Книгата Зоар, глава „Насо“, п.180: Благословията на коените. ”Да те благослови Творецът”, ”да те озари Творецът”, ”да те промени Творецът”, … ”Благославянето” е АВАЯ. Има три имена на АВАЯ в благословията на коените, отговарящи на трите линии, т.е. на трите букви „йудי„ на името АВАЯ с напълване от САГ, „йуд-вав-далет יוד“ „хэй-йуд הי“ „вав-алеф-вав ואו“ „хэй-йуд ה”. Тоест ”йуд’ ” с напълването от САГ се явяват като трите начални букви на тези три имена на АВАЯ.

При кабалистите съществува следният проблем. Всички науки от нашия свят, такива като физика, химия биология, зоология, ботаника, имат свой език. Но няма език на усещанията, защото в нашия свят ние не можем да ги градуираме, да ги измерим, да ги разложим на всевъзможните им оттенъци и т.н.

Когато започваме да разкриваме желанието за наслаждаване и вътре в него различното напълване, съгласно величието на желанието и неговия характер в трите линии, на всички нива на авиюта/ дебелината му – тогава се нуждаем от език, за да опишем кой е извършил това.

Да допуснем, нотното записване в музиката – това не е език. Аз само изобразявам някакъв символ, който трябва да бъде изсвирен от някого, за да бъде усетен – и тогава той може да разбере, какво чувство съм искал да му предам, независимо от това, че за него това може да означава съвсем друго. Това е много голям проблем.

По тази причина психологията и психиатрията не се смятат за точни науки, доколкото те са основани на онзи неголям опит, който можем да натрупаме за нашия живот и не повече от това. Тъй като нямаме възможност да измерим усещанията със сетивните си органи, да ги подредим с помощта на някаква таблица, чертеж, графика, за да стане това желязно правило.

Кабалистите са изобретили записването на духовните постижения с помощта на гематрията (числовото значение на буквите и словото) – и това наистина е станал лаконичен език, способен да включи в себе си много точни детайли, които могат да се предават от един на друг. При това, за разлика от музикалните произведения, където всеки може да си фантазира, какво е мислил композиторът, тук не можеш да сбъркаш. Тъй като за да разкриеш гематрията, трябва да постигнеш онова място, онова явление, да се включиш в онази душа, която е оставила това записване – и тогава ще усетиш същото това състояние, защото се сливаш с нея и затова си уверен, че наистина си получил посланието.

От урок по книгата Зоар, 08.01.2013 

[97727]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок, Език на кабала, Зоар - Няма коментари→

Както пише Баал а-Сулам в статията ”Шестстотин хиляди души”, в действителност е била създадена една душа, едно желание – Малхут на света на Безкрайността. Светлината, внесена от Твореца, се е отпечатала в това получаващо желание и му e придала всичките си качества, но в обратен вид. А след това желанието трябва да се издигне над своята форма, противоположна на светлината и да ú се уподоби. Противоположното си остава и тъкмо то създава такава мощ, такава връзка, която позволява на желанието да влезе в светлината, да я овладее и да я побере в себе си. Сега за нея вече има място.

И така, има само едно желание, а ако на думи излиза друго, то е затова, защото го постигаме на части. И дори не по неговите части, а по прашинка от собственото ни постижение.

Това прилича на холограма, всяка част от която се съдържа в себе си всичко (М), но в умален мащаб (m). Всички детайли се съхраняват, но губят първоначалната си яснота. И тук, и там има десет сфирот – просто “яркостта“ е различна.

Тогава възниква въпросът: ако има само една душа, то защо ние се различаваме един от друг? Защото по идея всичко трябва да бъде много по-просто: една и съща душа се умалява в мащаб и нейните черти се „размиват“.

Но не, всеки я вижда различно, защото всеки си има свой корен на душата. С други думи, постигаме единната обща душа  от различни „ъгли”, във взаимното включване с всички останали.

