786]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок, Свобода на волята - Няма коментари→

Баал а-Сулам, „Съзидаващият разум”: „Всеки човек е длъжен да постигне корена на своята душа. Това означава, че желаната и очаквана цел на творението е неговото сливане с Твореца по свойства.”

Казано е, че „няма да бъде отхвърлен от Твореца отхвърленият”. Цялото общо желание, включително неживото, растителното, животинското и човешко ниво, цялата реалност, трябва да се върне към източника, към корена. Творението е излязло от корена само във въображението си и сега, стараейки се да преодолее тази илюзия, отделяща го от корена, трябва да свали покривалата и да се върне назад в своите усещания.

Като цяло реалността на мирозданието представлява желание, подразделящо се на четирите по-горе изброени нива. Само най-голямото желание, отнасящо се към човешкото стъпало, може да осъществи тази работа.

Предшестващите го нива са лишени от избор – те не трябва да работят, да полагат усилия и да реализират тази цел, тъй като не могат да привлекат светлината, не могат да задължат Твореца да ги промени и да свали скриването. Само човекът е способен да доведе себе си и цялата реалност до поправяне – с други думи, назад към усещането на корена или към свалянето на покривалата.

На свой ред човешкото стъпало също се подразделя на четири нива и всъщност, именно „човекът в човека” осъществява замисленото. Това значи, че сред хората има такива, които изпълняват необходимите действия и въздействат на другите, увличат ги след себе си. А другите пък увличат след себе си останалите нива – животинското, растителното и неживото. Така всички се връщат към общия корен.

По такъв начин всички хора трябва да постигнат корена, сливането, но се различават по осъществяването на тази работа и по крайната форма. В зависимост от корена на своята душа, от своето желание, всеки се връща по своему, слива се според своята степен, изпълнява своята функция и се издига на своето стъпало.

Разбира се, става дума за самия процес на връщане, когато сваляме скриването и подреждаме мозайката на общата картина. А след това, когато всеки заеме своето място, започваме да разбираме, че няма разлика между големите и малките, между отделните желания – всичко това е важно по време на работата по обратния път към корена.

А след като се включим в корена, всички различия между нас изчезват. Тогава възниква единната сила, единното желание, единната светлина, единната реалност – както е казано: „Той и Неговото име са единни”.

От урок по статията „Съзидаващият разум”, 28.04.2011

[41718]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок, Творец - Няма коментари→

Групата е мястото, където може да се разкрие Твореца. Защото Той желае да ни се разкрие и ако Неговото желание не се изпълни, това се нарича „страданията на Шхина”.

Но няма Творец без творение, а творението е това, което създаваме с нашата връзка помежду си. Малхут от света Ацилут е само точка. Тя, всеки ден се връща отново към изначалното си състояние, както е казано: „Малхут, всеки ден отново става девствена”.

А за да порасне, трябва да включи в себе си всички души „Исраел” (стремящите се към Твореца) и всичко това зависи от моите усилия (спрямо мен)! Или в зависимост от твоите усилия – спрямо теб или от неговите усилия, и т.н.! Докато всеки не я разкрие като „Събрание на душите на Израел” (Кнесет Исраел), включващо в себе си всички души.

Ако я виждам толкова поправена, означава, че съм издигнал в нея всичките си разбити желания от световете БЕА и целият съм се присъединил към Малхут. А ти, по същия начин правиш своята част, а той – неговата. Но ако съм изпълнил своята част, то Малхут се разкрива пред мен като Шхина – предал съм там всички свои разбити желания (решимот) и искам това място да стане място за разкриване на Твореца, за отдаване.

От урока по статия от книгата „Шамати”, 27.04.2011

[41632]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

За разпространяване на кабалистичните знания кабалистите трябва да получат „разрешение свише”. Ние не знаем какво е това и как точно се получава. Подават молба и чакат резолюция? Вземат справка от деловодството?

Има определен тип души, които са способни да превеждат висшата светлина към низшите. Всъщност, „разрешение свише” – това е наименованието на такива души. А другите души не са способни на това. И макар да знаят много, те, както се казва, не бива „да си отварят устата” – да разкриват своята мъдрост.

Как става това? Нали се намираме в обща система, където всичко трябва да е взаимосвързано.

И въпреки това, духовното развитие означава, че аз действам не пряко. Напротив, преграждам светлината в себе си, без да я разкривам на никого и работя с други системи. Те разкриват светлината, а аз се разкривам чрез тях.

Ето защо раби Шимон, автора на Книгата Зоар, е скрит в нея като таен източник. Той се разкрива чрез друга система, наречена „раби Аба”. Това не е човека, записващ книгата, а именно система. И двете тези души са могли да разкрият мъдростта, защото са се отнасяли към обкръжаващата светлина, обаче раби Шимон се е отнасял към нейната вътрешна същност, а раби Аба – към външната част. В това съчетание те са действали: от устно изложение – навън  към писменно изложение.

Не са много кабалистите в историята, известни като автори на книги и активни деятели, допринесли за разпространението на мъдростта. Много от кабалистите са останали неизвестни: те не са написали нищо и ние нищо не знаем за тях. Те са горяли от желание да разкрият светлината, но не са могли да действат открито, защото техните души не са произлизали от обкръжаващата светлина.

От урока по статията “ Разкриване на мяра – скриване на две“, 26.04.2011

[41570]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок, Разпространение на методиката - Няма коментари→