Тъй като точката в сърцето всъщност се намира над получаващото желание – в ближния. Тя всъщност е корен на частната душа, тъй като желанието само по себе си нищо не струва. От друга страна, ”ближният” за всички е един – това е Адам Ришон. По такъв начин, всички постигат едно и също, но погледнато от различен ъгъл – докато не се обединят помежду си. И това е направено, за да си помагаме един на друг в постигане свойството отдаване.

Днес отнасям душата за сметка на получаващото желание, което в действителност не съществува. Моята душа е в ближния. И трябва да работя извън желанието, извън себе си ”от другата страна на собствената си кожа”, придобивайки способност за отдаване. Вземам желанията на ближния, получавам от него МАН (молба за поправяне), полагам онова, което иска той, и с това развивам своята душа – своето привличане, устрема си навън. ..

От урока по статията ”600 000 души”, 09.01.2013 

[97816]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Общата душа "Адам" - Няма коментари→

Въпрос: Как трябва да реагирам на въздействието, което оказва върху мислите и чувствата ми околната среда, за да се съсредоточа върху целта?

Отговор:  Във въздействието на обкръжението си, аз трябва да виждам не хората, а Твореца.  Най-важното е това. Когато това се случи, можем да говорим за моята реакция. Това е първото и най-важно условие, после е по-лесно. Разбира се, по-късно също се очакват трудности, но първо трябва да установя, кой присъства в тези отношения.

Отношенията ми са само с Него, няма друг освен Него. Той ми влияе чрез всички заобикалящи ме хора, чрез целия свят и дори отвътре, чрез самия мен. Той не влияе на моето животинско тяло, а на точката в сърцето ми.

Всичко, което се случва в моето тяло, всичките ми желания, всичко, което чувствам вътре в мен и извън мен, всичко, идващо от хората, които са близо или далеч от мен, от приятелите, познатите, от всички различни кръгове около мен, е предназначено да повлияе на точката в сърцето ми. Всичко това е въздействието на Твореца върху мен.

Всички влияния идват от най-външния кръг. Заобикалящата светлина преминава към мен през различни филтри, и стига все по-близо и по-близо до мен – през висшите светове, този свят, човечеството, групата, учителя, до най-вътрешната сфера – моето его, така нареченото „сърце“. И всичко това е влиянието на Твореца, насочено единствено към най-съкровената „точка в сърцето“.

Всичко останало няма значение. В крайна сметка, светът се нуждае само от тази духовна искра, чрез нея той иска да получи съответната реакция от мен.

Преди всичко трябва да стигна до решението, че всичко, което идва отвън и отвътре, не ме интересува, сякаш не съществува. Просто трябва да намеря тази вътрешна точка, а останалото е само мост, водещ от Твореца до мен.

Ако днес, през целия ден, се придържаш към тази мисъл, че Творецът въздейства на твоята точка в сърцето, и няма нищо друго освен това, тогава мога да продължа да обяснявам по-нататък …

УОт урок по  ’’Предисловие към ТЕС’’ 06-01-2013г

[97489]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Въпрос: Как става поетапното изменение, при което ближният става по-важен за мен от самия мен? Какво усещам на този етап?

Отговор: Такава промяна в човек се случва с помощта на светлината, възвръщаща към източника. Условно, можем да разделим този процес на четири етапа.

1. Изобщо не усещам ближните, това са ”неопределени”, съществуващи, но безжизнени образи, с които нямам никакви общи чувства. Като че ли общувам с тях, прегръщаме се, пеем, но това са само кукли покрай мен – така ги усещам.
2. След това, в зависимост от това, доколко започвам егоистично да чувствам безпокойство, че не напредвам, се замислям: ”Какво ще се случи с мен?”. Така страдам, прилагам усилия, но още не чувам, че трябва да се съединя с другите. Това преминава покрай ушите ми: ”Красиви думи, но вече сме ги чували…”

Реалността, учението, всичко, в което аз лично се намирам, става все по-важно за мен, но онова, което засяга отношенията ми с приятелите – все още не разбирам, как от връзката между нас може да се получи нещо. Това ми се струва като някакъв морал или нещо напомнящо ми религиозните заповеди.

3. Затова в мен възниква голямо пренебрежение към всичко, което правят приятелите ми в групата: обединяват се, танцуват, пеят. Аз не съм способен на това. В моите очи то изглежда лекомислено и ако се съгласявам с тази потребност, то е само поради това, че това създава хубава, приятна атмосфера: трябва все пак някак си да подкрепя приятелите си, за да не се разотидат, затова се събираме на трапези, за да се сплотим и да привлечем и други хора. Така мисля аз.

4. Изхождайки от това, че в края на краищата нищо не се получава, и виждайки, че всички изведнъж стават по-умни в моите очи, започвам да се замислям: ”Какво правят те за това?”. И започвам да чувам, че обединението  е важно. Разбира се, това е от въздействието на светлината, а не просто следствие от съвместните действия с приятелите ми. Но доколкото все пак съм участвал с тях по някакъв начин, идва обкръжаващата светлина. Започвам да смятам действията, свързани с обединението, с приятелите ми, за полезни, но чисто теоретични. Говоря за това, мога да чета и слушам за груповата работа малко повече, а по-рано дори не обръщах внимание на тези статии. ”Въведение в науката кабала”, ”Учението за Десетте Сфирот”  – това е друга работа, а такива статии, като ”Последното поколение” ми припомняха комунистическите идеи.

Постепенно, под въздействието на обкръжаващата светлина, започвам да разбирам, че трябва да работя срещу своето его, да го преодолявам. Тогава започвам да забелязвам, че да го преодолея и да се съединя с приятелите си е едно и също, че по друг начин не може да бъде извършено – само мястото, наречено „група” и само по отношение на приятелите ми.

По-рано въобще не съм оценявал тези външни действия, дори съм ги пренебрегвал, по-добре никога да не бяха съществували – толкова съм ги изолирал. ”Защо въобще е това обединение между хората? Изобщо за какво става дума…? Дори ме е срам, че това е описано в кабалистичните книги.”

И изведнъж започвам да виждам, че вътрешното съдържание на тези действия наистина е такова и всичко е подчинено на реализацията на обединението – обединението на нашите вътрешни частички, а не на телата ни.  Продължавам да пренебрегвам физическото обединение, както и преди. Ако това не ме довежда до съединение на точките в сърцето, със същото пренебрежение, дори с по-голямо, се отнасям към всички тези ”трикове” и призиви: ”Дайте да се обединим! Нека да поседим заедно на трапезата, да побъбрим!”

Започвам да се отнасям по друг начин към обединението, разбирайки, че то се осъществява между точките в сърцето, с помощта на светлината, възвръщаща към Източника, и затова трябва да бъда в група. Това не е раздумка в бара, където хората се прегръщат, пеят и им е весело. Тук ние също седим заедно, можем да си пийнем и да се прегръщаме, но нашето намерение е да се обединим не телесно, или с някаква егоистична идея, а да се постараем да доближим нашите точки в сърцата, и да помолим светлината да ги съедини всички в едно. Светлината въздейства спрямо нашите приложени съвместни усилия, спрямо желанието ни да ги обедини.

Така напредваме. Основното е да преминем тези етапи, в които виждам, че реализацията в групата е необходима за съединяването на точките в сърцата под въздействието на светлината. Оттук нататък човек вече не пренебрегва обединението, той знае, че духовната реализация е такава, и нейният по-нататъшен път става все по-ясен. Независимо, че сега той изпитва друга трудност – как да откъсне своето ”Аз” от онази точка, която предава на обединението, как да придаде важност на намиращото се отвън, а не на собственото си ”Аз”. За това също е необходима светлината. Но това е следващият етап на нейното въздействие и в него също има няколко подетапа.

От урока по книгата Зоар, 07.01.2013

[97565]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Зоар - Няма коментари→

В кабала ”тяло” на парцуфа се нарича желанието за наслаждение заради отдаване, а ”душа” – светлината, която го напълва. За да придобием душа, построяваме обединението между нас, т.е. от получаващото желание формираме отдаващо. За това се свързваме с групата над егоизма, отказваме се от егоистичното желание и го обръщаме в противоположни действия. С това получаващото желание работи заради отдаване.

Преобразуването от егоизъм на отдаване се осъществява от Твореца, ако аз Го задължавам на това чрез работата си в групата, в обкръжението – както е казано: ”Победиха Ме синовете Мои”. Той ми въздейства и тогава моето желание за получаване може да работи на отдаване. И вече се отнасям към другарите си по съответстващ начин и ние оформяме връзката между нас, построявайки формите за отдаване от ”дебелината” на егоистичното желание, която се превръща в чисто алтруистично желание.

Желанието за получаване се подразделя на пет слоя ”дълбочина”, или авиют – от нула до четири. А в него има и ”духовен зародиш” – точка в сърцето (.), която постоянно ме безпокои, ”тресе” ме. За да я реализирам, влизам в групата и привличам светлината, възвръщаща към Източника – обкръжаващата светлина (ор макиф О”М).

Преди всичко, тя извършва в мен Първото съкращение (Цимцум алеф) – Ц”А, благодарение на което мога да не вземам под внимание своето желание за получаване. А след това ще мога дори да работя с него за отдаване, но вече не в ”дебелината” (авиют), а в честотата (закут), която също се подразделя на пет степени. И съответно придобивам пет светлини: нефеш, руах, нешама, хая и йехида – отдолу нагоре: НаРаНХаЙ.

По такъв начин, моето желание за отдаване се формира от желанието за получаване, което съм имал по-рано. Това желание за отдаване се нарича съсъд на душата (нешама). Защо точно нешама? Защото до това ниво получаваме светлина на постоянна основа, използвайки авиют на нулевата, първата и втората степен (НаРаН), а светлините хая и йехида  са непостоянни и достигат до нас във вид на светлинки (ХаЙ).

И така, съсъдът на душата – това е чистото даващо желание, а светлината, която го напълва, светлина нешама. Като цяло, това е моята душа, която постепенно привлича към себе си целия егоизъм. А това означава, че желанието за получаване не изчезва – само изменяме неговото приложение.

От урок по статията ”Тяло и душа”, 06.01.2013

[97495]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Въпрос: Какво означава ”да молиш Твореца”? Къде е този Творец? Как мога да Го моля, ако нямам никаква представа за Него?!

Отговор: Трябва да се търси! Всеки трябва да си го представи в сърцето си, може дори и във въображението си, независимо, че кабалистите не се занимават с фантазии.

Творец се нарича общата сила на Природата. Защо казваме, че се обръщаме към нея? Това наистина предизвиква голямо объркване. Но има сила, която мога да разкрия по свое желание. Така, както в земния живот също разкривам някакви явления съгласно желанието. Ако нямах желание, не бих виждал и дишал. Към всичко първо възниква желанието, а след това аз го преживявам, разкривам, чувам, разбирам, отварям очите си по-широко, пробивам си път нанякъде. Всичко това е съгласно желанието.

Същото е и тук. Духовният свят  е преди всичко връзка, която за сега е скрита от очите ни. И в нея разкриваме нашия живот, независещ от тялото. Тялото умира, а ние продължаваме да живеем в тази връзка. Тази връзка се нарича ”душа”. Сега трябва да я разкрием. Нашето тяло не пречи да направим това. Ако го анулираме, т.е. ако живеем в него, докато ни е отредено, без да му придаваме особено значение, без да го величаем, да го използваме такова, каквото си е – да го храним, мием, поим, да го слагаме да спи, да се грижим за него като за животно – и нищо повече от това, а всичко останало да посвещаваме за разкритието на душата, тогава ще я разкрием.

Душа се нарича връзката между всичко. За да я разкриеш, имаш точка, зачатък на душа. Ако я няма тази точка, то няма за какво да говорим, ти си свободен – иди и се занимавай с тялото си, наслаждавай се на живота. Но ако имаш точка в сърцето, начало на душа, която те възбужда и не те оставя на мира, тогава идваш в кабалистична група и там ти обясняват как трябва да разкриеш душата си – твоята връзка с останалите. Това не е връзка между хората, между техните тела, а връзка между отделните желания, във всяко от които има зародиш на душа.

Представете си милиони членове от нашата световна група (независимо, че те са много повече) и между всички – свързваща мрежа, която е скрита от нас. Трябва да я разкрием. Само като разкривам 1/125 –та част от тази връзка, аз вече се намирам на първото стъпало на осъзнаване на своята душа или на първото стъпало на висшия свят и в същата тази мрежа разкривам духовния свят, себе си, вечността, над времето и пространството, всички висши измерения и източникът на всичко това, наричан ”Творец”. Към това се стремим и ние.

Вече има хора, които са разкрили духовното, написали са за това и ни обясняват точно и подробно, как по степени да реализираме това разкриване, с помощта на какви действия. И всичко това се нарича ”Тора” – инструкция. В нея не става дума за някакви физически действия с нашето тялото – него може да го оставим на мира. Говори се само за това, как да развием своята чувствителност, връзката ни с ближния, с онази висша сила и тогава достигаме  вечността.

Въпрос: Седя тук над текста на Зоар и се опитвам да усетя нещо друго, съществуващо тук, като резултат на нашите общи усилия, но никак не ми се отдава. Продължавам – и отново търпя неуспех, и отново и отново… Вие казвате: ”Молете Твореца!”, но аз нямам никаква представа за Него, няма за какво да се хвана!

Отговор: Съветвам те: ако вече хиляди пъти си блъскал главата си в стената, то може от тези удари нещо да се е променило в твоята глава, и да можеш малко повече да се вглъбиш в своите мисли, в някакво отношение към Твореца: ”Кой се крие там, кой ми пречи? Кой е сложил тази стена пред мен?”. И вече не се удряш просто така в стената, а прибавяш и мисъл към това. От ударите човек започва да поумнява. Това е вярно! Ето това и очаквам от теб…

От урока от книгата Зоар, 06.01.2013

[97414]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок, Зоар, Молитва, Намерение - Няма коментари→

От статията на Рабаш „Не добавяй и не изваждай в работата“: Дясната линия означава вяра над знанието, т.е. човек трябва да си представя, че вече се е удостоил с усещане за Твореца и вижда само доброто управление на света от Твореца.

И дори ако разумът му казва, че всичко е на обратно, той трябва да работи с вяра над знанието, сякаш наистина вече усеща милосърдието на Твореца. От това той получава важността на целите и жизнеността, т.е. радост от приближаването си към Твореца, възможността да Го оправдае и да благодари.

А след това идва време да премине в лявата линия и да провери вътре в знанието как той действително възприема важността на Царя, наистина ли е готов да работи само за Негово добро? И когато види с разума си, че няма никакви сили за това и цялата важност на духовното усеща само с вяра над знанието, това предизвиква в него такава болка и съжаление от своята незначителност, че поражда в него молитва от дълбините на сърцето му за това, което му липсва.

Човек трябва да си представи две точки: как вижда всичко с разума си и над разума. Тогава той ще пожелае наистина да се издигне над разума, да се издигне до следващата степен и да стигне до молитва. Така ще може да напредва.

Той трябва да анализира своето текущо състояние и да се издигне над него с вяра над знанието, за да види доброто управление на Твореца във всичко, което има. Той проверява себе си абсолютно във всичко и оправдава Твореца над разума си.

А след това гледа би ли могъл и вътре в знанието да вземе същото това решение? И вижда, че не може. В крайна сметка, знанието му е основавано на това, което виждат очите му. И тогава от тази разлика между това, което вижда над знанието и вътре в знанието, израства молитва.

Но това е при условие, че човек пребивава в радост. Правилната молитва в духовното се състои от противоположни елементи. От една страна, трябва да се радвам, че имам връзка с Твореца и има към кого да се обърна. Уверен съм в Неговата помощ, че Той носи само добро и благо и всичко е прекрасно!

Никога не моля Твореца да подобри състоянието ми – моля Той да промени моето възприятие на състоянието ми. В края на краищата, сега съм в океан от абсолютно добро и освен това няма нищо друго, но само поради моята неизправност, виждам нещо друго. Ние никога не сме напускали света на Безкрайността, но трябва да установим своето правилно отношение към него.

Всеки път, когато ми се разкриват нови детайли, трябва да коригирам своето възприятие, т.е. намерение. Затова се обръщам с молитва, Творецът да ме поправи, позволявайки ми да видя Неговото разкрито милосърдие. Това е много важен момент: трябва да моля не за поправяне на състоянието ми, сякаш моля Твореца да поправи Своите действия, а да моля да поправи мен, за да видя Неговото творение такова, каквото е в действителност, т.е абсолютно добро.

От подготовката за урока, 01.01.2013

 [97281]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок, Молитва, Намерение - Няма коментари→

Въпрос: Каква е ползата от това, че човек полага усилия и се опитва да ускори поправянето си, ако все едно, целият му път вече е прeдопределен, всички поправяния, през които той трябва да премине, всички негови грешки и престъпления?

Отговор: Ако не правиш усилия, никога няма да преминеш през тези грешки и поправяния. Да речем, учиш се в трети клас и трябва да преминеш в четвърти. Но ти не искаш да се учиш и не те допускат в четвърти клас! Тогава какво се случва? Ще получиш наказание и лошо отношение от всички: родители, учители, училищното настоятелство на училището. И ще повтаряш същия клас, докато не изпълниш всички задачи и не си готов да преминеш в следващия.

Да не би да си спечелил от мързела си? Защо питаш каква е ползата от всичките ти усилия? Не можеш да преминеш към следващия етап, докато не си завършил предишния, защото не си подготвил съсъда за него. Как можеш да почустваш как се реализира в теб следващата степен?

Невъзможно е да се премине на следващата духовна степен „по фаворизация“. В нашия свят това е възможно, но в духовното не. Тъй като нямаш сетивни органи – ще трябва сам да ги развиеш, във възходи и падения, преминавайки през объркване и проблеми, вземайки решения и правейки грешки, опитвайки се да пробиеш с разни способи – като малко дете, което се учи на нещо.

В противен случай няма да има напредък, това са законите на природата. Следователно няма да има никакво снизхождение и милост, прошка за това, че си сгрешил поради незнание. Това е прието само между хората, а ние се подчиняваме на определен, ясен процес, където всичко е предопределено, стъпка след стъпка.

Невъзможно е да се премине на следващ етап, без да е завършил предишният, докато не си получил впечатление, знание, усещане от него, докато не се е врязал в паметта ти и не си готов да вървиш напред с този опит, събрал съсъда, в който сега чувстваш всички явления в самия себе си. Едва след това можеш да напредваш.

В нашия свят не става така, тук хората намират всякакви заобиколни пътища, тъй като те изобщо не разбират своите състояния. Когато дойде светлината и освети състоянието ни, ще разберем неговата причина, защо става така и за какво, каква е ползата от него, как да се отнасяме правилно към него. А до тогава, действаме на сляпо, в съответствие с  животинските си инстинкти.

От урока по „Предисловие към ТЕС“, 30.12.2012

 [96882]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Новосибирски конгрес, урок 6

Въпрос: В статията „Мир“ пише: „Магазинът е отворен и магазинерът дава на кредит. Бирниците обаче се връщат всеки ден и събират данъка от човека, независимо от това, дали той го осъзнава или не“. Каква е правилната такса?

Отговор: А какво е получаването? Какво получаваш от магазина? Крадеш и не знаеш какво?

Целият си живот, всичките си мисли, чувства, всичко, което непрекъснато преминава през теб, ти получаваш от този магазин: от първия атом до последното, най-голямо твое постижение.

Създаден си по определен начин, с определени физически, вътрешни, психологически, духовни, умствени свойства, за да се трансформираш. Получил си знания за това, получил си условия. Намираш се на място, което е заето със собствена трансформация. Побързай  към подобие с Твореца. С това плащаш за това, което получаваш.

Или човек прави това принудително, при постоянни, последователни удари и винаги страда. Но със страдания той нищо не изплаща. Той просто идва до осъзнаването, че трябва да плати – необходимо е да промени себе си. Това може да отнеме още 100 години.

А ти имаш възможност да започнеш да се променяш сега и с това да оправдаеш своето съществуване – това, което получаваш от магазина.

Плащането се извършва в съответствие с нашите разумни действия, за да станем подобни  на Твореца, чрез начина, по който променям света по Негово подобие.

Променям не само отношението си към всеки, но и образованието и възпитанието, разпространението – целия свят, но най – вече себе си.

От 6-тия урок на конгреса в Новосибирск, 09.12.2012

[96608]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Конгреси и събития - Няма коментари→

Баал а-Сулам, ”Тяло и душа”: Може да си представите тялото като работеща електрическа машина с проводници, опънати към мозъка. Те се задействат от контакта с външните фактори и изпращат към мозъка своите отзиви: болка или наслада. А мозъкът посочва на определения орган какво да прави.

Въпрос: Излиза, че всички усещания на тялото, целият му живот е сякаш ”филм”, който му прожектират?

Отговор: Тук се преплитат двата подхода: субективният и обективният. По принцип, щом виждаш и възприемаш дадена картина от света, то не можеш да я зачеркнеш и произволно да я отнесеш за сметка на играта на въображението. Да, възможно е да става дума за фантазии, но тези фантазии са нашият живот и ние трябва да ги приемаме като даденост.

Въпрос: Къде е тогава истината?

Отговор: Няма истина, всичко е относително, всичко се оценява от човека. На земята живеят седем милиарда души и всеки си има своята истина. Тъй като нямаме абсолютен критерий, по който да можем да проверяваме кое е истина. Всички ние висим в пустотата, както Земята, както цялата Вселена – кой знае къде е окачена тя? Сега ти си жив, но в някакъв момент ще умреш – и кой властва над това? В чии ръце са конците?

В сегашното си състояние, поради липсата на базови еталони, не сме способни да направим каквито и да е измервания. Установили сме много приблизителни скали и единици за измерване: Гринуич, килограм, метър, кулон, ом – но това са условни величини за сравнителни измервания. Те единствено потвърждават факта, че нямаме за какво да се хванем и за сега нищо не можем да измерим.

Не знаем какво е това истина и помежду си определяме условни рамки за съпоставяне. Тъй като за нормален живот ни е необходим общ език, а иначе как ще реализираме своята взаимовръзка и как ще печелим един от друг? И така, истина няма. А и никой не се нуждае от такава. Тъй като, ако се открие нещо неприложимо, ще ми се наложи да приема този факт, а аз предпочитам своята ”истина”. Да, можем да постигнем абсолютни величини, но егоизмът не ни позволява това и затова сме потопени в относителността, в повратността.

Трябва да се свикне с това положение, да се съгласим с него, да го приемем за факт. Това е нормално, ако демонстрирам, че съм се променил от вчера. Тъкмо чрез движението напред човек разбира, че няма нищо определено, надеждно, непоклатимо. Ако вчерашното благо ми се струва и днешно, това означава, че съм застинал – дори не на растително, а на неживо ниво. И обратно, на човешкото стъпало всеки ден виждам ”света преобърнат”. Тъй като всяко следващо стъпало е противоположно на предходното.

По духовния път аз не просто добавям новото към съществуващото, а всеки път се преобразявам – и тук няма от какво да се притесняваме. Не трябва да си мислим, че сме несъкрушими – всички ние постоянно се променяме и това е добре. Само децата, вечно неспокойни и неусмирими, могат да растат.

И така, не можем да определим нищо като абсолютно, и затова трябва да се ръководим само от онова, което виждаме, приемайки тази картина за истинска. Истината е една – няма нищо постоянно, всичко се променя относно човека.

От урок по статията ”Тяло и душа”, 31.12.2012 

[96921]

Filed under: Възприемане на реалността, Духовна работа, Ежедневен урок - Няма коментари→